След разходката из Марсилия тематично посветена на ранните години на граф Монте Кристо или по-скоро преди да се превърне в „граф“ и е бил наперения младеж Едмон Дантес, то пък през новия ден щяхме да го посветим на друг етап от „живота му“. На онези опропастени години, които заради скалъпени обвинения, лепнати му от неговите врагове под влияние на онези най-често срещани още от памтивека слабости на човека – завист, алчност, ревност , в които „чистата младежка“ душа се превръща в коравосърдечно и жадно за мъст сърце.
Или с други думи, предстоеше да се разходим до замъка Иф. Разположен на едноименния остров, част от архипелага Frioul , състоящ се от 4 малки острова. И макар островите да са съвсем наблизо, сякаш на един хвърлей място, ако ги погледне човек от базиликата Нотр-Дам дьо ла Гарде или от бастиона Сен-Жан, няма как да се доплува до тях – все пак морската вода по това време на годината не е от най-приятните, а и макар да е на 1-2 морски мили от брега, си трябва подготовката на Петър Стойчев, а … и да не мога да плувам.:) Та за придвижване до острова щяхме да използваме регулярния ферибот до архипелага Frioul, като с изключение на понеделника, когато замъка Иф е затворен за посещения, има спирка до нашата цел.
Дето се казва, ако френския език ви е като „майчин“, то може да се направите на тарикат и да си вземете билет като за жител на островите, което може да донесе някаква изгода, тъй като няма да се плаща билет като за турист. Ама не е зле, ако се пробва този вариант да сте човек, дето е с „ампутирано чувство за срам“, че по официални данни жителите на архипелага са около 150 човечета и сигурно си ги познават поименно и шанса да не мине номера си е напълно реален и няма начин да не ви се размине червенето пред хората на касите на ферибота. Макар, че ако бяхме в традиционния си състав си мисля, че можеше да се намери един човек, дето не би му мигнало окото да се направи на местен и хич да не му дреме, като го разкрият (щото най-вероятно щеше да опита да ги обеди в тезата си на … испански)…Нали, „Старши“? 😉
За разлика от младия Едмон Дантес, които поема към замъка Иф посред нощ, то ние бяхме на линия за първия ферибот, които спира на Иф, като „корабчетата“ тръгват от старото пристанище – на противоположния ъгъл на издигащото се като ориентир виенско колело, точно до „огледалния навес“, както го нарекох аз и където всеки се чекне да си снима отражението на тавана. 
Разбира се, ние не останахме по-назад и също имахме една фотосесия от предходния ден. 😉
Качихме се на кораба, компания ни правеха още 20-30 ентусиасти, като си взехме много възлови места най-отзад, така че можехме да се наслаждаваме на гледката без да ни се пречкат някакви си туристи. 😉 Нямаше как да се съпоставим на мястото на клетия Едмон, който е бил съпроводен на малката лодка от 4-ма 
стражари, като дори не е предполагал накъде го водят в тъмнината, докато на нас ни бе яко да хвърлим един различен поглед на старото пристанище и на двата фортa Сен Жан и Сен Николас, които по негово време ги е нямало, а за защитата на града се е използвала само една верига, която се разпъвала на входа на пристанището.
Забравих да спомена, че в днешната си разходка бяхме в редуциран състав – „Адаша“ и „Милейди“ се оказа, че не са запленени от историята на „графа“ и отказаха да дойдат с нас и бях само с двама от „мускетарите“. Чудя се обаче, кой как да го нарека, но нека бъдат „Атос“ и „Арамис“.
Но мисля, че дори човек да не е запленен от историята описана от Ал. Дюма, то пак си заслужава да се излезе на разходка в морето за една приятна разходка около брега и да се разгледа Марсилия от погледа на хилядите туристи, които пристигат в града на големите круизни кораби.
Някъде където най-вероятно пък Едмон Дантес все още чудейки се къде го карат и каква ще да е блещукащата светлина към която са се отправили, ние престанахме да се взираме назад към града и вперихме своите погледи, съответно и насочихме фотоапаратите си към остров Иф, 
като вече тръпнехме час по-скоро да слезем на него – чувства също коренно различни от това, което ще да е изпитал мосю Дантес, осъзнавайки накъде плават и как е бил излъган от неподозираните си враговете – Вилфор, Данглар, Мондего и Кадрус.
