Третомартенската ни експедиция с кодово име „Водопади“ предстоеше да продължи с посещение на няколко прелестни водопада в Беласица планина, като може да се каже, че пътуването ни придобиваше и леко международен привкус. Последното пък защо ли? Ами просто една част от тях се намираха на Македонска територия та затова.
За отправна точка бяхме избрали едно страхотно местенце – къща за гости в едно китно селце в Огражден планина. Попаднахме на страхотни домакини, които ни нагостиха с вкусни гозби и люта ракия (за тези които пият). 
В неделната сутрин се отправихме към близкото ГКПП- Златарево. Дето се казва едва бяхме сложили предпазните колани и вече събирахме личните си карти да ги дадем на митничарите. Хубаво си е, че си имаме споразумения със съседите за облекчено пътуване, та не се затъва в разна бюрократщина ако му се прииска на човек да им отиде на гости. Митничарите и от двете страни бяха много любезни да подчертая – нашите ни упътиха къде може да похапнем, а пък македонските като разбраха, че не сме поредните гастрономни туристи (демек идващи само да се тъпчат с ядене), веднага ни се усмихнаха и заобясняваха подробно накъде да поемем към заветните водопади.
При следващото село хванахме пресечката вляво от главния път, като преминахме покрай споменатото ни култово заведение за кулинарен туризъм на нашите сънародници, а в последствие продължихме пътя си към Старо Конярево, където пътя прави Г-образен завой и върви в подножието на планината. В съседното село Дражево пък „жи-пи-еса“ ме прокара по леко странен маршрут преминавайки през коритото на един канал, които обаче явно можеше да се използва и като уличка. Определено успях да изненадам „майните“, които ме следваха. (в общи линии това на картата бе маршрута ни за деня) 
Смолари (или Смоларе) бе следващото населено място и именно то бе и нашата цел, тъй като именно от него се захождаше към първия от водопадите, които бяха включени в плануваната ни разходка. За всички нас това бе Смоларския водопад, а за хората от село (разбираемо) това си е просто водопада. Малко, но живо селце, с население около 650 души. Влизайки в селото имах някакви съмнения, дали щяхме да се ориентираме къде точно е пътеката, която търсим, но притесненията ми бързо се изчезнаха, тъй като имаше достатъчно табели, които да ни упътят. Малко преди самото и начало пък имаше и един сравнително голям паркинг – абе явно нашите западни съседи си смятаха водопада за голяма атракция по техните земи. 
Спряхме и макар че бях предупредил хората, че всичките планувани за днес разходки ще са лежерни, повечето „пипъл“ се бяха екипирали доста добре, като за по-сериозни разходки. Явно ми нямаха много доверие или пък бяха чели доста от разказите ни, в които сме споделяли неща от рода „пак се изгубихме“, „отклонихме се от пътя си“ и т.н. 😉 Но пък изглежда „СамоДива“-та е тази, която най-не ми се доверява. Като започна едно екипиране, че чак и щеки извади…Е, донякъде успех си беше, че поне я убедихме да не слага гетите си, макар че до последно гледаше скептично – ту нас, ту последните остатъците от зимата (снежеца по усойните места). 
А, докато едни се убеждавахме за това колко багаж да мъкнем, други пък като „Църна маца“, успяха да открият там под гората сродни душици, с които да се заиграят – веднага я надуши един марцан.
Имаше обозначение, че маршрутите са подходящи и за велотуризъм – е, едва ли е най-подходящ за първите мартенски дни, ама се за мечтах, за една обиколка на две колела, ама друг път. В онзи момент трябваше да дадем зор на двата си долни крайника, тъй като пътеката започваше с изкачване на доста стъпала – някаква информация гласеше, че са към 300, ама не съм ги броил. Опита е показвал на други подобни места, че ако взема да ги отмятам, в даден момент все им изтървам бройката и няма смисъл от такова едно упражнение. Пък и не може да сме мнителни за всяко нещо, нали? 
Трябва да си имаме малко доверие, но разбира се трябва да си имаме едно наум, когато става въпрос за информация получена от македонските ни съседи – все пак по техни сметки една държава създадена в края на XX в. се оказва с хилядолетна (славна) история.
