Яхнахме велосипедите и бяхме много доволни, че пътешествието ни продължаваше на две колела, а не на четири. Да не ми се сърди верния ни Фильо, който ни придвижва навсякъде без да мрънка, но имахме нужда да усетим вятъра в косите си и да напрегнем малко мускулите си, тъй като този ден нямахме предвидени някакви пешеходни маршрути. А и не бяхме единствените избрали този начин за придвижване – местните също залагаха на това превозно средство.
Прекосявайки моста на Бяла река, напускайки Мандрица и завивайки в ляво по шосето към Долно Луково, се чувствах като някой от онези младежи от „Синьо лято“, испанския сериал, с който всеки един от моето поколение е израснал. Даже си подсвирквах и веселяшката мелодийка – сещате се нали – тата-тата-тарата тата-тата-тарата. 
Определено си се представях като един от въпросната банда.
Нашето местно момиче пък беше неудържима като хала – като натисна педалите и отпраши напред, надпреварвайки се с вятъра. Всъщност вятъра изостана осезаемо, тъй като имахме късмет да попаднем на тих и слънчев ден. Явно сме изглеждали по начина по които се чувствах, тъй като преминавайки покрай една сграда край пътя, в която се бяха настанили роми, децата им ни гледаха много странно, все едно не са виждали такива екземпляри преди това.
А разстоянието между двете села си е направо перфектно за велоразходка. По средата на пътя има едно изкачване, което ни озори малко и на някои от нас им се наложи да направят малки почивки, но не е непреодолим баир. А пък спускането след това си заслужава задъхването. Яко е да усетиш по-високата скорост. А, определено мога да дам и положителни отзиви на велосипедите, които наехме – за разлика от други разходки, когато пак бяхме заемали, то тези нямаха никакви забележки и бяха в отлично състояние.
Преминавахме покрай нивите около пътя, без да срещнем хора, с изключение на няколкото автомобила с туристи обикалящи и те като нас, този китен край. Но пък се сблъскахме с други видове, представители на фауна ни. 
Първият ни сблъсък не бе приятен за мен – хич се нямам с влечугите, направо целия настръхвам.
Добре, че това беше единствения ни сблъсък с представителите на този вид, макар че един човек, които бе посещавал тези географски ширини, ми бе казал, че в района имало доста от тези с-с-съскащи с-с-същества и се очертавало да имам чести сблъсъци с тях. Е, радвам се, че не позна. Като се позамисля, то принципно не срещаме често от тез гадинки, като аз разправям, че това е така, заради това че с нас винаги има с-с-съскащи представители на два крака (нашите скъпи дами ентусиастки) и влечугите бягат на далеч от тях.
Малко по-нататък пък пътя ни пресече една костенурка. Всъщност пресече звучи малко пресилено, щото едвам се тътреше по асфалта. Тази явно не беше бързачка, както една друга костенурка, с която се сблъскахме в с.Долен и която бях определил като „Юсейн Болт на костенурките“. Старшия даже спря да и съдейства, като я пренесе през пътя, за да не стане някой инцидент, с някой разсеян шофьор отдаващ повече внимание на околния пейзаж, а не на пътя. И добре, че го направи – малко след това профуча един спортен мерцедес.
Със собственика на Мерцедес-а и неговата спътничка се сблъскахме на моста над Бяла река, които води към Долно Луково. Спря до нас и ни попита дали пътьом сме срещнали някъде кметицата на селото. Ха, определено успя да ни изненада с този въпрос. Че ние даже не знаехме, че село си има кметица или кмет. Обясних, че всъщност никого не сме срещали, но пък се учудих, защо се предполага, че сме я търсили. Е, имало си съществена причина – в селото имало много стара и известна църква. А ключа от църква бил в кметицата. 
А кметицата – на полето. И се предполага, че всички туристи скитащи в района, търсят кметицата, за да им отвори църквата. Може би всички освен нас. Хората си тръгнаха разочаровани, а аз се зачудих откъде ли ми бе познат този човек – 100% съм сигурен, че бе някоя известна, обществена личност, но познатата му визия, така и не ми се върза с някое име.
