Събудих се сравнително рано – не зная на какво се дължеше, дали защото на този ден имах празник или защото предстоеше да направя нещо, което не бях правил от мноооого години. Очертаваше се странен ден – хем остарявах с една година, хем пък щях да се върна назад във времето, в детските си години. Как е възможно това, без да съм открил „машина на времето“ ли? Ами имаше си начин за който ще разкажа.
Та въпросния понеделник бе избран за нещо, което не бяхме правили от детинство – щяхме да се разходим с колела. Мястото бе много подходящо за тази идея, тъй като община Борино е осъществила страхотна идея да направи веломаршрут из няколкото живописни села в общината, което очаквам да се превърне в хит сред веломаниаците. Така нареченият „велообръч Борино“ е с дължина от 62 километра и преминава през Борино, Ягодина, Кожари, Буиново и Чала. Отделно се планира той да се свърже и с интересни пътеки, за да се съчетае и за любителите не само на колелата, но и на хората разчитащи на двата си крака.
Е, ние не си правихме илюзии, че сме готови да се справим с такова предизвикателство, все пак плахия ни опит от преди два дни от с.Ягодина до едноименната пещера, бе завършил доста неуспешно и бе ни „приземил на земята“. Решихме да си направим свой собствен „велообръч“, значително по-кратък от описания по-горе – идеята ни бе да тръгнем от с.Ягодина към с.Триград и от там да се върнем не по шосето, а през гората (ако е възможно).
Този път в хотела ни нямаше навалица и успяхме да се доберем до онези родопски деликатеси – „мекиците на баба“. Оставихме се на ритъма на селцето и не си давахме много зор – спокойно похапнахме и изпихме сутрешното си кафе – ако път не ни чакаше, дори можеше да повторим поръчката си и да откараме така до обяд. Но имахме спомени от детството си, че въртенето на педалите е далеч по-трудно, когато стомаха ни е натежал, затова се отказахме от втора порция мекички, колкото и да ни бяха вкусни. Освен вкусните мекици, любезните ни домакини бяха изпълнили и другото си обещание – на двора ни чакаха двата велосипеда, с които предстоеше да направим нашата „велоразходка“.
Освен, че бяхме избрали подходящо място, то и времето също бе добре подбрано – понеделник, след като туристическия поток от уикенда се бе „оттекъл“ и нямаше почти никакво движение по пътищата – тук-там някой местен минаваше по работа. А началото на „разходката ни на две колела“ беше повече от приятна – първата част от Ягодина до разклона на едноименната пещера, а след това по течението на Буйновска река си беше направо „песен“ – едно лежерно спускане, с периодични спирания, които правех за някоя снимка или да се насладя на някое красиво място по буйновското ждрело. Все пак от началната ни точка до разклона за Триград имахме денивелация от 160 метра в наша полза, което ще рече, че бе предимно спускане и не ни се налагаше да въртим педалите, а само да изпробваме спирачките на колелата си. Първите ни метри бяха доста плахи, но с всяка изминала минута сякаш започвахме да се отпускаме и да ни идва смелостта да увеличим скоростта си – в един момент имах чувството, че едва ли не се нося с бясна скорост по криволичещия път и ми идваше да си запея рефрена на онзи известен всеки му хит на Васил Найденов – „… и със сто километра в час, аз летяяяяя…“. Това обаче, че тази песен е зазвучала в главата ми съвсем не означава, че съм бил близко до упоменатата скорост от Васко Кеца – ако се съди за времето за което достигнахме до Тешел, то едва ли най-високата ни скорост е била над 30 километра и то ако сме я достигнали, то е било за доста кратък момент – истината е, че някой бегач на дълги разстояния най-вероятно щеше да ни надбяга.
