В края на месец Август настана времето да изпълня едно многоотдавнашно обещание, което бях поел към една моя много скъпа приятелка – да я заведа до моето най-любимо местенце от всички прекрасни кътчета в нашата прелестна родина. Място на което почти всяка година засвидетелствам искреното си възхищение – Седемте рилски езера. Имах едно единствено условие обаче, да отидем в делничен ден, за да избегнем „тълпата“, която съпътства почивните дни и не позволяваща да се насладим на това приказно място. Затова решихме да тръгнем в четвъртък, като за по-сигурно, за да избегнем навалицата, решихме вечерта да отседнем в хижа Рилски езера, за да не бързаме и да си гледаме само часовниците. Така около 9 часа, тръгнахме от Централна гара, където посрещнах моята спътница и се насочихме по магистрала Люлин в посока Дупница – един час път, които минава неусетно, ако имате такава страхотна компания като мен. След като достигнахме до този град с това малко странно име, напомнящо за една определена част от човешката анатомия, последвахме табелите, които ни насочваха към Сапарева баня и след 17 километра вече бяхме в това малко градче, в подножието на Рила планина. Преминахме транзит през него, насочвайки се към Паничище, като хубавото е, че по която и уличка да бяхме поели, нямаше да се объркаме и да пропуснем правилната посока, защото хората са се постарали да поставят достатъчно указателни табели за правилната посока. Пътят нагоре към планинския курорт, макар и тесен е много добър – преди няколко години бе ремонтиран и сега е в много добро състояние и макар да се вие опасан с множество завои, то въобще не ме напряга, тъй като станахме свидетели на страхотна гледка, която макар и да съм я виждал не веднъж, то успява всеки път да ме заплени отново и отново. И ако аз бях впечатлен, то какво да кажа за моята спътница, която се сблъскаше с този пейзаж за първи път. Стигнахме до паркинга на лифта водещ от хижа Пионерска до хижа Рилските езера и там се разделихме с колата и може да се каже, че от тук именно започваше същинската ни разходка. Е, решихме да си спестим малко от по-тегавата част от маршрута, като до хижата използвахме седалковия лифт, който след 2009 год. направи това уникално място достъпно за всеки, тъй като 520-те метра денивелация между х. Пионерска (1 580 м.) и х.Рилски езера (2 100 м.), по това 2.2 километрово трасе се вземат за някакви си 16 минути, докато преди това ако сте искали да си спестите няколко часовото ходене (по-точно около два-два и половина) и обилното потене и задъхване, алтернативата е била да се качите с джип, в който нищо чудно да хванете морска болест от ненормалното клатушкане. Между другото все още се намират ентусиасти с джиповете, а да … забравих и за още един вариант – изкачване с кон. Возеното с лифта също си има своето очарование – имахме възможността да погледнем тези високи борове от високо и да се насладим на панорамата.
Пристигайки около 11 часа, решихме първо да се настаним и да се отървем от излишния багаж – общо взето взехме по една бутилка с вода и няколко плодчета, с които да се подкрепим ако поогладнеем. Хубавото бе, че този път сметките ни се оказаха верни и наистина „човекопотока“ бе осезаемо по-малък, дори и тези които бяха избрали този ден за подобна на нашата разходка вече бяха тръгнали и бяха нейде нагоре по пътеките. Без да си даваме зор се насочихме към „Бъбрека“, като за целта поехме по един доста внушителен склон, който се извисяваше вдясно от хижата, като това е най-прекия и най-предпочитан маршрут към последното и най-високо езеро.
Може би след 20-ет минутно изкачване се озовахме на „билото“, откъдето можехме да започнем с пускането на „въздишки“ по красотата на всяко едно от езерата. В ляво под нас се разкриха и първите две от тях. Първото, което е и най-ниско – разположено на 2 095 метра надморска височина е „Долното езеро“. То е на четвърто място по площ със своите 59 дка площ и също така отново е на 4 място по показателя дълбочина с 11-те си метра в най-дълбоката си част.
Много близо, поне гледайки го така от върха бе следващото езеро – Рибното. То е разположено на 2 184 метра и е на предпоследно място по-площ – водния му басейн заема „едва“ 23 дка, като е и най-плиткото от всички езера – максималната му дълбочина е 2,5 метра, като там дори и аз трудно ще се удавя.
