Днешния ден бе посветен на Ивайловградските села – една много красива и същевременно много тъжна гледка. Красива заради запазената и идентична архитектура, но тъжна заради това, че са изоставени на произвола и рушащи се. Наричат ги призрачните села, но аз няма да им дам подобно определение… Ще ги нарека непреоткритите красиви села на Ивайловград.
Първата ни спирка бе Одринци. За съжаление не можах да открия някаква подробна история на селото и защо се казва по този начин. До 30-те години на ХХ-ти век селото се е наричало Халачли. Името е било свързано с халачия, което в превод означава „дарак на памук“ и явно е свързано с препитанието на хората. Сегашното Одринци, може би пък произлиза от това, че първите му жители са били преселници от Беломорска Тракия, които са живеели в района на Одрин, но това отново подчертавам са си мои изводи, които не са подплатени с никакъв исторически факт. Статистически в селото се води, че има 5-има жители, но ние лично не успяхме да видим нито един от тях.
Спряхме на едно широко пространство, там където предполагахме, че е бил центъра на селото. Защо решихме това ли – ами там бе църквата, а тя все пак някога винаги е била разполагана в центъра или по-скоро може би около нея е започвало изграждането на селата. Как ни се искаше да видим някой от местните жители, някоя баба и дядо изкарали земния си път на това красиво място – да ни разкаже за селото, за неговите по-добри времена, когато е било изпълнено с живот. 
А, че в селото е имало живот, то това се вижда ясно от големите дву-, че и триетажни кирпичени къщи. Но за разлика от днес, когато се строят огромни „прогимназии“, с които се демонстрира стандарт на живот, то тези големи къщи са имали практическа насоченост, реално почти цялата и площ се е използвала за препитанието на семействата.
Всъщност не бях прав имахме историйки за селото, така да се каже от извора. Както споменах в преден наш разказ, то сегашното ни пътешествие бе и заради наше обещание всеки един от групата ни, да покаже родния си край на останалите.
И тук в Ивайловградско реално бяхме „на гости“ на тази наша скъпа приятелка. Оказа се, че тя е свързана с това място, тъй като нейната леля е живяла за някакъв период от време в селото и се върна назад в детските си години и ни показваше къде е играла, тичала, брала плодове, когато е била на гости на роднините си.
Намерихме и къщата в която е гостувала, в която е хапвала от гозбите на леля си и е спала, след уморителните дни в безгрижно тичане из селото. И тази къща, като повечето наоколо бе грохнала, запусната и рушаща се… Но за разлика от другите наоколо разказите на нашата приятелка, сякаш и вдъхнаха живот и поне аз можех да си я представя такава, каквато е била преди 20-ина години. Когато в нея е имало живот…
Одринци обаче е от селата, което може би получава втори шанс за живот, шанс да продължи да съществува и да не е само спомен. Споменах, че статистически местното население е 5-има човека, но тази статистика е от началото и средата на 2015г. Малко след това, реално населението му се увеличава с още 22-ма човека, което си е почти 5 пъти повече. Причина това да стане обаче имаме не ние българските граждани, а група немски ентусиасти, които са избрали това село, за свой дом, където да са по-близо до природата и да живеят в хармония с нея. Някои ги наричат секта, но аз ги наричам ентусиасти и адмирирам техния избор и че са избрали това ни село. 
Все пак за разлика от друг един етнос, които се е възползвал от много села, но които е доразрушавал заграбеното от тях, то тези хора не са се просто настанили в някоя изоставена къща, а ми са ги закупили и ги възстановяват. Макар и отдръпнали се от „цивилизования начин“ на живот, то това са интелигентни хора, които са били с престижни професии, но в даден момент явно решили, че не това е живота, които искат да водят. 
Първоначално се били заселили в бивш младежки пансион в Шварцвалд, но през 2007г. заминали за Того, където тяхната група е живеела до миналата година, като били направили болница там и обучавали деца и лекували местните с билки и природни церове.
Но пък тях явно ги налегнали тамошни болести и решили да се преместят. Твърдят, че избрали Одринци, след като техния „шаман“ медитирал над картата и му се явило, че това е тяхното място. Както и да са го избрали, то сега селото има живец, оглася се от детски гласове, възстановява се отчасти, а и тези хора по никакъв начин не пречат на останалите – отглеждат козите си, обработват земя за изхранването си и медитират.
Поне така твърди един човек, с когото се запознахме и който ни покани в къщата си. Човека, е от Пловдив, но когато има свободно време, го посвещава на хобито си, да поддържа и да възстанови тази къща, в която дядо му и баба му са живеели и в която е роден неговия баща. Къщата се намираше точно срещу „слънчевата къща“, в която … мислех да напиша – чужденците са реставрирали и медитират, ама то реално тези хора вече са местните. Та, от този човек разбрахме, че си живеят много добре по съседски и определено това не бяха празни приказки. Заварихме го в момент, в които правеше малка дървена играчка, за децата на неговите немскоговорящи съседи. Играчка, каквато неговия дядо му е правил някога. 
