Нямах търпение да поемем на път – да опознаем някои от „белите градчета“ на Андалусия. Но не само това бе причината, да не ме свърта да тръгнем. Предната вечер бяхме наели нашия „спътник“, които щеше да ни транспортира от точка до точка, от градче до градче, от една красота до друга. Съгласно резервацията ми фирмата за рент-а-кар трябваше да ми предостави един Сеат, с които да пътуваме. Е, оказа се, че той бе някъде по пътищата и затова ни предложиха да вземем Fiat 500X. Всъщност диалога по наемането се водеше от „Старшия“ на испански, ама това не ми попречи да схвана какво става.
Двете госпожици, които ни обслужваха, се опитаха да ни изкушат – предложиха ни срещу минимално доплащане да вземем по луксозен модел. Ех, ако двете „госпожички“ имаха представа как безсмислено се напъват да ми предлагат „по-изгодната“ оферта. По-висок клас, по-голям лукс, само за 5 евро отгоре, а аз им се хиля самодоволно насреща и даже не отразявам какво ми казват. 
Ако знаеха, че аз от известно време си мечтая да заменя моя верен Филчо, с брат‘чед му „500Х“ въобще нямаше да се хабят с тази оферта, или по-скоро ако целта им бе да изкрънкат тези няколко евро отгоре, трябваше да подходят по друг начин – първо да ми предложат онова “Q”, a после за евентуално доплащане да ми я заменят за “X”-а.
Та още по-тъмно (разбирайте 7.30) вече бяхме в колата надъхани за нови приключения. Беше обнадеждаващо, че нашия „хазяин“ в Севиля, след като бе чул какъв маршрут съм замислил, се изказа ласкаво, тъй че явно бях уцелил „ваксата“. 😉 До първата ни цел за деня ни деляха малко повече от 100 км, които GPS-a показваше, че трябва да изминем за около час и половина.
Лично аз не ги усетих – бях зает да се наслаждавам в шофиране на надявам се бъдещия си модел автомобил. 😉 Удоволствие е да се шофира по тези малки и ненатоварени пътища – беше неделя все пак и хората явно още спяха. Наближихме първото градче и вече чаках с нетърпение да видя реакциите на моите приятели. И ето, че вече бях на точното място – минавахме по язовирната стена на язовира „Zahara-El Gastor”, откъдето имаше перфектна гледка към първото от белите градчета на Андалусия, които щяхме да посетим – Zahara de la Sierra.
Нямаше как да не спра и да се насладим на тази ужасно красива гледка – водите на язовира ширнали се навред, а на единия бряг гордо и небрежно се белее Zahara de la Sierra. И макар че бях подготвен за тази „прелест“, тъй като бях виждал фотоси правени от това място, то бях наистина … впечатлен, екзалтиран, доволен, щастлив – всичко това заедно накуп. Не зная другите „ентусиасти“, доколко споделяха моите чувства, но ентусиазма им май бе охладен по-бързо, от бръснещия вятър, които се усещаше там на края на язовира.
Навлязохме в градчето, а тесните еднопосочни улички, ме поведоха нагоре към сърцето му. Но явно се очертаваше да имаме проблем – с паркирането. Пред една от църквите видяхме местенце, на което можеше да се сврем, точно пред входа й, но изглеждаше подозрително празно. Затова „Старшия“ и „Покахонтас“ решиха да попитат двете жени, които замитаха стълбите отпред, дали имат нещо против да спрем там. Оказа, се че имат и не е удобно, тъй че продължихме нататък и скоро намерихме едно малко паркингче, където имаше свободни места. И то точно, под най-голямата местна забележителност на града – древната крепост.
Именно с тази крепост до голяма степен е свързана историята на Захара. Има мнения, че на това място е имало град още от периода на Римската империя, но първоначално споменаване на крепостта е от XIII век, когато е изпълнявала функция на мавритански отбранителен пост, поради стратегическия си място, кацнал на върха на скалата, с изглед към долина, а също така имащ визуална връзка с други подобни постове в околните земи. Имала е важна роля, тъй като се е намирала в граничната зона на назарийското кралство, но се предполага, че е служила само за военен гарнизон и не е била населена с обикновени хорица.