За съжаление това езеро е безспорния водач в една друга – кофти категория. Определено то е най-замърсеното. Не зная защо е така, дали защото е най-плиткото и съответно най-топлото, което спомага и да се развиват разни водорасли, но голям принос за това може да има и старата хижа на езерата – „Седемте езера“, която е разположена досами езерото, на североизточния му край. Самата хижа е построена през далечното лято на 1932 година от последователи на Петър Дънов, за когото това място е специално и изпълнено с енергия. За съжаление обаче, последователите му може би допринасят за замърсяването му, тъй като около 20-ти август за събора на „бялото братство“ се събират няколко хиляди души, голяма част от които се настаняват около езерото. Разбира се не трябва да виним само тях, а всички други които ходят там, правят се на много „готини“ като се пускат да плуват , може да изперат я чорапче, я потниче, а да не говорм и за онези с домашните любимци, които ги пускат съвсем спокойно да се плацикат там и да си се изхождат. Моля ви се бе хора, не го правете, нека да завещаем от тази красота и на внуците ни. А, и особено за онези „яките пичове“, дето се правят на големи мъже и се хвърлят да поплуват, за да се покажат пред някоя засукана мацка…Хора преди да се хвърлите в ледената вода, помислете малко бе, ако не за друго поне за това, че в тази среда, мъжкото ви достойнство съвсем ще се свие, ще стане на стафидка и по-скорото ще постигнете фиаско в очите на засуканите мацки. Бях чул някакви слухове, че имало идея да забранят достъпа до това райско кътче, за да може да се опази и макар че както ви споделих ,то е любимото ми място и гледам да го посещавам всяка година, съм съгласен да бъде затворено, ако така ще го запазим. По-добре да не го виждам, отколкото да виждам как се съсипва.
Няколко крачки по нататък, вече се откриваше друга гледка – ново съчетание от две езера, но вече от Рибното и трето езеро наречено Трилистника (2 216 м. над морското равнище). Както се досещате името му идва от това, че погледнато отвисоко, формата му наподобява трилистник. Иначе на фона на останалите дълбочината му е от скромните 6,5 метра, а освен това както доста места по нашите земи, е имало и друго име, от турски произход – Средния гьол. На мен лично нашето си име повече си ми харесва. Иначе на езерата са им казвали – Еди гьол. Тъпо.
Точно над Трилистника се извисяваше един друг наш „любимец“ – връх Харамията или както още е известен Хайдута. Някакси тоз „разбойник“ го почувствахме доста близък, че даже решихме да наминем, да го видим, но затова по-късно.
Продължихме нататък по така нареченето от мен било, макар че то наподобява голяма поляна. Мечтата за всеки почитат на пикниците…А, тук май се поизхвърлих с това твърдение. Все пак наоколо навсякъде бе „минирано“ от конете, които ползват за разходки. В този момент над нас премина и един хеликоптер, което бе знак, че съм изпуснал да спомена още един възможен начин да се видят езерата – от високо с хеликоптер. Просто си представих каква красота ще да е, да може да ги видиш, всичките до едно, изцяло в пълния им блясък. Това може да си го поставя в бъдещия „wish list“, но сега ми предстоеше да опозная езерата здраво стъпил на земята.
И така ето, че пред нас започна да се разкрива малко, по-малко езеро номер 5 – Бъбрека, което според другите ни статистики е номер 2 – площта му е 85 дка и е с най-дълбока точка от 28 метра. Името му разбира се, е произлязло заради формата му, която е точно копие на бъбрек. Всъщност подхождайки от тази страна, едва ли някой ще направи връзка с описаната от мен форма на езерото, а по-скоро би направило впечатление върха които се откроява над езерото, но не мога да ви кажа как се нарича. Това е и мястото, което е предпочитано от всички за почивка и за пикник. Ние също направихме своята първа почивка на това място, съзерцавайки кристалните води.
След почивката, която си бяхме подарили на брега на това „малко море“ – толкова голямо ни се струваше това езеро, то продължихме по стръмната пътека, която водеше нагоре към билото. Именно поемайки изкачването, вече можехме да се уверим, колко точно име са дали на това езеро, защото вече можехме да видим формата му, който точно наподобява анатомичния орган. Да се чуди човек, защо пък турците някога са го нарекли Кара гьол – лично аз не виждам нищо „черно“ в тези бистри води, но може би те са виждали да се отразяват „черните им души“ в него и затова да са му дали това име.