Имахме си и извинение за по-усърдното натискане на спирачките – карайки покрай реката, преминавайки общо взето по дъното на ждрелото, бяхме в сянка и бе леко хладно, като тази прохлада преминаваше в лек дискомфортен студ с увеличение на скоростта. Ами, въобще като се замисля, може да се измислят много причини за това, че не се впуснахме с бясна скорост. Друга причина веднага се сещам – пъплехме по склона надолу, за да може да съзерцаваме и да се наситим на красивото ждрело на река, а не да препускаме и да сме съсредоточени само и единствено в пътя. Ако бях отпуснал спирачката, най-вероятно от стабилизатора на фотоапарата ми нямаше да има никакъв ефект и всичките снимки щяха да са размацани… И така нататък …. и така нататък…
Истината е, че усмивките се бяха настанили трайно на лицата ни и макар да остарявах през този ден с още една година, то се чувствах толкова подмладен и жизнен, тъй като се върнах двадесетина години назад във времето, когато с приятелчетата от детинство яхвахме „балканчетата“ от сутрин, та чак до вечерта. Върнах се в онова щастливо детство, когато отивахме в гората и карахме безразсъдно по пътеките, без спирачки, без контра, но и без никакъв страх, че може да се разбием в някое дърво израсло по средата на пътеката. Спомних си и колко много рани имах в следствие на това лудешко каране и как е имало случаи въобще да не съм ги забелязвал, докато не се прибера вечерта и майка ми ме пита защо колената са ми в рани с прясна коричка от кръв.
Спускайки се надолу по ждрелото видяхме, че за „Орлово око“ има и алтернативен маршрут на този, който бяхме минали преди два дни и който предполагам би изпотил доста повече мераклиите да го пробват. Поспряхме да се насладим и на едно „римско мостче“ през което преминаваше пътя над реката – въобще имаше неща които да ни привлекат вниманието и които трудно бихме забелязали при транзитното ни преминаване с колата.
Най-паметния момент от спускането ни обаче, ще си остане мястото, където скалите бяха толкова близо една до друга, че се създава илюзия, че следва преминаването през тунел. Страхотен природен феномен, който направо ме остави без дъх и ме накара да се почувствам толкова малък и незначителен преминавайки през него.
Малко по-надолу навлязохме в истински тунел прокопан, за да се направи пътя и някъде там осъзнахме, че разходката ни няма да е само безгрижно спускане по нанадолнище, а ще трябва и да се потрудим малко и да изкараме част от токсините ни от телата си със здраво потене на педалите. А, че нямаше да е лесно ни подсказа малкото нанагорнище с което се сблъскахме малко преди да достигнем язовир Телеш и да излезем на пътя Девин-Борино. Бързо установихме, че не сме в най-добрата си колоездачна форма и този участък бе перфектното място да изпробваме възможностите на скоростите на колелата си, които явно не бяха сложени само за украса. Признавам си, че и двамата хал-хабер си нямахме, коя скорост за какъв терен е, но бързо трябваше да се научим по метода „проба-грешка“, ако искахме да не рухнем още там на първото предизвикателство. Горе-долу успяхме да налучкаме правилните комбинации от превключване на предния и задния венец на скоростите или по-скоро може да се каже, че спътничката ми се справи… Аз, отново установих, че имам проблем и предните ми скорости не действаха. Явно нямах късмет през този уикенд с колелата – след като предния ми опит два дни по-рано, даже бе по-трагичен – тогава задните скорости не работеха, а и се оказа, че ми е спукана и предната гума.
Неприятно, ама пък си казах „карай да върви“, все ще се оправя някакси, а и определено не исках да свързвам този ден с „мрънкане“ от моя страна, затова загърбих това „дребно“ неудобство и реших, че около мен има къде-къде по-приятни неща на които да обръщам внимание. А и след лекото изкачване, следваше отново леко спускане от 200-300 метра, в които можах да събера душа и сили, преди да завием по разклонението за Триград. Там пътя, сякаш за да свикнем с колелата бе равен, а и вече бяхме на открито, където топлината ни милваше и бе време освен да се огледаме около нас какво ни съпътства и да се опитаме да поизравним малко от тена си – предните дни бяхме се сдобили с доста тъмен червеникав оттенък по горната част на горните ни крайници, като в онзи момент се опитахме да се сдобием с такъв и от вътрешната страна на ръцете ни.
