След като събрахме сили с похапване, което бе нещо средно между обяд и вечеря и след като краткото преваляване ни отмина, беше време да продължим с разходката ни из това страхотно местенце наречено Тиволи.
Бхме видели, че в близост до площад Пиаца Гарибалди, се издига крепост, която нямахме против да поразгледахме. Озовахме се явно от задна и страна и затова започнахме обиколката й, за да намерим откъде може да проникнем в нея. Rocca Pio, както е известна, е била построена от папа Пио II Пиколомини през XV век, с цел да се неутрализира враждата и домогванията и териториалните амбиции върху града, от два от известните италиански родове – Орсини и Колона. Общо взето в цялата си история е била своеобразна казарма за войските находящи се в Тиволи, а по времето на Наполеон е използвана и за затвор.
Но пък явно в по-стари времена, мястото на което е позиционирана, може да се похвали и с друга роля, не само на място изпълнено с агресия и тестостерон, а като средище на културата. При разкопки в двора под крепостта са открити и останки на амфитеатър, който в момента е в процес на реставрация. Или пък може би излъгах като го обобщих като културно средище – все пак някога тези „сцени“ са използвани за гладиаторски битки и лов на диви екзотични зверове.
Обиколката ни около крепостта се оказа безрезултатна за това да намерим някакъв вход през които да проникнем в нея, но пък бях възнаграден с това да видя туристически център, а това означава, че можех да се сдобия с туристическа карта на града. Разбира се, възползвах се, грабнах една карта и вече се чувствах в свои води.
Не зная, но когато съм без карта в чужбина, все едно нещо ми липсва и не е наред. Но вече бях доволен, „въоръжен“ и възкликнах „Няма страшно, вече имам карта и няма да се загубим“. Колко ли хора, които ме познават се подсмихват, обаче след като са прочели това.
С уверена крачка се запътих напряко през малките улички към следващата ни цел Вила Грегориана. Преминавайки отново в близост до Вила д‘Есте се озовахме до едно страхотно малко площадче Campitelli, до което гордо се издигаше църквата Милосърдния Св. Петър. За нея казват, че е построена върху останките на римска вила, а мястото за изграждането й не е случайно, тъй като поверието е, че на това място апостол Павел се е срещал с християнската общност в района.
И от тук последва десет минутна разходка в малките, прекрасни улички, толкова типични за Италия, в който аз се разтапям от удоволствие. Оставих картата на страна и избирах уличката, която най-много ми харесва, оставих се сърцето да ме води. За мен това е очарованието на Италия, едно от нещата което ме кара, всяка година да се връщам в тази страна и в различните й краища да търся именно такива местенца. Който се е, разхождал безцелно из тях, седял е на някое малко кафене или ресторантче в такава уличка, знае за какво говоря – за любов която не угасва никога.
И в един момент се оказа, че всъщност сме се … „загубили“. Каква изненада, нали? 😉 Незнайно как се бяхме завъртели в кръг и отново се бяхме озовали току под стените на Вила д‘Есте. В онзи момент в който осъзнах, че сме се отклонили, всъщност изобщо не знаех къде сме и си го признах пред „майната“. Но този миг на неведение беше много кратък, тъй като след като се огледах веднага намерих „ориентир“ (църквата Св. Силвестър) и отново бях позиционирал местонахождението ни.
И ако „загубването“ ни бе само миг, то смехът на „майната“, който отекваше докато вървяхме по красивите улички Via del Colle и Via San Valerio, бе доста продължителен и непрестанен. Смях породен от репликата ми няколко минути по-рано, че въоръжен с карта, нямаме проблем с ориентацията. Смях толкова искрен и гръмогласен, че сигурно я бяха чули и до отдалечената Вила Адриана. Но и смях много заразителен, след като и аз се бях ухилил до уши. В моя защита ще кажа, че с отклоняването ни бях повторил туристическия маршрут за обиколка на града. Тоест нищо не бяхме загубили, а само бяхме спечелили от отклонението си.
Крачейки там по тези улички, си мислех, че Италия не е от най-чистите и спретнати места в които съм бил, но пък просто е прекрасно това вродено чувство на италианците, които дори от мизерията успяват да направят нещо красиво. Минавахме покрай мръсни, олющени и захабени сгради, но тук-там сложено някоя цвете, някоя зеленинка и придава страхотен чар на мястото и сякаш всичко останало негативно остава на заден план. Колко малко е необходимо, за да се създаде нещо хубаво, но колко много всъщност е то, ако нямаш този усет, които притежават там на Ботуша.
