Таз годишното откриване на сезона ни за пролетно-есенни разходки леко закъсня спрямо предходни години. Дори и в странната 2020г. белязана от затварянето на света, бяхме успели в началото на тогавашните мартенски дни да се съберем за едно трипче в Северна Македония. Сега обаче успяхме да направим първата ни разходка едва за Великден и то в намален състав на групата ни.
Този път верните войни в армията на „ентусиастите“, бяха сведени до едва … 3-ма. Провъзгласения (от себе си) за генерал „Старши“, дезертира от армията си и замина за родното Лудогорие с новия си четирикрак любимец. „Покахонтас“, се бе закотвила в „ямболските прерии“, далеч от нашата организация. Така армията ни бе поверена на заместник командира „Майната“, която като добър ръководител бе делегирала задачи за подробностите по нашата „великденска специална операция“, на своя верен редник (демек аз). Ама каква ще е тази армия, само от двама си казахме… И тъй, оказа се, че и ние бяхме изправени пред един от големите проблеми съпътстващи днешния български бизнес – „ми нЕма Ора“. 
Имаше и друг проблем от продоволствен характер, тъй че не може да се отпуснем и да наемем в последния момент външни „наемници“. Затова за „окомплектоване“ на малката ни, но мобилна бойна единица, решихме да се доверим на вече изпитан „войн-ветеран“ – непропускащ да се включи в нашите родопски одисеи – „Църна маца“. 😉
Разбира се с оглед на това, че настоящия ни „генералисимус“, трябваше да остави добро впечатление при „провеждането“ на тази си „специална операция“, в отсъствието на Старшия – реши да заложи на сигурното. Да се проведе на вече добре разузнати маршрути, по които редника-разузнавач (демек аз) е минал, проверил и риска да се изложим и провалим е минимален.
Първата ни разходка следваше да е до Понор планина и известната скала „Столо“. Тази живописна местност, от която бях виждал толкоз привлекателни снимки, ме бе изкушила спонтанно да я проверя само месец преди това в един от първите жегави пролетни дни. Тогава бях се събудил в една съботна сутрин с желание за разходка в природата и реших да отида в този район, като в първом отскоча до с.Бов и най-накрая да видя цялата прелест на водопада им, който преди това все виждах полу-пресъхнал. Е, друго си е да има водица която да се излива със сериозен дебит. Но да не се отклонявам от темата….
И макар че следваше спомена ми да е доста пресен, явно възрастта си казва думата. 😉 Не за друго, но вместо да се отправя към селото служещо за отправна точка – Брезе, незнайно защо въведох за ориентир в навигацията – Балша. И въпреки, че се отклоних и от двата ми позната маршрута по които бях минал, не се усетих, докато не се забих в някакъв разбит път в нищото. Но да кажем, че това са били подвеждащи действия с които да объркаме „врагО“ за нашата истинска цел.
След като бързо обаче коригирах координатите, навлязох в познати води и стигнахме до Искрец, откъде да заредим с провизии за разходката ни – все пак следваше да имаме в пазвите си (раниците) по една бирица, с която да отпразнуваме сбирката си на красивото местенце към което се бяхме отправили. Изминахме бързо живописният път към Брезе и тъй като вече имах опит, не губихме време да търся разклонението към Добравица или по-точно към махала Горна Добравица и да се чудя мога ли да стигна с кола до там. Все още пътя е в сравнително добро състояние, като се има предвид къде се намирахме и колко хора обслужва.
Ориентира къде да се оставят колите е много ясен – където свършва асфалта. След това може да се следва маркировката, която макар и нарядко все пак се появява тук-таме. А, пък след последните къщи вече е достатъчно просто да се продължи по черния път, покрай електронния пастир с който е заградено ливадното пространство току-под скалите, към които се бяхме отправили. При „разузнавателната“ ми операция бях неприятно изненадан – имаше остатъци от зимата – все още снегът не беше си отишъл, което не трябваше да е кой знае каква изненада, все пак бяха минали само няколко топли пролетни дни, след задържалия се студ.
Общо взето „трасето“ не е трудно и доста приятно за разходка, дори и за недотам запалени планинари. Става си дори за хора, свикнали с разходка в градския парк, още повече че и двата пъти срещнах хора, които определено нямаха вид на почитатели на честите излети сред природата. Мисля си обаче, че може би в най-топлите летни дни, разходката в Понор, може да се окаже „тежичка“, най-вече заради жегата, която следва да е спътник. Все пак говорим, за не голяма надморска височина – 1300-1400 метра, а и общо взето няма дървета, които да осигуряват прохлада за туриста. С едно изключение, след първото може би „по-сериозно“ изкачване се навлиза в една малка горичка, което е в първата третина на маршрута. Лично аз тази част съм я нарекъл „обратния завой“, тъй като трасето е “U” – образно.
