Готови сме отново за път. Предстои ни вътрешен полет от Chiang Mai – град в Северен Тайланд до остров Ko Samui, намиращ се някъде в Южнокитайско море или по-точно в заливът Сиам. Нови два часа във въздуха, незнам колко станаха вече.
Казвам „Довиждане“ на джунглата и планините, големите реки и слоновете. Време е за слънце, море, плажове, коктейли и купон.
Влагата и жегата ме удариха още с първата крачка на летище Ko Samui – 31-32 градуса и 90 % влажност. Не бях изминал и 10-тина метра и вече имах нужда да презаредя. Поглеждам назад с надежда, дали не мога да поостана още малко на хладно в самолета, но уви, вратите вече са затворени.
Летището е малко, спретнато и добре огранизирано. Тук се живее. Не ни бавиха много, защото от вън вече ни чакаха няколко буса, които имаха задачата да траспортират пътниците до техните хотели или до пристанищата на острова. Ние бяхме за един от пристаните, защото първите три нощувки щяхме да прекараме не на остров Ko Samui, а на остров Ko Pha Ngan, който е в съседство, но който е достижим само по вода.
Пропуснах нещо важно. Преди време, пътувайки извън страната с мой приятел, по време на обичайната проверка на летището се оказа, че нашият човек носи в ръчният си багаж нещо средно между кама, сатър и мачете. През цялото време се правеше на изненадан и твърдеше, че си няма и на идея, как това хладно оръжие е попаднало точно в неговото куфарче. Прибраха му го, но за малко и ние да го последваме. После ни сподели под сурдинка, че „ножчето“ му било подарък за рожденният ден и че го бил уж случайно забравил. Не знам на какво да вярвам, но въпреки че ситуацията беше леко натопорчена, си беше забавно и смешно. Бъзикахме го цял ден, та и от горе.
Приятелю, днес на мен ми се случи същото. И аз гледах и не вярвах, че ножа се намира в ръчния ми багаж, но това си е самата истина. Не се притеснявай, не си сам.
Но нека се върнем на нашият остров. Не тръгнаха добре нащата тук. След, като слезнахме от ферибота, взехме че послушаме един руснак, живеещ на острова от дълги години, който ни сподели, че няма смисъл да си даваме парите за такси до нашият хотел, защото бил много близо, ей там зад хълмчето. Да така е, близо е, но ако човек върви лежерно по плажа и то без багаж, а ние бяхма нарамили няколко раници + единият куфар на колелца. Куца работа. Нека сега, само за миг да си представим, как тежкият 20-тина килограма куфар се плъзга нежно, без усилие по ситният пясък – невъзможно. Или трябва да го нося на гръб или да търсим друг път вариант. Естествено и този път не преклонихме глава пред таксиметровите шофьори, а тръгнахме смело нагоре по пътя пред нас. Но след второто хълмче вече нямахме сили, бяхме капнали, пъшкахме, тюхкахме се и се чудихме на почивка ли сме или какво. Попитахме една женица, близо ли е хотела, а тя: „Да много сте близо, след още две баирчета и сте там, но да знаете, че пътят не е хубав, снощи валя и е кално, асфалт няма“. Тайландците или не знаят значението на думата „близо“ или всички са големи майтапчии. Край, до тук бяхме. Дори и да не ми се иска да го призная, в крайна сметка пак опряхме до таксиметърджиите.
Наблизо мина пикап. Махнахме на човека, който спря и се съгласи да ни закара, но не и без пари, взе ни два пъти повече отколкото ни искаха таксита в началото, но вече ни бе все едно, важно бе да се докопаме до хотела. Тарикатщината понякога излиза доста скъпо.
Ноември тук се води дъждовен сезон (не че ни валя много – два пъти за шест дни, но единият път си беше сериозна работа) или по друг начин казано туристите са малко, а хотелите са все още в ремонт или текат довършителни работи (нещо като месец май за българското Черноморие). Така се оказа и в нашия хотел.