Достигнахме до Григорианския мост, откъдето човек, може да добие впечатления какво да очаква от едноименната Вила. Мост построен от папата, чиято заслуга е изграждането й на парка. По време на Втората световна война, същия този мост е бил взривен от отстъпващите немски войски, но впоследствие възстановен от гражданите на градчето. Мост, които може да се каже, че е своеобразна панорамна площадка за това какво да се очаква от Вила Грегориана, която беше нашата цел.
И ако очакванията ни са били да попаднем на нещо подобно на Вила д‘Есте, то бяхме много далеч от истината. Всъщност става въпрос за един страхотен парк, който сякаш ни пренесе далеч от градската среда. Все едно се разхождате сред природата, в гората…Достатъчно бе да се видим единия от водопадите, под храмовете на Веспа и Сибила, та краката ни да препуснат към някой от входовете на парка.
Споменавам някой от входовете не случайно – те са два, като единия (главния да го наречем) е непосредствено до Храма на Веста и другия който е наречен входа на водопадите. Реално разходката из парка образува кръгов маршрут и минава от двете страни на някогашното речно корито на реката. Маршрути каквито на мен ми харесват – без да е необходимо да се връщаш по същия път. Но това бе мнението ми преди да съм попаднал в този страхотен парк – след това ми се искаше да премина по пътечки и пак … и пак … и пак…
Нашия тур започна от входа на водопадите – иска ми се да кажа, че нарочно съм го избрал, но ще излъжа – стана съвсем случайно, че избрах именно този. Но в последствие попаднах на информация, че това е по-добрата посока на придвижване, с което бих се съгласил напълно. Очакваше ни обаче неприятна изненада. Вила Грегориана имаше входна такса и работно време, а аз през цялото време бях останал с впечатлението, че тя е със свободен неограничен достъп. И не ме разбирайте погрешно – не ми бе за 7-те евро, който ми искаха за вход… О, дори и за миг не съм съжалил, че съм ги дал… Кофтито, бе че имаше работно време, а както споменах по-рано, бяхме си позволили малко размотаване, точно защото си мислех, че това си градски парк със свободен достъп по всяко време.
Не оставих особено добро впечатление в италианската госпожа, която бе на входа, след като се опитах да я подмина като пътен знак и й се наложи да вика подире ми, че трябва да заплатя входна такса. Кой знае, може би ни помисли, за някакви тарикати опитващи се да си спестят някое евро. Оказа се, че парка затваря след малко повече от час и едва ли не намека й бе да не влизаме, но явно видя пламъка в очите ми и желанието ми да й обясня къде да си „навре“ предложението си и … поомекна малко и попита дали бихме се справили да обиколим за това време. Не зная, може би си мислеше, че пред нея са някаква кифла и някой изнежнен турист, но много бъркаше. Посъветва ни да следваме само главната пътека и да не се отклоняваме по разклоненията на пътеките … луда жена, как въобще си го представяше това да се случи!? Грабнах брошурата, в която имаше описание и поехме по пътеката.
Чувствах се съвсем на място, като по пътеките в гората, точно това което ми харесва… Лелята се съмняваше, че за един час бихме могли да обиколим, но ние си знаехме, че няма проблем с това. Почти веднага даже се изправихме пред едно от разклоненията, които ни бе посъветвала да „забравим“. Е, ние наистина забравихме, но забравихме съвета й да не се отклоняваме. Спуснахме се по пътека без дори да се замислим… То въобще как можеше въобще да си въобразим, че ще подминем пътека, която ни обещаваше да ни заведе, до върха на онзи водопад, който бяхме видели на идване от влака.
И може би, тук е много подходящо да премина към малко история свързана с парка и водопада, на върха на който се бяхме озовали. Водопад, доста, ама наистина доста внушителен със своите си 120 метра и то със сериозен дебит на водата. Дори и да не го бяхме зърнали на идване, то беше достатъчно само като го доближихме и чухме тътена от него, за да сме наясно, че е наистина внушителна работа. Съвсем закономерно е наречен Grande Cascata – Големия водопад. И преди някой да е възкликнал, че само природата може да създаде такъв шедьовър, да поясня, че Големия водопад е дело на човешката ръка. Е, тъй като е по идея на един от папите, то може да се приеме все пак, че има нещо свише в този прекрасен водопад. Може би папата все пак е поискал благословията на „шефа“ там-горе, за да може да се реализира тази идея, по начин, който се вписва перфектно с ландшафта наоколо.
