За по-голямата част от нас, предприели това празнично Великденско пътуване, бе време да се запознаем с една част от красивата ни България, която ни бе далечна и страшно непозната. Предстоеше ни да изкараме два дни в така нареченото Русенско поломие, в близост до Природен парк Русенски Лом.
Тъй като бяхме пристигнали предната вечер по тъмно в с.Нисово, което щеше да е нашия домакин през тези два дни, то не можахме да се насладим на характерния каньоновиден пролом образуван от ветровете, движението на земните недра и най-вече от поречията на всичките рекички в региона, които са някакъв Лом – Черни, Бели, Мали, Русенски… Твърди се, че за този страхотен релеф е спомогнало това, че някога, преди време, е не вчера или онзи ден, а преди има-няма стотици милиони години, там е било дъното на някакво топло море, поради което са се образували варовикови скали, което пък от своя страна е спомогнало за по-усърдното дълбаене на реките.
Бяхме се спрели на хотела си, заради това, че предлагаше велосипеди под наем, но се оказа, че има още доста предимства. Самия хотел бе наименован на типичен представител на местната фауна, който имахме щастието да срещнем по-късно през деня. В самия хотел се оказа, че има добър избор от велосипеди, тъй че всеки от нас можеше да си избере този, който му допада най-много… И отново станахме свидетели на една интересна женска черта при избора на някакъв вид транспортно средства – нашата „майна“ каза „За мен е синьото!“ , просто защото и хареса цвета, а не защото го бе пробвала или и бе удобно. Сетих се за онзи лаф, дето като питали една жена какъв автомобил има, тя отговорила „Червен!“. Тъй като в нашата мини банда имахме човек-разбирач от велосипедни истории, или поне ние така смятахме, тъй като той имаше най-голям опит от всички ни взети заедно, то му се доверихме да ни ги „настрои“ и да си каже мнението за избора ни на велосипеди.
След като всеки вече бе оборудван с „колело“ (както му казвах като младеж), то нямахме търпение да тръгнем към първата ни цел за деня – Големия скален нисовски манастор „Св. Константин и Елена“. Яхнахме колелата и се спуснахме през селото „с мръсна“ газ – отново волни и щастливи както в детските си години. В такъв момент осъзнавам, защо децата толкова много искат да имат велосипеди и непрестанно врънкат родителите си да им купуват такова приспособление. Е, за да сме напълно обективни, то трябва да споменем, че един от нас, малко трудно си припомняше детските велосипедни трепети и видимо изпитваше не удоволствие, а голямо напрежение от нашето велопоходче. Не и помагаше особено и нейния навигатор в този тур и в живота, който непрестанно и подвикваше, което внасяше допълнителен смут в нея. В нейна защита ще напиша, че ако един от нас непрестанно се придвижва с подобен вид транспорт, а други двама имахме един опреснителен курс две седмици по-рано, то тя не се бе качвала на велосипед наистина от детството си и то явно от доста ранното си детство.
Преминахме през центъра ту ускорявайки, ту изчаквайки нашата несигурна спътница, насочвайки се към моста в края на селото, където се вливаха Мали и Бели Лом – според получените указания, трябваше да тръгнем срещу течението на Мали Лом.
Разбира се, веднага поехме по друг път, все пак няма да сме ние, ако се движим по правилния маршрут, но в случая явно се изкушихме да тръгнем, от дясната страна на моста (идвайки откъм селото) по хубавия асфалтиран път, който обаче съвсем скоро свърши пред едно малко имение. Оказа се, че търсения от нас е от другата страна на моста, пак добре различим, но черен път.
