След като напуснахме река Фотинска и се сбогувахме с язовир Въча, се отправихме към следващата ни дестинация – село Триград. Първоначалният ни план за деня беше да посетим Девинската екопътека „Струмица-Калето-Лъката”, както и водопада „Самодивското пръскало”, намиращ се близо до нея, но след разочарованието, което изпитахме сутринта, решихме да забавим темпото и да се отдадем на почивка и кулинарен туризъм, а пътеката да оставим за някой от следващите дни.
Избрахме да нощуваме във вила, намираща се на 2 км. от село Триград, в посока село Водни пад. Чудно местенце с още по чудни стопани. Семейство млади хора, които са имали смелостта да направят крачката, за която мнозина от нас може би мечтаят. А именно, да си имат свое, тихо и спокойно местенце, с малка къщурка и рекичка до нея, заобиколено от вековните гори на Родопи планина. Място далеч от големия град, шума и мръсотията, далеч от забързаното ежедневие и стреса.
Някой ден, надявам се и аз да се престраша, но за сега мога само тайничко да им завиждам и да се уча от такива хора. Защото сигурен съм, че животът в планината не е толкова лек, както ни изглежда на нас туристите. Когато преминаваш за кратко е лесно, дори прекрасно. Нощувка, две. Никакви грижи. Всичко ти е подредено, печката запалена, дървата нацепени, храната приготвена. Не му мислиш много, много. Но какво ли се крие зад всичко това? Не мисля, че е чак толкова розово и безпроблемно, колкото звучи. Трябва наистина да го желаеш и да повярваш, че можеш да го направиш. Трябва да си смел, малко луд, дори инат. Аз вярвам, че един ден и аз ще си имам своя къщурка в планината, ще се радвам на тишината и ще се любувам на звездите. Някой ден ще разказвам тези приключения пред камината, на топличко, заобиколен от приятели, с усмивка и чашка вино в ръка, изпълнен с удовлетворение, знаейки, че съм сбъднал още една своя мечта.
Изборът да спим в региона не беше случаен. От тук започват няколко интересни туристически маршрута, на част от които се надявахме да се насладим по време на нашия престой. Интерес за нас представляваха още и няколкото селца в близост до Триград (Водни пад, Жребево, Кестен и Кожари). Малки, почти безлюдни, сгушени в гората, скрити от мъглите, селца запазили магията на миналото. Обожавам ги. Обичам да се разхождам по калдаръмените им улички, да усещам аромата на неокосената трева, да слушам тишината и да се наслаждавам на безвремието. Усещането е странно, но истинско. Това са места, които ме зареждат.
Влюбен съм в Родопи планина. Тя е нежна, мека, чаровна и в същото време тайнствена, загадъчна и мистична. Не един поет е възпял нейните красоти, но едно изречение, никога няма да забравя: “Който не е видял Родопите през живота си, той не е видял България!” е написал Иван Вазов.
Но нека се върнем, към нашето приключение.
Беше започнало да се свечерява. Имахме още малко време до вечеря, за това решихме да се поразходим, да се полутаме, да се омешим с местните, да научим някой и друга интересна история, някоя и друга местна дума, да разберем, къде приготвят най-добрата храна и предлагат най-доброто винце. Беше ред да се насладим на Родопските питиета и ястия. А те, повярвайте ми са изключителни. Упътиха ни към едно тихо местенце, далече от ресторантите и хотелите. Място, посещавано предимно местни жители. Бяхме озверели от глад. Родопски клин, пататник, качамак, катък, разядки. Поръчахме по едно от всичко, та и малко от горе. Хапнахме доволно, че и малко отгоре. Припомняхме си случките от деня и се смеехме. Разочарованието от сутринта беше изчезнало. Чувствахме се щастливи, свободни и диви. Денят беше чудесен, но всяко начало си има и своя край. Време беше за сън. Оставаха ни два километра, които да извървим до вилата. Два километра, в които успяхме да се насладим не само на звездите и луната, а и на танца на хиляди светулки. Бях забравил, че съществуват. Не бях виждал светулка от дете. Приказно. Мога да ги гледам с часове. Заспах с усмивка и планове за следващият ден. Бяхме си заплюли Харамийската пещера.
Събудих се, така, както и си легнах, с усмивка. Защо ли имах усещането за още един луд ден? Хазайката ни беше приготвила пържени филийки с домашно сладко и сиренце. Излапахме ги на бързо и се отправихме към пещерата. Няма да сме ние, ако не се загубим или ако нещо не се обърка. Така стана и сега, с пещерата ударихме на камък. Групата вече беше потеглила и единственото, което можехме да направим беше, да се запишем в групата за следващият ден. И така, като няма пещера, защо пък да не посетим няколко езера.