Както споменах човека ни пусна да разгледаме къщата му и ни обясни защо са били толкова големи. Реално жилищната част е много малка – две стаички на първия етаж, там са живеели неговите предци. 
Останалата част от приземната част е била предназначена за зимник и за добитъка. Втория етаж е бил изцяло за основното препитание на хората от селото – бубарството. Този специфичен начин на отглеждане на копринени буби за производство на коприната е изисквал именно такива помещения, в които се полагали клони от черница, които служили за храна и развитие на копринените пеперуди. А, че говорим, че това наистина е било сериозен поминък, е достатъчно да споменем, че в даден период България е била на I-во място в Европа и на VIII-мо в света по производство на сурови пашкули на копринени буби. Именно затова и споменах по-горе, че големи размерите на къщите са били продиктувани от поминъка на населението, а не от показност.
Освен, че можахме да се докоснем до типичния някогашен бит на селото, то човека ни почерпи и със стар сорт грозде, което вече не се среща на много места. Страхотно десертно грозде, което бързо се топеше в устите ни. Хубавото на летните и есенните обиколки е, че все има някакви плодчета за хапване
Направихме още една разходка из село, за да поснимаме старите къщи и там в средата на селото, сякаш нереално имаше построен един огромен хотелски комплекс. И макар, че той да е строен в близкото минало, то имаше съдбата на къщите около него. Запуснат, безжизнен, самотен…Разбрахме, че идеята за построяването му е на човек, свързан със селото и с ръководна длъжност в една от българските фирми-монополисти, като намеренията са били да се превърне в спортна база – хотелска част с прилежащи футболни терени, на които да провеждат подготовка си различни футболни отбори, но явно поради някаква причина тази идея е била изоставена в края си.
Качихме се на Филката и продължихме нататък пресичайки Бяла река и отправяйки се към съседното село разположено до пограничната Луда река – село Сив кладенец. И ако в Одринци, все пак лъхаше някакъв оптимизъм с идването на немската група, то тук действителността ни зашлеви. Навред се сблъскахме със същите разрушени кирпичени къщи, от които бе видно, че и тук основен поминък е било бубарството. Но някакси в Сив кладенец сякаш нямаше никаква надежда, което се подчертаваше особено от останалия „скелет“ на разрушената църква. Останките й сякаш бяха най-голямото доказателство, че селото е отживелица и за него няма бъдеще.
Там до църквата под голямо дърво, което сякаш стои като караул, има паметник… Паметник напомнящ за едно от големите кланета в българската история – през 1913 г. именно в това село турски, да ги наречем мародери, затварят в местното читалище мъжката част от селото и го запалват, като не позволяват на никого да излезе жив от там. Някъде бе споменато, че заради това селото било наречено Източно Родопския Батак. И наред със цялата разруха навред, това огромно дърво сякаш стой на стража до паметника, за да не се забрави никога за тези жертви на невинните ни сънародници.
Трудно бе да си представим, че това е било село с над 200 къщи, пълни с мъже, жени, деца … Че е имало собствено училище… Тъй като е било на границата е имало и гранична застава, със зачислени множество войници. И макар че е разположено до река, в това село никога не е имало течаща вода. Тъжно, тъжно …
Дали има хора, които живеят в селото?!- бе въпроса които си задавахме. На две от къщите видяхме признаци за живот, сякаш наистина се живееше там. В единия край на селото чухме лай на кучета и се насочихме нататък. Освен кучетата ни пресрещна и един човек, който ги сгълча да млъкнат. Но той се оказа от Лъджата (най-новия квартал на Ивайловград). Ползваше къщата на някакъв човек, които се преселил в Габрово, по-скоро за обор на своите кози и овце. Едно споразумение м/у него и собственика – той да използва пасищата наоколо и стопанските постройки, в замяна на това да наглежда къщата и да я крепи. Но както се оказа, дори че е сам наоколо и неговите животинки може да пасат на воля, то това не означавало, че живота си върви безгрижен… Напротив, трябвало непрестанно да е нащрек, тъй като вълци непрестанно дебнели малкото стадо за плячка. Не винаги достатъчно били и трите кучета – понякога и те ставали жертви на хищниците.
От него не можахме да научим ценни спомени за селото, тъй като неговия живот бе свързан от скоро със селото. В близост видяхме, една запазена къща, видимо поддържана и запитахме, дали все пак там не живее някой. Да, къщата била закупена от един човек, които бил запленен от този край и го избрал за свои дом в по-голяма част от времето си, като от време на време когато канел свои приятели ловджии да му гостуват, в селото наставало някакво оживление, но и това приключило няколко месеца по-рано, след като жизнения път на човека приключил.
