Веднага след края на нашата първа разходка по тези празнични дни се насочихме към следващата ни дестинация – района на китното и неповторимо старопланинско градче – Трявна. Лично за мен това е едно от най-хубавите населени места, което с неповторимата си възрожденска архитектура и стил, сякаш ме пренася в по-различен свят. А, явно не само в мен предизвикваше топли спомени, тъй като 3/4-ти от групата ни вече се бе запознала с градчето, от предишни гостувания, но нямахме нищо против да погостуваме отново. Бяхме се разбързали, тъй като бяхме получили информация, че от миналата година, по празниците общината прави специално шоу за гостите на града и понеже за всички ни това щеше да е нещо ново, не искахме да го пропуснем. Това, което обаче бяхме планирали като скоростно препускане, всъщност се получи като пъплене по пътя Шипка-Габрово. Макар и вече привечер, то все още имаше много хора, с приповдигнато настроение, които слизаха от вр.Шипка, от честванията по случай националния ни празник – 3 март. По този начин разстоянието, което бихме изминали за по-малко от час, бе взето за двойно повече време. Дали обаче това непредвидено забавяне успя да ни развали настроението? Твърдо не, беше някакси много завладяващо да виждаме толкова много млади хора, усмихнати и щастливи, загърнати с трибагрениците. Как може да се ядосаш на подобна гледка!?
Пристигнахме малко след 20.30 часа в старопланинското градче, като видяхме, че явно бяхме закъснели малко, но не и безнадеждно. Без да губим време, оставихме колата и регистрирането в хотела за по-късно и се затичахме към площада, където много хора се бяха събрали за атракцията на вечерта – светлинно шоу върху часовниковата кула, което разказва за историята на града.
Шоуто продължава около 15-20 минути, като всички сгради на площад Капитан Дядо Никола, се осветяват от над 240 прожектора и се разказва за най-важните моменти от историческото развитие на третия по големина град в област Габрово. Най-паметен за мен ще остане моментът, в който старото килийно училище се превърна в едно своеобразно българско знаме, обагрено в бели, червени и зелени светлини.
Заради денят ли, не зная, но наистина този момент ме накара да настръхна. Създаването на самия проект „звук и светлина“ се е реализирал в продължение на 4 години, като не толкова трудности е имало по опъването на близо километър кабели между прожекторите, а изнамирането и потвърждението на сигурни източници около споменаваните в шоуто исторически факти за градчето. Тревненчани трябва да са горди, че се нареждат сред малкото населени места, които може да предложат такава атракция на своите гости. А представлението завърши по подобаващ начин – със зрелищна, няколко минутна заря, осветяваща щастливите физиономии на децата наоколо около нас.
Доволни от посрещането ни в Трявна, отидохме да се регистрираме в хотела си и след един душ набързо, бяхме готови да се потопим в атмосферата на някоя местна кръчма в стария град. Тук обаче „ударихме на камък“ – решихме да се пробваме да изпием по една местна бира, произвеждана по белгийска технология, в едно от емблемантичните заведения на града, но там сякаш всичко бе резервирано до края на празничните дни…Пробвахме късмета си на още няколко места, но отново „йок“ – нямахме резервация, нямаше шанс да се намерят дори 4-ри местенца за нас. Най-накрая късмета ни проработи – на вратата на Калинчевата къща се засякохме с две двойки, който се пазаряха със сервитьорите за нещо – оказа се, че искали да ги настанят в приземния етаж, който си е приспособен като типична битова кръчма. След като им обясниха, че няма свободни места и може да ги настанят само на втория етаж, за където е резервацията им, те се отказаха, отстъпвайки я на нас, търсили нещо по-шумно и весело, тъй като били от много време заедно и си били поомръзнали да са сами. Е, ние нямахме подобен проблем, пък и нали цял ден избягвахме тълпите, защо и вечерта да е по-различно. А, аз определено бях много щастлив от създалата се ситуация – вече се бях сблъсквал с тази „къща“ и знаех какво ни очаква горе, на втория етаж, който освен ресторант е и своеобразен музей на съвременната тревненска дърворезба. През 2006г. тогавашния кмет на града, който е адаш на най-големия в българското кино – Стефан Данаилов, решава да пресъздаде съвременен вариант на прочутия тревненски облог от началото на XIX век, като заръчвал на четирима от големите месни дърворезбари да „обзаведат“ по една стая, като на единия от тях се паднал късмета и признанието да се справи с оформлението не на една, а на цели две. Така и се родили неповторимите 5 помещения, в който можеше да похапнем и едновременно да се любуваме на творбите на страхотните майстори на този занаят – Чардак, Чертог, Одаята с камината, Одая „Четирите сезона“ и Овалната одая. Нашата обител бе Овалната. Имахме си и шах и можеше да изиграем една партия.
