След една страхотна година, от гледна точка на страхотни пътешествия из нашите красиви планини, решихме да завършим тази година подобаващо – с малка разходка в Стара планина на 31-ви декември. Група ни бе от 4 човека, тези които най-често се събирахме през изтичащата година. Тъй като метереологичната прогноза позволяваше да се направи едно походче, решихме да кажем „Здравей“ на Сувчарското пръскало – хем ние да се запознаем с него, хем и той да види хубави хора.
Тъй като групата ни идваше от две различни посоки – трима „столичани отскоро“ и една готина „майна“, решихме да се срещнем в село Христо Даново, откъдето започва началото на пешеходния маршрут до красивия старопланински водопад. Иначе с. Христо Даново се намира на няколко километра (около 3 км) от Кърнаре и носи името на видния възрожденски учител и книжовник, родоначалник на книгоиздаването в България, като неговото издателството е което издава първите стенни географски карти в страната ни. Признавам си, че всичко това научих впоследствие, докато като отидохме там се получи един леко забавен гаф с името на селото – от 4 човека се изказаха 3 предположения за името на селцето. Най-възрастния ни събрат от нашата „туристическа трупа“ разбираемо бе позабравил как се нарича, но все пак с някакъв спомен, че е име на човек, заяви че сме в Хаджидимово. Започнах да му се смея, защото зная къде се намира Хаджидимово, в една друга планина, но осъзнах че и аз не си спомням името на селото в което сме, но си спомних, че е кръстено на български възрожденец и наперено заявих „Какво ти Хаджидимово (ха-ха-ха), ние сме в Марин Дриново“. Недейте да си правите труда да търсите в „гугъла“, къде се намира това село, защото ще си изгубите времето – то съществува само в моята глава, тоест „е тетакова место нема“, както би се казало по шопския край. Тоест получи се малко „присмял се щърбел на хърбел“ Сега, мен ако питате, въпроса е защо никой не се е сетил да кръсти поне едно село на нашия голям възрожденец Марин Дринов и да не изпадам в толкова кофти ситуация да си измислям разни имена на населени места…но това е друга тема. Естествено най-младият ни член или ако трябва да сме коректни – членка, с най-необременената памет, правилно ни позиционира в Христо Даново. Сигурно някой ще се запита, четвъртия ни член за кое име се е застъпил и дали е изказал друго безумно предложение…Е, готината майна, просто нямаше какво да каже, но не защото нямаше мнение по въпроса, а защото огласяше околността със звънкия си смях, присмивайки ни се на предположенията ни за име.
Но да се върнем към разходката…. След като се срещнахме на „селския мегдан“, започнаха приготовления ни за походчето. Времето макар и сухо и топло за сезона, все пак бе с температури от „-4“ – „-5“ градуса и едва ли е нужно да казвам, че по-възрастния член на екипа ни, трябваше да се пооблече по-хубаво, за да не измръзне и да не се наложи впоследствие простата да го алармира и да се пият някакви илачи. В последствие не гледах новините и не съм чел пресата, ама нищо чудно след неговото приготовление и екипиране, да е докарал инфаркт на някоя друга вдовица от селото, тъй като се поразкърши по гащи, докато си облече зимния планински панталон. Едва ли обаче това са единствените „зулуми“, които е причинил на местното население, понеже съм убеден, че докара доста стрес и проблеми на местните жители от ромски произход. Упътването на един местен дядо бе да минем покрай „циганската махала“ след която има нещо като мост и минава пътя за водопада, та затова ние минахме покрай ромите, но тъй като в зимната екипировката на моя добър приятел Б. се включва и шапка, прилягаща по-скоро на банков обирджия, отколкото на турист – тоест черна „капутка“ с три кръгли дупки на лицето – две за очите и една за устата, не е за очудване как така изведнъж няколко часа преди Нова година в квартала на тези веселяци, не остана жива душа. Сетих се в