Аз зор със стъпалата нямах – предимство да живееш на място в което няма асансьор е, че искаш-не искаш поддържаш форма в дисциплината „стълбище“, а и бих казал, че поддържа и паметта в добро състояние – дали бих забравил да купя нещо от магазина, ако след това пак трябва да слизам и качвам всичките стълби. 😉 Иначе пътечката е от онази категория „пей сърце“ – лекичка, сред вековна букова гора. Представям си какъв рай е да си там в летните жежки дни, под дебелата сянка, съпроводен от ромона на реката.
Имаше и две-три мостчета, ама не толкова за удобство за преминаване през труден терен, а по-скоро по естетически причини, хей така за по-голям колорит. Покрай едно от тях реших, че на поточето, което се процеждаше под моста, ще открия някое скрито водопадче, ама нейсе…То ако имаше, хората щяха да са направили едно отклонение на пътеката, ама аз все пак да проверя, да не са скрили някоя красота си викам. 
И тъй като се озовах в едно дере, а насреща ми гледам учудените погледи на „майните“, сякаш питат „Тоя пък какво се е заврял в шубраците?“ и за да не се излагаме пред „чужденците“ (демек пред тях) им викам: „Я, стойте да снимам вашата групичка на моста, да си имате спомен.“, ама иначе съм се омотал в едни драки и не мога да мръдна. Ама и те не се мърдат – застанали като „магаре на мост“, а не мен хич не ми се ще да се излагам пред тях правейки болезнени гримаси, докато се опитвам да се откача от бодилите, затова им подвиквам „Хайде сега разкарайте се, да направя някоя хубава снимка и без вас…“,с такъв такъв тежък тон дето все едно имам предвид „Я да ми се махае и да не ми загрозявате снимката“. 😉 Е, младежите може и да се вързаха, ама „Майната“ ме познава добре и едва ли се е хванала на намахания ми тон.
След още десетина минути разтъпкване по красивата пътечка, започна да се чува доста по отчетливо ромона на река Ломница, а скоро и тътена на падащите води на водопада – значи бях близо. В следващия момент се оказа, че пътечката се спуска, към една изградена дървена платформа в основата на водопада. Евала, на „макетата“ за идеята, тъй като така туристите могат да се насладят на цялата прелест на водопада. Останалите от тайфата вече се бяха разположили на нея и очакваха моята поява (ако въобще бяха забелязали липсата ми де ). 
Смоларския водопад всъщност е най-високия постоянно течащ водопад в Македония – пада на водите му е от 39,5 метра. Това уточнение с „постоянно течащ“, не зная защо се упоменаваше, тъй като така и не разбрах дали има някой по-висок „непостоянен“ , „сезонен“, „пресъхващ“ или с друго подобно определение. Това дето се казва обясняваше спретната пътечка, като се има предвид склонността – на нашите съседи към това все да са номер 1 и първи в нещо. Но пък много ми хареса описанието в сайта на местната община за тази тяхна забележителност „ще видите водопада на Смоларе, който пада върху гладка скала. Водата, която е бяла заради скоростта с които пръските падат, е в контраст с гладката черна повърхност на скалите на планината Беласица“. Доста точно казано.
А, изградената дървена платформа си е страхотно попадение за всички любители на селфита и позиране за снимки. Даже и ние направихме една доста обстойна фотосесия. Даже и аз самия се оказах доста кръшен в позирането. Страшна работа – чупки, въртене, безразсъдна работа, щото повечето не сме първа младост и такива движения си водят до схващания и други болежки, особено в туй още сравнително студено и влажно време.
Върнахме се без отбивки – реалния път до водопада се оказа, че е около 30-етина минути, което на отиване ни се стори доста повече имайки предвид приготовленията и другите забежки. Натоварихме се пак на колите, но за кратко – преминахме през едно селце и ей го на 10-ет минути път по-късно вече бяхме до втората ни изходна точка към поредния водопад – село Колешино. И отново нямахме проблем с ориентирането – хората бяха поставили достатъчно обозначения за желаещите да се запознаят с тяхната гордост. Това село се оказа още по-голямо – с население над 840 жителя. Село, което се гордее, че една от неговите дъщери Вилма Трайковска е една от предишните „първи дами“ на Македония.
Вече екипирани не ни отне много време за да поемем по пътеката – пътека, която е създадена още през 2006 г., но това не и пречеше да е в страхотно състояние и то преди сезона. Явно въпреки всички недостатъци, които приписваме на западните ни съседи, не можеше да отбележа, че явно умеят да пазят и поддържат. А и как да не го правят – все пак хората са осъзнали, че тази водопада им води не малко туристи, които може да оставят по някои денар в селото. 