Няма какво да се залъгваме – идеята си беше кофти – докато все още пробуждахме спомените си за това как се кара колело, това не е най-удобния начин да се управлява велосипед, тъй че възможностите бяха или да се опитаме да поизравним тена си с риск да се „разпльокаме“ като презрял домат на асфалта или да подчертаем допълнително „индианския“ си оттенък по външната част на ръчичките си, но да сведем възможностите за пребиване до приемлив риск. Ами, явно все пак бях загубил нещо от детството си – избрах по сигурния вариант.
Карайки си покрай кристално чистите води на Триградска река започнах да си мисля, дали няма да станем свидетели на това, колко истина има в поговорката „вода гази – жаден ходи“, защото както можеше да се досетите, бяхме свели багажа си до минимум, което включваше само една бутилка с вода, но още преди да сме достигнали и до разклонението за Гьоврен, бяхме на ясно, че такава опасност няма. Навсякъде по пътя се сблъсквахме с традицията в родопския край, в знак на почит към паметта на близките да се изграждат чешми. С други думи и тази 1.5-литрова бутилка, която бях взел се оказа, че само ще ми тежи и е излишен товар.
Там на разклона за Гьоврен трябваше да устоим на две изкушения. Първото бе информацията, за друга панорамна площадка, подобна на „Орлово око“, която ни приканяха да посетим – „Вълчи камък“ и едно страхотно заведение, в което си представях как посядам да отморя и докато чакам да ми донесат ледена биричка, релаксирам на фона на ромона на реката. Всъщност не ни костваше много да устоим на тези две внезапни изкушения – първо пътя към Гьоврен и „Вълчи камък“ ни се видя доста стръмен и решихме да го оставим за друг път, когато сме с друго превозно средство, което да е задвижвано от някакъв мотор, а не от собствените ни крака. Пак си казахме – няма да сме егоисти, на тази панорамна площадка, ще дойдем с приятели. С кръчмата също бе лесно – тя просто беше затворена и нямахме избор – продължавахме напред към поредната чешма, от която можеше да пийнем някаква живителна ледена напитка.
И споменавайки чешма, то най-голямо впечатление ми направи една от тях. Не с архитектурата си, не с посланието си, а просто с мястото на което бе направена. Спирайки при нея, за да отпием глътка свежест и да охладим лицата си, то поглеждайки леко вляво зад нея, видях един скрит водопад, който някакси небрежно се беше озовал там. Веднага разбира се, вдигнах фотоапарата и започнах да снимам в тази посока, като моята спътница, троснато ми подвикна „Какво ме снимаш…Нали знаеш, че не обичам..“ Разбира се, погледнах я изненадан, че аз въобще не снимах нея, а имах друг обект върху, който се бях фокусирал и се учудих на репликата й, но се оказа, че тя изобщо не бе забелязала „съперницата“ си – този красив малък и неизвестен водопад. Допълнителен бонус, бе искрената й изненада, когато установи, че там зад чешмата има водопад, който така и не бе забелязала не само сега, ами и предните два пъти, когато бе минавала по този път. Ето отново се убедихме на предимството да предприемем тази велоразходка.
Продължихме още малко по сравнително равнинния терен, въртейки педалите без да си даваме много зор, но вече и очаквайки, да достигнем до момента, когато трябваше да дадем доста от себе си, тъй като си знаехме, че ни предстой едно доста мъчително за нас изкачване. Но преди то (изкачването) да бе станало факт, продължих да се наслаждавам на карането ни покрай реката и на стръмните скали, които ни бяха обградили по този много живописен път.
