Преди време с една колежка обяснявахме на шефка ни това да направиш нещо с упоритост и на инат, което си има разлика и своите нюанси. Упоритост се иска да извървиш дългия път до някой връх, с планиране, подготовка и вървене… При ината не е точно така – може просто да тръгнеш хей така, на момента, само и само защото ти е „влязла някаква муха“. А моето днес си беше чист инат.
Нали знаете какво казват, че най-не познаваме родния си край. Е, май и аз не се различавам от това правило. От време на време ми попада информация за някаква атракция около родното ми място, за която преди това не съм чувал. Така стана и през изминалата зима – научих за един водопад в едно от приграничните села, което за мен бе голяма новост, все едно се бе появил така от нищото на мига, а той си е бил там от край време. Бях си казал, че на пролет задължително ще отида да го видя, тъй като по оскъдната информация която бях подочул, то през летните месеци може да се случи и да няма вода.
Та постарах се да проуча къде се намира и откъде да мина, за да стигна до него. Беше ясно, че по пътя Кюстендил – Дупница, между селата Нов Чифлик и Невестино, трябва да се отклоня и да поема към други кюстендилски селца с благозвучните имена като Недялкова и Рашка Гращица, Згурово, Пелатиково, за да достигна до Смоличано. Именно в това село се намираше водопада наречен на едно от най-красивите (за мен) женски имена Ана – име толкова кратко и същевременно красиво. Ако трябва да обяснявам защо толкова ми харесва това име, няма да мога да дам конкретна причина, но нищо чудно, ако някой психолог се разрови в батака в главата ми, да се окаже, че нейде на младини е имало некоя мома с туй име, по която съм въздишал. 
Първия ми план да посетя водопадчето бе в последните дни на зимата, които се случиха да са непривично топли и слънчеви. Чудничко – викам си аз, точно реките ще са най-пълноводни от топящите се снегове по планините, а водопада ще е в пълния си блясък. Вече се виждах как на път за София, ще се отбия пътьом, да презаредя батериите за напрегнатото столично ежедневие. Но не би – оставих верния Фильо да свърши малко работа на баща ми, а аз се завърнах в милионния град с автобус.
Реших да взема реванш по Великден. Достатъчно време ще имам си мислех, все пак 4 почивни дни се събират, все един ще става да прескоча до там. Даже офертирах други ентусиасти – „градския“ и „яката дупара“, ама те ме отрязаха – други планове си имали. Нищо викам си, то аз мога и сам, пък и нали си имам традиция поне веднъж годишно да си правя индивидуална разходка до някъде. Нямам проблем с това да остана сам със себе си за известно време. Добре си се разбирам с мен си, до сега не се е стигало до някакъв скандал. Ама ако очаквате да ви обяснявам, как в тези моменти преосмислям живота си и решавам основополагащи казуси, изковавайки бъдещето си – няма такова нещо. И с любите ми дружки и сам изхвърлям тъпотиите от главата си и просто се наслаждавам на природата около нас.
Но да се върна отново на плана ми. Оказа се, че отново съм си правил „сметката без крачмар“ – на връх самия празник щяхме да гостуваме на друг член на семейството, тъй че реално трябваше да разчитам само на два от дните, за да се запозная с „хубавата Ана“ Ама все за два дни щях да успея, надъхвах се аз, даже мислех да напълня малко от водата от известната чешма от която моите съграждани често пълнят бутилки за пиене, намираща се в началото на разклона, след като се отбиете от пътя Кюстендил-Дупница. Там обаче почти винаги има опашка и ако сте решили да се възползвате и вие да напълните бистра и вкусна водица за вкъщи, то продължете още малко и веднага след табелата на следващото село Недялкова Гращица ще откриете друга чешма на която няма никого, а тя е изградена като един приятен кът за отдих.
Случи се обаче двата ми свободни дни да са с лошо време – преваляваше и за разходки не бе подходящо. Отново бях изтеглил късата клечка и най-неприятното бе, че следващите два дни, които прекарахме на маса, бяха идеални за разходки. Но явно и тогава не било писано да се видим с Анчето.
За този уикенд отново начертах плана – вземам си Филката и на прибиране в неделята пак се придържам към първоначалната идея – леко отклоняване до водопада. Но майка се обади и каза, че смятала да ходи на гости на роднини да честват рожден ден някакъв си – тоест нямаше как да и причиня това и на нея. Не е на възраст на която да се провира през разни шубраци в търсене на водопади или други някакви си природни феномени. Е, нищо де, като се прибера в съботата ще отскоча – успокоявах си се. Имах само един малък ангажимент свързан с външния ми вид – посещение при фризьора ми, тъй че имаше достатъчно време и за разходка. Само дето не бях предвидил, че и другото родителско тяло може да има някакви планове, в които съм включен и аз. И наистина имаше такива. Оказа, се че искаше да отидем до бащината му къща, да свършим една работа набързо, но не било спешно, можело и малко в по-късния следобед. Не можех да му откажа. И без това ме молят за толкова малко неща хората.
