Бях отново на път за Рим. Преди няколко години имах щастието да посетя „вечния град“, но бе толкова за кратко, а аз бях толкова впечатлен, че си дадох едно обещание – да се върна отново и да го разгледам както трябва. И изпълних обещанието си – преди две години се върнах и обикалях и обикалях, къде ли не в града и се наситих няколко дни на красотите на този неповторим и колоритен град. И ето, че отново летях към Рим, по-друг повод, но твърдо решен този път да опозная Рим в по-широк смисъл. Този път исках да го опозная и околията наоколо.
И тъй то, имах вече план – целият ден бе свободен и смятах да го посветя на едно градче на около 30-40 километра от „града на Ромул и Рем“ – Тиволи. 
Бях попаднал на страхотни неща за него и нямах търпение да се опознаем. Чаках с нетърпение да се озовем на земята и колкото се може по-бързо да поемем на път. Но пък плановете са хубаво нещо, но пък все се намира нещо да ги пообърка – този път не бе изключение.
Тръгнахме от София на летни температури, а над Рим се оказа, че времето е кофти и самолета ни не можеше да кацне. По първоначална информация от пилота се налагаше да пообикаляме над облаците поне 40 минути, но общо взето кацането ни се забави над час. Дори имаше вероятност да се приземим на другото летище Фиумичино. Признавам си, колкото и кофти да е спрямо останалите пътници си казах – ха дано, тъй като лично мен повече ме устройваше – все пак от там има директен влак до града, който стига много бързо до града – за 20-ина минути, а и има спирка по-близо до квартирата в която щеше да се настани нашата група. Егоистично от моя страна, ама съм искрен.
Да, ама не ме огря – времето започна да се пооправя и ни дадоха разрешение да кацнем на Чампино. И въпреки, че бяхме закъснели с над 1 час, то митничарите не се бяха трогнали изобщо и си цъкаха, бавно и полека и докато излезем, бяхме закъснели с още час отгоре. Опасенията ми за трафика в града също се потвърдиха и общо взето докато стигнем до квартирата стана време, за което според плановете ми трябваше да правя първи стъпки в Тиволи.
До градчето има два начина да се достигне с обществен транспорт – с влак от гара Tributina или с автобус от спирка Ponte Mammolo – тъй като и двете са и спирки на метрото можеше да преценим в движение какво да ползваме-влака е по-нарядко, може би през час, но тъй като наближаваше време да тръгва решихме, че ще ни е по комфортно с него. Като време общо взето и с двата транспорта е еднакво. Повъртяхме се малко на гарата, тъй като търсехме директен влак за Тиволи, но такъв нямаше въпреки че по-разписанието което бях проверил и въпреки че машините за билети ни продадоха такива за уречения час. Но явно още бяхме замаяни от кръженето на няколко хиляди метра височина и трудно загрявахме, че влака може да е за някъде другаде и нашата цел да е само междинна спирка. Е, така си и беше. 
Едночасовото пътува бе странно – имах чувството, че колкото време се движим, толкова и изчакваме по гарите останалите влакове. Забравих да упомена, че групата ни се раздели – за това пътешествие бяхме само двамина… Двама, но какви… Изпитани бойци – аз и майната. И ако аз имах някаква представа какво да очаквам, тя хал-хабер си нямаше. Явно си мислеше, че ще отидем до поредното малко, старо градче, като други които сме посещавали и сякаш нямаше някакъв живец в нея. Това, че едва ли ще е нещо кой знае колко по-различно и че всички бяхме спали малко, обясняваше някак привидната незаинтересованост… Но точно преди да стигнем минавайки от едната страна на Тиволи, когато изневиделица се показа един водопад … и то какъв водопад – над 100 метра висок, бе достатъчно да я изпълни с живот. Само заради един подобен момент си заслужава да не споделяш на спътниците си къде отивате. 
Пристигнахме към 13 часа с ясното съзнание, че няма да може да видим всичко набелязано и нещо трябваше да отпадне. Но не се чудих вече – от трите основни вили, които са задължителни за посещение, реших да пожертвам Вила Адриана, тъй като един от следващите дни бе планиран за посещение на подобен град с доста по-запазени археологически разкопки.