Това да караш велосипед си има своето очарование, но си има и сериозен недостатък ако седалката ти не е удобна. Но в случая ентусиазма компенсираше този дребен недостатък. Явно маршрута през, който преминавахме се оказа, доста популярен за хора обичащи къмпингуването на палатка – срещнахме два бивака с младежи, които бяха избрали поречието на Мали Лом за излет и нощувка сред природата. Пред единия бивак имаше и „лагерен огън“ от предната вечер, в който бяха поставени толкова големи трупи, че все още тлееше. Но това бе само в началото – след това си бе диво и пусто – както ни харесва…
На места се налагаше да преодоляваме и малки трудности, като кални участъци по пътя, останали като пресен спомен от наскорошните дъждове, както и да заобикаляме изпречилото се на пътя ни паднало дърво. Някои от трудностите преодоляхме без да слизаме от велосипедите, други … побутвайки ги.
Най-сериозното препятствие с напредването ни към целта, обаче се оказаха, избуялите треви, които на места бяха високи колкото нас, че на места дори и ни покриваха изцяло. Хубавото бе, че все пак по коловозите на пътя нямаше трева и придвижването ни, макар и по-бавно, все пак бе възможно.
След малко повече от половин часово каране, достигнахме до място с кът за отдих, където се породиха първите ни съмнения, че сме достигнали скалния манастир. В скалите над нас се виждаха ниши, които наподобяваха на разказите на очевидците какво би трябвало да представлява манастира. Но пък според думите на същите тези хора, които ни упътиха, то би трябвало да можем да се качим до там, а в случая това бе невъзможно – първо заради гъстия храсталак през който нямаше как да преминем, без да сме се изподрали до кръв и без да сме изпокъсали дрехите си, а и не се виждаше по какъв начин можеше да се изкачим по скалата. Преди да сме се отдали на разочарованието обаче, прибягнахме до помощта на съвременните технологии – с помощта на GPS-a на телефона си, установихме, че реално до нашата цел има още път за изминаване.
Направихме малка почивка и продължихме сред високата трева, оглеждайки скалите, за да не пропуснем нашата цел – гледайки пейзажа около нас, то вече бяхме убедени, че явно ние сме едни от малцината ентусиасти, отправили се да издирват манастира за който се твърди, че е бил основан през XI век от отец Павел, станал известен с това, че приютявал множество даровити зографи, за да изографисват не само този, но и манастирите в околностите. Давал подслон и на ученолюбиви монаси, които преписвали книги и ги изпращали наблизо и далеч, за прослава на българската книжовност. Дейността на монаха се разнесла толкова далеко, че се твърди, че дори цар Иван-Асен Втори (или ако Димитър Пенев го казва няма да е втори, а две) лично е посетил манастира и му е дал църковна титла за заслугите.
Достигайки, след още 20-ина минути въртене на педалите, до дървен мост,над реката почти напълно погълнат от растителността наоколо се оказа, че сме пред целта си – заглеждайки се в скалите се виждаха скалните ниши, където се е помещавал манастира, както и стоманените въжета подсигуряващи изкачването по естествените каменни стъпала към „светата обител“.
Трудно може да си представим, че това място някога е било истински действащ манастир, тъй като отдалече се виждат само ниши в скалите, като дори станахме свидетели на това, как някой може да го подмине без да разбере, че се е изправил пред манастир. На връщане се срещнахме с една възрастна двойка, с която бяхме отседнали в един и същ хотел и те ни споделиха, че са се отправили към манастира. Информирахме ги, че им остава още малко ходене до него, но вечерта като ги видяхме отново и ги попитахме дали им е харесал, ни убеждаваха че не са стигнали до него… Били ходили, ходили, но така и не стигнали. Бяхме страшно учудени, не би трябвало да са имали повече от половин час от мястото където ги срещнахме. Започнахме да им обясняваме къде точно се е намирало мястото и какво всъщност представлява манастира и се оказа, че те са го подминали и са продължили доста след това, защото са очаквали да видят някаква сграда. Малко кофти се беше получило, че не бяхме описали на хората какво да очакват, а и станахме свидетели как едни и същи думи, може да се възприемат по различен начин от различни хора.
Оставихме велосипедите да си починат от нас, а и ние от тях. Вече имахме нужда от това, тъй като започвахме да чувстваме натрапчиво неудобните седалки.