Поглеждайки в ляво, под нас се разкриваше гледка и към номер четири – Близнака, както и към Трилистника, а от места се виждаха дори и Рибното и Долното езеро. Всъщност може да се каже, че се виждаше единия близнак, тъй като от тази гледна точка нямахме поглед към цялото езеро, а само към една част от него. Но това бе още една гледка, която ни зашемети и заради която си заслужава изкачването по стръмната пътека.
Продължихме да се движим по виещата се пътека, към следващата ни точка за почивка, при следващото езеро, което беше след има няма 150-160 метра … но надморска височина. Тоест очакваше ни още пот да се излее от кръшните ни снаги, но пък пътеката минаваше през потока чрез който се вливаха езера и ни даваше възможност да напълним със студена вода поизчерпалите ни се запаси.
Това може би е мястото, до което всъщност бях достигнал при първото си идване и мисля че някъде от тук се влюбих в „Бъбрека“. Тогава би трябвало да съм на 7-8 години, като е било късна пролет и все още имаше сняг, който не ни позволи да се изкачим по-нагоре. Всъщност може и умората да си е казала своето, като се има предвид, че тогава не сме могли да се възползваме да съкратим част от пътя, като се качим с лифта до някъде, но и ясно си спомням че имаше сняг и как баща ми и майка ми, заедно с техните приятели, казаха, че няма да рискуват да продължаваме по-нагоре. Спомням си онзи спомен, за това как ахнах след като видях в целия му блясък Бъбрека и как това се превърна в един от най-ясните ми спомени от тези години. Някъде тогава се зарекох да се върна след време и да довърша това, което не можах тогава да постигна – да се изкача до последното езеро откъдето да се насладя от високо на тази невероятна красота. И макар, че както вече споделих, се случи след доста години на няколко пъти да се връщам тук и да се изкачвам горе до Сълзата, то сякаш има още нещо което не съм изпълнил по даденото пред себе си обещание и нещо все ме връща тук. В подобни размисли, неусетно се изкачихме и до следващия красавец – езеро номер 6 – Окото (2 240 м.). Ако не знаем, че там някъде има езеро, то изкачвайки се по склона, някъде по-средата изведнъж пред нас щеше да се открие това езеро, което сякаш е някак скрито от хорските погледи, „срамежливеца“ на групата. А и как бихме предположили, че там би могло да има езеро с площ от 68 дка, което по площ отстъпва само на Близнака и Бъбрека. Но пък има нещо друго по което превъзхожда всички други – тук е измерена най-голяма дълбочина – 37.7 метра. Названието му пък може би отново е заради кръглата му форма, наподобяваща човешкото око, а може би и заради това, че в него всичко се отразява като в огледало.
Тъй като имахме много време, а и да избегнем тълпата, която вече започваше да слиза от последното езеро, решихме да се изкачим до върха, който се издигаше над Бъбрека и да хвърлим един поглед оттам. Тръгвайки нататък пред нас досами пътеката имаше една майка с едно 4-5 годишно момиченце, на което явно и беше дошло в повече ходенето и се глезеше и плачеше. Отидох до малката принцеса, започнах да се правя на клоун, за да я развеселя – без успех, но имах още един жокер – носих от любимия си шоколад с мента и след като и подарих две „фингърчета“, успях да спря (може би временно) сълзите й. Както написах, моите първи спомени за това прекрасно бяха страхотни, затова исках и тази малка принцеса, да не го помни само с това колко е била уморена, а и с нещо хубаво. И както знаете, казват че всичко се връщало и ако това момиче получи нещо, което да я зарадва, то беше ред и аз да получа страхотен подарък – гледката която се откри пред нас след като се качихме на върха над Бъбрека беше нещо ново за мен и беше нещо прекрасно.
От това място успяхме да видим изцяло Близнака, който бе полегнал долу на 2 243 метра надморска височина и ставаше ясно, че то е най-голямото от всичките – безспорния лидер с 91 дка площ. Дълбоко е почти колкото Бъбрека, някакви си 50 см (27,59 м.), го оставят на трето място по този показател. А иначе преди е било познато и като Чифте гьол, което май е що-годе най-успешното име от старите названия и се доближава до съвременното си.