С ферибота разстоянието от 2 морски мили от старото пристанище до острова се взема за около 20-ина минути и то защото скоростта му при преминаването в Vieux Port e с доста бавно темпо – което е разбираемо, все пак там яхтите са спрени толкова близо една до друга, че не е много удачно сравнително голям кораб като ферибота да минава с мръсна газ и да прави големи вълни. 😉 Вече бяхме пред стените на крепостта и вниманието ни бе изцяло погълнато от тях и нямах търпение да сляза и да разгледаме зад тях.
Попаднали зад крепостните стени (след съответната такса разбира се – острова вече е със статут на музей), не бързахме да нахълтваме с тълпата в „замъка“, а предпочетохме първо да се разходим из двора на „крепостта“. Интересно е, че острова преди да бъде избран за отбранителни цели, може да се похвали, че е единствения френски остров на който е имало … носорог. Имайки предвид, че острова е с големина от 30 хка, тази информация е доста странна и може някой да я оприличи като скалъпена от някой „жълт вестник“, щото дето се вика, за такова голямо животно, там ще има място само колкото да се обърне. Но историята си има съвсем логично обяснение и все пак става въпрос за един краткосрочен престой от няколко седмици. 
В началото на XVI в. краля на Гуджарат в Индия решава да направи „нетрадиционен подарък“ на краля на Португалия – въпросния носорог. От своя страна пък португалския владетел решава да го дари на папа Лъв X, като при транспортирането от Лисабон към Рим, „подаръка“ е трябвало да направи почивка на острова Иф, като е станал сериозна атракция и разбудил любопитството на местните – представям си колко много лодки с любопитни са обикаляли около острова, за да зърнат този странен „дзвер“. Но за съжаление историята с носорога не приключила с „хепиенд“ – кораба превозващ го към Ватикана претърпява инцидент и потъва, като горкото животно, като се има предвид масата му и възможностите му да плува, не оцелява. 
Няколко години след този любопитен факт, виждайки доброто стратегическо местоположение на острова френския крал Франсоа I през 1524г. решава, че там може да се издигне крепост, която да спомогне за по-добрата защита на града. Строежа й обаче било посрещнато на „нож“ от местното население, тъй като макар от няколко десетилетия Марсилия, да била част от френската монархия, то имала относителен „суверинитет“ относно това да решава самостоятелно как да организира защита си и строежа на крепостта се приело, като намеса от Париж и на краля във вътрешните дела на града.
След като крепостните стени са издигнати през 1531г. въпреки недоволството на местните първенци, крепостта изпълнява отбранителни функции близо едно столетие, но реално никога не се е случило да влезе в истинско сражение и да се изпита на практика полезността й. И може би това е било за добро, тъй като при последващи проучвания от специалисти е изказано мнение, че има доста „слаби“ моменти в архитектурата и в строежа на отбранителното съоръжение и е много съмнително, че би устояло при реална заплаха и военно нападение. Това, а и след като става ясно, че снарядите на някогашните оръдия не биха достигнали до вражеските флотилии, дава основание предназначението на Иф, да бъде променено.
Така един век по късно Chateau d’If се превръща в страховитото място, което го познаваме от класиката на Ал. Дюма за „Граф Монте Кристо“. Ужасяващия затвор, в който, в онази тъмна нощ бедния Едмон Дантес бива захвърлен и където загубва младините си. Всъщност замъка Иф, е станал значително по известен като строг затвор, отколкото като страховита отбранителна крепост.
След като изчакахме малко човекопотока да потъне в „шатото“ решихме най-накрая и ние да влезем през дървения мост положен пред изкопан няколко метров ров пред портата му. Както си му е реда за подобни места, първо ни посрещна магазин със сувенири и книги свързани с крепостта, от които по любознателните туристи може да се възползват и да научат повече за острова, замъка, затвора, за графа или просто да си вземат някакъв сувенир, както направихме ние, като си направихме по една монета. Но това бе едва накрая, в онзи момент нямах търпение да вляза вътре и да видя дали онези мрачни килии, в които мосю Дантес едва не загубва разсъдъка си,са толкова зловещи колкото съм си ги представял.