Иначе тази пътечка се оказа още по-лежерна и кратка…и тук се натъкнахме на две мостчета, които ни прехвърляха над потока, ту от едната му страна, ту от другата, но както стана дума, те по-скоро са допълнителен колорит, отколкото някаква необходимост.
След двадесетина минути сред чинаровата гора вече чувахме „шепота“ на водопада. Изправихме се пред поредната природна красота и макар че този водопад да не претендираше за „най-„ в някаква категория и да бе доста по-нисичък от Смоларския, със своите 19м. , то определено много ми хареса.
Водите на река Баба се бяха постарали да направят „композиция“ точно по моя вкус. Няма как, за да е впечатляваш един водопад определено си му трябва височина – дето се казва „размера има значение“. Но много по-впечатляващи за мен са тези, които имат „широчина“ на пада, не се изливат просто като водна струя на чешма, а създават една завеса, една стена от водни пръски. Идея си нямам до колко успях да пресъздадем усещането си, за красив водопад, но Колешинския водопад е точно по моя вкус. 😉
То това си личеше и от действията ми, не ми бе достатъчно просто да си седя пред него и да го съзерцавам, ами се изкатерих и до върха му, че дори се спуснах и в една проучвателна мисия по течението на реката в търсене на още падчета. Е, намерих си, но все пак не толкова впечатляващи. Пътечката си и водопада си ги бива – спор няма и ги препоръчвам, а и може разходката да се предприеме дори с малки „чавета“, ако си имате такива или някой роднина ви ги е зачислил. 😉 
Катуна ни отново се възкачи по колите, но този път нямахме време дори да сложим коланите си – следващата спирка бе на два километра и се назовавеше – Габрово. Не няма грешка, наистина съседното село се наричаше по този начин. Не можах да разбера дали има нещо общо, с нашенско си Габрово, а пък и в историята за основаването на селото пак не намерих връзка с името – легендата гласи, че селото е възникнало до някогашен манастир основан от Стефан Душан, но нито в наименованието на манастира, нито в името на основателя намирам корен или препратка към това име. Но както и да е – ние бяхме в търсене на поредния водопад, а не да задълбаваме в етимологията на името.
Озовахме се буквално на метри от водопада – вече мисля не е нужно да споменавам, че нямаше проблем с придвижването и ориентирането. И последната уличка в това село пак бе в перфектно състояние и асфалтирана. Около водопада имаше поседнали на отдих голяма група колоездачи – „мръсната дузина“ – бяха около дузина народ и изпръскани с кал. Самото водопадче беше мъничко разочарование – особено в сравнение с предходните, които вече бяхме посетили. Оказа се, обаче че прибързвахме с оценките си – тъй като само на тази рекичка Барлен дере водопади са три броя.
За останалите два трябваше да се върнем назад по пътя, откъдето ни водеше друга пътечка – явно по самото течение на реката не е могло да се изгради пътечка. Е, ако проблема е в някое тясно каньонче, което се извисява по течението на реката, то „макетата“ са можели да се постараят малко повече и да направят пътеката още по-живописна. Но, да не им се бъркаме, то е лесно да се каже, но малко по-трудно е да се реализира.
На моите спътници, обаче май взе да им идват малко в повече водопадите. Усещаше се едно леко пренасищане. Дори и аз бих признал без бои, че подкарването им така на конвейер, води до това в последствие да ти се сливат. Е, най-добрия вариант е да се редуват с други неща, ама не разполагахме с време, а и кой знае кога пак щяхме да се озовем по тези географски ширини. А и сезона си бе точно за водопади, че нали тогава са най-яки и впечатляващи. Та „Градската“, направо си призна, че предпочита да остане и да се излежава на една пейка, на слънчице, вместо да тръмбова из горите в търсене на поредното падане на водата от някоя височина.