След горичката, пътечката правеше завой по северния склон (ако въобще бяхме тръгнали от южната страна), което следва да е щадящия маршрут, защото все пак има вариант и за директно щурмуване на височината вдясно към върха. Само, че при разузнавателната ми обиколка в този явно по-сенчест склон все още беше покрит със сняг и се случиха две неща – първо с оглед на все пак затоплящото се време, снежецът ставаше по-податлив на оказвания от мен натиск и тъй като структурата ми е далеч от тази на някоя прима-балерина от „Большой театр“, на всяка втора крачка пропадах в снежеца и второ, тъй като вече бях открил пролетно-есенния туризъм, ниските ми обувки бързо се напълниха със снежец. Това от своя страна изключи определението „щадящ маршрут“, щото от това непрестанно измъкване от снежните ямички, в които се озовавах хвърлих бая силици, а факта, че краката ми бяха и вече мокри не засилваше комфорта ми по никакъв начин. 
Е, когато вече бях с „бойните другари“, нещата не седяха така, нямаше помен от снежец, а само от прясно избуяли тревици, правещи пътеката като постлана с килим и ето в този случай можеше да я нарека с посочения по-горе термин. В момента обаче в които пътеката решаваше да се отправи към седловината между двата хълма, демек да се увеличи малко денивелацията, „Майната“ пак взе преднина, а ние с „Църна маца“ спирахме да поемем дъх на честичко и в един от миговете, в който имах сили освен да изпусна дъха си и да пророня някоя дума й споделих… „Душа, сетИ ли се се‘а защо настоявах да те включим в нашата планинска операция… 
Да не се налага да ходя сам и да гоня по баирите „Майната“. Отговора й, изразяващ се в шумни издишвания на разярен бик и поглед мятащ огнени кълба, в цензурираната си версия можеше да се перифразира по следния начин „Абе що не си тиийт-тиииййт-тииийт-тииийт“. Но добре, че сме широко скроени хора, та си хортуваме и с простаци. 😉
Но това в случая, че „Майната“ ни дръпна по този начин се оказа, че си имаше добра страна, не за друго, а защото ако бяхме изкачили заедно така на наречената от мен „седловинка“, то щях да свия рязко у дЕсно и право нагоре към стърчащите антени на някой от мобилните оператори. И това ми действие щеше да е в следствие на предходния ми опит, когато именно там всички минали преди мен в снега бяха поели във ветрилообразна посока и нямах ясня следа накъде следва да поема и реших, че е най-логично да се изкача на най-високата точка. Ей, какъв зор видЕх тогаз газейки като снегорин по стръмния склон. 
Е, да ама „Майната“ нямаше подобна обремененост и просто бе продължила да следва пътечката, която плавно заобикаляше височината. И точно щях да се развикам, че пак е тръгнала не където трябва, но явно въздуха достигна в достатъчно количество до мозъка ми, за да проявя малко размисъл, че всъщност има голяма логика в нейните действия. Тъй като аз след онези кански усилия, които бях положил да се изкача нагоре по снежната пързалка, бях достигнал антените, само за да поема надолу по противоположния склон, където следваше да е целта ми. Тъй набързо сканирайки предходния си маршрут започналия ми вик „Майна … които следваше да е с продължение – върни се обратно“, се видоизмени в основната максима на един бг-боксьор – продължаваме напред. Ей, ама колко по-лесно се оказа да се следва пътечката, ама аз поне се утешавах, че горе от върха съм хвърлил 360-градусов панорамен поглед на околността.
А, иначе извън брътвежите ми – разходката до природния феномен Столо си заслужава и е много приятна и подходяща дори за семейно походче с деца и не много запалени по планинарството приятели. Отделно и гледката на ширналия се скален венец е доста величествен с отсечените си високи скали над селото, а и панорамната гледка която се ширва наоколо също си заслужава да се полее, поне с по една бирица – както направихме и ние. 😉 
За любителите орнитолози също има нещо което да ги грабне с всичките тези скални птици, които летят наоколо и се шмугват в цепнатините на отвесните скали. 
Ей, големи фокусници са тез ми големи птиченца (не се наемам да казвам какви са, че пернатите не са ми силата) – летят с голяма скорост към скалата и аха да се разбият като врабче в прозорец и хоп, вземе че се шмугнат в някоя цепнатина.
Така и не можах да разбера откъде идва прозвището на тези скали – може би от името на върха над тях – Стола, което произношение на местното наречие се изменя на СтолО. Очаквах да има някаква интересна легенда, но не намерих, а и нямаше местни хорица да споделят историята, ако има такава. Но при тази красота на кой му пука откъде е дошло името. 
А, след като направихме няколко потресаващи опита, да си направим читаво селфи (как пък се бяхме събрали все хора без опит в туй упражнение), си намерихме едно местенце на завет и се заземихме под нежните ласки на пролетното слънце. Направо се размазахме и доста време си постояхме така, ама имахме запланувано да отскочим до още една хубост в този край. С голяма мъка си наложихме да станем и да тръгнем по обратния път към Филката.
Принципно на воините Амазонки, бях обещал да се върнем по друг път, по които се спуснах при самостоятелното ми изкачване, но не изпълних заканата си, не защо се притеснявах от засади на вражески войни по „новия“ маршрут, а просто защо след това разпускане под слънчевите ласки нямах никакво желание, да се изкачвам към най-високата част на баира, само за да се спуснем рязко през едни ми ти скали. По-добре си ни бе по утъпканата и наистина по-лежерна пътечка. 