От тук имаше и страхотна гледка към любимеца ми – Бъбрека и билото по което се придвижихме към него, като ясно се забелязваха и очертаните с камъни кръгове. Тези кръгове са дело на последователите на Петър Дънов, наричан от тях „учителя“ и основател на „Бялото братство“ или по-точно „Всемирно бяло братство“. Учението на Дънов, може и да се разгледа като вид секта в християнството, тъй като за тях Христос е главния ръководител на това братство. Само, че той (Христос) е не божий син, а окултен учител, а има и още различия, на които няма да се спирам. Самите очертани кръгове пък са във връзка с танца, който се изпълнява от последователите на „бялото брадство“, така наречената „паневритмия“. Всъщност макар да наподобява „танц“, то по-скоро трябва да го наречем „музикални гимнастически упражнения“. Няма определен брой на участниците, може да се изпълнява от колкото си искат, като се играе в кръг и движението е в обратно на часовниковата стрелка, с продължителност около 1 час. Изпълнява се от пролетното до есенното равноденствие (22 март – 22 септември), преди изгрев, сред природата и целта на упражненията е да се постигне „хармония с природата, Бог и вселената“. И ако очаквате, да ви кажа, че гледайки тези кръгове съм почувствал някаква енергия свише, то няма как да стане, не ми е целта да ви лъжа. Аз постигам хармонията със себе си, с природата, с близките ми, когато споделям такива страхотни гледки с тях.
Разходихме се малко и по това било, на което се намирахме, тъй като пътеката приличаше на мравуняк от бързащите към лифта хора и по този начин им давахме шанс да си тръгнат и да не се бутаме с тях по тясната пътечка към последното езеро.
Връщайки се към Окото, забелязах нещо, което се случваше с моята очарователна спътница. Ако по-рано ви признах за моята любов зародила се към Бъбрека, в ранна детска възраст, то в онзи момент ставах свидетел на „любов от пръв поглед“ – Окото успя да „спечели“ моята дружка, от първия момент и с всяка нова гледна точка към това езеро сякаш тази любов се задълбочаваше. Това бе видно в очите на тази красавица правеща ми компания – любов толкова чиста, колкото и водите на езерото, толкова забележима, колкото ясно се виждаха отраженията на склоновете около езерото.
Но пък може би това езеро просто бе най-големия „хитрец“, ползващ малки хитринки, да привлича женското внимание и хубавите девойки да си падат по него. Какво имам предвид ли? Ами случайно ли според вас, в единия край на езерото бе останало „парче“ сняг, което бе оформено точно като ботуш. Не като въдица, пушка, футболна топка, а точно като „дамски ботуш“? Ами това за мен си е с цел да се привличат дамските погледи и да се пленяват сърцата им. Нали ви казвам „хитрец“ ще да е Окото. И ако отдалеч този „ботуш“ изглежда малък спомен от зимата, то сами може да се убедите, как останалото количество сняг хич не е малко.
Издигайки се все по-нагоре по пътеката, вече бяхме свидетели на това, как и двамата можехме да съзерцаваме любимците си от едно място – аз си гледах Бъбрека, а готината мацка – Окото.
Изкачвайки се още малко по пътека, зад билото ни се показа и последното от езерата – Сълзата, отново носещо името си заради формата, която наподобява – сълза…Колко точно избрано, то като погледнеш от тук, как да не ти текнат сълзи от умиление. Това е най-високото езеро, находящо се на 2 535 метра надморска височина, а с площта си от 7 дка е най-малкото от всички, като само Рибното е по-плитко – максималната му дълбочината е 4,5 метра. Викали са му Баш Гьол – явно щото е най-нависоко и най-трудно достъпно.