А историята разказва, че всъщност някогашното село Суганли, предшественик на сегашните Долно и Горно Луково се намирала на левия бряг по течението на Бяла река. Какво село е било само – с над 700 къщи и с население около 3 200 души. За развитието и просперитета на това някогашно село, главна роля играело това, че се намирало на главен търговски път за Софлу, Димотика и Цариград. Името пък идвало от турската дума „суган“, което в превод ще рече лук. Това явно е бил и основния поминък на селяните по онова време – произвеждали са лук, явно доста доходоносно начинание, след като турците наричали жителите на селото Алтън(златен) суванлии. Но причината за разцвета на селото, може да се каже, че е довело и до неговата гибел. Това, че се е намирало на натоварения за времето си път, станало причина селото да не бъде подминато и от един нежелан „гост“ – „черната смърт“, както някога била известна чумата. И тук тази неканена гостенка нанесла сериозни вреди – оцелели едва 7 семейства. И тъй като някога имало „поверие“, според което за да се спасиш от коварната болест, трябва да прекосиш река, та затова и оцелелите пресекли Бяла река и се заселили от другата й страна, където до ден днешен се намира Долно Луково.
Същата Бяла река, която се бе превърнала в бара, но за която казват, че на няколко пъти е наводнявала селото и е причинявала не малко разрушения. Може на някой да не му се вярва виждайки я почти пресъхнала, но за доказателство в близост до новия мост можеха да се видят останките на друг мост, явно не издържал на напора на реката.
С навлизане в селото се сблъскахме с новия му поминък – окачени низи с тютюн, които се суши. И по този край е било силно развито бубарството, но в момента това на което се разчита са тютюна и … сусама. В околността се засаждат немалко декари със сусам, като местните твърдят, че най-добрата реколта се добива, ако е засаден на ръка и по залез. Съвременните земеделци сигурно биха възразили, че най-добрия добив се гарантира от нитратните торове, но аз предпочитам историята на старите хора, в която има нещо мистично, а не е само химична реакция.
Още след табелата Долно Луково загубихме „старшия“. Отново както често се е случвало, просто изчезна в някоя пряка, за да намери нещо вдъхновяващо, за някоя друга по-различна снимка. Оказа се, че този път е отишъл да се запознае с „момичетата“ на селото, да си поговорят, да си споделят спомени… Но въпреки това, неговото момиче не ревнуваше от местните.
Намерихме се в центъра на селото пред църквата. Хубава църква, но гледайки я, се чудех защо бе този интерес от хората, които ни срещнаха на моста преди селото. Не ми изглеждаше да е по-различна с нещо от много други подобни, а и не изглеждаше да е много стара. И с право съм се чудил, тъй като се оказа, че църквата на площада в центъра е новата църква „св. Архангел Михаил“, построена в края на XIX век.
Решихме да разгледаме останалата част на селото, което стана бързо – селото не е голямо, а и с велосипедите е далеч по-бързо ако бяхме пеш. Бяхме впечатлени от архитектурата – големи каменни къщи, предназначени за отглеждане на копринени буби, отвън измазани с кал и глина. Под църквата имаше голяма къща, видимо принадлежала на богат род, в която на втория етаж е имало самостоятелна баня – нещо непривично и напредничаво за онова време. Открихме и старата църква „св. св. Константин и Елена“, която е главната атракция на селото, но наистина бе заключена и нямаше как да влезем да я разгледаме. Преминахме и покрай училището, което както и в съседните села бе една развалина, тъжен спомен за времето, когато и в това село е имало деца, а приоритет на хората е било да им дадат образование. Там след училището, преди площада, бе и улицата по която трябваше да се отклоним към следващата ни цел – Горно Луково.
Веднага установихме, че макар пътя, да бе само два километра, то бая зор щяхме да видим докато се доберем до него. Пътя сякаш се изправяше вертикално нагоре и въпреки усилията ни, велосипедите пъплеха едва-едва по нанагорнището. Много скоро поспряхме за 10-15 минути, но не толкова за да си починем, а да се насладим на страхотна гледка, която се разкри пред нас. Можехме да видим от високо цялото село – Долно Луково се простираше пред нас, като един невероятен шедьовър сътворен едновременно от човека и природата.