Все още нямаше посетители в съседните „зали“ и можеше да ги покажа на моите спътници – мисля, че им хареса това, което видяха и успяха да усетят от красотата и на „Четирите сезона“ и на „Одаята с камината“.
Безспорно обаче, моята любима стая е „Чертог“.На резбованият таван е изобразена старата българска азбука Глаголица, като в нея са вплетени петте стихии, сините столове са със символи от знака на прабългарския бог Тангра, а на огромната маса е изобразена „космическата утроба“. Това с утробата и на мен не ми стана много ясно, ама определено е доста внушителна и представителна. Е, явно разбирам от дърворезба, след като тази стая е моят фаворит, тъй като тя е била и избраницата на журито и е спечелила облога. Или по-скоро този човек, който я е „издялал“ е наистина магьосник и е сътворил истински шедьовър. Предполагам, се досещате, че същия този човек, всъщност е имал привилегията да му възложат направата на две от стаите в къщата. Даровития дърворезбар се нарича Дарин Божков. Вечерта може да не бе еуфория за стомаха, но определено бе зрителна еуфория.
Следващия ден бе замислен за целодневна разходка през гората до Боженци, но след като се събухме ни посрещна леко ръмене, което премина в сериозен дъждец. Това определено обърка плановете ни, но решихме да не си губим времето в самосъжаления, а веднага съставихме нов план, подходящ за атмосферните условия. Ако едно е характерно за нашата малка група, то е че не ни трябва много време, за да „прегърнем“ някоя нова идея. Затова и решихме да посветим денят на Трявна и неговите забележителности. Първото, което направихме бе разбира се да изпием сутрешното си кафе, но когато си в Трявна задължително трябва да опиташ от кафето, което се приготвя в горещ пясък в старото кафене на площада, там до часовниковата кула.
За свикналите със силното еспресо, турското кафе поднесено в джезве, едва ли би било незабравимо изживяване, но самото поднасяне и връчването на грамота, че сме били клиенти на заведението – ето това бе което го прави по-различно. А като добавих и една бисквитена торта …. беше разтапящо, но не от навалелия ни дъждец. След като приключихме с пийването и хапването, решихме да се „възползваме“ от шанса и да си „гледаме на кафе“.
Не, че измежду нас има вещи в този занаят, но решихме да се пробваме, да видим дали „съдбата“, ще ни покаже някой знак, в чашата с кафе – повод да изпробваме въображението си. Аз лично, за такива неща винаги съм готов, гледал съм на обикновени карти, на карти таро, на още не знам какви си карти, та какво ми пречи да се пробвам и на кафе. Веднага видях „заек с балон“ в чашата на моя приятел – предполагам, това ще да е означавало, че вечерта неговата нежна половинка и незаменим член на екипа е трябвало да играе „зайче на Плейбой“. Ала, този път не аз се представих най-добре, в този нов занаят – определено човека, между нас, който все твърди, че е с най-слабото въображение, този път ни сложи в малкия си джоб… На мен ми каза, че се виждало ботуш, даже два и най-вероятно ще отида в Италия, а на нашия „старши“, че ще види някаква забулена нинджа или нещо подобно. Е, то наистина ни предстои пътуване до Апенините, а пък нинджата, всъщност се оказа – монахиня, доста близко предположение, все пак от далеч, човек като нищо може да ги обърка.
Излизайки навън – дъждът вече сериозно се изливаше, което бе добра предпоставка да посетим старото килийно училище, което е един от музеите в съседство до кафенето. Това е едно от най-старите светски училища в България, като днес е дом на няколко различни изложби.