Проправихме си път през избуялите треви, през които в буквалния смисъл не можехме да се видим на няколко метра един от друг. Но нас сякаш това въобще не ни притесняваше – това бе сигурен знак, че сме попаднали на място, където няма да сме съпроводени от тълпите туристи по празниците и щяхме да се насладим на това място без да се бутаме и надвикваме с непознати. Цялата тази красота бе единствено и само за нас – поне за половин час. Заизкачвахме се по стръмните естествени стъпала по скалата. Добре, че туристическото дружество е опънало и метални въжета по скалата, с помощта на които можеше да се придържаме – без тях изкачването щеше да е доста рисково и опасно.
Стъпвайки горе в нишите, въображението ни започваше да очертава как евентуално би изглеждал този манастир. На места се забелязваха местата където са били застопорявани дървените греди и са спомагали да се затвори предната част на скалния манастир.
Успяхме да се разходим из различните „помещения“ на манастира, като преминавахме във всяко едно през обособените в скалата каменни сводове.
Полюбувахме се и на гледката от високо към долината около нас, сгушена между високите скали и разсечена от реката и си представяхме как там, където всичко бе завзето от високите треви, някога монасите са поддържали градини с картофи и друг зарзават, с помощта на които са успявали да се изхранват.
Ей, това му е хубавото при посещенията на тези обекти – може да си ги представяш както си искаш какви са били някога преди много години.
Че това е била света обител говорят само бледите остатъци на стенописи в горната част на скалната ниша. За съжаление времето е заличило явно богатите стенописи на някогашните майстори на зографското изкуство. Би били уникално ако повече от стенописите са били запазени, но явно влиянието на природните условия си е казало своята пагубна роля.
Може би не само климатичните фактори са дали своето отражение, а и мнозина люде живели през 20-ти и 21-ви век, които са оставили своя „подпис“ по стените. Не случайно нарочих сънародниците ни от последните стотина години, тъй като проведохме едно да го наречем „състезание“, да открием коя е най-старата отбелязана дата и победителя бе от Юли 1913г.
След едночасово опознаване на манастира и околността му се запътихме по обратния път, като направихме малка пауза на мястото, за което ви споменах, че първоначално се чудехме дали не е нашата цел. Оказа се, че съмненията ни не са били неоснователни и наистина сме били пред скален манастир, но пред нас е бил Малкия скален нисовски манастир. Как установихме това? Ами, в шубраците намерихме старо, изпочупено указателно табло, което информираше именно, че сме пред малкия манастир. Успяхме да изправим табелата и да я позакрепим, та ако имаме последователи да са наясно, че това не е крайната им дестинация. За съжаление не можахме да разгледаме и него – оказа се, че това може да стане само чрез заявка и то с катерачи с екипировка.
Именно при така наречения малък скален манастир, успяхме да се срещнем с един особен представител на местната фауна – черен щъркел. Твърдяха, че сме извадили голям шанс, че сме срещнали екземпляр на този вид пернати, но не зная дали това е така или просто искаха да ни накарат да се почувстваме късметлии. Един вид да са ни приложили малко туристически маркетингови похвати. Факт – беше ми интересно, тъй като бях срещал подобен „звяр“, макар че седмица по-рано въобще да не знаех за съществуването на черния щърк.
Яхнахме велосипедите, като трябва да спомена, че нашата неуверена в началото на разходката приятелка, вече бе придобила доста по-голяма увереност и не се налагаше да слиза при изпречването на някоя кална локва на пътя ни. Но пък и не съм се съмнявал, че ще се справи – все пак в някои разкази, може да я срещнете с прозвището „босата нинджа“, а такъв „никнейм“ не се получава просто така. Необходими са заслуги и умения.