Слязохме от влака и се насочихме към центъра на града – този път аз трябваше да се изненадам – да знаех, че има река, но не очаквах река Аниене да е толкова голяма. Всъщност някои казват, че града носи името на една друга голяма река – тази в Рим – Тибър. Друга легенда, пък споделя, че първоначалното име на града Tibur всъщност е в чест на един от трите сина Tiburtus на основателя на града, които е избягал от клането в древна Тива. В последствие то (името) се видоизменило в умалителното Tiburi, след което Tibori, Tiboli, докато премине в днешното Тиволи. Но и до днес местните наричат себе си Тибуртини, а не Тиволези.
По-късно заради географското му положение, разположено на висок хълм, градчето става модерно и сред императорите, като император Адриан е направил прочутата си Villa Adriana, за да избяга от лятната жега и тълпите на столицата на империята, а пък по-късно през Ренесанса много от представителите на известни римски родове правят свои пищни и представителни вили в града.
Преминахме през училището от другата страна на реката и побързахме да се мушнем в една от онези тесни улички, типични за италианските градчета, които ти се виждат като пешеходна алея, но трябва да си нащрек, тъй като всеки един момент може да изникне, я някоя Vespa, я някое Fiat 500, появил се сякаш от някоя класика на Фелини. Разбира се, нямахме търпение да се подкрепим с по-едно кафе-рестрето. Две глътки, които едновременно те изпълват с енергия и удоволствие. И определено още един плюс на това градче в сравнение с Рим – цените бяха чувствително по-ниски.
Видяхме табела за едно от местата, които задължително трябваше да посетим Villa D’Este и хванахме по поредната живописна уличка, по-скоро на усет, тъй като нямах карта, а и не бях проучвал предварително, за да има и за мен елемент на изненада. 
Но, нямаше как да пропуснем целта си – озовахме се на централния площад Гарибалди, пред един доста модернистичен паметник, който не разбрах какво точно символизира. Но може би за местните ученици той е място за срещи – бяха накацали около него като ято прелетни птици преди да се отправят на юг. В моя град подобен сборен пункт беше РЕП-а, който изчезна с настъпване на промените и бе заменен от тотото.
На буквално 5 крачки от там бе другия площад Тренто, където е разположена църквата Santa Maria Maggiore, до която е входа за Villa D’Éste.
Ако не знаете, че е там и ги няма указателните табели, като нищо бихте подминали – входа по нищо не предполага каква прелест се крие зад дверите му. Всъщност непретенциозния външен вид на сградата си има логично обяснение – преди да се превърне в резиденция на семейство д‘Есте, тя е била манастир. Великолепната гледка, която се разкрива, заедно с мегаломанските амбиции на основателя на Villa D’Este – кардинал Иполито II д‘Есте са превърнали семплата обител в една от най-известните градини в света.
Упоменатия кардинал не е бил случаен човек – внук на папа Александър VI, племенник на Чезаре и син на Лукреция Борджия. Като втори син в семейство е бил предопределен за кариера в църквата. Амбициите му са били да стане като дядо си, като още на 30 години станал кардинал с изключителна визитка зад гърба си – съветник на френския крал. По всичко изглеждало, че ще повтори съдбата на дядо си, като само 10-ина година след като става кардинал е предложен от френския двор за кардинал, но си прави самоотвод, след като вижда че няма шансове да спечели. Общо взето, можело да се каже, че Иполито II имал две мисии в живота си – да стане кардинал и да направи вилата си в Тиволи неповторима. И ако с първото се е провалил – имал е цели пет неуспешни опита да стане глава на римокатолическата църква, то с Villa D’Este успява да остане завинаги в историята.
Изграждането й започва през 1560 години и реално продължава около 100-години, като разорява не един представител на семейство д‘Есте. И макар днес всички да са прехласнати пред този шедьовър и жителите на града да го приемат за своя символ, то съвременниците на кардинала не са били така възхитени от намерението му. Заради амбициите му много къщи били съборени и много земи под някогашния манастир били заграбени, за да се направи градината на вилата. Хората са се опитали да го съдят за тези действия, но безрезултатно. Била разграбена и близката Villa Adriana, като много от шедьоврите й били преместени да украсяват новата градина.
Но беше време да влезем и да разгледаме. Някога входа от който сега се влиза почти не е бил използван. Гостите на семейство д‘Есте и останалите притежатели на вилата са влизали от долната й страна, като по-този начин се е преминавало през градината, за да може всеки гост да бъде впечатлен и зашеметен. Влизайки в днешно време попаднахме в малко семпло вътрешно дворче, в което обаче може да се види запазена фонтана на Венера – единствената чешма във вилата, която запазва оригиналния си вид и декорация.