В една от изложбените зали – имаше експозиция на стари часовници сред които има часовник, чийто стрелки се движат наобратно, гравитационен часовник и часовников механизъм за кула. Изложбата се оказа дарение, не на някой местен колекционер, а както се оказа, на мой съгражданин. За съжаление, не можах да разбера, защо той е избрал точно този музей за дарението си, тъй като все пак разстоянието между двата града не е малко – 330 км. Друга от експозициите, бе на картини и скулптури на двамата братя Димитър и Никола Казакови, като за част от експонатите също ми бе странно, че са там, тъй като имат доста „сексуална насоченост“. Все пак за всички е ясно, че едно килийно училище от края на XIX век е била доста „пуританска“ институция и някак си не подхожда в тях да има такива експонати – ако някогашните будители можеха да ги видят в най-голямата класна стая, то сигурно щяха да са възмутени. Не разбирам от изобразително изкуство – това е факт, двамата художници, най-вероятно са много талантливи и световноизвестни, а жеста им към тревненския музей – достоен за уважение. Но все пак въпросът за творбите, които да се излагат на такива неща си остава принципен.
Безспорно най-голям интерес предизвиква възстановката на класна стая от взаимното училище. Това бе и мястото, за което трябваше да изчакаме половин час, докато нахълталата орда от организирана екскурзия „55+“, изслушаше организираната им беседа за училището и докато свършеха с фотосесията и селфитата. Невероятно е, че и възрастните хора, вече са започнали да практикуват „самоснимането“, но явно това не е мода само на новото поколение. Докато се наложи да изчакаме, обаче имахме време да обърнем внимание на съседната зала, с документи запазени от училищния живот от преди над един век. И да си призная, ако нямаше такова стълпотворение в съседната зала, то едва ли щяхме да обърнем толкова голямо внимание на тази експозиция … и едва ли щяхме да разберем, че някога например е имало оценка в свидетелството/дипломата за завършване … 4 ⅝. Определено бях изненадан да видя това – в началото на моята училищна „кариера“ отсъствията от закъснения за час се измерваха по този начин и си бе направо позор да имаш 2 ⅔, то направо си бе последно предупреждение за изключване.
След като тълпата се изнесе, бе време за ново 10-ет минутно чакане – една „кифла“, ама не от онези тестените изделия, а от онези безмозъчните същества, напомпани не с мармалад, а с много самочувствие, взе да си прави фотосесия в класната стая. Чудя се, дали в реалния живот това същество, е имало интерес към истинска класна стая и дали я е посещавала поне веднъж седмично, но тук бе в стихията си…О, то бяха чупки, то бяха пози, то беше чуууудо. Понякога си мисля, не е ли редно да се слага табела на входовете на музеите, че е забранено за такива кифли, както тази въпросната на която отделям толкова много незаслужено място. За съжаление няма как да се спрат тези „индивиди“ – и аз имам такива познати екземпляри, с които съм пътувал и за който е важно, да се снимат и просто да се похвалят, че са били там, без въобще и да се позаинтересуват какво е това място. И след като изчакахме 10-15 минутната фотосесия на това изпълнено със сексапил същество (както би се оприличило), но в очите на другите хора – някакво смешно недоразумение, решихме че всичко е приключило и е дошло време и ние да се възползваме за 2-3 минути с наша си користна цел да „рекламираме“ сайта си, изписвайки името му на първия ред, върху пясъка, където са се учили първолаците.. Да ама не – русата прелест, се оказа, че само е подгрявала досега и отново се развихри. Е, в последния момент успяхме да направим някакъв семпъл опит на замисъла си, но всичко бързо бе пометено от това „недоразумение“ с човешки облик.
А, иначе това наистина е най-запомнящата се зала, а и най-подходящата за подобен музей. Опитали са се да пресъздадат обстановката на взаимоспомагателното училище, като както споменах на първия чин е създаден нещо подобно на пясъчник, на който първолаците са се учили да пишат. Не е чудно защо са били избрали този вариант, тъй като при тях грешките са били най-чести и на пясъка се е триело най-бързо и най-евтино. По-напредналите пък вече са продължавали обучението си на черни плочи с нещо подобно на тебешир или както ги нарече една от уредничките на музея – „таблетите“, защото по форма наподобявали тези съвременни „дъски за писане“. Най-напредналите вече били допускани до „перото“, „мастилото“ и „хартията“. Нещо друго, което ми бе много интересно и забавно, бе табелите, които са се слагали на учениците с възпитателна цел, като е имало поощряващи и назидателни – като например „чистъ“, „неприлеженъ“, „лъжецъ“, „крадецъ“ и безспорно любимата ми „развращенъ“ – просто си представям как някой по буен младеж, е дръпнал за фустата някоя мома и хоп цяла седмица се окичва с „титлата“ развращенец.