Определено обаче, не можех да нарека с подобно бойно име един мъж на средна възраст, който видяхме по нататък по пътя си. Ако трябва да му дам някакво кодово име, то ще е нещо от рода на „мързеливия любопитко“, „шофьор камикадзе“ и други подобни. Що ли? Ами чул за някакъв скален манастир, видял един черен път в сравнително добро състояние и решил с колата да отиде да си направи едно селфи. Е, това за селфито, не зная дали е така, но малко лирическо отклонение не вреди. Заварихме го да клечи до колата си, която бе затънала в калта до вратите. Разбира се, решихме да помогнем – пробвахме да побутнем италианското возило, но то не трепна дори. Събрахме от гората изсъхнали клони…Докато ги събирахме, си спомних за песента на Деян Неделчев, известен повече като „Икебаната“ и си припявах познатия рефрен „Съчки събирам, пръчки намирам. В гората гъста се намирам, тънки сухи съчки там събирам и т.н.“ Извратена работа… Но нито съчките, нито пръчките помогнаха – оказа се, че псевдо туриста още преди да дойдем, решил да нахвърля камъни пред гумите, но това само бе утежнило положението, понеже вместо камъните да дадат опора, бяха подействали като клинове и нямаше помръдване, ни напред, ни назад.
Ясно бе, че само нашето желания няма да помогне. Затова реших да диря помощ от къмпингуващите и от хора от селото. Като „рицар на бял кон“ или в моя случай като „луд на колело“, възседнах велосипеда и с максимална скорост за моите възможности се отправих да събирам „дружина кола да повдига“. С първия ми замисъл да събера една сговорна дузина от двата палаткови лагера – ударих на камък. Младежите си бяха вдигнали чукалата и нямаше помен от тях. Единствените, които видях по пътя бяха един мъж с две жени, като не пропуснах набързо да му обясня, че имаме проблем и разчитаме да дойде да удари едно рамо – наложи се да повторя три-четири пъти, защото ми казваше нещо, ама все не му разбирах. Виках си, абе този човек много меко ми говори и нещо не му схващам , докато не разбрах, че след малко ще отиде в указваната от мен посока. Явно, доста навътре съм бил приел ролята си на „Каспър – добрия дух“, защото в онзи момент изобщо и не бях разбрал, че човечеца срещу мен не говорил „меко“, ами бил руснак и ми говорил на неговия си език.
Както и да е, добрах се до селото и хотела ни, запъхтян, зачервен, запотен и обяснявам аз на хората: „Еин зксл с олат и н мо излз от кла“. Сигурно, се чудите какво означава това. Е, то и хората се чудеха, какви са тези нечленоразделни звуци, които издавах. Успях да им обясня да ми дадат една чаша вода, поех си въздух две-три минути и вече можах да обясня“ „Един закъсал с колата и не може да излезе от калта“. Викам им дайте да намерим някой с (д)Жип или трактор да го измъкнем. И тогава осъзнах, че всъщност ние не се намираме в любимите ми Родопи, там където хората веднага, без да се замислят ще ти тръгнат да ти помогнат. Е, тук не бе така – изказаха ми се доводи, как няма никой с джип, има един земеделец с трактори, ама то било Великден, няма да иска да го изкарва, най-вероятно празнувал… Не искам да ме разбирате погрешно, нашите домакини не бяха лоши хора, напротив бяха много любезни и съм много доволен от тях, но сякаш онази неподправена доброта и готовност да се отзове на пострадал, я има само там, в онова място, където не само гледките са красиви, но и душите на хората – Родопи.