Оставихме я, а ние се впуснахме в буковата гора, скоро достигайки до рекичката, по която се виеше пътеката ни. Не знам дали македонските „габровчани“ имат сходни черти в характерите си с българските си едноименници, но определено тук се усещаше, че са били по-пестеливи при изграждането на пътеката. Явно бе, че не са пръснати много средства, може би щеше да се окаже, че и в това Габрово са си малко „скръндзи“. 😉 И тук имаше перила на места и се натъкнахме на мостче над рекичката, но сякаш сковани набързо с подръчни материали, а не масивно изработените инженерни решения, които бяхме видели на предните пътечки. Но да не ги заклеймявам така хората, то това може да си има обяснение с факта, че това село се води в друга община, към Струмица. Тъй че като нищо средствата за туризъм за тази община може и да са насочени за „големия град“, пък за останалите каквото остане.
За около 15-ина мунутки достигнахме до „втория“ водопад, покрай който моите спътници преминаха като „бърз влак през малка гара“ и общо взето май само моето внимание беше привлечено от него. Но истината е, че се забавих не защото бях впечатлен от него (той си е един мъник), а защото се опитах да намеря някакъв по нестандартен ъгъл за снимане, че поне малко да остане впечатлението, че става дума за водопад. Е, май не постигнах голям успех. 😉
След още четвърт час обаче достигнахме до „красавеца“ сред Габровските водопади, които със своите 8 метра е най-високия от тях. Той обаче за разлика от Смоларския, при който водата се изсипваше срещу ни, го играеше малко по-„срамежливо“, тъй като се състоеше от три пада, като за съжаление не можахме да видим целия му блясък. Дето се казва, за такива ситуации най-подходящо е човек да е въоръжен с дрон … или да търси някое високо дърво наоколо. На дроновете обаче не съм фен, а видно от снимките и високо дърво явно не съм намерил.
Та плана с водопадите за деня бе преизпълнен, а гледайки как хората от къщата до която бяхме паркирали, бяха насядали около една софра на двора, нашите стомаси също се присетиха, че сме пропуснали обяда, а вече времето клонеше към късния следобед. Решихме да се вслушаме в препоръките, да хапнем в онова заведение, покрай което бяхме минали. А, там положението направо беше страшно – няма да преувелича ако кажа, че имаше стотици български коли отпред, а вътре на двора му бе като „мравуняк“. 
Почудихме се малко, докато се наслаждавахме на лебедите в езерото, какво да правим, дали все пак да търсим местенце на някоя маса, за да хапнем или да продължим, но след като си представихме какво чакане можеше да настане – първо докато ни обслужат, а след това пък докато преминем границата изсипвайки се там с всичките тези хора. За туй бе решено – щяхме да хапнем някъде по нашенско.
Нямаше как да не разнообразим разходката си и с посещение на Самуиловата крепост, която се намира в района на небеизвестното петричко село Ключ. Място, което е свързано, може би с най-трагичната сцена от историята ни – разигралата се Белашиска битка между Самуиловите и византийските войници в лятото на 1 014г. Българската войска претърпяла пълен крах, като по чудо едни от малцината измъкналите се били цар Самуил и неговото обкръжение, но почти цялата ни войска е била пленена. Император на византийската империя по това време бил Василий II – личност, която всички свързваме с прозвището „Българоубиец“ и историята за ослепяването на почти всички 15 хиляди пленени войници. 
Навярно не само аз съм потръпвал, когато съм си представял сцената как на един „пожален“ войн с едно око води други 100 напълно ослепени свои братя към домовете им. Е, за това си действие в днешно време императора със сигурност би бил оприличен като „военнопрестъпник“, но с този геноцид успява да направи това, което не постига на военното поле – успява да „убие“ цар Самуил, чието сърце не издържа на покъртителната гледка на ослепената си войска.
От цялата ни група само аз и „Майната“, може да се каже че бяхме посещавали това място. Но дори за нас си бе като за първи път, тъй като при предходното ни посещение, бе след покоряването на беласишкия първенец – връх Радомир. Тогава пристигнахме късно, по мръкване, в някакъв такъв момент в които явно са се подготвяли обекта за затваряне и ние се бяхме промъкнали без да плащаме вход, без някой да ни спре, а падащия мрак ни попречи да може да разгледаме целия парк. На излизане пък трябваше да преодоляваме заключените порти и се върнахме в детските си години, когато сме прескачали оградите за някоя безобидна детска пакост.
Но на дневна светлина разглеждането на парка и за нас двамата си беше ново усещане. И макар да не бе типичната средновековна крепост, то бе интересно да се разходим из парка, да надникнем в някогашна землянка, величествения паметник на Самуил, а на върха на хълма се възкачихме на четирите бетонни пилона, изградени върху останките на някогашна бойна кула, откъдето можеше да направим панорамна гледка на цялата долина. 