На приземния етаж навлязохме в покоите на кардинала – днес във вътрешността на вилата са останали само стенописите на известните художници, които са били ангажирани за украсата на помещенията, но за съжаление мебелите и статуите са били продадени през годините, когато собствениците на вилата са имали финансови проблеми. От кардиналските покои обаче се разкриваше гледка към самата градина и нас ни засърбяха краката да се отправим бързо натам и да пренебрегнем майсторството на художниците.
Излизайки през двойната лоджия на дългата 200 метра тераса Vialone (не зная какво ознчава, но via си е един вид улица, а терасата наистина по дължина наподобяваше по размери малка уличка), пред нас започнаха се показват прелестите на това чудо – градината на вилата. Поглеждайки надолу веднага трябваше да ахна пред разкрилия се фонтан Големия бокал (Bicchierone) дело на самия Джовани Бернини и една от алеите разполовяваща градината.
Въобще от всеки ъгъл на терасата ни се откриваше някакъв фонтан, но този който най-много ме грабна в онзи момент бе така наречения Овален фонтан. Спуснахме се по стълбите в сама градина запътили се Овалния фонтан, като минахме и през няколко ниши (нимфеуми), в който имаше малки фонтан, нещо което може да се срещне навсякъде. И не е чудно, като се има предвид, че в градина има … забележете … 51 фонтана и нимфеуми, 398 чучура от които тече вода, 364 пръскащи водни струи, 64 водопадчета и множество водни басейни захранвани с вода от 875 метра канали и каскади. И откъде е цялата тази вода? Ами как откъде – от реката , от Аниене. Проектантите на това чудо Пиро Лигорио, съвместно с Орацио Оливиери – известен хидроинженер, са отклонили част от река по специални канали и по този начин са решили как да бъдат захранени с водни запаси тези водни шедьоври. И всичко там работи изцяло от силата на гравитацията – няма помпи, няма съвременни технологични чудесии. Единствено естественото налягане и принципа на свързаните съдове. Просто, ефикасно и вечно. И гениално. (поставям две карти на градината – едната в първоначалния й вид и другата, по която общо взето направихме обиколката си)
Да, това е определението което ми дойде на ума изправяйки се пред Овалния фонтан. Водата от него се стича в полукръг, като създава тази илюзия за овал, откъдето е и името му. Някой му казват яйцето. Той е първия фонтан построен във вилата и един от символите й. Отзад за фон на фонтана е изграден макет на планина, прорязана от три пещери, напомняща на пейзаж от гръцките земи, откъдето са дошли първите заселници на Тиволи. А над стичащия се „водопад“ гордо се извисява статуята на Sibyl Albunesa и нейния син. В древна Гърция „сибил“ било прозвище за жени за които се е вярвало, че са пророчици и гадателки – надарени със способности да виждат в бъдещето. И разбира се допълнителен колорит създава стичащата се вода от нишите зад фонтана, където е изградена своеобразна пещера, в която са се провеждали срещи с гостите на д‘Есте. В горната си част пък има изграден пръстен от басейни и каскади. И там разбрах какъв късмет всъщност имахме с лошото време от последните дни около Рим и валежите преди обяд – явно другите туристи се бяха поуплашили и имахме възможност да останем сами пред тази водна прелест без никой да ни притеснява, което едва ли е възможно ако се радвахме на нормалното топло време за тези ширини. Компания за малко ни правеха едно скандинавско семейство с малкото си момиченце, което на фона на тази красота бе като ангелче.
Зад нас се падаше алеята на Стоте фонтана, пресичайки цялата градина, като има почти триста чучура хранени с три паралелни канали, един над друг. Цялата алея е украсена с маски от който излизат част от чучурите, лилии, които са символ на Франция и показват свързаността и признателността на кардинала към френския двор, лодки, както и множество орли. Орелът пък е символът на семейство д‘Есте и може да бъде видян във всеки от фонтаните. Цялата тази каскада е потънала в зеленина и може би крие част от украсата на алеята, но пък същевременно и придава и един неповторим непринуден стил.