На разклона за Чаирските езера (за които също може да прочетете на нашата страница) имаше още нещо, което обикновено хора преминавайки с колите си пропускат. Там на реката, се образуваше един воден пад по поречието й, което си беше също гледка, пред която си заслужаваше да се поспрем и да й се полюбуваме. Даже в интерес на истината се позадържахме малко повече и то не толкова, защото не можехме да откъснем очи от тази красота, а защото ясно се личеше, че от тук започваше нашата мъка по изкачването към Триградското ждрело.
И тръгвайки по байра нагоре, почувствах колко много истина има в познатия ни цитат „Боже, колко много мъка има по този свят, боже….“, само дето в нашия случай трябваше да го перифразирам на „Боже, колко много мъка и пот има по този баир, боже…“ На доста чешмички поспирахме и пийвах водица, ама там докато пъплех по склона, тя си изби от порите ми и се стичаше като поток по челото ми. Няма какво да се правя и да крия, признавам си, доста си побутахме колелата, но ако моята скъпа дружка поне получаваше поощрителни бипкания от шофьорите на пътя, то аз си нямах никакви такива стимули, които да ми дават допълнителни сили. Но пък настроението продължаваше да е на висота и достигайки до най-впечатляващия участък от Триградското ждрело, може и краката ни леко да се подкосяваха, но пък продължавахме да сме яко ухилени.
Тук бе мястото за заслужена почивка и имахме възможност да поцъкаме с език, на това, което природата беше сътворила – да се убедим каква сила притежава тази малка на пръв поглед рекичка, но успяла с упоритост малко, по-малко да издълбае това красиво и величествено ждрело. Наистина страхотна гледка, която си заслужава да се види…и отново предимството, че бяхме с велосипеди – точно там нямаше много място да се поспре ако бяхме с автомобил и едва ли щяхме да имаме достатъчно време да се насладим на гледката. Въпреки усилията, въпреки трудностите, навсякъде получавахме ето такива доказателства, че не сме сгрешили с избора си.
Самият път също си е голяма атракция, стига да не е претоварен с автобуси, камиони и други едрогабаритни превозно средства, че тогава удоволствието веднагически ще се изпари. Влизайки и в тунела, пък веднага се поохладихме от напеклото ни слънце и сякаш малко презаредихме „батериите“ и част от силите ни се възвърнаха.
Все пак бяхме наясно, че първата ни дестинация, извън колоездачния маршрут, бе съвсем близо. В плановете ни влизаше и посещение на пещерата „Дяволското гърло“. До нея се добрахме сравнително бързо, тоест бързо добутахме колета до там и о, каква радост изпитахме, като видяхме пред входа един импровизиран открит бар с две заредени с бира хладилни витрини. О, първите глътки бири, когато си ожаднял и прегрял, може да се оприличат на някакъв вид оргазъм за сетивата… Веднага поръчахме по една бирица, а човека който ни обслужи ни попита: „Обезбирили сте се,а?“ Същия този човек, се оказа, че предната година бе научил на този „термин“, моите най-верни спътници при посещението им в друга пещера в района – Харамийската. От тогава този „термин“ се настани трайно в нашата лексика и се използва страшно много. Сигурно, често го срещате и в нашите разкази.
А, тази пещера е точно по мой вкус – забелязал съм, че си падам повече по по-„младите“ пещери. Май не се впечатлявам толкова от разните му там сталактити, сталакмити, стактони, а на пещери от рода на „Проходна“, „Деветашката“ или „Орлова чука“ – високи и величествени, а не да се провирам през разни тесни пространства и някакви си там образувания, които би трябвало да са на милиони години. Може да се каже, че „Дяволското гърло“ е по моя вкус.