Влизайки бях изненадан – очаквах да видя може би типичен затвор (не че имам представа как изглежда такъв де), но си го представям с тесни коридорчета и с наредени една до друга килии, а бяхме посрещнати от обширно помещение, като вътрешен двор, с кладенец по средата. Може би най-вече ме изненада „кладенеца“, но явно просто бях забравил, че всъщност замисъла на „шатото“ е да бъде непристъпна крепост, като при продължителна обсада е нормално да може да се разчита на собствен вътрешен водоизточник.
Насочих се вдясно от входната порта, като там в две големи помещения бе организирана изложба с история за острова и крепостта, както и подробна информация за Александър Дюма-баща и неговия прословут герой „граф Монте Кристо“, които правят от Chateau d’If световна забележителност. Лично за мен бе доста поучително, тъй като за „любимия“ си писател не знаех, че е „квартерон“, тоест че неговата баба е била чернокожа жена от Хаити, която е била робиня на дядо му и в която той се влюбва. Оказа се, че заради произхода си, Ал. Дюма е имал проблеми на расова основа, което често го вкарва в различни битки срещу расизма. 
Ами интересна личност си е бил мосю Дюма – голям бохем, заобиколен от шумни компании и празненства, бил е обявяван за „персона-нон грата“ от двама императори – руския Николай I и френския Наполеон III, деен участник и в борбата за обединение на Италия. Е, не може да го обвини човек, че е бил някакъв залюхан писарушка. 😉
Преминавайки през тази „историческа“ секция, достигнах до килията (току под стълбището за горния етаж) на най-известния затворник на замъка Иф. И какъв парадокс само – най-прословутия затворник на това здание, реално не съществува и е измислен, но пък едва ли имаше и един човек от всички дошли на острова, който да не е там именно заради Едмон Дантес. И ако в разказа си за Марсилия изказвах своите си размисли, за това, как е могло някоя от старите къщи да получи „титлата“ роден дом на „граф Монте Кристо“,
за да погъделичка ентусиазма на почиталите на „графа“, то тук вече си имахме килията, в която преминават 14 години от живота на Едмон Дантес, с всичките и реквизити – тунела изкопан от абат Фария, верния и предан приятел, които Едмон открива там. А, за по-незапознатите с историята и позабравилите я, един малък екран вграден в камъните, услужливо излъчва кадри от едноименния филм с участието на Жерар Депардийо, за срещата между двамата.
Всъщност за мен се оказа изненада, че „графа“ си има истински прототип, чиято история е вдъхновила светилото на френската литература, за написването на едно от най-популярните му произведения – някой си Пиер Пико от Ним. Този човечец трябвало да се ожени за богата жена, но трима негови завистливи приятели го обвиняват, че е английски шпионин и клетия обущар бива заточен в крепостта Fenestrelle и там служи като слуга на богат италиански духовник, които след смъртта си му завещава богатството си.
Години наред г-н Пико крои плановете си за отмъщение на тримата мъже, които са виновни за неговото нещастие, като първия намушква с кинжал, върху който са отпечатани думите „номер едно“. Втория – отравя, а към третия който се е оженил за годеницата му е най-безпощаден – примамва сина му да извърши престъпление, дъщеря му – склонява към проституция, а накрая лично пробожда с кинжал своя враг. Забелязвате ли колко прилики има в съдбата, която застига отрицателните герой от романа, с реалните им прототипи? Е, само дето „графа“ е действал малко по-хитро, за да се разправи с враговете си, докато „оригинала“ е изпълнил разплата си със собствените си ръце и е заплатил за отмъщението си, като в крайна сметка е арестуван.