Забързах се към следващия фонтан – моята спътница се провикна, че е започнал концерта на Фонтана с органа. Е, докато се откъсна от заобикалящата ме прелест, успях да стигна до финалните акорди на концерта, които течеше в момента. Тогава всъщност идея си нямах на какво точно присъствам или по-скоро какво пропускам. Бе изписано, че се намирам пред Фонтана с органа и си мислех, че вътре в него е определени часове свири някакъв човечец на някакъв орган. Е, с тази си мисъл може да се каже, че съм имал нещо с някогашния папа Григорий XII, който също е пратил хора от свитата си, да проверят дали наистина вътре не се крие някой музикант, който да свири. Само, че за разлика от мен, той е бил уведомен, че всъщност съм изправен пред поредното чудо на хидроинженерството – първият „свирещ“ фонтан. Чрез смесване на водата и въздуха в тръбите на фонтана се получава мелодия, сякаш някой свири на орган, откъдето идва и името на фонтана. Изключително фин и деликатен механизъм, които изисква много добра поддръжка и затова се пуска в определени часове. Разбира се на своеобразната арка, която крие този „виртуоз“ са вмъкнати баралефи на самия Орфей. Че кой друг би бил по-подходящ.
А под Водния орган пък сякаш бушуваше някаква стихия –от земните недра, устремени към небесата се издигаха дузина водни стълба и това на фона на три правоъгълни басейна. О, трябваше да слезем да видим това чудовище под нас. Една тераса по-надолу и на импровизирани балкони, можеше да усетим пръските на тези своеобразни водни оръдия, все едно бяхме сред тях.
Няколко минути по-късно бяхме долу пред този фонтан – фонтана на Нептун. Някога на това място е имало водна каскада обградена с рифове и статуи, но с времето била запусната и унищожена. Сегашния вид на този направо да си го наречен водопад около който се издигат високите водни стълбове, е от 30-те години на XX-век когато е правено мащабно възстановяване на градината. А носи името на Нептун, тъй като в центъра в пещерата под водопада едва забележимо се вижда силуета на торса на статуята на „бога на морето и течащите води“. Е, че на кой друг – си помислихме отново.
Цялата композиция на водопада се допълва от трите басейна простиращи се до края на градината. Някога в миналото, освен естетически, са имали и чисто практична функции – в тях се е развъждала риба и птици, които са служили и за храна на собствениците и гостите на вилата. В наши дни, рибки няма, макар че ако се замисля би било красиво вътре да плуват някакви цветни риби… Ще придават допълнителен колорит. Но пък сигурно е трудна работа, като се има предвид, откъде идва водата и едва ли има много приспособими риби към речната вода.
Компания при Нептун-а ни правиха една група руски туристи. Решиха да си направят обща снимка на водопада и като започна едно редене, едно туткане, насядаха отстрани, а фотографа им застана под такъв ъгъл и толкова близо, че ако е успял да заснеме дори една капка от водопада, бих се изненадал. :)Направо ме изненадват такива хора – гласят се толкова пред някоя прелест … и накрая на снимките им само те и само те си знаят пред каква забележителност са се снимали. Чудя се толкова ли са самовлюбени в себе си или … сещате се 😉
Продължихме разходката си из „долната градина“ – сред високите кипариси. Гледайки ги как се извисяват ни бе трудно да си представим, как в началото градината е била без дръвчета, а само с ниска растителност и едва стотина години по-късно е започнало засаждането на първите кипариси. Там бяха сгушени два малки фонтана – Орлите на Д‘Есте, които спрямо предходните просто се губеха, минахме и покрай друг фонтан, които също много ми хареса, но не зная как се казва. Малко приличаше на фонтаните Мете, но във вътрешността си имаше статуя, която не можах да огледам, тъй като руската група вече я бяха окупирали отвсякъде.
Там е разположена и Ротондата на кипарисите – широко кръгло пространство около което са били засадени 16 кипариса, като се казва, че под сянката им великия композитор Ференц Лист се е вдъхновявал за някои от своите произведения. Ако и аз бях някоя творческа натура със сигурност и аз бих се вдъхновил от това място на което бяхме попаднали, от цялата водна феерия около нас.
Залепен за оградата, в близост до някогашния главен вход на вилата е Фонтана на Диана от Ефес или известен още като Фонтана на Майката природа. Първоначално той е красял Фонтана с органа, но в последствие е преместен от там. Самата статуя е изработена по класическата римска статуя на Диана от Ефес и безспорно мога да определя този фонтан като мечтата на всеки цицоман – жена с толкова много гърди от които се излива вода.