Независимо, че имахме предварителна резервация, май точно днес не ни очакваха. Стаята ни все още не беше готовa. Разбирам да бяхме подранили и тя все още да не бе почистена, но ситуацията бе малко по различна, стаята все още се освежаваше или по нашему казано все още бе в ремонт. На мен подобни преживявания са ми по скоро забавни отколкото да ми създават някакъв дискомфорт, но моята дружка запали на мига, а като за капак, собственикът не беше в хотела и тя трябваше да се разправя с жена от Бирма, която първо, че беше доста мрачна, сякаш и бяхме виновни за нещо и второ английският й беше под всякаква критика. След половин час разправии, все пак успяхме да се разберем и в крайна сметка получихме стая, и то каква.
Но първо няколко думи за хотела – намира се на прекрасно място, усамотено, в края на острова, в близост до самия нос. Чудните, малки бунгалца с френски прозорци бяха накацали по скалите. Достъпни бяха само от страната на плажа и то за да се достигне до него всеки гост трябваше да премине по дълго 300-400 метра дървено мостчета, залепено до самите скали.
А под мостчето си живуркаха цветни рибки и всякакви други същества, невиждани до момента от мен. Можех спокойно да си изкарам ваканцията снимайки тук. Красота.
Настаниха ни в едно от последните бунгала, намиращо се някъде на накрая на света. Но пък, събудиш се сутрин, отвориш очи и какво да видиш – морето. Отидеш до банята да се изкъпеш, поглеждаш през прозореца и какво да видиш – морето. Прекрасно, великолепно, невиждано. Тихо, спокойно и уютно. Имахме си още и тераска с хамаче и два шезлонга. За какво ли? Ами за да си почиваме, гледаме морето, залезите и рибарските лодки рано сутрин.
Залез над морето – нещо ново за мен, няма такава красота (в България можем да се радваме само на изгревите). А ако заобиколиш носа рано сутрин, можеш да се насладиш и на изгрева. Залев и изгрев само на един завой разстояние. Еххх моретоооо. Не ми е страст, но тук всичко е възможно, може да пламне нова любов.
Първото плажче, което открихме се оказа и най-доброто, поне за мен. Започваше не с пясък, а с дървета – малки странни широколистни дървчета с прекрасни цветове, по които шареха различи по големина и вид пеперуди. След тях бе ред на горичката от кокосови палми (любимото ми място), където бяха накацали странни птички – малки с жълти клюнове и оперение по края на крилцата.
По дръвчетата отпред бяха накичени хамаци и люлки, но някак не натрапващо се. Някой от тях изчезваха по време на прилив (сутрин, водата заливаше половината плаж, а вечер се отдръпваше поне 10-15 метра), биваха погълнати от водата. Но пък това им бе чара, лежиш си в хамачето на сянка под дръвчетата наполовина потопен във водата и си пиеш коктейлчето.
Трудно ми е да опиша картината пред мен. Морето е различно, някак гладко, равно, имам усещането, че всеки момент ще прелее, ще ме залее, но това не се случва, разбира се. Странно е, трябва да се види.
А облаците и те не са като нашите. Има много видове. Такива, които са много ниско, които почти докосват, галят водата – те са пухкави, меки и нежни. Други пък се издигат, като дървета, перпердекулярно над водата и създават илюзия, че растат. Има и един вид, който по-добре да не ти се мярка – те са мрачни, тъмни, предвещаващи буря. Мога да ги гледам с часове. А когато настане вечер и слънцето започне да се скрива, леле мале. Няма такива цветове, хармония – облаците, залязващо слънце и водата се сливаха в едно и създаваха чудни картини.
И сега, след като все пак успях да опиша неописуемото, открийте и мен някъде там, легнал на пясъка под дървета, съзерцаващ пеперудите, птичките, прекрасното море, залезите и облаците. На това място на остров Ko Pha Ngan се чувствах прекрасно – почивах си, релаксирах, зареждах, бях усмихнат и щастлив.