Нямаше как да подмина и килията на абата – способствал за бягството на Едмон Дантес и дал му възможност в последствие да се превърне в граф Монте Кристо, обучавайки го и споделяйки тайната си, за съкровището заровено на италианския остров. В архивите на затвора наистина има такъв затворник, но приликата му със „затворник 27“ от романа е само в имената. Истинския затворник е португалец по произход, участвал във френската революция, изучавал хипнозата, докато описания в романа абат е с италиански произход, радетел и деен участник в идеята за обединена Италия. И ако приятеля на „графа“ умира зад дебелите стени на затвора, която трагедия позволява на Дантес да избяга от затвора, след 14 дълги и мъчителни години прекарани в тъмната и влажна килия, то действителния абат Фариа, излиза жив и здрав от затвора макар и прекарал над едно десетилетие зад стените на замъка Иф.
Обиколката ни продължи с разходка из горните етажи на крепостта, като влизайки в отделните „килии“ в първия момент си помислих, дали нещо не ми се привижда – в много от тях сякаш имаше следи от някогашни камини. Оказа се, че няма зрителна измама, като по-богатите затворници, които можели да си плащат били настанявани в тези по-луксозни помещения имайки собствен камина, гардероб, а ако е в някоя от трите кули – собствена гледка към морето и съседните острови.
Ами факт, дори и там някои от затворниците са били „по-равни“ от други.
Основно в този затвор са били затваряни политически затворници, доколко успях да разбера – до края на XIXв. присъди са излежавали над 3 500 хугеноти – френски протестанти, които са били подлагани на гонения от управляващата католическа монархия, като една от тази вендети е описана отново от Ал. Дюма-баща в друг свой шедьовър „Кралица Марго“.
Дори един от първите затворници е някой си рицар Анселме, който бил осъден за заговор срещу монархията и малко по-късно убит там. Но не всички са били знатни люде – имало е марсилски рибари с дребни прегрешения и присъди, а пък един беден жител на Марсилия прекарал 6 години затворен там, защото не съобразил да свали шапката си, докато покрай него минавала свитата на Луй XIV. 
Сред други знатни затворници на острова са и хора свързани с „революцията“ като един от водачите на Парижката комуна Гастон Кромио, а също така и мъртвото тяло на един от генералите на Наполеон – Жан-Батист Клебер престоява 18 години на острова, от страх да не би гробницата му да се превърне в символ на републиканството.
През 1867 година Марк Твен също посещава затвора – разбира се не като затворник, а като развлекателна разходка организирана от френския му домакин, като след това си посещение тръгват слухове, отбелязвайки в една от книгите си, че там е била килията на друг митичен затворник – „Желязната маска“. Е, няма останали писмени доказателство за нещо подобно, но това не пречи уредниците на музея, да сложат една табела, която да разпалва въображението на посетителите, че може и да има нещо в този слух „Казва се, че това е затвора на Човека с желязната маска“. 😉 Но въпреки това – младия граф Монте Кристо си остава най-знатния затворник и „историята му“ прави от острова туристическа атракция.
По вито стълбище в една от кулите можеше да излезем на покрива на „замъка“, като особено гледката от върха на една от кулите е приказна – 360 градусова панорама към града, останалите острови и морето. И нещо друго, което открихме там – заставайки точно по средата й (на кулата) и подвиквайки се получаваше много интересно ехо, което го имаше единствено ако наистина си застанал в средата. 
Яко, само дето какво ли си е помислил човека, дето обикаляше и махаше порасналите из между камъните тревички – „тези са по-зле и от лудия абат (както е бил известен абат Фариа).
Вече се задаваше и следващото корабче, като ние тримата бяхме останали сами в замъка, всички останали бяха на малкия пристан, за да отплават обратно. Попитах другите „мускетари“, дали искат да бързаме, да се приберем, но предварително бяхме научили, че в една от спомагателнните сгради има ресторантче и бяхме решили да обядваме там. Бях изостанал малко, за да мога да си поснимам сам на спокойствие и да се насладя на замъка и гледка и когато излязох в двора гледам моите спътници бягат към изхода и ми махат да ги последвам.
Явно в проучването ни отново имаше пробойна – че имало ресторант е така, но зимата се затваря и не работи…Затова и дружките ми подвикваха да хванем ферибота. Е, не успяхме, слизайки по каменната пътека, чухме форсирането на двигателите на кораба и видяхме как се отдалечава.