този момент за онзи разказ на една циганка, която като отворила врата и видяла полицай „барета“, но го бе описала по-следния начин „отварям вратата, гледам нинжа“, та нищо чудно като са видели с тази шапка наш Б., да са го помислили за „нинжа“ – барета, като старото циган (над 17 години) да си е влязло вкъщи да си вземе сбогом с жената и чаветата, защото са си мислили, че идват да ги арестуват (в „биографията“ им все ще се намери за какво), а чаветата с плач на очите да се крият по мазетата, защото ги е страх, понеже това по-черно нещо и от тях трябва да е дявола. В интерес на истината трябва да признаем, че имаше един из между тях, които се престраши да говори с нас и като ни пита къде ще ходим и като му казахме, че целта ни е водопада в очите му …. в очите му – всъщност все още се чудя какво видях – „тея са луди“ или „нещо ме будалкат, сигурно и тея ще краднат дръва“. Както и да е, не очаквахме да разбере ентусиазма ни. Та намерили началото на пътя към нашата цел и след като причинихме не малък стрес в селото, продължихме нагоре по асфалтирания път. Всъщност като казвам асфалтирания път, недейте да си представяте, нещо на което Бат’ ви Бойко скоро е рязал лента. Ако трябва да определя известна личност, която евентуално си е правила ПиАр, като е рязала лентичка за откриване на шосето, то по-скоро това трябва да е бил късния Георги Димитров или ранния Милко Балев или за по-младото поколение, за което тези имена нищо не означават, това което се опитвам да кажа е,че там отдавна не са правили ремонт и едва ли ще направят. В интерес на истината по пътя могат да минат не само високопроходими автомобили (дето им викаме „джип“, а онези в края на селото „жип“), настилката се е позапазила, но е непроходимо за автомобили заради свеклите се камъни по пътя. И макар да се върви по пътя, то пак си е наслада за окото, тъй като около нас се виждат различни ридове на красавицата Стара планина,
под нас в подножието се вие коритото на малката рекичка и сладко си приказвам с хубави хора – истинско блаженство.
И ако това ви е малко, то изкачвайки се нагоре, отстрани на пътя на едно-две места от скалите над пътя сякаш, за да ви подгреят за това което ви очаква, са се образували мини водопадчета, които заради температурите са замръзнали и ви показват една друга красота на водата.
По принцип пътя до водопада в началото си не е обозначена с натрапчива маркировка, но има достатъчно обозначителни табели, които да успокояват и недотам тренирания турист, че са във вярната посока. Няма как и да изпуснете пътека, която се отклонява и ви води досами водопада – има табела която ще ви упъти, но дори и да я няма пак няма как да се объркате. Крачейки бодро по пътя, разказвайки весели истории на приятелите си (или както е в моя случай разказвайки им за поне 27-ми път една история) и/или правейки планове за бъдещи разходки, реката вече ще е почти на нивото на пътя и ще стигнете един циментов мост. Веднага преминавайки моста вдясно, по течението на реката ще видите една горска пътека, а както знаем „никоя горска пътека не води до аптека“, но точно тази ще ви заведе до Сувчарското пръскало. Някъде бях чел, че 10-ина минути след като се поеме по пътека се стига до водопада, но тъй като в нашия случай имаше останал снежец от предните дни, когато бе завалял „снежко-бежко“, а и както написах по-горе, в нашия екип имаше само една „нинджа“ със зимна екипировка, то за да не се озовем нейде по пътеката на задните си части трябваше да сме по-внимателни и следователно и малко по-бавни, тъй че нека да кажем, че ни трябваха 15 минути по тази заснежена пътечка.
По пътеката видяхме знак – едно от дърветата сякаш имаше голямо сърце, в което може да се намери място за всеки един добронамерен турист, което ни напомни, че тези прекрасни наши гори са именно „сърцето“, „дробовете“ и още много важни „органи“ на планината и трябва да се отнасяме подобаващо към тях.