Все пак успях да се сдобия с един подръчен инструмент – права лопата, тип „бел“, както го пишат по кръстословиците, а по моя роден край му казват – лизгар. Та тъй придържайки с едната си ръка лопатата, която преметнах на рамо, а с другата държейки кормилото на велосипеда, отново с всички останали ми сили въртях педалите към закъсалата Алфа. Пак с последни дихания и изплезен език докретах до мястото, където бях оставил моите хора и закъсалия в калта и какво да видя – вече се бяха събрали сума ти народ. Злополучния шофьор все пак се беше обадил на негови роднини, които бяха дошли на помощ и със самото ми идване видях, как с дружни усилия успяха да измъкнат колата от калта. Моята лопата въобще и не влезе в употреба. Но все пак не се отчаях, че не съм помогнал за излизане от ситуацията – утешавах се, че все пак имам някакъв принос и аз с това, че изпратих руснака (за който не бях разбрал въобще, че е чужденец), който се оказа, доста идеен и имал основен принос за решаване на проблема. С елементарна логика и подръчни материали – един здрав прът и няколко камъка за опора, човека направил лост, с помощта на който успели да повдигнат колата и да я измъкнат от тресавището.
Нарамил отново лизгара на рамо, поехме към селото, този път в пълен състав, а аз естествено най-отзад, на опашката на нашата група. Вече леко силите ме бяха понапуснали, но имахме планове да следваме и колкото и да ми се искаше трябваше да игнорирам натрапчивите мисли, които ме спохождаха, да полегна под някоя сянка и да отморя час-два, все пак продължих напред по вече добре познатия ми маршрут. Така, нарамил тази лопата, преминах покрай няколко гости на селото и околността и ако случайно срещнете нейде в интернет пространството снимка на младеж (да подчертая привлекателен) с лопата на рамо, който кара велосипед и някакъв коментар от рода на „местен жител отива да прекопае градината си“, не им вярвайте – това съм аз в опит да бъда полезен. Ако обаче младежа ви се стори несимпатичен, то значи е някой местен.
Така, някъде малко след обедно време, се прибрахме към селото – едни с мускулна треска от колоезденето, други окаляни от бутане на закъсал автомобил, а трети с лопата на рамо. Но сякаш селото ни се радваше – посрещна ни една обагрена в жълто поляна, която въпреки болежки и неразположения, ни накара да й се усмихнем…
… Няколко часа по-късно, след кратка пауза, която използвахме да опознаем други забележителности в района, пак се върнахме да яхнем велосипедите и да разгледаме останалите красоти на селото. Приехме поканата да съпроводим семейната разходка на нашите любезни домакини, които бяха готови да влязат в ролята на гидове и да ни покажат още от китното си село. Вече с леко редуциран състав, тъй като на нашата „нинджа“ и бе дошло в повече предобедното колоездене, преминахме през центъра на селото и се отправихме този път срещу течението на Бели Лом.
Бързахме да настигнем „семейството“, което имаше 5-ет минути преднина, тъй като най-малкия член бе едва 4-5 години и неговото колело не позволяваше да се придвижва, със скоростта на възрастните гости и предпочетоха да тръгнат, наместо да ни чакат докато се екипираме и наканим да тръгнем. Успяхме да ги настигнем в края на селото, малко преди една от другите атракции – старо гробище с нестандартни паметници. То ни бе представено като „гробище на рицари тамплиери“. Определено успя да привлече вниманието ни.
Честно казано от него не е останало много, няколко полегнали каменни надгробни плочи под формата на каменни кръстове, като характерното за тях е, че може да се разпознаят с един поглед дали отдават почит на мъж или жена – тези, който имат типичната за мъжа трапецовидна форма в горния си край са в памет на мъж, а тези, които пък завършват с полукръг са на жени. Друго интересно е, че на гърба на много от тях има изобразени плитки (на женските) и колан или рало (за мъжките),като по този начин може да се определи един вид и социалния статус на погребаните.
Теорията за „тамплиерско гробище“ е на нашия спорен археолог-историк проф. Овчаров, който подкрепя твърдението си с това, че тези кръстове имат общи символи с древните рицари. Тази теория явно радушно се възприема от местните, заети в туристическия бизнес , тъй като в нея има нещо мистично, нещо което се продава доста по-добре. Останах с това впечатление, защото другата версия подкрепяна от местните историци, която ни бе спестена, нарича гробището „конско“ и предполагат, че е на местни селяни починали от някоя от чумните епидемии в миналото. Не звучи толкова помпозно, нали? Причудливата форма, пък отдават на това, че по тези места са живели много добри каменоделци, а и варовиковите скали са спомагали да се влага повече „творчество“. Твърдят, че не са по-различни от други в региона, както и на такива по поречието на р.Янтра.