Казват, че входа на пещерата наподобявала главата на дявола – може и така да е, ама аз лично нито глава видях, нито дявол. А, иначе не съм човек, който да се оплаква от липса на въображение. Иначе самото име е подбрано доста подходящо си мисля аз – влизайки и слизайки надолу и навътре сякаш наистина попадахме в „гърло“. Реално галерията по която се влиза е изкопана някъде през 60-те години от момчета служели в строителни войски. Като се позамисля, май доста строително-инженерни неща в нашата страна са се случили благодарение на всички онези набори, които са отдали лептата си към Родина, служейки в строителни войски и са дейни участници в проекти, които иначе не биха се реализирали. Екскурзовода ни каза, колко време е прокопавана тази галерия, но аз не запомних, но спомняйки си скалата през която минахме, то трябва да е години. Минавайки през този своеобразен коридор, то първоначално достигнахме до място наречено от гидовете „Окото на дявола“, защото от там през една цепнатина се вижда основната зала на пещерата, наречена „Бучащата зала“.
Сякаш нарочно е направен този прозорец, за да може да се види отгоре, колко голяма е тази зала – твърди се, че е втората по големина пещерна зала в България, в която съвсем спокойно може да се побере храм-паметника Александър Невски. Не ги знам как ги измерват тези неща, ама докато не се намери някой луд руски мултимилионер, едва ли бихме научили дали това е така. Споменавам руски милионер, защото бях слушал за някакъв такъв, който решил да се ожени, но неговата възлюбена искала сватбата да е на Лазурния бряг, а от друга страна пък искала да се венчаят и в някаква църква в Русия, която много харесвала. Но кое да избере било въпроса?! Или по-скоро за руския милионер не стоял по този начин въпроса, а той решил да вдигне сватбата си на Лазурния бряг, в онази красива църква. Как? Ами просто я пренесли за церемонията тухла по тухла и след това я върнали обратно. Колко му е? Та и тук така, ако две баснословно богати „братушки“ се обзаложат, може ли или не да се побере в описваната от мен зала най-големия ни храм – нищо чудно и да ни демонстрират нагледно отговора на въпроса.
Иначе името на залата произлиза заради спускащата се и преминаваща през пещерата Триградска река и заради боботене на падащата вода в този подземен водопад. А, то за какъв водопад става дума – с неговите 42 метра е безспорния първенец, не само в страната ни, но и на целия Балкански полуостров. „Разхождайки“ се из пещерата, то водата в своеобразен сифон изчезва в подземна галерия и излиза през друга пещера в близост – и този изход си има име, пак взаимстван от анатомията на дявола – нарекли са го „задника на дявола“.
Легенда гласи, че именно там през сифона и подземната галерия някога в прастари времена Орфей е слязъл в подземното царство на Хадес, за да спаси своята възлюбена Евридика и именно там е мястото, където я е загубил завинаги, след като се спазарил да я изведе отново в „белия свят“, но трябвало да спази едно условие – да не се обръща назад. Е, явно любопитен ли е бил, нямал ли е много вяра на Евридика, но след като не чувал стъпките и докато крачели в подземната галерия, обърнал се и … тя изчезнала завинаги. Хареса ми една мисъл изказана, не си спомням откого, във връзка точно с тази история, а тя е, че когато си направил всичко за някого когото си обичал, то той ще те следва неотлъчно и няма нужда да се обръщаш назад да се увериш, че е така…А ако не те следва … е явно това не е било човек, за който си е заслужавало да правиш всичките неща.