Запръскалия дъжд бе за толкова кратко време, колкото да се появи една страхотна деня, на която да се възхитим, а вечерта при любезните ни домакини си спретнахме и запомнящ купон, въпреки че бяхме останали само нашата група.
Въпреки че бяхме окъснели предната вечер нямаше как да се излежаваме – програмата и за този ден включваше още водопади, а и ни чакаше обратния път към домовете. 
Насочихме се към близкото село Скрът, откъдето би трябвало да започват пътеките и до двата водопада. Но след като навлязохме в селото не видях никакъв ориентир, но пък видях паркиран джип на Гранична полиция и реших да потърся помощ от тях. Оказа се, че двамата граничари не са много на „ти“ с горските пътеки, но пък не мога да кривя душата – опитаха се да ни помогнат. Извикаха едни от местните хора, които да ни обяснят, а след като явно видяха, че малко се затрудняваме да следим инструкциите на човека как и къде да открием църквата до гробищата, предложиха да ни съпроводят. Изобщо не бе лесно обаче да ги следваме – извън главния път асфалт в селото нямаше и присвятках на хората с униформите, че ние сме до там.
Стана ми страшно кофти от това с което се сблъсквахме в поредното българско село и сравнението което нямаше как да не изникне съпоставяйки селата намиращи се на километри, но зад граничната линия. Уж, все се бием в гърдите, че сме едва ли не повече хора от македонците, че сме европейци, а какво се оказва реално – нашите баби и дядовци не могат да достигнат до домовете си, като ако има въобще път до там, то трябва да газят в кал, а оттатък – едни китни, подредени селца, с изградена инфраструктура до последната къщата. Тъжно, тъжно… Някакси не се почувствах добре от това сравнение – това обаче е друга тема, по която мога много да се отплесна, но не тук е мястото…
Все пак бяхме успели да стигнем доста близо до църквата, откъдето вече можеше да следваме маркировката и граничарите ни оставиха спокойни, че няма да се налага след това да ни търсят блуждаещи из планинските склонове. От тук започват двата маршрута до водопадите над селото – Дъбицата и Мангъро. А и не само – също и до едно много тематично място – връх Тумба, място на което се свързват три граници на България, Македония и Гърция и място на което сме заканили да се качим с основната ни група – „Майната“, „Старшия“ и „Покахонтас“.
Всеки един от въпросните маршрути е маркиран, тъй че не е чудно, че след църквата попадахме на един „триумвират“ от цветове – зелен за Дъбицата, син за „Мангъро“ и жълтия за „Тумба“. След църквата се върви по черен горски път, като почти веднага се навлиза във вековна гора от чинари. На първото разклонение на пътя, с беседка и кът за отдих, бе и първото разделение на маркировката – синята маркировка продължаваше вляво, а ние съответно продължавахме да следваме черния път…
Но не за дълго – няма и десетина минути ходене, нашия цвят – „зеления“, рязко се отклоняваше от пътя и продължаваше по една тясна и стръмна пътечка вляво в гората. Беше си зор няма какво да крия, особена за по-голямата част от групата ни, които чувствахме освен тежестта на наклона и тази на недоспиването и може би на махмурлука от предната вечер.
Въпреки леките неразположения се справихме с изкачването в сравнително добро темпо – за около 20-25 минути достигнахме до едно открито място – видимо обособено за някой хубав пикник. Междувременно прави впечатление и появата на нов „цвят“ към палитрата от цветове в маркировката – червен. Но това не трябва да ви притеснява, ще се върнем към червеното по-късно, продължавахме да следваме „зеленото“ 😉 А, тази пътека слизаше към дерето, като през голите все още дървета се забелязваше и водопада към които бяхме поели. Всъщност виждаше се нещо повече – Дъбицата не бе просто един водопад, а каскада от множество водни падове по поречието на река Свигьовица.
Най-вероятно при търсене на информация за водопада ще попаднете на снимки на най-долния от каскадата – един около 10 метров водопад, с красиво вирче. Това бе и мястото на което моите дружки решиха, че сме достигнали до целта си.