Отправихме се към седем чудни езера, заобиколени от величествени гори и слънчеви поляни – Чаирските езера.
Отправна точка за начало на днешният ни преход се оказа голяма беседка, с камина и чешма, намираща се в дясно от пътя, на 2 километра от село Триград, спускайки се към град Девин. Няма как да я пропуснете. Ако сте с автомобил, тук ви препоръчвам да го оставите, освен ако не сте с някоя високопроходима машина и не търсите точно това изживяване. От беседката до хижа Чаирски езера са приблизително 10 км., като се върви предимно по каменист, не толкова добре поддържан път. През цялото време пътя се вие през ждрелото, образувано от река Чаирска. От двете му страни се издигат високи скали с причудливи форми, скални арки и множество малки пещери.
Може би заради по дългият преход или заради по-известните забележителности на около (ждрелата Буйновско и Триградско, пещерите Ягодинска, Харамийска и Дяволското гърло), но през цялото време бяхме сами. Прекрасно. Спътници ни бяха слънцето, вятъра, птичките и реката. Не бързахме, наслаждавахме се на природата.
И тогава чухме шум – шум от камион. Решихме да се позабавляваме и да се пробваме на автостоп. Мислите ли, че трите момчета в камиона успяха да устоят на двете прекрасни дами по къси панталонки и потничета. Не естествено. Спряха, спогледаха се похотливо и без да се замислят ги поканиха, отпред в каросерията, а мен ме пратиха отзад, в ремаркето. Не се оплаквам, беше приятно, бях като на offroad, но за съжаление историята ми спира до тук. Нищо пикантно не мога да ви разкажа. Какво е ставало от пред, това знаят само момичетата
Не след дълго спряхме до един бент. Оказа се, че това е крайната им цел. Благодарихме им. Бяха ни спестили поне 20-тина минутки ходене, а и беше забавно. Упътиха ни да продължим на горе по пътя, а като видим бетонния мост (по-късно разбрахме, че това е моста в местността „Янчев склад”) да свием в ляво, преди него, от където започва пряка пътека до хижата. Ако момчетата не ни бяха казали за мястото, със сигурност щяхме да го пропуснем (храсти и всякаква ниска растителност скрива началото на пътеката).
Самата пътеката е стръмна на моменти, но пък се вие през гората, където се разхладихме и успяхме да си починем на сянка. Ориентир през цялото време ни бяха синята маркировка за село Гела
и червената за село Мугла.
Изкачването трае не повече от 30-тина минути. А в момента, в който стигнахме края на гората и вдигнахме поглед на горе пред нас се откри чудна гледка. Пред нас се ширеха тучни ливади и красиви поляни, окъпани в разноцветни багри. Въздухът ухаеше на билки, а слънцето ни се усмихваше закачливо. Това бе един от моментите, в които оставяш без думи, застиваш на място с отворена уста и се отдаваш на величието на природата.
Не случайно местността е наречена Чаирски езера. Името идва от турската дума “чаир”, която в превод означава „ливада”.
Подлъгани от тази прелест, продължихме напред и без да се усетим, обувките ни започнаха да джвакат във вода. Пътеката беше изчезнала. Намирахме се в периферията на едно от езерата. Стъпвахме внимателно, но въпреки това ставаше все по трудно да се продължи. 
Внимавайте, в зависимост от сезона, а също и от това, дали е валяло на скоро е много вероятно пътеката да е залята или да не се вижда, поради което има голям риск, да се озовете там, накъдето се бяхме запътили ние – в блатото. Наложи се да се върнем до гората и да потърсим друг, по-сух път към хижата.
Хижата е доста голяма, изглеждаше чиста и поддържана, предлага храна и подслон, но информацията ми стига до тук, не мога да бъда по конкретен или да изкажа мнение. Престоят ни беше твърде кратък. Освежихме се, пихме по една студена бира и се отправихме към първите езера, тези над хижа „Чаирски езера”. По пътя за тях е направена кула за наблюдение, от където всеки може да се наслади на магическите гледки, които се откриват, а в едно от езерата е построена беседка, където пък може да се скриете от горещото слънце, хапнете или порадвате на заобикалящият ви воден пейзаж.
Да си призная, така и не разбрахме, кое езеро, как се казва. Информацията е доста оскъдна, а и за нас нямаше толкова голямо значение. На нас ни стигаше това, че сме в планината, на това вълшебно място, приятно уморени от прехода, леко опиянени от биричката, легнали в тревата, слушащи тишината, радвайки се на топлите слънчеви лъчи и спокойствието. 