Излизайки навън проливния дъжд, отново се бе превърнал в лек ръмеж, което ни позволи да продължим с обиколката си. Първо се спуснахме отстрани на килийното училище, да огледаме майсторите и техните „дюкани“, посветили се на традиционни занаяти като грънчарството и дърворезбарството.
Най-много време обаче посветихме на ножарската работилница – там ни посрещна една много усмихната и отзивчива жена, която ни обясняваше надълго и широко, за различните видове ножове, които се продаваха в дюкяна. Дори няма да направя опит да пресъздам разговорът си с тази госпожа, от уважение към нея, за да може да отидете и да си поприказвате, за всичките онези различни остриета, които са изложени там – това си бе направо като един мини музей на ножовете и тяхната история.
Там може да се „запознаете“ с още две от атракциите на града. Едната от тях е Райковата къща, която е запазила типичната възрожденска тревненска архитектура и е роден дом на една от най-големите личности – първият български професор по органична химия Пенчо Райков, като освен с невероятната си архитектура, то тук може да се насладите и на други доста нетипични атракции – „тъкане на малко станче“ или „оцветяване на традиционна женска носия или градско дамско облекло“. Това ме кара да се замисля за нещо, дали не се опитват да ни втълпят, че представителка пременена с носия (тоест от малко градче или село) е жена, а тази която е от града е дама. Малко на дискриминация ми бие.
Отсреща пък се намира църквата „св. Архангел Михаил“. Легендата гласи, че те е била съградена през XII век, от Асеневци, като една от трите църкви в чест от победата им при Тревненския проход. Засега обаче, това си е една легенда, непотвърдена от доказателствен материал. Когато и да е съградена, то е доказано, че в края на XVIII век, църквата е била опожарена от кърджалиите, но въпреки огъня, тя оцелява, тъй като е построена от камък и реално само 39 дни не е могла да приема вярващите. В днешния си вид е запазена от 1862г., като това което е много интересно за мен, заради професионалните ми пристрастия, е историята как църквата в средата на XIX век, пуска сред енориаршите си, свои собствени пари, които са наречени „кръстати банчета“, заради очертания на тях кръст и се отличавали с квадратната си форма.
Там в близост до тези „стари атракции“ се намира и една по-модерна, заслужаваща си вниманието на готите на града – бирарията носеща името на града. За нея е характерно, че сама произвежда бирата си, по белгийска технология и си заслужава да поседнете там, само за да си поръчате „компилацията“ от четирите бири, които се произвеждат на масто, поднесени за мезенце заедно с купичка ядки. За мен лично от четирите вида – светло, тъмно, живо пиво, най-сериозен интерес предизвика четвъртата – черешовата бира… Е, няма как черешите са неразривно свързани с моя роден край… Но пък ако съм искрен, това бе бирата оценена най-ниско от мен.
Върнахме се отново на площад „Капитан Дядо Никола“ да се полюбуваме на часовниковата кула и на типичната възрожденска архитектура и това, което винаги, ама винаги ме е впечатлявало на този площад – рекламите на магазините са от …. дърворезба. Че от какво друго да са?! Преминахме през Стария мост, място на което всеки виден „селфаджия“ посетил града, трябва да се отбележи.
И за да се потопим в атмосферата на неповторимата Трявна, задължително трябваше да направим разходка по улицата, която сякаш ни пренася далеч назад във времето, в една друга действителност, улица, която не случайно е кръстена на може би най-видния си син – Петко Рачов Славейков – едва ли има нужда да казвам кой е той, а за тези който не се сещат – това е един от онези двамата дето си седят на пейката на пл. Славейков в гр.София.
И там на тази страхотна улица, която ни връщаше в миналото, един измежду нас също се завърна в миналото и разпозна един от магазините, в който бе направил страхотна фотография на една котка… и реши да влезе вътре и какво видя…ново предизвикателство пред себе си, нови „манекенки“, които явно го очакваха да ги увековечи във фотографиите си… Именно такива моменти ни карат да разберем смисъла на френския израз „deja vu“.