Постояхме да погледаме това последно езеро от едно странно място – с три каменни трона. Не, чакайте, не спирайте да четете разказа, защото си мислите, че съм някакъв ненормалник, дето се е възнесъл в някое царство. Там наистина бяха изградени три „трона“ от камъни дело на някоя компания с богато въображение. Явно хората са били трима, да има за всеки по един. И именно седнали на тези импровизирани тронове, се върнах назад във времето и разказах за легендата, която дава своята гледна точка за това как са възникнали тези Еди (седем на турски) гьол или както са известни в настоящето – Седемте рилски езера. Легенда гласи, че някога на това място е имало едно райско кътче, невероятно красиво, неповторимо …. И там живеели влюбени до уши двама огромни великана – семейство, мъж и жена… Ежедневието им била една идилия изпълнена с уважение и любов един към друг и към домът им естествено. Имали обаче лошия късмет покрай този Рай, да минат зли сили, който освен зли, били и дребнави и завистливи и завидели на това щастие в това прекрасно място и решили да го разрушат. Изпратили „гадовете“ бури, урагани, земетресения, които нанасяли сериозни поражения, но младия великан не се предавал и се борил със „зъби и нокти“, за да защити всичко ценно за него и да предпази дома си от всичките тези беди, но явно колкото и силен и голям да е бил, то накрая не успял да издържи на непрекъснатите нови и нови злини с които ги обсипвали и паднал победен и загинал. Останалата вдовица, толкова много страдала, че от очите и започнали да се стичат сълзи като реки, които запълнили долините наоколо и така се създали тези бистри и изумрудено чисти езера.
Чудя се защо всичките подобни легенди, са свързани все с някакви драми?! Ами, че аз ако трябва да измисля някаква легенда за някое езеро например, щях да кажа, че след дълги години се видели двама великани и започнали да си разказват вицове, всеки от неговия си край и двамата имали толкова силно чувство за хумор, че след всеки пореден виц им потичали сълзи от смях и хоп…появило се езеро, после второ, трето и така до седмото. Къде-къде по-жизнерадостна история все пак, защо е необходимо някакви гадости да се случват и т.н. Но на такова място не бе време за драми, а бе време да се покачим на така известния Езерен връх от който да хвърлим поглед надолу към езерата. Първо към Окото и Бъбрека…
… и към Долното, Рибното, Трилистника и Близнака.
На това място сякаш можех да изкарам цяла вечност – да бъда великана, чийто дом е тук, това да е моето прекрасно царство, тук да направя семейство …. и все подобни мисли, които ми идваха в главата докато се любувах на гледката под припичащото августовско слънце … но приключиха в момента, когато задуха закачлив студен вятър и се сетих за несгодите, които са били изпратени от злите сили. Е, аз не съм великан, тъй че вместо да се „борим“ с този студен ветрец, предпочетохме да пообиколим наоколо и да се постоплим. Чудно как без да бързаме и с толкова почивки, успяхме да се изкачим толкова бързо до езерния връх – беше едва 4 – 4.30 часа следобед. Предните пъти когато бях идвал все беше едно бързане и тичане и все не стигаше времето, а сега когато не гонихме разписание на лифт, транспорт и какво ли още не, сякаш времето бе спряло, за да може да се насладим на езерата от различни гледни точки.
И така отправихме се към местността Раздела между Отовишки и Зелени рид, чудейки се накъде да поемем, коя нова точка за наблюдение да изберем. И тъй като до залез слънце имаше още много време решихме да тръгнем по Зелени рид, без някаква конкретна цел. От там имахме подарък-изненада, пред нас се разкриха част от не по-малко красивите Урдини езера.
Продължихме нататък, като бе време да „покорим“ и един връх Зелени камък (2 592 м.) на въпросния Зелени рид, като оттам пък се виждаха две нови езера, отделени от седемте – по-голямото от което се нарича Паницата, за другото или ще да е малката паница или братовчеда на паницата, братчето на паницата или … си измислям глупости, защото не искам да си призная, че не зная. Всъщност тези две езера са известни още и като Чанакгьолските (Чанакските) езера.
Внезапно отново ни се прииска да се върнем при нашите си езера, но тъй като не е интересно да се върви по същия път, то решихме да импровизираме и да се спуснем надолу към малкото езеро и оттам през седловината между Езерния връх и Хайдута да излезем на Близнака или Трилистника. Чудно защо решихме да предприемем това малко екстремно спускане по камъните вместо да поемем по малко по-заобиколната, но по-безопасна пътека, която бе малко след Зелени камък.
И отново се оказа, че не сме сбъркали в решението си, да се изкачим между Хайдута и Езерния връх, тъй като успяхме да се насладим от близо и от по-различен ъгъл на Близнака, който до този момент сякаш ни се изплъзваше и оставаше в периферията, като някой „срамежливец“. А разбира се в далечината бе и Бъбрека.