Тази вечер предстоеше така чаканото от нас „Full moon party“ (една от причините да сме тук, на този остров, в този ден и час), а след 00:00 часа и моят рожден ден. Това, което разбрахме обаче час-два преди вечеря бе, че забава няма да има или поне не и такава каквато ние си представяхме. Луната ще бъде пълна, но не и тази нощ. Да на 14.11 ще има “Full moon party”, но не и тази година, а следващата. Стават грешки, една година по-рано или по-късно, кой ги брой. Разочарованието на моята дружка бе голямо, беше меко казано съкрушена, ядосана и тъжна. А aз бях щастлив, не защото тя бе тъжна, а защото не си падам чак толкова по масовите мероприятия, а 40 хиляди души (това бе бройката от миналата година) на един плаж за мен си е масово. Имаше и нещо хубаво в цялата история – случайността щеше да реши как ще си посрещна рожденния ден.
Вечерта се наконтихме (ако тениска и къси гащета за мен и плажна рокля за нея могат да бъдат критерии за мода), нагласихме и решихме все пак да прескочим до плажа, където се провежда прословутото парти. А там парти си имаше, просто мащаба беше много по-малък. Хората се забавляваха – пиеха, танцуваха, смееха се, играеха лимбо, прескачаха огньове и се натискаха.
Ние си избрахме едно местенце, взехме си по питие и се опънахме на пясъка под звездите, наслаждавайки се на ноща, музиката, светлините и морето.
На втората-третата бира към нас се приближи момиче – тайландка, носеща в ръцете си една игра, която играех, като малък (играе се от двама противника, като победител е този, който подреди пръв 4 едноцветни пула – по диагонал, хоризонтал или вертикал). Девойката предизвикваше всеки, който срещнеше. Престраших се и аз. Това бе първата ми игра, като дете и играех с всички с часове, бях изучил всички тънкости, та затова реших и аз да си пробвам късмета. Играехме не само за удоволствие, но и за пари, всеки от нас трябваше да заложи по 100 бати = 5 лева на игра. Загубих две последователни, майсторка си беше момата, а и питиетата малко или много си казваха думата. Лесни пари за нея, но пък честни, а и бях настроен да дарявам. И така под звездите, пиейки биричка и гледайки как децата се забавляват станах на 40 г. Чудесна възраст. Знам, какво искам от живота и имах време, възможност и сили да го постигна.
Събудих се с лек махмурлук. Предстоеше ми релаксиращ ден, на сянка под дръвчетата, с голямо количество разхлаждащи напитки и сън.
Островите са живи вечер и релаксиращи и спокойни денем. Туристите гледат да се скрият на сянка и да почиват.
Залезът отново беше великолепен. Пурпурен. Защо не мога да рисувам. Залез на фона на малките островчета и рибарските лодки, щеше да се получи приказка. Дано снимките са успели да запечатат поне частица от това великолепие.
Вечерта взех решение: утре ще бъде моя изследователски ден тук, ще изкача хълма над хотела, където разбрах, че има платформа от която се разкрива 360 градусова гледка на острова и плажовете.
Едва дочаках да се съмне. Потеглих рано сутринта с голямо настроение и желание да открия неоткрито, да се сблъскам с дивото. 
Но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-голям страх ме обземаше. Асфалтовия път стана черен, черния път стана пътечка, а пътечката се превърна в непроходима джунгла. Явно не бяха почиствали скоро. Започнах да се стряскам при всеки шум. Правех по 10 крачки на минута, навлизах все по навътре и по навътре. Спрях и се покатерих на едно от дърветата, за да видя дали ще мога да се ориентирам и дали въобще се движа в правилната посока. И когато видях платформата усмивката ми се върна, бе на не повече от 50-тина метра от мен, а чудните гледки които се откриха пред мен ме накарая да засия. Но не за дълго, защото много скоро видях и нещо, което в първият момент ме зарадва, но след това ме накара да се замисля. На голяма скала, в подножието на платформата съзрях животно – голяма маймуна – мъжкар, явно водач на група. Наблюдаваше, ослушваше се, стоеше на пост. Не след дълго се появиха и останалите – видях десетина, които веднага започнаха с игрите. Случваше ми се нещо нереално, нещо за което винаги съм си мечтал – да съм в естествената среда на диво животно, да си стоя скатан в храсталак и да зяпам с отворена уста.