В близост бе поредния музей заслужаващ си да бъде посетен – Даскаловата къща – може би най-забележителното място в гр.Трявна. Място, в което се помещава музея на резбарското изкуство. Пред самия музей има малко площадче, на което има паметник на Райна Княгиня, която везе знамето за Априлското въстание. Доста сполучлив паметник, за който спокойно мога да кажа, че виждайки го, сякаш вътре в мен зазвуча, онази песен, която ме е карала да настръхна, когато съм я чувал… Досещате ли се… „Айде провикна се Райна Попгеоргиева от Панагюрище… Щете ме колете, щете ме бесете, аз уших байряка! Аз уших байряка, аз му турих знака, „Смърт или свобода“!“ …
Но за Даскаловата къща бях тръгнал да разказвам, място където може да станете свидетели как и по какъв начин се раждат тези невероятни творби от дърво, толкова истински и живи, сякаш не ми се вярва, че са дело на човешка ръка… Това е един истински „храм“ на този типичен тревненски занаят – дърворезбата. Нещото, с което града се е прочул навред. И ако вътре в музея, може да проследим историята на това изкуство, то в двора, може да видим и нов съвременен прочит на майсторите, сякаш за да ни покаже, че това не е някакво древно, забравено изкуство, а може да е модерно и актуално и в наши дни. За пример – посрещна ни един пират с кану отвън в двора.
В тази къща музей може да се видят две уникални творби – шедьоври на резбарското изкуство – два резбовани тавани, украсени под формата на слънца. Самата история около създаването им е също толкова впечатляваща, както самите творби. В началото на XIX век, тогавашния богат търговец на гюл и коприна Христо Даскалов, решил да си направи къща, която да отговаря на положението му, като разбира се наел най-добрите майстори-строители, които сътворили този архитектурен шедьовър, носещ името му – Даскаловата къща. При освещаването й, разбира се били поканени всичките тревненски първенци, за да „се похвали“ какво е сътворил и както може да се очаква всички били впечатлени от самата къща, но сред всички се ширело мнението, че нещо липсва – нямало достойна украса на стаите отвътре, достойна на външната архитектура. Там сред гостите били и стария майстор резбар Димитър Ошанеца и неговия калфа Иван Бочуковеца. Станал майстор Димитър и обявил на всеослушание, че на двете големи соби (стаи), може да изреже от дърво такива тавани, че като тях да няма никъде другаде“. В онзи момент – младия ученик, също гордо се изправил и обявил, че и той може да направи тавани от дърво, които да не отстъпват по нищо на учителя му. Това за времето си била страхотна дързост – калфа да се опълчи и да оспорва майсторството на учителя си. Част от знатните гости веднага предложили младия Иван да бъде наказан, за своето непокорство, но друга част, която надделяла предложили двамата резбари да сключат облог помежду си и с труда си да покажели кой е по-талантливия. Всеки си избрал по една от стаите и се затворил да демонстрира таланта си, като работата продължила не ден, не седмица, не месец – срока на задача им бил от Гергьовден до Димитровден, което на разбираем език ще рече – 6 месеца. През това време, никой не знаел какво „творят“ двамата, само дъщерята на чорбаджията – Манка имала право да влиза, за да оставя храна и инструменти на двамата съперници. Когато срокът изтекъл, отново тревненския елит се събрал в къщата на Христо Даскалов, този път, за да изпълнят ролята на жури. Влезли първом в стаята, където работил чиракът Иван и ахнали от изненада, когато видели неговото творение – над тях сякаш било изгряло палещо юлско слънце – „символ на младостта и жаждата за живот“. Признали веднага, че Бокувеца има неоспорим талант и че вече можел да нарече себе си, не калфа, а майстор. Но било ред да видят и творбата на майстор Димитър – и ако в първата стая занемели, то легендата описва, как всички, които видели за първи път тавана на Ошанеца, били направо опиянени от гледката над себе си. И в тази стая отгоре им било огряло слънце, но „спокойно и мъдро, майско слънце“, около което имало 88 маргаритки, нито една от които не се повтаряла. Ако Иван Бокувеца бил признат за „майстор“, то за баш майстор – Уста бил обявен майстор Димитър и бил закичен с червения пояс „на първомайсторство в Трявна“. Е, новопризнатия майстор Иван, може и да не се окичил с червения пояс, но и той спечелил много ценна награда – ръката на хубавата Манка – чорбаджийската дъщеря. Така този достоен облог, може да се каже, че завършил с двама големи победители.