За нас може би това, ще си остане мястото, където успяхме да се запознаем с техниките на сваляне на партньор … при зелените гущери. На една от (мъжките) каменни плочи, два зелени гущери бяха толкова запленени да впечатлят един другиго, че въобще не забелязаха нас воайорите, които нагло и безцеремонно ги наблюдаваха. Определено мога да споделя, че тези два индивида бяха големи сладури и без да съм запознат в големи подробности относно „бита и душевността“ на този вид, то ми изглеждаха доста хлътнали един в другиго, абе направо си бяха влюбени.
И за изчерпим изцяло темата за гробището – то има и трети, които го наричат „римско“. Повод за това е, че приемат, че оттам е минавал древен римски път за Константинопол. Аз лично не зная на коя версия да симпатизирам, но поне повярвах, че там наистина е минавал римски път, заглеждайки се в скалите, в които сякаш се прокрадват контурите на древен път и можех да си представя, че виждам следи от конските каруците.
И след всичките тези история за древни рицари и римски пътища, то човек би останал с впечатление, че селото има доста древна история, но се оказва, че това не е точно така. Всъщност то е заселено през XIX век от преселници от Елнеския и Търновския Балкан, а името му не се дължи, както на мен ми се струваше на това, че се намира в ниското в разлома. Нисово произхожда от турската дума „исо“, което ще рече – студена, бистра вода. Доста точно название са му дали ми се струва.
Разказаха ни и друга легенда, как в близост имало прочут 700-годишен бряст, които станал известен не само по този край, ами и в Европа, след като през 2012г. е бил българския представител в конкурса „Европейско дърво на годината“. Като не само е участвал в конкурса, но дори се е класирал на призовото трето място. Освен с красотата си, в околията се е знаело и като Дървото на желанията, тъй като съществувало поверие, че ако напишеш желанието си на лист хартия и го пуснеш в реката до него, то ще се изпълни. За съжаление, не можахме да изпитаме истинността на това твърдение, тъй като през 2013г. само няколко месеца след като си спечелило толкова голяма популярност, то се изкоренило след порива на природни стихии. Нашите домакини споменаха, че затова може да е спомогнало и подкопаването му от иманяри, които търсели заровени „съкровища“ под него.
След като чухме повечето истории от нашите симпатични и отзивчиви домакини, се разделихме с тях – отправиха се към хотела, за да помагат за великденската вечеря. Да не са само очите ни пълни, но и стомасите. 
Ние останахме да се насладим на един страхотен меандър на Бели Лом, който лежеше под нас и бе превърнат в рибарник. Лично мен при тази гледка ме налегна един много скъп спомен, за един друг меандър, на една друга река, в една друга планина, когато останах без думи в продължение на часове. Оказа, се че ние сме се намирали в подножието и на още една нисовска забележителност, която се е простирала на скалите над меандъра – крепостта „Кале Аджамка“ или Сечената скала. Така и не видяхме нищо от крепостта, тъй като растителността бе замаскирала с естествено покривало малкото останки от древното кале.
Но тъй като имаше още малко време, до залеза, решихме да се насладим и на него, доколкото ни позволяваше релефа. Всеки един от трима ни, намери своето място, останал за минути сам съм себе си, съпреживявайки поредния незабравим ден, споделен с красотата на природата ни, споделен със страхотни приятели….
Видяхме красотата на края деня, но знаехме, това за нас бе края на поредната глава, но е само част от един прекрасен роман, който предстои да се дописва… Това бе Великден, но за нас не е необходимо да надникваме в „църковния календар“, за да имаме“ Великден“ – достатъчно ни е да сме на някое страхотно място, със страхотните хора, които имаме за приятели…