Гледах и наблюдавах с интерес, докато страха отново не взе връх. Много бързо осъзнах, че се намирам някъде в нищото, в дивата природа и че никой не знае, че съм тук. Нямах си и напредстава, каква би била реакцията им, ако ме видеха. Все пак това си е тяхната територия, техният дом и може би аз нямам никакво право да съм тук. Ами, ако гората си има и други обитатели, по едри и по страшни! Не знаех много за животните, разстенията и насекопите в Тайланд. Паниката започна да ме обзема и сопите, с чиято помощ си разчиствах пътя на идване нямаше да ми помогнат при близка среща с друг вид. Погледах още няколко минутки и реших да спра до тук, да не рискувам, а да се върна към плажовете и коктейлите. И в този момент, сякаш знаеха че съм там, скрит в короната на дървото, маймуните започнаха една дрга, по-интересна игра, време бе за безразборен секс. Това бе техният поздрав към мен, все едно ми казваха: „добре дошъл“ и „довиждане“ в едно.
Слизането от дървото се оказа по-сложно отколкото качването, но все пак успях се разминах само с няколко малки драскутини. Препусках надолу по пътечката, която си бях направил и си поех дъх едва, когато излезнах на широкия път и видях хотелите в далечината.
Колкото и приятно да ми бешe да лежа на плажа, под палмите, с питие в ръка, винаги идваше момент, в който започваше да ми писва, за това когато ме хванеше секлета обикалях, търсех нови гледки, чудатости и правех снимки.
Животните – бяха едно от нещата, които ме изненадаха. Кучетата – всички бяха еднакви, не само по размер, но и като шарка – наричаха ги „островни кучета“, котките, птиците, дори и гущерите, с които се сблъсках, бяха някак по-слабички, с по-дълги крака, изглеждаха много по-грациозни от така познатите ми. Приличаха ми на животинският вариант на муай тай бойци – жилави, пъргави и здрави. Отдадох тази им фигура отново на храната и по точно на лютото, което предполагам приемат с храната.
И така след три дни на остров Ko Pha Ngan бе дошло време да си кажем довиждане и да се преместим за още три на по-големият му брат – остров Ko Samui.
Браво на моята дружка, при подбора на хотели е в стихията си. Отново много добър избор. Посрещнаха ни с коктейл и сладки за „добре дошли“. Настаниха ни на вторият етаж, с изглед към морето. Разполагахме с джакузи, както и възможност за закуска в леглото, но аз така и не се възмоползвах от тези глезотийки. Хотелът разполагаше още с 15-20 метрово инфинити басейнче, в което всяка сутрин се гмурках за няколко дължини, прекрасна зелена полянка с палми, намираще се на една крачка от морето.
Приготвили ни бяха и още една екстра, за която не знаехме предварително, а именно – бонус масаж, за всеки ден от нашият престоя. Възползвахме се максимално. Три дни, три различни вида. Момичетата (въпреки, че ние се съмнявахме, че моята масажистка е жена) си разбираха от работата.