Макар и да можехме да прекараме часове пред тази гледка, то бе време да продължим напред…Или в нашия случай нагоре. Бавно, бавно, сантиметър по сантиметър напредвахме. Е, някой от нас решиха, да не се тормозят толкова, оставиха велосипеда на другарчето си и продължиха пеш. Но никой не се отказа, и всеки успя да преодолее този стръмен един километър както намери за добре.
Скоро всички пак бяхме на велосипедите, а и вече се виждаше първата къща от Горно Луково или по-скоро останките й.
В интерес на истината от всичките села, през които преминахме през този ден, имах представа какво да очаквам единствено в Горно Луково, след като бях гледал кратък репортаж на известен български журналист, които го представи като селото на дядо си. И ако от краткото филмче бях впечатлен, то сега направо бях занемял, минавайки през оцелелия асфалтов път покрай които се нижеха красивите каменни къщи…или трябваше да напиша останките от тях. Защото повечето бяха полуразрушени, а някои от тях дори напълно обгърнати от гъсти шубраци – сякаш дори и природата се срамуваше, че се е стигнало до там, че това красиво село да запустее и се опитваше с гъста перелина от храсталаци и листа да скрие тази тъжна гледка на разруха.
Достигнахме до широко място – явно там някога се е намирал площада на селото. Там се намираше и самотна, но изключителна красавица – каменната църквата на селото от XVI век. Макар и в по-добро състояние от повечето сгради на селото, то и при нея видимо имаше от грозните белези на запуснатост и разруха. Сякаш се бяхме изправили пред една „спяща красавица“, която очаква да открие своя принц, който да й върне отново предишната хубост. И като че ли е имало такъв принц – имаше следи, че по църквата са се вършели реставрационни дейности. Но и сякаш както са се извършвали, една сутрин просто са престанали. Някъде се споменаваше, че този неин „принц“ е Боян Саръев, който е родом от този край, но неговото родно село Жълти чал е с още по-лоша съдба и от Горно Луково. Мога само да се надявам, че тази идея за възстановяване и запазване на църквата е само временно замразена, но не и изоставена.
Съществува една история за това как селото попада в българска територия през 1919 година, когато България е участвала на широк боен фронт защитавайки територията си. Но преди да се стигне до тази 1919 г., в края на XIX век в селото се родило много будно и интелигентно момче. Вървяла му науката и тъй като местните нямали лекар, решили цялото село да събере средства и да го изпрати в Париж, да се изучи. Минали се години, детето се превърнало в ерудиран мъж, които след като взел тапията си за лекар, предпочел да се върне в родното си село, където да помага на хората, които му повярвали и изпратили да се изучи.
След като избухнали войните, той се записал доброволец на фронта, да е от полза на родината си и когато след края им, се прекроявала територията ни и първоначално границата е трябвало да премине през Бяла река, с помощта на момчето, превърнало се в лекар, тя била преместена по на юг по поречието на Луда река. Как е могъл този момък от това малко село да се намеси в голямата политика – ами явно е имал голяма харизма, тъй като се оказало, че негов колега от парижкия университет бил човека, занимаващ се с очертаване на границата и явно в чест на българския си приятел е оставил родното му село в територията на родината му.
В близост чухме звън от чанове – явно имаше животни на паша. Отправихме се натам, с надеждата че ще видим все пак някой който живее в селото. Видяхме няколко кози в края на селото, до една от къщите, а след малко забелязахме и една жена която ги наблюдаваше … и тях и нас. Отидохме при нея да и кажем „Здрасти“ и да я разпитаме за селото. Тя ни разказа, че селото в което някога е имало над 500 души, днес е с население само от 2-ма човека – тя и нейния съпруг. Завърнали се в селото преди няколко години, за да гледат болната й майка, която отказвала да отиде на друго място и така останали и до днес в селото. Каза, че през лятото може да се каже, че селото им нараства с още един жител – известен композитор, който има къща в началото на селото в която живее. Чудя се, дали това не е един DJ, с когото се „сблъскахме“ в едно друго родопско село, който бе представен, като човек, които се е усамотил да твори в Родопите.