Тръгнах все пак да подстрижа малко къдрите си, дето ги нямам и точно преди да отбия към центъра, гледам разцъфналите люляци по улиците и си мисля как времето е страхотно за разходка. И тогаз се прояви големия, глождещ и разкъсващ ме инат, толкова типичен за зодията ми, та реших, че има време и да отскоча до водопада, да мина през фризьора и после да свършим и работа с баща ми. Защо пък трябваше да се лишавам за пореден път от идеята си за Ана – щях да се напъна да го свърша точно в този ден. Все пак следващото ми идване можеше вече да е в горещините и тогава да няма водопад.
Минах набързо през бензиностанцията и газ към целта. Пътят до някъде ми бе познат – бях минавал през едната Гращица и бях стигал до Згурово, но след това останалите села за мен бяха просто имена които съм чувал някога, но нямах идея какво да очаквам. Признавам си, че минах през тези села със скорост над позволената, за да мога да спестя малко време, в оказалия се натоварен с планове следобед. Даже нямах време да се усмихна преминавайки през Рашка Гращица, макар че някога в детството си, като чуех това име винаги ме е напушвал смях. Струваше ми се много забавно наименование. Всъщност названията на селата по този край минават за едни от най-странните, произтичащи най-вече от местния диалект, но колкото и да са странни, то мисля че отстъпват далеч-далеч в тази класация на безспорните лидери габровските села – Торбалъжи, Сърбогъзи и Пръдлевци.
Достигайки до Пелатиково трябваше да понамаля темпото – пътят започна да се вие нагоре, описвайки обратни завои, но имаше места където явно се бяха активизирали свлачища и годно за минаване бе само едното платно – веднага след селото имаше място в което се беше изсипала голяма маса отломки, както си мислех тогаз, а след минути се, оказа, че това всъщност бе част от пътното платно, което липсваше малко по-нагоре. Имаше и още няколко пропадания, но бяха запълнени акуратно и нямаше проблем за придвижването дори с Филката. Позволих си да спра за момент и да се насладя на хубавата гледка, която се разкриваше към една от махалите на това село и на част от Осоговската планина.
Скоро след това достигнах и до разклон, с изоставена сграда – може би някогашен „смесен магазин“, днес изоставена и тънеща в разруха и единствено по ново в нея бе надписа „Гранична зона“. Значи можеше да очаквам скоро да попадна на момчета в „зелени униформи“ и да ме проверят. Но за разлика от други гранични отряди, тук не се заяждат с туристите и ако всичко ви е наред няма да имате проблем, така че евентуалната ми среща с тях не ме притесняваше.
Останалите няколкото едновремешни табели ме информираха, че няма да се отклонявам вляво или вдясно, а както обича да казва Кобрата „продължаваме напред“. След метри обаче асфалта изчезна и се притесних дали Филката ще може да се справи с този път ако са се появили неравности с годините. Притесненията ми обаче бяха напразни, макар и черен пътя бе в добро състояние, позволяващ придвижването с нормална за тези условия скорост и не се налагаше да пъпля, за да преминавам през неравности.
Селото се оказа бая дълго или просто така ми се стори карайки по черния път. Но определено като землище сигурно няма да е малко, като се има предвид факта, че някога то е било съставено от цели 17 махали пръснати една от друга. Според последното преброяване жителите са 27, но аз не видях жива душа преминавайки от там. Още в началото на XVII век селото се среща в турските регистри под името Исмуличие. Една от легендите гласи, че някога в близост до селото се запалила гъста борова гора и потекла река от смола и така било наречено Смолица. Самите хора наричали себе си „смоличане“ и така в последствие названието се е изменило до Смоличано. Другата версия пък е с откритата старата каменовъглена мина в околността, от която явно са се добивали каменни въглища, които тукашните хора наричали „смолнати камъни“.
Няма как да се объркате единственото разклонение е при кметството, където се придържате вдясно, то и пътя го подсказва – видимо е по-използвания. Следващия разклон бе за пътя за с.Ваксево, където освен две табели от време оно, имаше и една друга от наши времена, подсказваща, че в района са се правели скорошни подобрения и няма да намерим само разруха.
Според малкото сведения, които имах то вече трябваше да се оглеждам за водопада. Вече се виждаше реката, в която имаше доста вода, което ме караше да потривам ръце (това образно казано – ръцете ми стискаха волана за управление), че може да стана свидетел на най-красивата страна на един водопад, когато се излива най-сериозния дебит вода от върха му. Наистина след 50-ина метра между дърветата на отсрещния склон се прокрадваше горната част от 15-те метра височина, но за моя изненада той се оказа, не на самата река, а се явяваше неин приток. Но въпреки това ясно се виждаше, че в този приток има достатъчно вода.
Продължих нататък по пътя, за да намеря място сред гъстата растителност, откъдето да пробия към реката и водопада и скоро се озовах пред мост минаващ през реката. Веднага след като преминах през него спрях и реших да изпитам новите си планински обувки.