Яхнахме се на нашия БТР, вседеход, „джоган“ и какво ли не, превозващ скромния ни боен числен състав и след една кратка спирка пред магазина в селото за зареждане с боеприпаси – бира за „генералската част“ от елитната ни част, се придвижихме малко след Брезе, за разклона за с.Долна Добравица. След като малко по-рано бяхме „пленили“ в спомените си очарователни гледки разкриващи се от Столо на Понор-а, то сега бяхме на линия за щурмуване на друга красота в района – водопада Добравишка скакля. За мен тази част от разходка щеше да е също непозната, тъй като при предходното ми посещение на тази красива планина, не бе останало много време, заради вече спомената ми разходка до един друг водопад-красавец в с.Бов. Към селото водеше черен път, видимо добре утъпкан, но решихме да оставим нашия „нископроходим БТР“, тъй като се опасявахме, да попаднем на някоя „мина“ – изровен участък, или големи камъни. А, пък и нали целта бе да подготвим добре „пехотата“ си и да се поразходим, след залежаването зимъска. Но ако вие сте фен на „мотострелковите“ части, то наистина пътя, макар и чер‘ се оказа задоволителен и може да се достигне до първите къщи на селото дори и превозните средства да не са от ранга на военните УАЗ или Хамър.
Ентусиазма ни за дълга разходка определена бе доста по-силна докато бяхме в колата, но докато започнахме да тръмбоваме по пътя – нали знаете, как тези пътища нагоре в планината се вият докато стигнат целта си, вече се озъртахме да видим пряка пътека, по която да направим нашия щурм. Двата ни опита да попаднем на такава, обаче завършиха с крах – първо една пътечка покрай стичащия се поток ни заведе до … водно препятствие, а друга пътечка до изградена отбранителна каменна линия (да се чете до каменната ограда на някакъв имот).
След още няколко минути с прибешки и припълзявания, достигнахме до няколкото скупчени къщички, където следваше да се огледаме за едно разклонение, по което да поемем, съгласно предварителната разузнавателна информация, която имахме. За улеснение или за заплеси като нас , също така имаше и една малка табелка за това, че трябва да свърнем по пътчето в дясно, което подозрително тръгваше в обратна посока. Между другото, тъй като явно бяхме уцелили времето на последното усилено снеготопене, тъй като потока, който минаваше през селото и покрай пътя от който се задавахме, бе с добър воден дебит, което от своя страна ни позволи да се насладим и на още една красота. Току, след като свърнахме и се натъкнахме на място на което поради естеството на почва и скали, караха потока да се стеле на широк периметър, ама пустите му дървета закриваха част от таз прелест. Дето викаше един „природолюбител“ – ей тея дЪрвета пред мен как ми пречат да се наслаждавам на природата. Та те така и ние.
С малко недоверие поехме по пътя – хем се отдалечавахме от селото (или поне така си мислехме) и хем пък рекичката оставаше зад нас. Но все пак навигационната система със заложената цел бе в оназ посока и продължихме да крачим. А, освен че ми се виждаше нелогично да се отдалечаваме от реката, покрай която се бяхме движели през цялото време, то май много ми се щеше вече да сме стигнали. Минахме покрай още няколко къщички и един разклон (на който се придържахме към максимата „хайде У лево“) – май следваше за около 10-ина минути да сме достигнали, ама на мен ми се сториха повече. А, може и да са били повечко и да сме разполагали с грешна разузнавателна информация, но след едно леко спускане, ето че бяхме до поредното поточе, а една табела ни приканяше, да навлезем покрай дърветата, откъдето видяхме и част от нашата цел.
Ами хубавец си е Добравишката скакля, даже някъде я наричат и Добравишка златна скакля, което име също и отива. Хич не е малък – казват че пада му е 20-ет метра, а и както споменах бяхме улучили момента – имаше бол какво да се стича от върха му. Пръските му ни окъпаха дори като бяхме на няколко метра от подножието му. Порових се, да намеря някаква интересна история ( та дори и тривиална), от де идва името му, но нямаше нищо интересно. 
Нямаше истории за влюбени девойки скочили от върха на водопада, не можейки да прежалят своята голяма любов или пък за подгонена от разбойници или заптиета невеста, предпочела да пожертва живота си, наместо целомъдрието си. Може в този край девойките да не се били толкоз влюбчиви или целомъдрени, та затуй да няма някоя подобна сърцераздирателна история. Пълна скука в това отношение. Кой знае, на магазина в Брезе имаше няколко местни, вече почерпени прилично, можеше ако ги бях питал да ми разкажат нещо… Нещо уникално, само за мен, измислено на момента, което аз пък после гордо да споделя и хоп „роди се една легенда“
След като се полюбувахме на красивия водопад, „взводът“ ни реши, че бързия ни блиц-криг в околността е постигнал целта си и е време да се оттеглим към основната ни база в София, преди да се дислоцираме към следващата ни цел на следващия ден. Но преди да направим това решихме да напълним „обоза си“ (търбусите си), в една препоръчана кръчма, от която останахме много доволни.