Идеята за преместване на течението на голямата и непокорна понякога река Аниене, не се е зародила просто така, защото на някой не му е изглеждало естетическо издържано. Свързано е с една от най-големите трагедии на Тиволи, когато през 1826г. придошлите води на Аниене буквално заливат най-старата част на града и нанасят много беди на населението. Тогавашния папа Григорий XVI взема присърце съдба на Тибуртините (в разказа си за вила д‘Есте съм обяснил защо местните се наричат така) и обявява конкурс за идеен проект как да се справят завинаги с периодичните наводнения на които е бил подложен града.
Наред с традиционните призиви за издигане на високи стени и насипи, се появила и по-нетрадиционната идея Аниене, да бъде отлклонена посредством прокопаване на тунел под планината, като по този начин да заобиколи града. Проект на Клементе Фолчи, който получава благословията на папата и пачките на църквата. Прокопаването на двата 300-та метрови тунели под Monte Catillo, с широчина между 7 и 10 метра, започва в началото на 30-те години на XIX век, като няколко години по-късно в есента на 1835 година, лично папата присъства на спектакъла, на който може да се радваме и днес – пускането на новия величествен водопад. Съоръжението, включва не само споменатите вече тунели, но изграждането на два големи площада, както и свързващия ги мост. И, ха сега да видим, дали може да познаете как са наречени тунелите и моста. 😉 Естествено, признателността на местните хора към папата е била огромна и всичко е кръстено в негова чест – грегорианските тунели, мостът Грегориана, дори целия парк отново е наречен Вила Грегориана.
За наше голямо съжаление обаче, от площадката при Големия водопад, можехме да видим тунелите по който се придвижваше реката, но не можехме да видим пада й към земята. Върнахме се към основната пътека, в търсене на по-добра зрителна точка, но се натъкнахме на странни руини, които донякъде обясняваха, защо парка всъщност е наречен „вила“. Това бяха руините на някогашната вила на римския патриции Manlius Vopiscus, които някъде далеч-далеч във времето през III век, решава да направи своята резиденция на това място – от двете странни на река Аниене. Макар част от руините на вилата да са реставрирани заедно с проекта за отклоняване на част от течението на реката, то времето и влажността на това място са заличили бляскавото му минало. Но все пак ни бе приятно да се шмугнем, може би в някогашната красива бална зала или винарна…Е, някой ще каже, че прилича на мазе, но въображението ни работеше и можехме да си го представим както си искаме. Признавам, аз си го представях по-скоро като винарна. 😉
Спуснахме се надолу по пътеката и в един момент бях раздвоен. Нейде из между дървета се виждаше едно водопадче, което ни приканяше да отидем и да се запознаем, но пък от друга страна пък пътеката встрани обещаваше, поне според брошурата, да ни отведе до онзи гигантския… А, после разправяли, че размера нямал значение… Да бе, да… Да не ви обяснявам с каква скорост майната се отправи към онзи 120-ет метровия Grande водопад.
Задъхани и нетърпеливи, няколко минути по-късно вече го чувахме и нямахме търпение и да го видим… И ето го изникна пред нас, но отново не целия, не в целия си блясък… Отново ни се показваше от части… Сякаш играехме някаква игра за възрастни, разголваше се пред нас малко, по-малко, само за да засили желанието ни все повече и повече. И безспорно успяваше да предизвика такъв ефект… Бяхме превъзбудени да продължим да намерим най-добрата гледна точка, от която може да му се насладим изцяло.
Но между временно бе време да обърнем внимание и на по-малкия събрат, който се беше сгушил в сърцето на „Долината на ада“, както е било наричано някогашното корито на река Аниене. Водопад, които ни се разкриваше изцяло, безсрамно, като модел на „Виктория сикретс“, от който не можеше да свалим очи…а, след като го сравнявам с нещо толкова изкусително, то е ясно, че исках да се приближа толкова, че и да го докосна.