През 1407г. крепостта за първи път е завладяна от християнските владетели на Кастилското кралство, до 1481г., когато отново е превзета от мавърските войски, в дните м/у Коледа и Нова година, когато местен предател насочва насридите откъде да се изкачат по крепостните стени и да изненадат защитниците на крепостта. Именно този акт се счита като повод за последвалата война м/у Кастилия и другите нейни християнски съюзници с последната арабска крепост на Иберийския п-в – Гранада.
На християнските войни им отнело близо две години, за да си възстановят контрола над крепостта, което не било никак лесно и им струвало много жертви. На нас ни отне да я „покорим“ около 20-ина минути по изградената каменна пътека и то само, защото често се спирахме да се насладим на гледката към язовира под нас.
Към момента е реставрирана някогашната кула – Torre del Homenaje, която се извисява на хълма, а влизайки в нея и намирайки тъмните, тесни стъпала, които водят до върха й, ни накара да се почувстваме малко като откриватели. 😉 
Явно живота се пробуждаше вече, тъй като заедно с нас имаше още едно семейство с туристи, но те си бяха испанци. Виждаше се да идват и други, но все пак можеше да се насладим на едно относително спокойствие.
Можеше да се насладим и на страхотните гледки и към язовира от едната ни страна и на панорамната гледка към селото, белеещо се под нас от другата страна. Отделихме не малко време в съзерцаване на тази красота, разхождайки се по целия хълм, на който някога се е намирала крепостта.
Под нас се виждаше и църквата пред която бях опитал да паркирам – бяха се насъбрали много хора, не малка част от 1 500-те му жители. Веднага стана ясно и каква бе причината – на мястото, което си бях харесал за паркиране се настани една катафалка – явно града се прощаваше с един от жителите си.
На слизане към центъра на Zahara, се разминахме с процесията, отдаваща последна почит на неизвестния за нас човечец, но за повечето хора насъбрали се пред малкото площадче пред общината и църквата Santa Maria de la Mesa, явно е бил приятел. Църквата, която е от средата на XVIII век е една от забележителностите на града, но разбира се, не бе удобно да нахълтаме, след опелото, което се бе провело, само миг по-рано.
Насочихме се към едно от другите централни площадчета пред параклиса San Juan de Letran, построен на мястото на някогашната главна църква на града, която преди това пък, както може да се досетим е била джамия издигната от насридите. От някогашната джамия днес е запазена единствено кулата със заоблените ъгли – Torre del Reloj – може би някогашното минаре, в последствие изпълнявало функцията на камбанария, а днес часовникова кула.
На площада бяха разположени две заведения, на които вече много хора пиеха кафето си и хапваха местни закуски. Предимно това, което хората похапваха беше някакъв „пастет“, които мажеха върху поднесен хляб. Ние също поседнахме на едно от заведенията, отвън вече припичаше „слънчо“ и го оставихме да ни гали с лъчите си. Около масичките стърчаха няколко портокалови дървета, отрупани с плодове, а допълнителен колорит създаваха и оранжевите столове на заведението, които се допълваха перфектно цветово.
Между другото именно една от теориите за произхода на името на града се смята, че означава „цвете“ (zahra), намеквайки за изобилието от портокалов цвят. Друга теория пък е, че града е кръстен на една жена Al-Zahara, петата дъщеря на Мохамед, а пък трети смятат, че името идва от ‘”zafra”, което ще рече „скала“. 
Не зная коя е истината, но мен ако питат Zahara de la Serra е красива като красива девойка, поседнала на високата скала и окичена с портокалов цвят. Всъщност името на града е само Zahara, но за да се различава от друг град с подобно име в района на Кадис, се добавя определението „de la Sierra”.
А, след сутришното си кафе, ние пък нямахме търпение, да се впуснем в малките улички на градчето, сред белите къщички, украсени с красиви цветя. И макар че Zahara de la Sierra е мъничка, то ще се запечати като един наистина красив спомен, за който ще си спомням с умиление и ако имахме повече време със сигурност, щяхме да се впуснем на една по-обстойна разходка около язовира и близкия природен резерват Sierra de Grazalema.