Всъщност нарекли са това място „Дяволското гърло“ заради нещо друго – оказва се, че каквото и да попадне там в реката и се промуши в сифона, то след това никога повече не излиза през изхода на повърхността на реката. Това било забелязано първоначално преди около 50 години, когато при едно голямо наводнение реката завлякла в пещерата голямо количество дървен материал. Събрали се хората от другата страна на изхода на реката, чакали ден, два, че и три, но нищо не се появило – дори една тресчица. От тогава били правени много опити,като се хвърляли какви ли не предмети във водата, но всичките изчезвали като в някой фокус. Бил направен опит оцветявайки вода и се оказва, че уж тези 60-ина метра, които трябвало да измине реката, докато излезе през другата пещера, са преминати от оцветената вода…забележете…за два часа, което породило версии, че всъщност докато излезе на повърхността водата преминава през множество пещерни тунели. Наскоро са правени и модерни опити да се установи „тайната“ на пещерата – пускани са и няколко сонди, снабдени с модерни GPS-системи, но и тяхната съдба не е била по-различна от тази на останалите предмети. За съжаление, сред „жертвите“ й са и двама младежи, все още неопитни водолази, които също като Евридика, загубват завинаги там, пътя към живота.
Интересното на тази пещера, е че можеше да се изкачим по 300-те стъпала на направеното циментово стълбище до върха на водопада, там откъдето е естествения вход на пещерата и откъдето пада водата и по този начин да усетим наистина височината от която се спускат водите на реката. Изкачвайки се последен по тази стълба ми направи впечатление и нещо друго – поглеждайки пред мен моята спътница, на фона на падащата светлина отгоре, то сякаш над главата й се образуваше ореол. Опитах да запечатам това на фотоапарата си, но уви … ако някой след това бе прегледал снимките ми, най-вероятно щеше да ме вземе, за някакъв перверзник, който се е възползвал от ситуацията да направи фотосесия на „д“-то на готината мацка пред него. Ха, доказвай, че нямаш сестра.
Излезли отгоре можахме да видим водопада от друга гледна точка,оттам откъдето се спуска в пещерата, като трябваше да поизчакаме малко хората, след задължителните им селфита, групови позирания, та да може и ние да разгледаме на спокойствия това сътворение на природата.
Определено не си давахме много зор и като че ли отлагахме слизането до паркинга пред пещерата, където ни чакаха велосипедите. Първо моята „другарка“ потърси в близост до пещерата един продавач на билки, с когото се бяха сблъскали предната година, по думите и голям зевзек. Казваха, че му казвали Наполеон, като от него техния спътник си взел Мурсалски чай – за потентност. Кой знае, може би и моята спътница го издирваше точно заради този чай, да вземе, за някой левент, когото познава. Не успяхме да открием нито Наполеон, нито Бонапарт, ама два завоя по-надолу се заприказвахме с една леля, която продаваше какви ли не неща, производство от пчелни продукти. Аз така, нали си имах празник и си „усладих“ живота, пробвайки няколко вида мед, с билки, с ядки, ама фаворит ми беше този с ментата. Определено ме спечели, след като дори си взех едно бурканче, макар че ясно съзнавах, че и този буркан ще натежава в раницата ми. Но пък и тези хора ме изкефиха как продават, даваха ти да опиташ от толкова много неща, но не по начин, че след това да се чувстваш задължен да си купиш нещо, напротив дори и да си тръгнеш без покупка си оставаха ведри и мили. Сякаш удоволствие им доставяше това, да пробваш и ако го харесаш, да го похвалиш. Евала, хей така се прави бизнес. Но колкото и да бе приятно да си бъбрим, то трябваше да продължим и се отправихме към велопаркинга за колелата, където и ние решихме да си направим едно „селфи“, но … малко по-нетрадиционно.
Взехме колелата и „дим да ни няма“ по нанагорнището към Триград. Всъщност къде побутвахме, къде покарвахме, но знаехме, че сме близо и се раздадохме. В интерес на истината опитахме се, да сме на педалите докато стигнем селото, а не да се подпираме на колелата, което си е похвално за нашите възможности, а да не говорим, че вече се усещаше и умората. Навлизане в селото обаче има една права и равна отсечка и преминахме през нея като хали, с бясна скорост (разбирайте макс 20 км/ч). Сега като се замисля, явно само в съзнанието си сме били като „Мигел Индурайн на Тур дьо Франс“, тъй като бабите и дядовците, които се връщаха от картофените си нивички, не ни удостоиха с никакво внимание, а най-малкото ако бяхме профучали покрай тях като „болиди от Формула 1“, то щяха да се възмутят от тези хулигани, които нарушават спокойствието им. Но, историята си е моя, тъй че ще приемем, че сме били като хали.