В последствие прочетох, че най-известното (не знам защо) от тях е Синьото езеро или Синия гьол, както го наричат местните. Друго пък е наречено Магическото езеро, което според поверието е било обитавано от самодиви, които омагьосвали овчарите, подмамени от песните и танците им. Останалите са Голямото езеро (Големия гьол), Кадирев гьол, Средното езеро и Горното езеро. Знам, че сметките не излизат. Уж са 7, а имената, които изброих са 6. Истината е някъде там.
Прекрасни са. Мога с часове да гледам бистрата вода, малките рибки и отражението на величествените борове във водата. Представете си за момент, каква ли би била атмосферата и как ли биха изглеждали езерата след летен дъжд например. Фантазията ми започва да работи. 
Представям си маранята, която леко се стели над езерата и много бавно се вдига, която като завеса открива малко, по-малко части от прекрасната сцена, а те (езерата) забулени в мъгла изглеждат още по-тайнствени и вълшебни. Или пък сутрин рано, когато лъчите на слънцето се опитват да пробият облаците и мъглата, когато капките роса блестят по растенията и паяжините. Еххххх. Обещавам си, че някой ден да се върна тук и да се насладя на изгрева и магията на сутринта.
И тъй, като над хижата се оказа, че се намират само няколко от езерата, решихме да се върнем отново при хижаря и да го попитаме, на къде да поемем и как да открием останалите Чаирски езера. Той беше така любезен да сподели това си знание с нас: „Ей там в далечината виждатели онези двата бора, трябва да минете между тях, след което да свиете в дясно. Пътека няма и тревата е избуяла, но ако вървите на горе към гората ще излезнете точно под едно от езерата, второто е малко в страни от него, а за трето трябва да се върнете и да подходите от другата страна на ей оная редица дървета”. Дааааааааа. Човека си познава гората и му е лесно, ама питате ли мен, какво ми е. Само любопитството и ината ми ме накараха да поведа момичетата към „скритите езера”. За капак, към нас се присъединиха и още трима човека (съпруг и съпруга, както и тяхното дете – момиче в тинейждърска възраст), които също искаха да зърнат тайнствените езера.
И ако двете ми спътници знаеха какво да очакват, то семейството, според мен пое голям риск. Направо да им се чуди човек, как така ме последваха. Поехме на горе по оказаната от хижаря посока, като се стремях да не изтървам от поглед двата бора, които уж ми служеха за ориентир. Пътека наистина нямаше, тревата беше до кръста, а и от време на време почвата под краката ни започваше да омеква и се появяваше вода, което ни принуждаваше да се връщаме, заобикаляме или прескачаме появилите се препятствия. Хората зад мен не мрънкаха, а се шегуваха със ситуацията и вървяха смело през блатистата местност. На няколко пъти се усъмнявах в посоката, която бяхме поели, но интуицията ми подсказваше да продължавам напред. Не ме подведе и този път. Много скоро се озовахме пред гъста гора, в която реших да се шмугна и да проверя дали там някъде не се крие едно от Чаирските езера. Не знам какво съм очаквал, но онемях, бях шокиран, не можех да повярвам. Обвито в мъгла и изпарения, заобиколено от дървета с причудливи форми и килим от зелен мъх около него, скрито от вековните борове, то изглежда като илюстрация от вълшебна приказка. Няма как да забравя тази картина. Беше неземно. Предполагам, че това беше така нареченото Магическо езеро.
В дясно от Магическото езеро, така както ни беше ориентирал хижарят открихме и следващото езеро (което в този сезон беше почти пресъхнало), а малко по надолу, в близост до пътя и третото езеро, от така наречените от нас „скрити Чаирски езера”.
Съвсем близо до Чаирските езера се намира още едно чудо на природата, така наречената „Пияна гора”. Трудно ми е да опиша посоката, по която да тръгнете, 
защото има два или три варианта да се стигне до нея (в зависимост от това, от къде се захожда към езерата), но във всеки един от случаите не е трудно корията да бъде открита. Маркировка има. Ние вървяхме по пътеки в гората, като стигнахме до каменна река, след преминаването на която започва и самата „Пияна гора”.
С нас дойде и семейството, с което се запознахме по-рано през деня. Последваха ни и в тази авантюра. Много приятни хора, които също като нас бяха на едноседнично пътешествие из Родопите.
Защо се нарича „Пияната гора”? Ами много просто, дърветата наклонени в различни посоки, като след торнадо, но не това е причината, а свличането на земните пластове. Много от тях са наполовина изкоренени, но въпреки това се борят. И те искат да живеят. Мен лично мястото ми се стори мрачно и страшно.
Денят беше прекрасен. Едно ново приключение, на което се насладихме, трима нови приятели, с които се запознахме и много нови места, за които да разказваме. Остана време само за една последна снимка.