Както вече споменах по-горе, този прочут „тревненски облог“ се е състоял още два пъти и ако вече ви описах за първия в Даскаловата къща, както и за последния в Калинчевата къща, то тук е място и да споменем и за втория облог от 1992 година. Тогава четирима резбари, завършили Художествената академия отново правят облог помежду си кой е „по-, по-, най-“ , като отново работят от Гергьовден до Димитровден. След тайно гласуване, за Уста бил провъзгласен и опасан с червения пояс Дарин Божков, с неговата четири тонна дъбова порта. Познато ли ви се струва това име? Би трябвало, това е същия онзи майстор сътворил стаята с глаголицата в Калинчевата къща-спечелил и третия облог.
Навън времето вече наподобяваше доста повече на настроението ни – тоест иззад облаците се показваха слънчевите лъчи. Седнахме да изпием по едно кафенце, за да обсъдим как да продължим деня си. Имахме две опции, първата – да се отправим към една пътека започваща от едно близко до града село, до което се стига с влака, а втората – бяхме чули за друга пътека от Етъра до Соколския манастир. Е, не знаехме разписанието на влаковете, а тъй като не искахме да губим време, решението бе да се насочим с колата към Етъра – голямото предимство на нашата група е, че решенията се вземат много бързо.
Разстоянието от 20-ина километра го взехме на „един дъх“ и паркирах на първото свободно място – лудницата вече се бе пренесла в етнографския музей на открито (ЕМО) ЕТЪР – по официални данни през тези почивни дни посетителите са били над 7 300 души – доста впечатляващо постижение. А, както споменах, нашата цел бе да избягваме бутаниците и тълпите и колкото и да харесваме този неповторим архитектурно-етнографски комплекс, даващ ни представа как е функционирало едно занаятчийско селище преди 150 години, то този път решихме да не влизаме в него. Разгледахме го по един различен начин, в сравнение с другите ни посещения – от високо, от пътя, водещ към главния вход.
Там от главния вход на ЕМО Етър-а, точно покрай едно от заведенията започваше и пътеката до нашата цел – Соколския манастир. Началото на маршрута ни бе добре обозначен, с голяма указателна табела, информираща ни за трасето и няколко указващи посоката стрелки. Оказа, се че тази пътека, всъщност е част от един по-дълъг маршрут, който можеше да ни отведе до вр. Шипка, но за съжаление трябваше да се задоволим само с кратката версия.
Въпреки опасенията ни, че пътеката ни може да се е „поразмекнала“ от изсипалия се по-рано дъжд, то бодро закрачихме нагоре – първо до оформените явно от човешка ръка и по идея на собственика на близката кръчма – две водопадчета на потока покрай, който се издигаше нашата пътека.
За наш късмет разходката не се оказа „кална баня“, а бе наистина разтоварваща и приятна. И не се чудете, че в началото пътеката се разделя, в крайна сметка води до едно и също място, само че ако тръгнете по маркировката покрай малкото поточе, то ще си спестите по-стръмното начално изкачване – тоест това е идеалния маршрут за изкачване. Пътеката е маркирана в зелено, но явно някой доста патриотично настроен човечец, бе решил да я попремени и на места тя наподобяваше българското знаме.
По-бързо от очакваното, се изкачихме до първите къщи на селото над Етър-а – Червена локва, които макар и на страхотно място, в близост до толкова голяма забележителност, сякаш бяха изоставени от собствениците си и предадени на природата.
От тук нататък хубавата пътека бе заменена от асфалтирано шосе – малко неприятна изненада за нас, тъй като очакванията ни бяха да се движим сред гората по пътека. Но пък по-добре „боси по асфалта“, както пееше Росито Кирилова, отколкото да отбием номера с „разходка“ до манастирските порти с колата. И стигайки до кръстопътя за Етъра и манастъра, станахме свидетели на нещо странно – там в нищото пред нас изникна котва. Винаги съм се чудил как котвите се озовават на такива места, далеч от морето, плавателна река или дори някой язовир.
Буквално след още 2-3 завоя по пътя и се озовахме до нашата дестинация – Соколския манастир. Лично аз не знаех абсолютно нищо за него, че дори не бях виждал снимки … или поне не помнех да съм виждал и този път изненадата, за разлика от предния момент бе доста положителна. Много добре поддържан манастир, с много зеленина, разположен на страхотно място, от което се откриваше страхотна гледка.