На първия масаж, на който отидох бях по къси гащета. Кзаха ми, че трябва да се съблека. Да ама аз отдолу бях голичък. Гледам ги, усмихвам им се, замислям се за миг, чудя се дали да рискувам и дали въобще съм разбрал правилно, но в крайна сметка понечвам да се събуя, а те виждайки голия задник ми извикват в един глас: „No, no mister”. Не знам уплашиха ли се, какво, но ситуацията си бе доста сконфузна, както за мен, така и за тях. Но бяха подготвени и за тази ситуация. Подадоха ми прикче и ми показаха къде е съблекалнята. В пликчето имаше прозрачни мрежещи боксерки, дълги не повече от 10 см. Щеше да е още по весело, ако се бях показал с тях. Въпреки дова ги пробвах. Аз се изчервих, като се видях в огледалото, а как биха реагира ли те не мога и да си представя. Излизам от съблекалнята и им заявявам, че бельото е много секси, но днес не съм настроение за такива игрички и за това ще откажа. Голям смях падна. Прескочих до стаята и си навлякох моите си боксерки, но от този момент, когато ме видеха и започваха да се кикотеха.
Нещо интересно, което ми направи впечатление не само тук, а на всякъде из Тайланд, бяха тоалетните. Тоалетна като тоалетна, но пускайки водата тя биваше изсмукана като при вакуум и вместо до тоалетната да има четка за почистване, в тайландските тоалетни имаше маркуч с накрайник, от който излиза много силна струя – лично според мен много по-ефикасна технология.
Като съм на темата с хотела. Няма как да не разкажа и случката с китайците и една интересна тяхна традиция. Един ден в хотела се настаниха 5-6 човека, азиатци – в последствие разбрах, че са китайци – две момичета и четири момчета. Едно от момичетата беше с булчинска рокля, а едно от момчетата с черен костюм и официални обувки – непривично за тези ширини. Какво ли правеха тук, облечени в тези дрехи? Оказа се, че преди да се оженят влюбените си правят снимки, а не като при нас по време на сватбата. Наема се агенция и фотограф, които да се грижат за тях – да ги снимат, да им оправят грима, да им носят дрехите и т.н. Избират се различни места за снимки – море, плаж, басейн, планина, джунгла, ресторант, лодки и каквото още се сетите, като през цялото време младоженката сменя своите рокли в зависимост от интериора или мястото, където се намират. Нашата героиня имаше точно четири или поне толкова успях да видя аз. Лично присъствах и на една от фотосесиите, тази в басейна. Имаха си цяла хореография, но кулминацията беше в подводните снимки. Представете си китайка (между другото беше много красива), облечена в бяло, даваща обет на своя любим, но под водата. Не се получаваше, отвореше ли уста и се нагълтваше с вода, но устоя, пребори страха и накрая каза „да“. Беше забавно да ги наблюдавам. Та традицията повелява всички снимки да се направят преди сватбата, а не на самата сватба, тогава е време само за купон.
Най-забавното и интересно приключение, което преживяхме тия три дни на остро Ko Samui бе посещението ни в „Ang Thong National Marine Park“ – архипелаг от множество малки и големи островчета, уникални всеки по своемо, там където хотели не се строят, там където можеш да видиш страхотни плажове, гъста растителност и красотата на подводния свят.
Денят прекаран в парка, бе невероятен. Първо направихме едно 30-тина минутно бясно каране с бързоскоростна лодка навътре в морето, след което спряхме в близост до един от островите, където се гмурнахме в топлите води за да направим шнорхелинг, което се оказа не чак толкова лесна задача. Дишането със шнорхел е странно нещо, когато въздухът ти е на превършване и си готов да поемеш глътка от така скъпоценната субстанция, в главата ти се нагнездва една злокобна мисъл „Ами ако се нагълтам с вода“. Това е така, защото трудно можеш да прецениш (особенно първият път), шнорхелът под водата ли е или не, но престрашиш ли се, маската прилепва плътно към лицетото и после става лесно, а ако ти стиска дори можеш да се спуснеш и към дъното. А там долу е приказка, един нов свят, в началото малко стряскащ (не знаеш от къде какво ще изскочи), но отпусне ли се човек е страхотно – прекрасни цветове, невероятно разнообразие от корали, риби и всякакви други организми. Те живеят там долу. Оцеляват на едно прекрасно място, в един необикновен свят. Не мога да го опиша. Беше вълшебно, различно и ново за мен. Бих повторил и не само.