Следваше да посетим още едно от известните „белите градчета“, на няма и 30-тина километра – Olvera. Още от далеч можеше да се насладим на това село, разположено отново на висок хълм, а както и при Захара, на самия й връх гордо позираше крепостта, около която се е случило заселването на хората и създаването на града. 
Влязохме в градчето, оставихме колата на една от главните улици и решихме да се поразходим.
В предното градче, вече бяхме се убедили, че колкото повече се изкачваме към върха, то толкова по-проблемно става паркирането, тъй че решихме този път да не рискуваме. Е, нямахме карта, но пък за какво ни бе – крепостта се извисяваше над нас и ни бе като пътеводен ориентир, който между впрочем може би се забелязва от всяко място.
Оказа се, че под крепостта има направен паркинг за посетителите, но пък какво от това, имахме нужда от малка разходка, тъй че не приемам, че се бяхме минали. 😉 Е, имаше малко зор, щото „сокаците“ си бяха бая стръмни, но тъй като бяхме далеч от летните жеги-нямаше драма. Та те (сокаците) ни изведоха, на едно малко площадче в стария град, където се намираха атракциите на градчето – църквата и крепостта. Там ни посрещна и доста модерното напоследък, голям надпис с името на града. И макар да си мисля, че това с надписа се превръща в нещо банално, то не ни попречи веднага да се „курдисаме“ до него и да се снимаме.
Църквата Nuestra Senora de la Encarnacion е доста внушително творение, една от най-големите в тази провинция, с размери достойна за катедрала. Съградена е в средата на XIX век, на мястото на някогашна църква, изградена пък върху основите на мавританска джамия. Лошото в случая, е че малко след основната й реконструкция в края на XX век, църквата преживява голям опустошителен пожар от който все още се съвзема.
Зад църквата пък се намират останките от някогашните мавритански крепостни стени, които днес са дали убежище на информационния център в града и на музея. Входа за музея ви осигурява и достъп до крепостта, тъй че си е направо задължителен за посещение. А, пък и самата експозиция не е никак лоша, освен задължителните грънци и оръжия, то е пресъздаден бита на някогашната крепост, като дори е показано по какъв начин воините са щурмували някогашните крепости.
Но нашата основна цел бе да „превземем“ крепостта, та за това се отправихме към нея. Ама то не било никак лесно да се превземат крепости, което разбрахме и ние. Видяхме една отворена порта и нахълтахме през нея, но вместо в „твърдината“ се оказахме в едно…старо гробище. Ти да видиш. Ама явно цялото ни пътешествие щеше да е на подобна тематика. След погребенията в Севиля и Захара, на които станахме свидетели, ей ти сега и туй гробище.
Оказа се, че входа за крепостта е съседната врата, която по никакъв начин не подсказва, че води натам. Стоим пред нея и си мислим, че е вход за някоя от къщите. А, за да влезе човек, трябва да извика някого от информационния център да отключи. Ама ние нали сме над тези неща, се възползвахме от това, че излизат няколко човека и поехме нагоре по стръмните стълби на крепостта, за да хвърлим един поглед на останките й, а и изпълнени с надежди, че горе ни очаква една страхотна гледка на околността.
Всъщност макар да се предполага, че по тези земи е имало селища още на келтите, то първите източници, за съществуването на Олвера, са свързани с арабски писмени документи, за крепостта в която се намирахме. Построена през XII век и най-вече през следващото столетие, когато придобива днешната си визия. И тази крепост, както в Захара е била част от граничната защитна система, разположени на високи скални масиви, за да може да се използват визуални сигнали при евентуални заплахи – отразяване на светлината чрез специални огледала през деня или с огньове през нощта. Трудно бихте го обяснили на децата си, които се чудят защо просто не са се обаждали по мобилните си телефони или не са писали един SMS, нали? 😉
Но за едно бяхме прави – гледката от крепостта беше наистина страхотна. На където и да погледнехме си заслужаваше. Белосаното градче под нас определено бе по-голямо от предходното – бе видимо от повечето къщи, а и според статистиката, населението е близо 6 пъти повече с 8 500 граждани
От крепостта ставаше ясно откъде идваше и произхода на името на града – цялата околност бе осеяна с маслинови дървета, казват че са не милиони, а милиарди (olivo – маслинено дърво). Твърди се, че там се прави най-добрия зехтин в цяла Андалусия. Ще трябва да им се доверя, тъй като поне аз не съм голям ценител на въпросната „смазка“ за салатки. 😉
На връщане решихме да се спуснем по други улички, носейки се по тези, които най-много ни привличаха, до момента в който осъзнахме, че не знаем къде се намираме. Огледахме се в един момент и се оказа, че не знаем къде се намира улицата на която сме паркирали. Едно да знаете от мен – ако ви скимне подобна идея, то е добре някой да си направи труда да запомни името на улицата ползвана за паркинг.