Попитах я и за известния български журналист, чийто репортаж бях гледал и тя ни разказа, че всъщност падналата къща, в близост до нас, от която бяха останали само две стени, е неговата къща, която бил закупил преди години. Но как, нали дядо му е живеел тук? – възкликнах аз. Това беше разказал той в репортажа си. Жената обаче бе категорична – заедно с негов познат, са закупили къщи в селото преди години, като след това са ги оставили на произвола на съдбата и те са паднали, но категорично неговия дядо не е живял там. Нима целта на този репортаж не е бил с чисто спекулативен характер? Чисто и просто да се предизвика интерес към селото, за да може да се продаде по-изгодно въпросния имот? Ами ако е това, то много жалко, но пък и не бих се изненадал, тъй като моето лично мнение, че гилдията на бг журналистите са едни от тези с най-ниски морални ценности в обществото ни и са готови да се продадат на всеки.
Попаднах на интересна статия от преди няколко години озаглавена „Продават цяло село за 160 хиляди евро“. Селото обект на статията бе Горно Луково. Оказа се, че в една от големите агенции за недвижими имоти са били обявени около 10-ина къщи в селото на посочената цена. Прочитайки я си мислех, че ако аз бях заможен човек и бях попаднал на тази обява, то щях да се възползвам от офертата. Но не защото съм грандоман и имам нужда да притежавам много недвижими имоти или пък да развивам туристически бизнес там. Не, бих подарил по една къща на мои приятели, с които бих желал да изкараме заедно старините си и които като мен са влюбени в Родопите.
Имаше нещо за което да съжаляваме там горе – наслаждавайки се на полегатите склонове на любимата планина. Разбрахме, че нататък след селото е имало още две села – Черна черква и Жълти чал, които вече не съществуват и на географските карти. Но които можеше да отидем да разгледаме, като след това се спуснем към Меден бук. Денят обаче вече преваляше, беше късния следобед и тъй като не бе ясно в какво състояние са пътеките, то не рискувахме да замръкнем нейде там, а решихме да се върнем по същия път, по който и дойдохме в селото. И сега се чудя дали решението ни бе взето заради инстинкта ни за самосъхранение или защото всеки един от нас е искал да имаме причина да се върнем отново тук и да продължим обиколката си…
Взехме си довиждане с жената, като всеки един от нас и обеща пак да се видим и да й отидем на гости. Сега предстоеше да се насладим на скоростното спускане, което ни предстоеше по обратния път към Долно Луково. Нямаше как обаче да не поспра отново и да погледна селото от високо, колкото и да ми беше приятно да препускам с бясна скорост. Поспрях и сам останал на пътя се загледах над страхотната панорама към това поредно страхотно родопско село, което имах щастието да видя през тази година.
Когато се спуснах до центъра на селото, на мегдана освен моите приятели, бяха и хората с луксозната лимузина, които бяхме засекли при идването си. Както развълнувано ме уведомиха, успели да намерят кметицата и тя отишла за ключа на старата църква и щяхме да имаме късмета да ни я покаже.
Поехме всички вкупом към старата църква, която по това време, така бе огрята от слънцето, че сякаш имаше ореол около нея и светлината създаваше илюзия, че сякаш наистина има нещо по-различно в нея. Самия и външен вид, обаче по никакъв начин не е помпозен, дори напротив, бе леко невзрачен. Но тя е забележителна най-вече със своята история и с това, което е скрито в нея.
През далечната 1806г. местните жители, толкова искали да имат своя черква, че били решени с малко хитрост да изградят такава. А, това в онези години не е било лека задача. Абсурдно било да се помисли, че османската власт би им разрешила подобно нещо. Затова и трябвало да се измисли начин по които да се заобиколят забраните. Започнали градежа на църквата, но казали на турските наместници, че строят обор, в който преминаващите през селото да могат да оставят животните си. За да се преодолее и друга забрана, че „храма“ не може да е по-висок от турчин на кон, то трябвало да се направят и доста изкопни работи. Именно затова и църквата е вкопана в земята. Работело се много усърдно от хората, предимно през нощта докато турците спят, работело се и бързо – гладките речни камъни от които е изградена, се поставяли един по един на мястото им. Така на седмия ден (или по скоро нощ) била поставена последната тикла на покрива и църквата завършена, а всички отдъхнали, тъй като имало и друг закон в империята, че постройка с покрив не може да се бута. По този начин бил изграден храма „Св. св. Константин и Елена“.