Достигнахме до центъра на селото и там бе време за един тонизиращ тоник от местната кафе-кръчма. Заведение, което не е предназначено за туристите, а за местните хорица. А, казвам за „един тоник“, защото аз не си падам по тази хининова напитка, имам чувството, че на вкус ми е като някакво лекарство. Аз предпочетох да се тонизирам по друг начин – завързах лаф-мохабет с един местен дядо, които седеше отвън на кафето. Заговорихме се за селото, че в момента е около 500-човека, но назад във времето са били два пъти повече, като немалка част от тогавашното население са били деца, което обясняваше голямото игрище с физкултурния салон, което се намираше до нас. В момента обаче, то не се оглася от детски гласчета, до-скоро е имало няколко ученици, но то по-скоро е приличало на взаимните училище от времето на възраждането, когато на едно място са били и малки и големи и са се учили едно от друго. В наше време е малко трудно да си представим как в една класна стая се преподава на 2-ма ученика, който са 8-ми клас и на трима които са 4-ти. Немислимо е да се мисли, че тези училища отново може да приютят ученици като някога, малко трудно хората ще се върнат в селата, където няма препитание, няма удобства, няма медицинско обслужване и какво ли още не от достиженията на цивилизацията, но ми се иска, поне от време на време в тези сгради, много от които са постегнато със средства на европроекти, отново да се чува детска глъч – да се измислят някакви като скаутски лагери за по 2-3 месеца през лятото, като част от занятията да се прекарват в тези школа – така хем децата ще станат малко по-самостоятелни, хем ще заобикнат природата, а и тези сгради ще се използват по предназначение. Занимавам ви с някакви утопични мисли… От онзи човечец разбрахме, че нашите любезни домакини, собствениците на хотела в Ягодина, в който бяхме отседнали, са му роднини и са родом от Триград, а и не само те, а и други ягодинчани, с които се бяхме сблъскали, също се оказа, че са били негови съселяни. Разбрахме, че и кмета го нямаше в момента – бе излязъл с трактора да оре нивите си и каква ли не още информация. Можеше да продължим разговора си до здрач и да се потопим в спомените на човека, но все още път ни чакаше.
А какво задоволство изпитахме, след като установихме, че няма да ни се налага да изминаваме същия този път, който бяхме изминали – оказа, се че през гората има много по-кратък маршрут по който да се върнем. Как да не останем доволни – щяхме да минем през маршрут, през който не бяхме минавали и щяхме да стигнем по-бързо (или поне според първоначалните ни разчети) до Ягодина. Изкачихме се над селото откъдето започваше пътеката и хвърлихме един прощален поглед към Триград. Признавам си, че от краткия ми досег с това село, то ми идваше … малко повече туристическо място. Сякаш в Ягодина го имаше онзи родопски дух, докато тук, той малко ми се размиваше. Поне тогава така го почувствах.
Пътеката към Ягодина всъщност си бе добре поддържан горски път, през който дори може да се мине с малко по-висок автомобил, без да е джип. След десетина минути пак се поспряхме, тъй като пред нас се откри много добър изглед към една друга известна пещера в района, която си заслужавала да се посети – Харамийската. Аз лично не можах да отида предната година, когато имаше организация за посещението и, но гледайки я там горе в скалите, можех да си представя какво удоволствие е било, слушайки разказ от първо лице. О, само как ми се прииска да отида и да го изпитам наживо, а не само да си го представям чрез разказа на някого другиго.