Основан през 1833 от архиепископ Йосиф Соколски, той носи името на местността Соколова пещера, в която се намира. Първоначално е построена малка църква до скалата, в която има малка пещера и за която се предполага, че е била скален манастир назад във времето.
Само година по-късно е издигната по-голяма и по-масивна църква, която в днешно време се е превърнала в доста красиво здание, което сякаш дължи много от красотата си и на местоположението си, там на края на скалата.
Манастирът има и с какво да се „похвали“ и гордее в историята си – през 1856 г. в него се установява четата на Капитан Дядо Никола, който се е надявал да го превърне в център на подготвяното от него въстание. В светата обител подслон е намирал Васил Левски, а в навечерието на Априлското въстание там се събира четата на Цанко Дюстабанов и след като са благословени от монасите се отправят на бойния си път. За кратко в манастирското училище, учител е бил самият Неофит Бозвели, а сред иконописа има рисувани от Захари Зограф. Друго с което може да се похвали обителта е белокаменната чешма с осем чучура със соколи, в средата на манастирския двор, съградена от Кольо Фичето – днес обявена за архитектурен паметник.
Обратния път надолу към Етър-а, го взехме в много добра компания – четири бирички от заведението в близост до манастира или както обичаме да казваме „бяхме се обезбирили“. На слизане решихме да се спуснем, по кратката, по-стръмна пътека, но ако трябва да бъда обективен, то едва ли би ни затруднила повече, отколкото „по-леката“, но определено спестява удоволствието да сме в гората с няколко минути повече, тъй че ако трябва пак да избирам – първата по-заобиколна пътечка е изборът ми.
Слизането се оказа доста бързо, дали заради това, че съкратихме малко от „маршрута“ или пък се дължеше на това, че вече бяхме поизгладняли, а от комина на заведението в началото на пътеката към нас се носеше неустоимата миризма на печещ се на скара домашен суджук. Тази миризма определено действа доста ускоряващо на хода, особено когато коремите къркорят от глад.
Устояхме на изкушението да се запознаем с тази толкова изкушаващо ухаеща „подкова“, която най-вероятно се поднасяше с някоя свежа зелена или зелева салатка, а може би и гарнирани с домашни пържени картофки… Една страхотна класика… Но решихме да не си разваляме вечерята с похапване по никое време, а и бяхме съгласни, че не е време да губим време „на маса“, а трябваше да продължим с изследователските си мераци – посещение на гр. Габрово, който такива като мен не бяха посещавали никога (реално няколко пъти съм минавал транзит от там) и други, които не бяха стъпвали там от детските си години. И тъй като все още беше светло и имаше време до здрач, решихме, че няма да е зле да се запознаем с този български град, претендиращ да е най-дългия в нашата страна (според някой източници) – цели 25 километра, както и да е географския център на родината ни – по-точно местността Узана, намираща се в непосредствена близост до града, претендира за тази титла. Разположения по поречието на река Янтра град, с население от близо 60 хил. души, е наричан и „българския Манчестър“, заради силното развитие на текстила преди години. Споменавайки Габрово и текстил се сещам за един мой клиент преди време, чужденец, решил да търгува с текстил в страната ни, с трикотажни стоки, които се произвеждали от негови роднини. Той ми разказваше, как като решил да прави бизнес в България, отворил картата на страната и определил Габрово за място на склада си – защото както той обясни, било видно, че това е голям град разположен в средата на територията ни и ще е най-удобно да се търгува с всички краища на страната ни. Е, бързо се убедил (пак негови думи), че ако искаш да правиш бизнес, центъра е в София, но … това е една друга история.
Разбира се има няколко версии на това как е възникнал града, но аз ще ви спомена най-„романтичната“ и разпространена легенда – за Рачо Ковача, който бил странстващ майстор ковач, който харесал местността и решил да се установи под едно габърово дърво. Несъмнено името се свързва с дървото габър, като се предполага, че първоначално се е наричал Габрува, а от XVII век вече е бил приел днешното си име – Габрово.