Да, ама аз и „Сноумен“ не бяхме на същото мнение – нямаше как след като бяхме видели, че по-нагоре по-реката има и други водопадчета, да не се пробваме да се изкачим. Така и направихме и определено достигнал човек до тук, не трябва да се отказва, а да си даде малко зор и да продължи сред шубраците нагоре. Открихме страхотна гледка към още няколко от водопадите от тази каскада, като лично аз можех да изгубя още много време, докато обследвам всичките по-отблизо. Задоволих се, да се спусна само към два от тях – групата, която ме чакаше долу вече беше станала нетърпелива.
Върнахме се към къта за отдих и тъй като вече подозирах, каква може да е целта на „червената“ маркировка,, предложих на женската част от групата ни да я последваме. Останалите мъже се бяха изгубили някъде, както се оказа в последствие бяха тръгнали по обратния път. И бяха сбъркали, защото се оказа, че предположенията ми бяха правилни – пътеката ни водеше до скала, от която имаше страхотна панорамна гледка към каскадата от всичките водопади, които бях установил, че са разположени един над друг. 
Наистина страхотна гледка, която може би в късна пролет и през лятото може и да остава скрита за погледа на туриста, след като дърветата се разлистят. Направихме една подобаваща фотосесия, като дори и страдащата от височинна фобия „Църна маца“ се престраши да се доближи до ръба на скалата. Но за съжаление снимките не могат да пресъздадат тази красота, затова е задължително човек да посети това място.
Явно няма да е изненада, ако призная, че това бе водопада, който ме впечатли най-много от посетените в това ни пътуване. Определено е доста впечатляваща гледка и си заслужава едно по-обстойно проучване. Но явно това по-задълбочено запознаване с красотите на река Свигзовица щяха останат за друг път.
Върнахме се обратно, като „Сноумен“ и „Йоги“ вече ни очакваха на мястото, в което се отклоняваше маршрута за другия водопад в програмата ни – „Мангъро“. Но явно групата ни щеше да намалее – пловдивската група бе взела решение да тръгват по дългия път към Пловдив. Мисля си, че не само дългото пътуване беше натежало в решението, но май наистина имаше пренасищане от всичките тези водопади, които посетихме през тези три дни.
Но нямаше как да ги упреквам, тъй че това беше място за нашата раздяла – ние все още бяхме решени да видим и последния водопад от програмата ни. При „Църна маца“ умората от предходната вечер и толкова много „пади“, също си каза думата и тя предпочете да остане да поспи в колата. 
Останали тримца – аз, „СамоДива“-та и „Градската“ бързо закрачихме по пътя следвайки упоменатата вече „синя“ следа (маркировка). Вървяхме по горския път, докато не достигнахме реката, след това поехме по пътеката срещу течението на този поток, които местните наричат Доло и който се явява ляв приток на река Ремешница.
Красива горска пътечка, която се върти около потока, като на няколко места преминава ту от едната, ту от другата му страна, по дървени мостчета. И за разлика от предната пътечка, тази е доста по полегата и лесна, което явно ни позволи да съзрем водопада, доста бързо – едва ли бе изминал и половин час откакто бяхме тръгнали от разклона.
„Мангъро“ също е красавец и си заслужава разходката до него, а ако имате възможност това да стане през есента, сигурно ще бъдете възнаградени и с допълнителна палитра от цветен килим, която чинарите наоколо със сигурност постилат. Не можах да разбера, откъде произлиза името на водопада – колкото и да се рових единственото значение за „мангъра“, което открих бе: 1. Малка медна монета и 2. Нещо без стойност или нищо… Е, едва ли името му идва от това – не мога да се съглася, че тази природна красота е нищо или нещо без стойност.
Чудно ми е, как има толкова малко информация за тези страхотни водопади, които посетихме през този ден – вярно е, че остават в страни от туристическия поток, да преди време Беласица е била „забранена“ зона поради граничната зона, но от тогава е минало доста време и всичките тези прелести на тази планина си заслужават да бъдат опознати от все повече и повече хора. За мен лично тази планина се превръща в доста любимо място, с което си мисля, че ще имаме още срещи.
В края на пътуването ни отново посетихме Рупите и бяхме на гости при Баба Ванга. Странно, това се очертава като едно от най-посещаваните места от мен – винаги като съм в района, се оказва, че има хора, които не са били там и се отбивам отново и отново… И въпреки, че в наследството на Ванга има все нови и нови облагородявания на парка, аз винаги свързвам това мястото, със спомените от младежките ми години, когато имах възможността да я видя на живо, но това ще е история за друг разказ…