И тъй като имахме още доста време, решихме да се представим лично и на другия ни нов любимец -Хайдута, като се изкачим на върха му и неговите 2 465 метра. Макар, че на пръв поглед да изглежда доста негостоприемен, то катеренето по снагата му, не бе „мисията невъзможна“ и за 15-ина минути му се представихме леко запъхтяни и запотени, но много доволни от себе си. А този хайдутин, си е избрал страхотно местенце да се позиционира, място на което брокерите на недвижими имоти казват, че е „гледка за милион долара“ (че и повече даже). И за кой ли път през този ден си позволихме почивка, не толкова защото чувствахме умора, а защото искахме да се насладим максимално на това, което виждаме. Гледките към Близнака и Бъбрека и към Трилистника, Рибното и Долното езеро отново бяха уникални.
„Гостуването“ ни продължи около половин час и колкото и да не ни се разделяше с любезния „хайдут“, то трябваше да побързаме. И ако се чудите за къде така изведнъж се разбързахме, то това бе за постепенно назряващата идея, да си подарим още един специален момент, нова незабравима гледка – да наблюдаваме залеза от Езерния връх, докато се скрива зад Окото. Първоначалната идея бе да го наблюдаваме при Бъбрека, с надеждата че ще се отразява във водите му, но след като видяхме, че това няма как да се случи, „ъпгрейдахме“ идеята си и решихме, че трябва да се позиционираме на върха. Имахме около час и половина и понеже ни предстоеше ново спускане между Трилистника и Близнака, след което преминавайки покрай Бъбрека и катерейки се нагоре покрай Окото до Езерния връх. Или общо взето за последните около два часа слязохме от 2 592 метра надморска височина (вр Зелени камък), до малкото Чàнакгьолско езеро, което е на 2 238 метра, след това ново изкачване до Хайдута (2 465 м.) и спускане до Трилистника със свойте 2 216 метра и насочвайки се отново към Езерния връх на 2 560 метра. Това денивелацията от 200-300 метра ги нямахме за нищо. Може да се каже, че наложихме доста зверско темпо нагоре по наклона, за да не изпуснем залеза, който бяхме проверили, че се очаква да е около 20.10 часа. Макар и бързайки, то не пропуснах да направя снимка на потока свързващ Окото и Близнака.
А, че наистина се разбързахме, говори това, че се изкачихме на финалната ни точка близо един час преди залеза. Оказа, се че не сме и единствените, които имат подобна идея, тъй като някъде от към Мальовица, а може би и от към вр. Иван Вазов се появи още една двойка, но те освен за заника на слънцето, явно имаха намерение да посрещнат и изгрева, тъй като опънаха палатка си на върха с явното намерение да пренощуват там.
Неусетно наближаваше часа на истината и макар че вече бяхме поохладени в буквалния смисъл на думата заради падналите температура и лекото си облекло. Признавам си, че моите очаквания бяха малко по-големи, но въпреки това, не мога да съжалявам … беше прекрасно…беше нова „гледка за милион долара“ – явно този ден бях мноооого богат човек.
Веднага след като слънцето се скри зад Отовишкия рид, почти хукнахме надолу по пътеката, за да успеем докато не се бе стъмнило съвсем, да слезем по стръмната част на пътеката до Бъбрека, тъй като отново го карахме повече на ентусиазъм и въобще не бяхме подготвени за среднощна разходка – нямахме нито челник, нито фенерче, с което да осветяваме пътя си и разчитахме единствено на звездите и луната. Още едно страхотно изживяване.
Може би тук е мястото за един практичен съвет. Ако сте решили да пробвате нещо подобно на нас, то имайте едно наум, че хижата предлага вечеря до 21 часа и ако закъснеете рискувате да си легнете с „очи-пълни, но със стомаси – празни“. Ние се добрахме до хижата в 21.21 часа, вече доста уморени, заради темпото от последните няколко часа, което си наложихме, а и освирепели от глад и нахълтвайки направо в столовата, останахме безкрайно изненадани и разочаровани, като разбрахме, че кухнята е приключила в 21 часа. Е, имахме някакви запаси от „джънк фууд“ в багажа си, но се бяхме настроили да похапнем истинска храна… Все пак хората се смилиха над нас и в крайна сметка ни дадоха от останалата от вечерята супа и скара. Отдавна не ми се беше услаждало нещо толкова много.
Така тази разходка, на която тръгнах с нагласата, че отново ще покажа нещо, което много обичам на човек на когото много държа, всъщност се превърна в една незабравима разходка до любимо място, което успях да преоткрия и да го видя от нови, все така прекрасни, гледни точки.