И така изкачвайки се след една височинка на пътеката изведнъж пред нас се разкри водопада с цялото си очарование. А, трябва да кажа, че този водопад никак не е малък – висок е цели 54 метра и един от най-високите и с директен пад от скален венец водата пада в малко езерце в подножието на скалите. Името пък произлиза от реката на която е разположен – Сувчарска река. Всички знаем, че най-подходящото време да се посещават водопадите е пролетта – месеците април и май, когато снеговете в планините се топят и/или след поройните дъждове, правейки водопадите пълноводни и диви. Мой съвет – посетете водопадите и през периода декември-февруари и ще се сблъскате с една по-различна тяхна красота, но също толкова възхитителна. По това време, заради ниските температури и студа, голяма част от водопада замръзва и се превръща в една „бяла приказка“, като „Снежанка“ от приказките.
Изумително е какъв „творец“ е природата, как успява да замрази пръските вода и да „моделира“ невероятни фигури. Гледайки именно тази огромна ледена скулптура ти се иска да се докоснеш или поне да се доближиш максимално близко, привлича те неустоимо. Може би точно заради това двамина от групата ни решиха да се спуснат почти по вертикалния склон надолу до подножието на водопада, до замръзналото езеро, въпреки напълно реалната възможност да се подхлъзнат на снежеца и да се попързалят на Д-то си. Но пък въпреки риска разказаха, че си е заслужавало.
Използвам трето лице, множествено число, не защото много ми куца граматиката, а защото аз не успях да видя водопада и замръзналото езерце в подножието от близо, тъй като не посмях да рискувам и да се спусна по-опасния склон с другите двама ентусиасти, а реших да се направя на „хитър“, като сляза по-надолу по реката и след това по течението да достигна подножието на водопада, по по-безопасен маршрут. Но не стана така както го бях замислил, тъй като поемайки по течението на реката на 20-30 метра от целта се „сблъсках“ с едно по-мъничко „водопадче“, което колко и нюню да изглеждаше, бе замръзнало и непревземаемо. Единственото което успях в случая, бе аз самия да се превърна в „Снежанка“, докато потъвах в натрупаните от есента листя и докато снега се лепеше по панталоните и якето ми.
Леко измръзнали, след допира ни със снега, но пък доволни от това което видяхме, поехме по пътя на долу, но за разлика от някои други пъти, когато се налага да се върнем по същия път и когато настроението е понижено в следствие на това, че знаеш какво те очаква, то този път настроението се запази приповдигнато, тъй като вече пронизващия декемврийски вятър остана зад нас, духаше в гърбовете ни, а не ни брулеше в лицата. Острото щипане на ветреца бе заменено от нежната ласка на слънцето, което ни галеше и топлеше с лъчите си. Слизайки надолу (и разказвайки историята си за 28-ми път) се оказа, че за да излезем на мегдана, където бяхме паркирали колите си, не е нужно да минаваме през неугледната циганска махала и можехме да видим отвисоко самото село или поне така бе на теория…
… на практика обаче, отново се наложи да минем през махалата, защото пътеката минаваше в близост до един обор и наоколо щъкаха няколко отвързани кучета, които видимо ни показваха, че не сме им много приятни и затова решихме да ги заобиколим. Не ни разбирайте погрешно, не че ни е станало страх, не няма такова, абсурд, просто сме добри хора и не искахме да дразним животните, все пак празници бяха. Но пък аз осъзнах колко много истина има, че след такива моменти, колко по-лесно е да разпознаваш как да обличаш бельото – кафявото отзад, жълтото отпред.
Удовлетворени от 3 часовата ни разходка, вече бяхме настроени да се пренесем „на маса“ за изпращане на старата 2015 година, която се оказа много добра за нас. Мога да кажа, че я изпратихме подобаващо с тази разходка до Сувчарското пръскало. И не само, че бяхме готови да изпратим тази наситена с пътешествия година, но и бяхме готови да посрещнем и подобаващо новата 2016г. …. да я посрещнем както и изпратихме предната – с разходка до водопад, но и още нещо, защото новата година все пак трябва да е още по-хубава и да ни донесе допълнителни неща. А и нещо ми подсказва, че през тази нова година отново ще се видим със Сувчарското пръскало, по друго време, за да видим и другата му красота.