Спряхме в центъра на града и решихме да си направим една разходка из пешеходната част и да се опознаем с част от забележителностите. Положихме началото с църквата „Успение Богородично“. Не че имаше някаква особена причина да изберем нея за начало – причината бе тривиална, първото място за паркиране, което намерихме бе точно там срещу църквата до „музея на индустрията“. Тази църква е построена почти до мястото, където някога се е намирала най-старата църква в града – опожарена в края на XVII в., но няколко години по-късно до нея е издигната настоящата, без разрешение от Османската власт, само с ентусиазма на местните жители. Е, ако някой от тях можеше да я види днес, едва ли би я познал – в началото е била малка и схлупена, вкопана в земята, а днешния си далеч по-представителен вид е придобила през Възраждането, когато Габрово е един от основните и богати центрове на България. Малкото паркче до нея, явно пък демонстрираше, че през пролетта, лятото и есента е „украсено“ от множество цветя. Не мога да твърдя със сигурност, но си мисля, че това място е доста популярно сред местните за насрочване на срещи, а и предполагам, че за мнозина габровци е специално място, където са си организирали първите любовни срещи.
Заставайки пред нея и поглеждайки през р.Янтра и един от най-известните и мостове – Баев мост, в далечината се забелязваше една друга забележителна за града сграда – „Домът на културата“, наподобявайки истински дворец. Там се намира и най-голяма зала в града, където са организирани множество представления, концерти и други културни събития. До нея се намира и общината – Г-образна сграда, която обаче бледнее до този „замък“. А и може би точно така трябва да е – символите на културата да са далеч по-представителни от символите на политическия живот на едно населено място.
Продължихме по пешеходната улица „Генерал Радецки“, като веднага след малкото паркче, се озовахме пред друга габровска църква „Света Тройца“, също в началото си била малка и невзрачна, но през възраждането придобила днешния си красив вид. Казват, че едно от достойнтвата й освен като духовен храм, е също така и богата й библиотека. Малко след нея пък е друг символ на града – часовниковата кула находяща се до Общинския пазар.
Някъде там около пазара ни обзе натрапчивата идея, че трябва да намерим някъде царевица, без значение дали сварена на кочан или на пара – общо взето всеки от нас обича „кукуруза“. Тръгнахме на обиколка и лов за този „деликатес“, но за наше голямо разочарование не намерихме. Намерихме обаче друга забележителност на града – небезизвестния „Дом на хумора и сатирата“. Габровци освен, че минават за най-големите скръндзи, са известни и с чувството си за хумор. И ако за българските стандарти претендират да са „най-дългия град“ и „най-централната част“, то имат самочувствието в световен мащаб да са „столицата на хумора и сатирата“. А самия „Дом на хумора и сатирата“ е известен още и като „Лувър на смеха“. Нямаше как да пропуснем и да не разпознаем това място – във фасата, сякаш се бе врязала една оса, а до сами нея ни посрещна скулптурна композиция на Дон Кихот и Санчо Панса.
Както вече споменах, за мен това бе първи досег с този музей и си признавам чистосърдечно, че очаквах доста повече. Не зная какво точно, но си мислех, че там са събрани уникални неща, предизвикващи само и единствено усмивки в хората, но поне за мен не бе така. Е, трябва да призная, че имаше доста добри попадения, сред експонатите, но общо взето у мен остана чувството на излъгани очаквания.
Останалите от групата, си спомняха за голямата стая с криви огледала, най-яркия им и забавен спомен от досега си с музея в детството си и сякаш и те изпитаха някакво разочарование, че не успяхме да намерим такава зала. Имаше криви огледала разпръснати навсякъде, но сякаш не бяха толкова забавни, колко в спомените им. Някой ще каже, че е нормално, че вече сме пораснали и сме загубили детското в себе си, но не мисля, че това се отнася до нашата група – все пак на последния 8-ми март, когато поздравих една от нашите красавици по случай женския празник, тя ми отговори „Благодаря ти, аз обаче не го празнувам… Но може да ме поздравиш на 1 юни!“ Мисля, че всеки от нас 4-мата чувства „деня на детето“, все още като свой празник.
И преди да се отправим да опитаме и от нощния живот на Трявна, то там на последния етаж в „Лъвъра на смеха“ отидох да докосна странната двуметрова скулптура на черна котка, за която има поверие, че ако я докоснеш и си намислиш желание, то ще се сбъдне. Ще споделя тук моето желание… А то бе, да пропътувам още много места в тази приятна компания… Дали ще се сбъдне – най-вероятно ще разберем от историите, които ще споделя с всички вас.