Ами върнахме се отново и се излегнахме на едни шезлонги в двора, с неповторима гледка на града пред нас и извисяващата се базилика. За съжаление вендинг машината която намерихме предлагаше само безалкохолни, иначе ако бе заредена с биричка следващия час и половина докато дойде следващия ферибот щеше да мине като миг. 😉 Ама, не че ни беше зле – под галещите лъчи на слънцето даже хванахме лек тен и това на фона на достигналата до нас информация, че в България бе паднал първия сняг.
Жалко бе, че в сайта на който бяхме попаднали бе пропусната тази подробност, че по това време на годината ресторанта на Иф не работи, но повече ме беше яд друго, че не бяхме разбрали, че ако бяхме продължили към другите острови от архипелага, то там на пристанището изградено м/у двата големи острова – Ratonneau и Pomegues, има няколко ресторантчета, които работят целогодишно.
Можеше и да се поразтъпчем малко и на тези два острова, свързани помежду си с изкуствено създадена дига, част от изграденото пристанище за стотиците лодките, намиращи пристан там. Всъщност се оказа, че това е доста предпочитано място за марсилци и не само за тези, които имат свой платноходки, а и за останалители, като Ratonneau (по близкия до замъка Иф) предлагал и едно много красиво и скатано плажче за любителите на морското плажуване. 
Там на върха му се виждаха зидове и покриви на сгради, които наподобяваха архитектурата на друг форт. Но какво ли бе това или дали не бяхме пропуснали друго нещо много интересно?!
Но да се върнем назад във времето – ако Иф е бил предопределен за строг затвор, от който никой не е успял да избяга (с изключение на измисления граф Монте Кристо), то съседните острови са изпълнявали друга важна роля – те са трябвало да служат за буферна, карантинна зона, на пристигащите от близо и далеч кораби. И тъй като пристанището е донесло много богатства на Марсилия, но също така са били пренесени и множество заразни болести, довели до смъртоносни епидемии. Така, след първата чумна епидемия, която обхваща Европа, местните власти решават да се изгради пристанище в архипелага Frioul, където е трябвало да престояват корабите,а на остров Ratonneau била изградена голямата болница Caroline, в която се лекували моряците с подозрителни симптоми.
Та именно останките на тази болница бе това, което виждахме в далечината, но макар в момента да текат реставрационни дейности, тя не е отворена за туристи, тъй че поне за това можехме да сме спокойни, че не се изпуснали нещо.
Въпреки споменатите мерки за сигурност, които са били въведени в града, то последната масова чумна епидемия в Европа прониква именно през Марсилия. През 1720г. търговски кораб пристигащ от Ливан е бил изпратен на островите за да изтърпи карантинния период, тъй като било вече установено, че част от екипажа се разболял от чума. Заради натиск от местните търговци, които се готвели за голям търговски панаир в Боке, товара състоящ се коприна и памук е освободен, но с бълхите и плъховете, които шетали по него, се пренесла „черната чума“, която обрекла на гибел над 100 хил. души в Марсилия и околностите, а в последствие се разнася из цяла Европа. 
Един много поучителен момент от историята, които показва, че не трябва да се правят компромиси с подобни неща. Не е чудно, че в последствие капитана на кораба също става постоянен „жител“ на замъка (затвора) Иф обвинен, че е пренесъл „черната смърт“ в града.
Настана време за следващия ферибот, с които да отплаваме към старото пристанище на Марсилия. Изведнъж се заоблачи, а светлината се заигра по страхотен начин с острова и ни представи замъка Иф по начин, подобен на мрачния дъждовен ден, когато и Едмон Дантес го напуска хвърлен в морето, в чувала, в който се е предполагало, че е мъртвия абат Фариа. Мрачен и зловещ, сякаш ни напомня, че не е било приятно място на което искаш да попаднеш. Но не и в този ден, не и за нас – ние бяхме изкарали няколко невероятно зареждащи часа на тази скала, а лично аз бях изпълнен със задоволство да проследя „втората“ част от живота на младия Едмон Дантес и вече започвах да кроя планове и мечти да посетя и другите две места свързани с любимия роман от детството – италианския остров Монте Кристо и френската столица Париж. 😉