След кратък оглед на обстановката и терена реших, че е най-подходящо да щурмувам Ана покрай реката. Слязох от моста и тръгнах смело покрай пълноводната река в опит да намеря пролука в гъстия шубрак, откъдето да имам страхотна гледка към водопада. Обзеха ме спомени за детството. Май забравих да спомена, че реката на която се намирах се казва Елешница , един от притоците на Струма. Тръгвайки срещу течението й, може да се стигне чак до връх Руен – извора й се намира на 400м. от върха. Река, която по пътя си по-нататък преминава през с.Ваксево, където като дете съм гостувал с братовчед си при неговите баба и дядо и се мъчехме да преградим същата тази река. Е, това ставаше през лятото, когато реката се превръща в поток. 
Спомням си как на няколко пъти бяхме супер доволни, че сме успели да спрем течението й, със своеобразния каменен бент, но бързо научавахме урока колко могъща е водата, след като няколко часовия ни труд биваше отнесен за секунди.
Опитах да тръгна фронтално към водопада, но за да успея, трябваше да се събуя бос, за да успея – навсякъде имаше вода. Продължих по течението и все пак успях да намеря начин да се добера до водопада – покрай скалата от която падаше, можеше да се намери сух подстъп. Е, успях, добрах се до него и усещах нежното докосване на пръските на Ана, намирайки се в подножието му.
Там отдолу зад пръските на водата имаше скален тунел, които мислех че ще ми позволи да огледам красивата осанка на тази „срамежливка“ и от другата страна. Е, можеше да се получи, стига да си взел дъждобран, тъй като оттатък се изливаше сериозно количество вода.
Бях доволен, но не съвсем. Гледната точка, която имах към водопада беше леко страничен, а ми се щеше да намеря точка от която да мога да видя цялата му прелест фронтално. Все пак не прилягаше на един „кавалер“ като мен да се промъква към красивата Ана отстрани, а бе нужно да намеря начин да намеря път, по който да се изправя пред нея и да се представя.
Затова трябваше да измисля нещо друго. Слязох отново до реката и започнах да търся друг начин да се изправя пред „нея“. И както се казва – (ентусиаст) който търси, той намира. 😉 Помогна ми, геоморфологията на терена – скалите са варовикови и тук-там се образуват по-изпъкнали части от натрупалия се варовик. За мен пък тези „островчетата“ бяха перфектни да прескачам от едно на друго, използвайки ги да се добера до целта. Отново успях, но този път не на инат, а с упоритост.
Легендата за името на водопада се свързва с някогашна красива девойка – Ана. Както често по нашите земи, легендите се свързват с трагични истории и тази не прави изключение. Преданието гласи, че Ана се споминала (без да се уточнява как и дали както в други случаи е имало намесено някое турско заптие, което да я преследва), като от очите й изникнали два извора, а косата й образувал водопада пред който се бях изправил.
Е, можеше Ана да няма „най-гъстата коса“, но пък имаше хубава прическа и си заслужаваше да се изправя пред нея и да се запознаем. В онзи момент си мислех, че понякога да направиш нещо на инат, не винаги води до кофти последици. Явно понякога се случва и нещо приятно и хубаво.
Знаех, че скалата над водопада е свято място. Там е бил разположен манастирския комплекс „св.св. Йоаким и Ана“. Така и така бях там, реших да му хвърля един поглед. Върнах се до колата, оставена пред една от последните къщи в селото продължих пеш до манастира – пътя ми се видя вече прекалено екстремен за Филката, а и аз нямах нищо против да се поразтъпча малко. То се оказа, че е съвсем близко.
Вижда се ясно, че църквата е ремонтирана съвсем наскоро. В сегашния си вид е изградена през 1 888г., на мястото на друг храм, които се предполага, че е бил опожарен при нашествието на турците по тези земи. Личеше си, че и двора е облагороден и е страхотно място човек да се разходи за един ден и да излезе извън града.
А ако се върва на преданието, то от чешмата която е пред църквата, и изградена на един от двата извора (изникнали от Анините очи), блика лековита вода, която е много полезна за очите. Така че може да се мине и една лечебна процедура. Аз също плиснах няколко шепи по лицето си с надеждата, да подобри зрението ми, а защо не да прогледна и за истинските и ценни неща около мен. 😉
Чешмата е изградена с 12 чучура, от която тече лековитата вода. Броя на чучурите, може би символизира дванадесетте апостола, но явно в днешни дни, някой е решил да и придаде модерен привкус и върху всеки един от чучурите е поставено мотото на различните зодиакални знаци. Интересно определено, но не зная те да са свързани по някакъв начин с православието.
И тъй завърши моето няколко часово приключение в родния край. Започнало на инат, но определено заслужаващо си. Мислех, че леко забързаното темпо ще ми отнеме част от удоволствието, но не беше така. Лиших се само от възможността да пообщувам с възрастното семейство, което видях в последната къща, току под манастира, тъй като наистина вече времето си течеше неумолимо и щях да закъснея. Но пък като зная колко общителни са хората при нас, то може би е доста оптимистично да си мисля, че бихме се разговорили надълго и широко.
Тръгнах си доволен и щастлив и спрях само отново да помахам на само моята в този ден, красавицата Ана…