Е, ние бяхме пропуснали тази подробност, та дори и новите технологии, като GPS-а не можеше да ни помогне. Но пък нали сме си оправни, та решихме да се възползваме от добрия стар начин за ориентация – по крепостта, която се извисяваше над нас. Оставаше само да намерим мястото, с първоначалния изглед, който помнехме към нея. 
Е, не се оказа, толкова лесно, колкото звучи, но поне ни даде възможност да разгледаме по-подробно града, докато най-сетне открихме къде бяхме паркирали. Ха познайте дали в последствие запаметявах наименованието на улиците на който зарязвах автомобила ни. 😉
Правейки маршрута ни се ръководех от това хем да намеря интересни места, хем да не се отклонявам много от крайната точка, която бях избрал, но явно без да искам бях успял да попадна на традиционния „маршрут на белите градове на Андалусия“. Та и следващата ни спирка се оказа, едно от тях, а още с влизането предвещаваше да е доста популярно – успях да намеря място къде да паркирам едва в края му. Бях предвидил именно там да обядваме, но определено бях подценил притегателната сила и известността на Setenil da las Bodegas сред туристи.
Отправихме се веднага към централната част на градчето към Cale Cuevas del Sol. Впрочем странно име, без да съм се консултирал с испаноговорящите в групата ни, мисля че в груб превод може да се каже, че е улицата на „слънчевите пещери“, нещо което принципно взаимно се изключва. Но ако имате щастието да се озовете там, то ще разберете откъде е дошло това странно име – „къщите“ са буквално разположени в „пещери“ под надвисналата скала. Но едва ли в онзи момент слънчевите лъчи докосваха улицата и не че времето е било кофти или нещо подобно, а просто имаше толкова много народ, че „игла“ не можеше да падне на земята. А да си намерим място на някое от заведенията там си бе направо „мисията невъзможна“. Не че „Старшия“ не опита с пословичната си упоритост и чар да ни осигури местенца на някоя маса, но уви и той „удари на камък“.
Пробвахме си „късмета“ и на съседната, не по-малко привлекателна привлекателна улица от другата страна на река – Cale Cuevas de la Sobmra, но дори и там в „сенките“ нямаше шанс да ни огрее свободна маса, на която да поседнем. И ако някой се чуди на изразяването ми, то не е защото съм обзет от „лиричната“ вълна, по подобие на един друг автор в този сайт, който реди „рими“. 😉 Причината е по-тривиална, заигравам се с названието на улицата. „Sombra” в превод означава сянка, a скалата бе надвиснала като чадър над уличката и се бе образувал един „тунел“, в който къщите са винаги във „сянка“.
Убеждавайки се, че няма как да си намерим местенце в този „мравуняк“, а явно глада при моите приятели пък вече беше доста обострен, та решихме да си намерим място за хапване, някъде по в периферията. Върнахме се назад към импровизираната „автогара“, което ще рече една спирка с малко площадче на което може да се направи маневра от някой автобус, като там намерихме едно заведение, в което имаше една свободна маса. Е, оказа се, че това заведение е пицария. Всеки знае „слабостта“ ми към почти всичко от „ботуша“, но да ям италианска манджа насред испанската провинция – а, не благодаря. Или пък просто след като предната порция ми сервираха „плато“ от 9 кюфтета, то не бях особено гладен. А и бях шофьор – даже и една бира не можех да пийна. Абе, най-вече ми се разглеждаше още от градчето.