След гмуркането бе ред на безбройните острови и плажове на Националния парк. Лабиринт от острови. Не спирахме на всеки. Едни ги разглеждахме отблизо, други от далеко. Показаха ни острова на „Маймуните“, острова на „Котките“, острова на „Трите стълба“, на „Полегналата крава“ и още много други. Не видяхме нито котки, нито маймуни, нито крава, но природата бе сътворила чудеса, гледах с отворена уста и едва смогвах да снимам.
По-дълга почивка и обяд си направихме на един от по-големите острови, на който се намира малко селце, където все още живее местна общност. Тук хората бяха различни на външен вид, незнам на какво се дължи, големите острови и сушата не са чак толкова далеч, но тук хората са по-високи, по-пълни и с по-дръпнати очи.
След обяд трябваше да изкачим един от извисяващите се като великани хълмове на острова, от където щяхме да се насладим на гледки към целия парк, но времето не бе с нас – очакваше се да вали, а водачите ни не искаха да рискуват. Заменихме изкачването с обиколка на острова с каяци. Крайно време беше да се разкършим малко, стига сме мързелували.
Каяка е страхотно превозно средство, дава ти възможност да достигнеш места, до където с други средства е почти невъзможно или ще отнеме много време – пещери, скрити плажове, лагуни. След 30-40 мин. Провиране между скалите и плитчините, достигнахме до едно малко плажче, където си направихме заслужена почивка. Прекрасно място – самотен плаж, чиста вода, зеленина навсякъде, Само да вдигнеш глава и върхове, като се обърнеш – море, а погледнеш ли към сушата – джунгла. Тази картина ще остане запечатано в главата ми за винаги.
Няколко думи и за нашия гид в това приключение – момче, на не повече от 20, ухилено до уши, подвиквайки и закачайки се с всеки. Изумен съм от хората в Тайланд – толкова лъчезарни и усмихнати, готови да помогнат на всеки. Посрещат те със „садиха(п)“ – в превод „здравей“, „добър ден“, „добре дошъл“ и те изпращат с „кооп кум кан(н)“ – „благодаря“. Нашият гид и неговото приятелче танцуваха с нас, играеха си. правеха салта, научиха един индиец как се прави звезда (човека му беше за първи път, но се престраши, а след това се радва като малко дете), бяха готови да снимат всеки, да разкажат история. Работата им доставяше удоволствие. И винаги бяха усмихнати. Ето нещо интересно и за усмивката – в Тайланд си имат цели 13 вида усмивки, имат си дори усмивка за това, че не искат да се усмихват. Така и не се научих да ги различавам, но самата мисъл, че са готови да се усмихнат дори и тогава когато са тъжни, ме кара да се възхищавам на тези хора. Чувствам се благодарен, че успях да се докосна до тях дори и съвсем за мъничко.
Времето се разваляше, наистина щеше да вали. Бърз каякинг, още по-бързо разглеждане на селцето (доста бедно) и обратно към големия остров. Движехме се срещу вълните и това създаваше допълнителна емоция. При по-голяма вълна лодката, подскачаше във въздуха, след което се сгромоляваше с трясък отново във водата. И да имах камъни в бъбреците, вече ги няма. Бях на носа на лодката, карахме доста бързо, вятъра брулеше лицето ми, дъжда ни преследваше. Чувствах се като във филмите на Джеймс Бонд.