Пътя бе страхотен за велопоход, нямаше някакви зверски изкачвания или спускания и макар че сезона за подобен вид туризъм все още да не бе започнал, то нямаше и много препятствия останали от зимата – тук-там се намираше някоя по голяма локва, която трябваше да се заобиколи, едно-две паднали дървета, изпречващи се на пътеката, но иначе е просто перфектно за каране. Ние не можахме обаче да се насладим много на това трасе – колкото и да е все пак малко повече си друсаше и чиновническия ми „з–-к“, усещаше по доста неприятен начин всяка неравност. Това с неудобната седалка, доста кофти работа. Чувал съм да го сравняват като да си в мъжки затвор, с разгонени и неконтролируеми нерези, ако ме разбирате какво имам предвид. Аз не съм бил в такова учреждение, не мога да кажа, дали сравнението е точно, ама ако наистина е така, то не искам и да бъда никога. (това трябваше да е шега, не зная доколко се получи). Преминахме покрай една страхотна поляна, която страшно ни изкушаваше да се „заземим“ и да дадем почивка на задните си части, ама … пустото време дето ни притискаше, ни накара да я подминем, с голямо прискърбие.
И един практичен съвет за хората, който ще тръгнат по нашите стъпки – маркировката на пътеката е в червено, но това си е маркировка за пътеката Ягодина-Триград, а не на велотрасето. Уточнявам това, защото в даден момент пътеката се спусна през гората и ние следвайки маркировката също смело се отправихме в гората, но скоро се убедихме, че тя не е пригодена за колоездачи, освен ако не си падате по екстремното колоездене. Озовахме се на една височина, от която трябваше да слизаме по тясна,виеща се, камениста пътечка, където нямаше никакъв шанс да яхнем колелата си, а неприятното е, че трябваше да ги спускаме бутайки ги. Заболя ме ръката да натискам задната спирачка, защото това беше единствения начин да ги спуснем лека-полека, без да ни повлекат със себе си по нанадолнището. Оказа се, че имало заобиколен маршрут за колоездачите, маркиран с друг цвят (не съм сигурен, но май ми се мярна зелена маркировка), по който съвсем спокойно може да се слезе, без да се налагаше да се подлагаме на такива екстремни преживявания. Но пък ако не друго, то поне имахме хубава гледка пред себе си.
Добрали се до пътя, над селото, то се оказа, че имаме време и да се загубим… Вече определено си мисля, че това си е някаква дарба на нашата група – винаги да се отклоняваме за малко (или много) от правилния маршрут, абе направо да си се поизгубваме. И този път не направихме изключение – незнайно защо, но реших да поема по пътя вдясно, а не да продължа наляво при едно разклонение и след като установихме, че пак започваме да въртим по-трудно и да се изкачваме над селото, а не да се спускаме към него се усетихме, че има нещо гнило. Не че бяхме изминали кой знае колко разстояние, ама пътя беше с едни каманаци, а вече ви споделих по-горе как ни се отразяваха неудобните седалки върху някои части на тялото и затова взех решение – по прекия маршрут през ливадите с висока трева право надолу. Спестихме си някой друг метър и доста подрусвания, но се наложи да прехвърлям колелата през една вада/бара или там както му се казва по вашия край. Озовахме се в близост до параклиса над селото и общо взето вече бяхме пристигнали – оставаше само да се спуснем от края на селото до центъра, където да сдадем велосипедите си и да сложим край на почивката си.
Връщайки се в хотела получих „подарък“ за рождения си ден, без хората да знаят, че имам празник – отказаха да ни вземат пари за колелата, казаха че сме им първите клиенти за тази година и това е подарък за нас. Ние пък решихме да се реваншираме и да направим при тях един късен обяд или ранна вечеря и отново не сгрешихме – нагостиха ни със страхотни манджички. И тръгвайки си по-късно, то отново спряхме на едно от най-красивите места лично за мен, за да си вземем довиждане с любимите Родопи и да обещаем, че съвсем скоро пак ще се върнем.