Съвсем наблизо са два подобни един на друг фонтана, които са изградени по такъв начин, че да създават илюзията за естествени скални блокове, с издълбани в тях пещери и ниши, които както може да се досетите бяха облети от вода. Нейде там вече се сблъскахме с една голяма група туристи и трябваше да побързам да успея да направя някоя снимка, на която да няма десетки хора. С изключение на сблъсъка ни на това място, то през цялата ни обиколка из вилата, все успявахме да сме далеч от няколкото големи групи, които бяха влезли след нас.
Разбира се, споменавайки че в градината има над 50-ет фонтана, то това не означава, че имахме щастието да видим всеки един от тях работещ. Явно поддръжката им изисква доста и имаше такива, които в момента се реставрираха и други, от които не бликаше вода, може би отново свързано с някаква профилактика или проблем. Точно така стоеше въпроса с Фонтана с лебеда, по които видимо течеше ремонтна дейност.
Минавайки в края на рибарниците и хвърляйки по още един поглед в далечината на Нептуновия фонтан, се насочихме към други два от фонтана, които в настоящия момент бяха по скоро като паметници, тъй като и от тях не струеше вода. Не зная защо бе така, но бе подозрително всичките тези сухи фонтани, че се намират в една и съща част на градината и ако са свързани помежду си, то може и да е имало някакъв проблем със снабдяването им с воден ресурс.
Но дори и „сухи“, то въпросните два фонтана отново можеха да пробудят интереса ни. Разположени един до друг, във формата на пещери-арки те сякаш образуваха отделна, по-усамотена част от градина, заобиколени от високите си стени. И макар, че Фонтана на совата привлича погледите на туристите с йонийските си колони, декорирани със златните ябълки на хесперидите, то е видно че сякаш нещо липсва. Вътрешността му е някакси прекалено семпла и празна, на фона на всички грандиозни композиции, които бяхме разгледали до този момент. И наистина се оказа, че и тук „скромността“ е била оставена на заден план и в нишата е имало скулптурна композиция на двама младежи изливащи вода в умивалника на трима сатири. Но през години явно „бежанската вълна“ към частни колекции, е била обхванала и младежите, и сатирите и сега няма следа от тях. Всъщност този фонтан, така да се каже е бил конкуренция на Фонтана с органа, тъй като също е от така наречените „пеещи“. Пените му са възпроизвеждали птичи песнопения, а е Фонтана на совата, тъй като към края на концерта на пернатите се е появявала механична сова, която изпълнявала своята си ария и накрая всички завършвали в общ хор. Щеше да е интересно да чуем това изпълнение, но както казах, тук вода нямаше, а няма ли вода няма и песни, няма и сова.
Само на няколко стъпала по-нагоре, повдигнат на по-високата „тераса“ бе Фонтана на Прозерпина. Въпросната се счита за древноримска богиня на плодородието, а пък след като пък Плутон я харесал и я отвлякъл, се издигнала до царица на подземния свят. 
Някъде през годините обаче, явно нещата между двамата са се объркали и се е стигнало до „развод“, тъй като статуята на Прозерпина си е „събрала багажа“ и е хванала нанякъде и сега можеше да се види само статуята на Плутон. Ама да ви кажа, не ми се виждаше много самотен. Интересното е, че първоначалния замисъл е бил, това да е Фонтана на императорите, тъй като е трябвало да има статуи на четирима от императорите, които са имали вили в района – Юлий Цезар, Август, Траян и Адриан.
Още няколко стъпала по-нагоре, стигнахме както се твърди, до любимия фонтан на създателя на градината кардинал Иполито II, който го е нарекъл Ромета или в буквално Малкия Рим. Една миниатюра на древния град – в задната си част са били представени сградите-символи на Рим, разделени в седем секции, представляващи седемте хълма на града. За наше съжаление обаче, до нас е достигнала само част от тази миниатюра, тъй като през XIX век, когато градината не се е радвала на най-добрите си дни и е тънела в разруха, част от нея се е разрушила.