Обичам си ги другите „ентусиасти“ и заради тези моменти, в които няма драми, когато всеки реши да прави нещо различно, оставих ги без да има физиономии и мръщене. А, аз се спуснах отново през двете „пещерни“ улици и продължих отвъд тях, навлизайки в малките, тесни улички, където почти нямаше автомобили и хора, като можех да се насладя на това селце без шумотевицата на тълпата. На едно място се сблъсках с една група – явно бяха испански ентусиасти, бяха екипирани с планинска екипировка и щеки. Признавам си, леко им завидях, че имаха възможност и най-вече време да направят по-обстойни обиколки в района. 😉
Озовах се на едно малко площадче, където се намираше общината на това “pueblo blanco” с население около 3 хиляди човека. Оказа се че това е друга зона в която също имаше доста малки ресторантчета, в които може да се похапне и ме стана яд, че не бяхме тръгнали всички в тази посока – нямаше толкова народ, имаше достатъчно места и моите приятели щяха да са доволни и да споделят моето очарование от „белия лабиринт“ в които се бях озовал. Да не говорим, че може би щяхме да имаме възможност да опитаме специалитетите с които е известен града – чоризото и надениците “cerdo“ – е „Покахонтас“ сигурно нямаше да оцени тези свински изкушения, но останалите сме си фенове на „суджука“. 😉
На скалата над мен се намираше някогашната крепост около която е възникнал града, както и най-старата църква. Ама вече бяхме виждали подобно нещо в предните две градчета, тъй че този път реших да мина и без това, а още повече че с моите приятели се бяхме разбрали, че имам малко повече от час, за самостоятелната си разходка, тоест трябваше да си избера приоритетите. Но бидейки на онова площадче, ставаше ясно защо са избрали това име на градеца. Крепостта на върха, също като предните две е била важна част от пограничната зона между враждуващите маври и християни.
През XIII век са правени седем неуспешни опита на кастилските крале, да завземат крепостта от Алмохидите, продължили близо 80-ет години. Именно от тук идва и името на това уникално място – от латинската фраза „septem nihil” означаваща „седем пъти не/нищо“, визирайки се именно тези неуспешни опити за поставянето й под контрола на кастилското кралство.
Втората част на името “Bodegas” ни препраща към времената, след XV век, когато наред с останалото традиционното производство от арабите – маслините и бадемите, се развива лозарството, като района става известен производител на вино, откъдето идва и добавката bodega (винарна). А в естествените пещери е имало перфектни условия за съхранение на „гроздовия еликсир“. Но тази слава на Сетенил е безвъзвратно отминала, след унищожаване на голяма част от лозовите масиви в Западна Европа, от епидемията причинена от малките листни въшки „филоксера“, пренесени от „Новия свят“ в средата на XIX век.
Както споменах пропуснах поредните останки на крепостни стени и кули и се отдадох на безразборно скитане из малките улички, стремейки се единствено да съм по-близо до скалите и да се наслаждавам на това, което прави града неповторим – вкопаните му къщи в скалите в издълбания каньон от преминаващата река Guadalporcun.
И ако на други места хората също са правели своите жилища, възползвайки се от „по-мекия“ състав на скалите „издълбавайки“ домовете, то тук хората са се изтарикатили – възползвали са се от естествените пещери, осигуряващи им прохлада в летните горещини и осигурявайки им убежище през зимата.
Без да си дават много зор са изграждали само фасадата, спестявайки си всичките разходи и време, които се изискват за съграждането на една цяла къща. Но едва ли може да се учудим кой знае, за този им „прагматизъм“ и спестяване на усилия – все пак става въпрос за хора, при които и до ден-днешен „siesta“-та е на особена почит. 😉
Наслаждавах се на разходката си из тази „бяла прелест“ и хич не съжалявах, че бях избрал „зрелището“ пред „хляба“, макар че стомаха ми бе започнал да ми напомня с разни къркорещи звуци, че не трябва да го пренебрегвам. Ама, се правех че не го чувам и не му обръщах внимание, зает да обследвам поредната уличка или стръмен сокак, в който попадах. Но времето отпуснато ми от моите приятели изтичаше и трябваше да кажа “Adios” на това градче, което определено ме беше пленило. Но казвайки му “Adios” имах предвид „довиждане“, а не „сбогом“, нямам нищо против пътищата някой ден отново да ме отведат там. А, разходката ми бе свършила точно на време – останалите „ентусиасти“, точно плащаха сметката си.