Разходихме се из селото, но видимо бе че ни налегна голяма тъга… Даже не искахме и да снимаме, тези едновременно тъжно-красиви руини, на един отминал живот, на един останал вече избледняващ спомен…
Поехме по обратния път – едновременно унили и възхитени – трудно е да се опише това чувство, но ако сте посетили някое подобно село, то ще разберете какво имам предвид. Следващата ни цел бе село Мандрица, находящо се също между Бяла и Луда река, малко по-на запад . Село в което видимо имаше живот. Впечатление за това оставаше центъра, където имаше паркирани доста автомобили. Оказа се, че те са спрели пред едно хотелче, където повечето хора бяха седнали да похапнат. То може би в региона това е единственото място, където може да заситиш глада си, ако не си заредил раницата си с провизии.
Но ние искахме да разгледаме селото, все още не ни бе до ядене. Обиколихме центъра на селото, около църквата, покрай хранителния магазин и кметството. Макар и олющено тази част на селото бе добре запазена – помислихме, че сме достигнали до някакъв оазис в региона, насред толкова обезлюдени села да попаднем на някое живо.
Зачетохме се за историята на селото пред една информационна табела пред кметството. Оказа се, че сме на едно уникално място по българските земи. Бяхме в единствено албанско село в България. Но ето и историята на Мандрица – позволявам си да я изкопирам дословно.
„Легендата разказва, че селото е основано от трима братя албанци, православни християни от село Вискуки, недалеч от град Корча, Южна Албания. Братята били едри скотовъдци. Тогавашният османски военачалник Али Паша ги задължил да снабдяват войската му с мляко, месо и други продукти по пътя й към Одринско. Наложило се братята и техните семействата да заминат с войската. Достигнали Одрин. Али Паша поискал да изрази своята благодарност и предложил на тримата мъже да обиколят целия Одрински вилает, за да намерят незаселено място, което да е подходящо за стадата им и да се установят там. Обещал да им издейства писмено разрешение – ферман, което да освобождава от данъци жителите на бъдещото село, да позволява изповядването на християнската религия и да забранява заселването на турци там. Те обиколили навред, докато не намерили най-подходящото място. Показали го на Али Паша. Той им дал земята и им издействал от султана обещания ферман. Освен предварителната уговорка, ферманът определял и границите на селската мера, а именно: минаването на стадата отвъд реката и връщането им обратно за един ден определяли границите на землището. Тук те построили мандра и оттам и дошло името на селото. То започнало бързо да се разраства и в началото на ХХ век достигнало около 3500 души като тютюнът, бубарството и търговията се превръщат в основен поминък за жителите на село Мандрица. 
В миналото в селото е имало четири мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, манифактура за газирани напитки, кожарска манифактура, бъчварница, бояджийница, таханджийница, много аламбици за ракия и мастика, оръжейни манифактури, бижутерии и др. В Мандрица е имало две гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина. В селото има две църкви.“
Покрай балканската война в района се установява база на Гръцката въоръжена пропаганда извършила бая безчинства и след като става ясно, че селото остава като българска територия, много от жителите му се изселват в Гърция, притеснени да няма ответни репресии от страна на българската държава. Именно тогава се променя и структурата на населението, като се заселват и много български преселници от Беломорска Тракия. До ден днешен, обаче може да се чуят разговори на автентичния албански език, такъв какъвто е бил на хората заселили селото още през XVII-век.
Поехме по страничните сокаци на селото и видяхме колко измамно е било първоначалното ни впечатление. И макар че това село със 70-те си жители направо си е като мегаполис в сравнение с предходните, то и тук повечето къщи бяха оставени на произвола на съдбата и в голямата си част бяха с непоправими поражения.
Отново нещото, което преряза сърцето ми беше вида на училището – превърнало се в руина и сякаш отново ми напомни за това какво е образованието в днешно време – захвърлено в нищото, потънало в прах и забрава… Точно както класните стаи, в които можеше да надникнем, с риск изгнилия под да рухне под краката ни или тавана окончателно да се строполи върху ни.
Навлязохме по-навътре в селото и отново се сблъскахме с онзи пейзаж, които едновременно ни натъжаваше, но и очароваше. И тук бе пълно с множество къщи, някои от който запазени, други държейки се е едва-едва, трети грохнали отчасти или напълно. И макар да не е най-умното нещо, то имаше някаква притегателна сила в това, да се промъкнем в руините, под падналите стрехи, за няколко снимки на изоставената и никому ненужна вече покъщнина.
Тази гледка отново ни потисна. Имахме нужда да презаредим, да повдигнем градуса на настроението.. Затова се насочихме към хотела в центъра на селото и седнахме в ресторанта. Целта ни бе да утолим жаждата и да се разведрим с по една биричка, но там толкова апетитно ухаеше, че не можахме да се въздържим и спретнахме и един обяд. Беше мноооого вкусно. Но това отново се оказа, че е добре решение, защото така се заговорихме със служителите на хотела и разбрахме, че може да си наемем велосипеди. Дори не трябваше да го подлагаме на обсъждане – вече знаехме как щеше да продължи разходката ни – на две колела…
Но за въпросната разходка ще разкажем в друг наш разказ 😉