В центъра на този фонтан можехме да се видим статуята символизираща победоносния ход на Рим, въоръжена с броня, шлем и копие, както и статуя на Вълчицата с близнаците Ромул и Рем. Под тях в своеобразното езерце, което се образува пък се намираше лодка с обелиск, което е символ на остров Тиберина на река Тибър в Рим, където се смята, че са се заселили първите жители на града.
През XVII век фонтана е допълнен с макет на планина, изсечена с много пещери и с голям водопад. Някъде прочетох, че планината символизирала извора на река Аниене, водопадите напомнят за преминаването на реката през Тиволи, която след това достига до Рим и символа на остров Тиберина. Не мога да съм сигурен, че това точно е смисъла на композицията, но ми допадна като идея и затова я споделям.
Тази част може да бъде разгледана като Фонтана Flora. В две от „пещерите“ на планината са вмъкнати две статуи – в тази която е в основата на водопада може да се види статуя на бога покровител на река Аниене държащ в ръка миниатюра на храма на Сибила, а пък в пещерата в подножието на върха можахме да видим наполовина скритата фигура представляваща Апенините подпирайки планината с ръцете си.
А казват, че е бил любимия фонтан на кардинала, защото отвъд него в далечината се намира Рим и той често е седял там, загледан в мечтания Рим, където е кроял планове за „прелъстяването му“, но който все не му приставал… Рим, който за него си останал една нереализирана мечта, една несподелена любов… Странно, но в онзи момент можех да разбера какво му е било, да гледа към този град изпълнен с копнеж, но да не може да реализира желанията си… Да и аз гледах и аз копнеех по Рим, но не за властта му, а за нещо друго което се намираше там…
Тръгнахме по пътеката със стоте фонтана, която свързва Малкия Рим с Овалния фонтан, но не за да отидем отново до него, а за да отдадем заслуженото и на последния внушителен фонтан на градината. За целта свихме на първата алея към долната тераса, след което поехме по алеята успоредна на алеята на стоте. И ето, че се изправихме и пред него, аз го нарекох последния, тъй като маршрута ни из тази великолепна градина се случи така, че да се спрем на него в края на обиколката си, 
но иначе този фонтан е едно от първите неща, което се забелязва излизайки от покоите на кардинала.
Ето го и него – Фонтана на драконите щеше да ни изпроводи в края на нашата така вълнуваща разходка. Оригиналната идея на архитекта Пиро Лигорио била този фонтан да е посветен на борбата със злото. В единия край в специална ниша е трябвало да бъде представен Херкулес биещ се с Лернейската хидра – чудовище с тяло на змия и девет глави на дракон. От другата страна пък в друга ниша е била запазена за статуи на Марс-бога на войната, Персей и на гладиатори. В центъра на фонтана на малък остров е трябвало да бъде издигнат дракон зад който да се стрелва висок воден стълб, който да се вижда от всички части на градината. За планираното посещение на папа Григорий XII, кардинал Д‘Есте, да си го кажем направо, за да се подмаже и да получи благоволението на папата, нарежда фонтана да се промени. Дракона със сто глави, бива заменена от скулптурна композиция от четири дракона. И с това как може някой да се подмаже на папа, би попитал някой? Може, ако дракона е символ и е вплетен в семейния герб на семейството на въпросния папа.
Овално стълбище, ни отведе отново до алеята със стоте фонтана, откъдето можеше да хвърлим поглед и отвисоко на този пореден впечатляващ фонтан, както и на градината преди да си вземем довиждане с нея.
Можех да прекарам целия си ден на това място, минавайки отново… и отново … и отново през всичките тези забележителни фонтани. О, ако имаше и малко повече слънце и не бе валяло със сигурност бих се излегнал някъде на тревата, унасяйки се на шума на водата, която буквално шурти от всяко едно кътче в тази градина.
Но имахме и други планове, а вече бяхме и много гладни и жадни. Бе време да си вземем „довиждане“ с Villa D’Este и да намерим някое ресторантче, за да презаредим с нови сили. Нямахме възможност да седнем отвън на някое малко площадче, но си намерихме в една от уличките една скатана тратория, в която да си дадем възможност да опитаме италианска паста и бира и да дадем възможност на краткия дъждец да премине. Е, нямаше от любимата ми birra Moretti, но я заместих с друга местна бира, заедно с порция ньоки и любимото ми когато съм в Италия – плато от местни сирена. Беше вкусно, бяхме се заредили и беше време да продължим разходката си, за което ще ви разкажа в друг разказ… 😉