Продължихме към следващата си дестинация за деня посветена на “Pueblos blancos”. Едно от местата, които ме накараха да избера красивата Андалусия, за дестинация на това ни пътешествие. Случвало ли ви се е, да видите снимки на някое непознато място и да се влюбите в него без да сте го виждали на живо? И да сте напълно убедени, че ако имате възможност все пак да попаднете там, то няма да ви разочарова, а напротив – само ще затвърди чувствата ви. Е, за мен такъв беше случая с последното „бяло градче“, което бях предвидил в маршрута ни за днешния ден.
За около 30-ина минути успяхме да достигнем до красивата Ронда, с която тръпнех да се опознаем. Мисля че хората, които някога са изживявали някаква голяма „чат-любов“ биха ме разбрали – по-същия начин снимките които виждате са съблазнителни и ви карат да потърсите повече контакти,а последващите писания в интернет, ви карат да откривате много сходни неща помежду си и в даден момент тръпнете да се видите лично.
Имахме късмет квартирата, която бяхме наели да е много близо до центъра до една от новите църкви …. ама не помня как се казваше. и не че града е някакъв огромен мегаполис, няма такова нещо, макар че на фона на другите градчета, на които се бяхме любували през деня, Ронда си изглежда направо огромна със своето население от около 35 хиляди души. 
Отново случихме на хазяйн – млад левент, които ни даде много полезни съвети, как да максимално стегнато да направим обиколката си, тъй като след „лекото“ загубване в Олвера бяхме позакъснели малко. „Въоръжи“ ни с карта и ни „нарисува маршрут“, който да следваме. Посочи ни места за хапване, които са предпочитани от местните и предлагат точно храни, които хората живеещи в града обичат. В „бонус“ ни бе осигурил и безплатно посещение на един музеите в града. Е, как да не му дам 10-ка после в коментарите.
Бързо се изстреляхме към парка …., приятно място, но изненадата за нас бе след като приближихме края му, а под нас се оказа … една голяма пропаст. Оказа, се че града е разположен на високо плато, а под нас имаше дълбока пропаст. Определено си бе впечатляваща гледка – алеята бе като една огромна панорамна площадка към околността. Всъщност по правилно е да се каже ,че града е разположен на „депресия“ – място заобиколено отвсякъде с планини. Ама аз в това да съм заобиколен отвсякъде с красиви планини, не виждам никаква „депресия“ – даже си е кеф, ама да не бъркаме географските термини с психологическите състояния.
Продължихме по ръба преминавайки покрай един от първите …. за корида. Местните ще ви кажат, че те са първите, които са създали този национален спорт, макар че севилци имат свое мнение по този въпрос, тъй като тяхната арена е по-стара.
Но все пак от уважение към хората на Ронда, може да приемем, че и те имат право на своите претенции, тъй като техния велик матадор – Антонио Ордонес е бил първия, които се е изправил сам срещу бика. Допреди това тореадорите са се „сражавали“ срещу разярените бици, възседнали коне. В близост имаше паметник и на големия американски писател – стори ми се странно, но се оказа, че той е бил голям почитател на красивия испански град и често е черпел вдъхновение сред „белите му одежди“.
Но ако аз знаех какво ни очаква зад ъгъла, то моите приятели предстоеше да се сблъскат със символа на Ронда – Ponte Nuevo – мостта свързващ „старата“ и „новата“ част на града. Може би това е единствения град, чийто център се разсича на две от дълбокото ждрело Ел Тахо на река Гуадалевин. А, въпросното съоръжение може съвсем спокойно да кандидатства за едно от най-сниманите места в цяла Испания. И има защо – грандиозното съоръжение представляващо каменна зидария е високо цели 98 метра.