Просто е невероятно каква симбиоза между природата и човешкия гении има в малко градче като Тиволи. И ако няколко часа по-рано бяхме на място, отново обсипано със зеленина и течаща вода, но място подчертаващо човешкия инженерен гений, то тук бяхме на място в което същия този гений, бе отдал дължимото на природата и се бе намесил незабележимо тук и там, създавайки пътека сред варовикови образувания, пещери, ждрела, както и археологически останки, за да допринесе за тази невероятна красота, на която бяхме свидетели.
Бяхме застанали там пред този водопад, все едно телепортирали се на хиляди километри, в любимата планина, сред гъстите гори, търсещи поредното съкровище за сетивата ни. Мълчахме, застанали на метри един от друг, наслаждавайки се на гледката, всеки един от двама ни, стремящ се да натрупа колкото се може повече спомени от това място.
Някак нереално е да гледаш как водата се появява сякаш от скалата горе над теб, само хей така между другото да направи един водопад и веднага след това отново да изчезне в близката пещера – Пещерата на Сирените. Поглеждайки вътре в нея сякаш водата изчезва дълбоко в недрата на земята и никога повече не излиза на повърхността, но разбира се това не е така. Няколко метра след това от другата страна на реката тази малка част от реката се влива в отново с по—голямата част от течението и образува от Аниене отново едно цяло.
Откъсвайки се от тази прелест и продължавайки по пътеката, неусетно се прави обратен завой някъде над Пещерата на Сирените, по така наречения Ponte Lupo clearing, се озовахме на отсрещния бряг на долината. Точно до входа на издълбана в скалата галерия, с отвори като прозорци позволяващи да влиза светлина. Същите тези „прозорци“, които от отсрещния склон поне на мен ми приличаха, като издълбаните тракийски гробници по родните земи.
Този тунел ни водеше точно, над водопада, пред който въздишахме малко преди това и ни отведе до Пещерата на Нептун, там откъдето през варовиковите скали, през образувалите се пещери, част от води на Аниене си проправяха път. Наистина сякаш бяхме попаднали в приказка.
Интересно бе, че парка е осеян с множество пейки, като всяка има табела с някакво име. Не зная чий бяха тези имена, предполагам, че са на хора свързани с възстановяването на парка. За съжаление, той дълго време е бил изоставен и запуснат, докато през 2002 г. организацията FAI и Уникреди са се заели да го върнат към нов живот. И не е нужно да почетеш някого с огромен паметник, понякога е достатъчно и една пейка на едно такова страхотно място.
Продължихме по друга пътека, която се оказа, че водеше към края на нашата обиколка – към другия вход, с което щяхме да завършим обиколка си. Бяхме успели да разгледаме парка за времето, доказахме на госпожата на входа, че бе по силите ни. Даже имахме още 10-15 минути, но някакси не ни се искаше да си тръгваме все още от това място.
Но „майната“ не щеше да се примири, вярваше че все се намира някакво местенце, от което се вижда целия Grande Cascata. Отново се спуснахме по алтернативната пътека към тунела водещ до Пещерата на Нептун, но колкото и да се взирахме, то не можахме да открием перфектната точка за наблюдение. В най-добрия случай, се виждаше горната и долната част на водопада, но не това бе което искахме да видим.
По-късно гледайки картата на парка, подозирах че може и да сме пропуснали една важна точка от маршрута, от която може би се разкриваше перфектната гледка към Големия водопад, която необяснимо защо тогава не забелязах. Но в онзи момент, когато се лутахме в опитите си да зърнем тази „прелест“, осъзнах колко много ни липсват нашите верни „ентусиасти“ – „Старшия“ и „Босата нинджа“… Сякаш очаквах да чуя отнякъде гласа на Старшия, който ни приканваше да се спуснем, по някаква алтернативна, негова си пътека, която да ни отведе до целта. Да, но това което чух, бе само вътрешния ми глас, които ми нашепваше, че трябва да тръгваме, за да не изпуснем влака за връщане към Рим.