Сещам се за нещо, за което не съм обелил дума досега, но нещо много важно, ако човек пътува по тези ширини – комарите. Тези малки, почти невидими за мен същества, правят големи поразии. Почти нищо не помага, трябва през половин час да се пръскаш, след всяко излизане от водата също. А винаги се случва да забравиш, а забравиш ли и си на решето. Бързи са. Не видях турист, който да не е надупчен. Мен лично си ме хапеха, но не ме сърбеше чак толкова много (не им обръщах и чак такова внимание), но моята дружка милата, яко си патеше, не й прощаваха, ходеше си постоянно нахапана. Сега като се върна назад, не мисля, че комарчетата са чак такава драма. Да, неприятно е, но и те искат да се хранят, нали.
Въпреки всички положителни неща и емоции, които ми се случиха, въпреки всички странности и нови предизвикателства, които преживях тук на островите, мога смело да заявя, че това не е моето място и че не бих живял тук до края на живота си. Не ме впечатлиха. Те са място, където да прекараш не повече от 2-3 дни. Да разпуснеш след емоциите на севера и да се подготвиш за завръщане в реалността. Незнам, какво е било преди 10 години например, но днес западната култура навлиза със страшни темпове. Храмове се виждаха много рядко. Освен тайландските, навсякъде се срещаха и испански, немски, та дори и японски бири. Европейската храна преобладаваше – пици, спагети, гръцка салата и заведения за бързо хранене. Строителството е в апогея си и въпреки, че един много интересен тайландски закон забранява да се строят сгради по–високи от кокосова палма, хотелите никнат като гъби. Засега само високите хълмовете остават незасегнати, там е още девствено, интересно, любопитно, дори малко страшно.
Като казах палми, ето и една интересна статистика: само на Ko Samui има над 3 млн., всяка палма дава средно по 60–70 плода на година, което ще рече близо 180 млн. кокосови ореха всяка година и то само от остров Ko Samui. Много са, а! Самия плод не е нищо особено – блуткава, безвкусна течност, която според местните утолява жаждата, но на мен определено не ми допадна.
Май не остана много за разказване. Утре е последният ни ден на острова, последният ни ден в Тайланд.
Станах рано. Разходих се из един от по-крайните кварталите, исках да видя как започва деня на местните жители. Улиците все още бяха тихи, рибарите се бяха завърнали, почистваха сутрешният улов и го слагаха да съхне, а малките павилиончета отваряха врати, квартала се пробуждаше. Намирах се в мюсюлманският квартал на острова. Странно, но истинско място.
Предния ден бях мернал един странен храм наблизо, имах малко време, за това след сутришната ми разходка из рибарското селище се отправих директно към него. Оказа се храм на мъртвите – тук след като почине човек, местните идват да го почетат. До колкото успях да разбера по-бедните си плащат за 5 дни, а по-богатите за 10 дни, плащат за да се поднася храна на мъртвия или нещо такова. Странна работа. Бе пълно с жени, които готвеха, а след това оставяха малки купички пълни с храна пред храма, а останалата раздаваха на бедните и нуждаещите се.
„Червеният храм“ се пази от всички страни от змии, големи статуи на змии.
Не знам дали има някаква символика, но разхождайки из криптите попаднах и на живи екземпляри, приплъзвайки се без някой да ги притеснява в тревата или припичащи се на каманаците.
Стреснах се. Настръхнах. Не разбрах, а и не исках да знам какъв вид змии видях. Исках да се махна от тук възможно най-скоро.
На летището в Ko Samui още веднъж се убедих колко малко му е нужно на човек да се почувства добре, ако се положи малко усилие, ако правиш всичко с усмивка и желание, можеш да накараш човек да се отпусне, да се почувства прекрасно. Визирам интериора и обслужване на самото летище. Всичко бе цветно, имаше канапенца, столчета, масички, дори шезлонги, където човек може да релаксира преди полет. Предлагаха топли напитки и курабийки за довиждане. Тайланд ни посрещна и изпрати с усмивка. Как да не се върнеш отново тук.
Щастлив съм, че пътувах до Тайланд, че успях да се докосна до Азия, макар и за мъничко и че успях да сбъдна още една от моите мечти.
Довиждане Тайланд. Перу аз идвам.