Преди построяването му през втората трети на XVIII век е построен друг мост за около 8 месеца – доста ударно постижение, на което дори и нашия виден „ленторезач“ искрено би завидял. Ама общо взето то и резултата бил близък до сегашните изпълнители, тъй като много скоро моста рухнал, като убил около 50 души. Но идеята за моста не се е „сринала“ заедно с предходния неуспешен опит, а няколко години по-късно започнало изграждането на сегашното съоръжение, но явно този път инженерите са си били научили урока, тъй като моста се ползва до ден днешен и свързва двете части на града. 
Но както се казва – хубавите неща не стават бързо и за изграждането на „Новия мост“ са били необходими 40-ет години.
Гледайки релефа около града, става ясно защо и този град се считал от всеки за много важен в опитите за налагане на господството им. Първоначално маврите са го превърнали за своя крепост, а в последствие и кастилците са изразходвали много сили, за да го подчинят. В по-късната си история и французите на Наполеон също са видели много зор от непокорството на местното население – историята разказва, как тогава голяма част от хората избягали в планините и се разразило нещо като „партизанско“ движение, ама там не са го обличали в приятни определения, а са си го наричали „бандитизъм“. Е, легендите се опитвали да му придадат някакъв „романтичен“ оттенък, тип „Робин Худ“, ама то по-скоро си е било мутрагенщина.
Но повече няма да ви занимавам с история – то общо взето се припокрива с разказаните вече за предходните градчета през които бяхме минали през този ден – ще има разминаване с по някоя година за това кога е завзет от маври, кастилци, французи… За мен притегателен бе каньона, които виждах под нас и над който минаваше великолепния “Ponte Nuevo”. О, как ми се искаше да разполагахме с повече време и да може да слезем и да се разходим около реката долу, да се промъкнем през теснините на ждрелото, да почувстваме пръските на водата…. 
Признавам си, тази идея много ме влечеше и сякаш оставях настрана всичките други прелести – не ме изкушаваха нито стария мост, които се виждаше малко по-надолу, нито намиращата се срещу него Casa del Ray Moro – който има за цел да пресъздаде живота на маврите, макар да е създаден стотици години след изтласкването им от Иберийския п-в, но пък в него има едно от най-забележителните неща останали от тяхното управление – водната мина – прокопано стълбище до река, което позволявало при дълга обсада на града, жителите му да се снабдяват с вода.
Пренебрегнах и други забележителности и хукнах към мястото, от което бяха правени онези снимки, които ме бяха накарали да се влюбя в Ронда. Пренебрегнах и моите приятели, които решиха да се възползват от подаръка на нашия хазяйн – посещение в музея “Lara”. Но аз не бях там, за да се затварям в някакъв музей, макар че техния съвет е ако имате време, да разгледате музея, които определиха като „интересен“. А, както установих от техните снимки, то е имало и богата колекция от китари за фламенко, онези шестструнни китари без които не би било възможен да се възпроизведе ритъма за неповторимото фламенко.
Хукнах по малките улички в стария град, които бях запаметил от картата и се отправих към пътеката, по която можеше да изляза на желаната гледна точка, а кой знае може би и в подножието на моста.
Открих пътеката лесно, но ти да видиш, за разлика от моите предположения, че едва ли има много желаещи да газят в праха, то там бе населено като „главна търговска улица“. Намерих гледка, от която можеше да се наслаждавам наживо на гледката, която помнех от снимките, но с пърхащи навсякъде около мен „джеки чан“-овци, някакси не ставаше да се усамотя сам с мислите си и страхотната гледка
Спуснах се още надолу по пътеката, но и там трафика си бе съществен, достигайки до една останала арка, явно още от времето на маврите, след като е наречена Arco Arabe. И сякаш това бе точката, която останалите туристи не смееха да преминават-може би защото пътеката след това бе обрасла в храсти и не толкова поддържана. Е, предполагам че се досещате, че на мен пък точно това ме привличаше. Изчаках някакви словенци или чехи да довършат фотосесията си и се впуснах надолу сред дърветата.