Гледах това, което се разкриваше от Големия водопад и езерото, което се образуваше под него и осъзнах, че в Тиволи имам недовършени неща. И си дадох обет – да се върна отново, но не сам, а с цялата ни обичайна „банда“, тъй като това е място, което всички биха харесали, а и защото съм сигурен, че тогава ще може да опознаем Вила Грегориана от малко по-различен ъгъл. Но дотогава трябва да разбера, какви последици би имало за нас според италианските закони, ако преминем без разрешение през частните имоти на гражданите на Тиволи, тъй като вече имам набелязан алтернативен маршрут към онзи „срамежливко“ – Големия водопад. 😉
Предприетата от нас обиколка, завършваща при входа, находящ се при местния Акропол, определено е по-добрия вариант. Излизайки от там, сякаш в „менюто“ е включен и десерт – храмовете на Веста и Сибила – може би това е най-рисувано място от художниците, вдъхновени от красотата на това приказно градче.
И ако не бързате и времето е достатъчно хубаво, може да изпиете чаша вино поседнали в ресторанта с най-невероятната гледка в града. Разположен точно до храма на Веста, и позволяващ на гостите да се любуват на другия водопад в парка, на фона на моста Грегориано… Това също бе прибавено в листа в “to do“-то (както казва една приятелка).
Но вече бе време да се отправим към гарата за влака, където отново имаше смях и леко конфузна ситуация. Тъй като бе станало вече късно, единствения шанс да си вземем билети бе от автомата на гарата. Всъщност да подчертая, както в последствие се оказа – единствения автомат. Беше зациклил и се чудехме как да се сдобием с билети за връщане. На третия опит, след втората обиколка на гарата, натискането ни по тъч-скрина даде някакъв ефект, но не точно този който желаехме. Искахме да изберем да е на „английски език“, но той продължи на италиански, искахме да си изберем еднопосочен билет, той ни даваше друга опция… Е, бързо установихме, че отчитането на натиска на екрана не съвпада съвсем точно с функциите изписани на него, но все пак успяхме да се справим и с тази ситуация.
А и някой беше опитвал да си напазари билет с бразилски реали, което може би също беше допринесло до това „неразположение“ на „билетопродавачницата“. Отново се бяхме справили със ситуацията и спокойни с билети в джоба, казахме „Чао“ (много ми харесва, че в италианския тази дума се използва и за „здравей“ и за „довиждане“) на Grande-водопада от влака.
Трябваше да побързаме, тъй като имах насрочена и една среща в Рим. Но преди да стигнем до уговореното място имаше да свършим още нещо. При предходното ни идване в Рим, един от символите на „вечния град“ и главна туристическа атракция – Фонтана Ди Треви, бе в ремонт и не можахме да го видим. Лично за мен един от най-трайните ми и живи спомени е първия ми досег с този шедьовър и исках и „майната“ да може да го види и запомни, действащ и с цялата си прелест, а не да го свързва със строителна площадка, какъвто бе при предното ни пътуване.
Излязохме от метрото и сякаш бяхме попаднали в море от хора, което ни понесе в исканата посока. Мислил съм си дали ефекта, които създава този фонтан не се дължи и на неговото местоположение. Всъщност името му е доста тривиално „tre vie“, означава място, където се свързват три улици, но той е разположен така, че по която от тях да идваш, успяваш да видиш фонтана изведнъж точно когато си пред него. Интересното при него е, че макар в наши дни да е един от най-известните фонтани в света, то за малко е нямало да го има. Чисто и просто папа Климент ХII е имал свой фаворит за изграждане на фонтан на това място – Алесандро Галилей, но заради недоволството сред римляните, че един флорентинец е спечелил, в крайна сметка се избира проекта на загубилия Никола Салви. Строежа на фонтана е продължил три десетилетия, като дори и неговия архитект не е успял да го види завършен.
И в това разходката ни до Тиволи, да завърши със фонтаната Ди Треви, сякаш имаше някаква символика. Голяма част от деня бяхме заобиколени от множество красиви фонтани във Вила д‘Есте и ето че отново бяхме пред един невероятен фонтан. И ако във Вила Грегориана бяхме посетили пещерата на Нептун, то там в основата на фонтана скулптурата на Нептун се извисяваше пред нас. И нещо което може би не всеки знае, но Ди Треви има много, много общо с Тиволи – той е изграден от камък травертин, които е добит точно в Тиволи.
Този прекрасен ден заслужаваше подобаващ завършек, разбира се. В центъра на Рим имахме среща с четири сънароднички. И как да не го обичаш този град – с една от тях, много скъпа за мен личност, в София безрезултатно с месеци се канехме да изпием по една бира, а там в „древния град“, щяхме да се засечем за два дни и ето, че още първата вечер вдигнахме наздравица с италиански питиета. Salute и Ciao