Църквата била изградена бързо, но с много любов. И ако някой се съмнява в това, трябва задължително да влезе вътре, за да види това. Но преди да влезем, се сблъскахме и с един ритуал – според старо поверие църквата трябва да се отключи от най-младия човек в групата, която ще я посети. Така тази чест да „отключи“ се падна на нашата скъпа приятелка, която освен това имаше право да си пожелае нещо, а според поверието, желанието ще се сбъдне. Кметицата я запита какво си е пожелала… „Здраве…за всички тук“-отвърна нашата скъпата ни дружка. Хвала й, че бе помислила за всички, които бяхме там, приятели и непознати.
Влизайки вътре видяхме защо църквата е обявена за паметник на културата. Изографисването й, явно дело на местни иконографи, е овековечило най-важните символи на местния поминък – слънчоглед, грозде, орехи, кръвоспиращата билка овчарска торбичка. Авторите са изобразили сцените на страшния съд по начин, по които те са го разбирали – чорбаджията – грешник, който държи торбата с жълтиците, прелюбодеецът с воденичен камък на шията и лъжецът, обесен за езика на маслинено дърво. Вътрешността е разделена на две – мъжко и женско отделение, което е рядко срещано за възрожденска църква, а всеки от родовете е имал определено място, като неговия стол се е различавал от другите. Пред олтара в които се намира аязмото, е вградена паметна каменна плоча с имената на всички ктитори, дарили средства за изграждането на храма. Плочата която се осветява от кристален полилей, дарен лично от монах от Света гора. Хората смятат храма за чудодеен – достатъчно е да застанеш под полилея, да запалиш две свещи, докосвайки кристалите му, след което да положиш едната свещ пред иконата на Исус Христос, а другата пред Богородица и желанието ти ще се сбъдне.
Отвън откъм олтара можеше да се видят изградения бял кръст под формата на бял ангел с разперени крила, заедно с изписаната година на построяването й. За времето си е било немислимо, да се построй камбанария към черквата, но хората от селото намерили начин, да се реши и този „проблем“ – на огромен дъб пред черквата било поставено дървено клепало, чрез което да се оповестява за службите в църквата и се твърди, че звука от него се носил на километри навред.
Докато чакахме да се съберем отвън пред двора на църквата, станахме свидетели и на нещо странно. От съседна къща излезе една баба, която ние поздравихме и опитахме да заговорим, готови да попием някоя автентична история за селото, за някое от чудесата на църквата… Но бабата не ни обърна никакво внимание – отиде до вързаното на двора куче и започна да си говори с него, без да забелязва нас или нещо друго наоколо. Сякаш тя в самотата си бе свикнала да общува единствено с животинките правещи и компании и бе отвикнала да комуникира с хората. Беше много подтискащо – жената не ни забелязваше, нас любопитковците с въпросчетата си, сякаш искаща да каже, аз не ви виждам, всички вас, които сте изоставили и забравили това райско кътче….
Яхнахме отново колелата си и поехме по обратния път към Мандрица. Отново вятъра вееше косите ни, но в главата ми вече не звучеше веселата мелодия от „Синьо лято“, а се чувствах може би така, както героите се чувстваха, след като трябваше да се прибират по родните си места и стария моряк Чанкете беше умрял. Сякаш във всички села през които бяхме преминали през този ден виждах именно Чанкете – мъдрия и гостоприемен старец и не исках да си отиде и да умре. На възвишението на пътя се спряхме и се обърнахме назад, за хвърлим последен поглед към Долно Луково, което се виждаше в далечината и си взехме „довиждане“ със селото… Не сбогом, а довиждане, защото искахме пътищата ни отново да се пресекат.
Върнахме се в Мандрица, да оставим велосипедите си и да хапнем по един десерт, да изпием по бира…търсехме си повод да останем поне още малко… Да заграбим за спомените си още малко от това красиво и позабравено кътче в родината ни… Бяхме се докоснали до още едно съкровище за което можеше да разкажем… Но и бяхме оставили нещо от себе си – част от сърцата си…