Имаше няколко разклонения, но оставих интуицията да ме води, вече бях много доволен попаднал в тази дивотия. А, и инстинкта не ме бе подвел и ме отведе, до точното място на което исках да се намирам – с прекрасна гледка, която бе само за мен и … е имах си компания, бях си взел една бира Cruzcampo (местния еликсир).
Но явно в спомените ми се беше заличила една подробност, че под моста имаше още нещо, което е радост за окото на подобни като нас ентусиасти – един красив водопад. Изглеждаше доста примамлив, което само затвърди мнението ми, че Ронда поне за мен е място, за чието опознаване следва да се отделят два-три дни, а не като нашето бързо преминаване. 
Усамотението ми бе за миг нарушено – някъде под моста се бяха промъкнали двама младежи и се насочваха към мен. Явно, че идваха от другата страна на каньона – бяха каталясали от умора и целите окаляни. Но пък имаха яко доволен вид. Че как можеше да е иначе. Поздравихме се, попитаха дали това е пътеката от която може да излязат и продължиха пътя си. А, аз останах да се наслаждавам поне още 20-ина минути.
И когато реших да се връщам … ето ти изненада, на едно по обрасло място, което изискваше почти лазене, за да се премине в мен се „взираха“ ключове за кола. Явно бяха на двамата ентусиасти минали покрай мен – нямаше как да не съм ги видял на идване, а пък други преминаващи нямаше. И бях изправен пред дилема какво да правя – да ги оставя та хората като се усетят да се върнат по стъпките си и евентуално да си ги намерят. Или пък да ги взема и да се опитам да ги настигна – доста уморени ми се бяха видели, затова и не се чудих повече, грабнах ги и хукнах с всички сили да ги догоня.
Голям зор видях, но слава богу предположенията ми се оказаха правилни – двамата младежи наистина бяха поседнали да си починат и със сетни сили успях да ги настигна. Явно съм представлявал странна гледка подвиквайки към тях и размахвайки някакви ключове. Определено в очите им виждах, че гледат някакъв луд, които едвам си поема дъх и издава нечленоразделни звуци. Успях обаче някакси отчетливо да произнесе “Amigos, your keys…”, след което в същите онези очи вече започна да се чете разбиране и една топлина, след като осъзнаха каква услуга реално им правя.
А, аз бях толкова изтощен, че името не можех да си кажа и когато колегата „шофьор“ в знак на признателност изрече „Позволи ми да те прегърна“, не можах да реагирам. Добре, че моите приятели не бяха наблизо, че кой знае какво щяха да си помислят гледайки „колегата“ си да се прегръща с някакви испански мачовци. 
Оставят ме за малко и след това ме намират в нечии мъжки прегръдки. Пък после иди доказвай, че нямаш сестра. 😉
Е, бях направил едно добро дело – бях доволен от себе си. Оказа се, че моите приятели са близо до мен, тъй че ги изчаках и им показах моето усамотено откритие – пак бях доволен. Настана време на здрачаване, тъй че до Arco Arab се поспряхме да се насладим и на залеза – Кико (испанския Кире, тоест слънчо) точно си полягваше зад планината на хоризонта. Поредната красива гледка на която се насладихме през деня.
Макар и вече да се беше стъмнило си направихме разхода в Jardines De Cuenca, където нарушихме идилията на двама влюбени младежи, а след това се пуснахме и по главната пешеходна улица Carrera Espinel, след което се насочихме към препоръчания ни „тапас бар“, където се размазахме пробвайки от сума ти вкусотии, а аз вече бях влюбен в „тапас“ – идеята, даваща възможност да опитваш от множество неща на малки порцийки. А, пък и сервитьора явни ни хареса, виждайки че оценяваме храната, обслужване, че се забавлявахме и ни почерпи накрая по едно „аджестивче“. А, може би просто Ронда ни показваше и се отплащаше за доброто дело, което бяхме сторили по-рано. И ако малко по-горе обяснявах, че при раздялата си казвайки “Adios” имах предвид „Довиждане“, то на Ронда исках да кажа (надявам се) „До скоро“.
