След като сутринта бяхме отделили на старите и отмиращи македонски села, като Бабино и Железнец, в ранния следобед пристигнахме в модерната и растяща столица – Скопие. Тримца бяхме посещавали града вече, аз и „Старшия“ заедно с една друга група, с която пътувахме до Охрид, а „Покахонтас“ с нейни приятели, но по някакво стечение на обстоятелствата го бяхме направили през една и съща година – 2012.
Скопие, както и при нас е дом на около 1/3 от населението в днешната република Северна Македония – според официалната статистика около 650 – 700 хил. живеят в града и предградията му, при население малко над 2 млн. души за цялата страна. Голям град си е за мащабите на региона и за мен бе леко притеснително какво ще е движението в този работен ден. Беше натоварено, но някакси не толкова натоварващо колкото в нашата обична София, но това го отдавам на по-голямата толерантност и спазване на правилата у тамошните шофьори – където нямаше нагли прераждания на светофарите, престроявания в последния момент и засичания. Никой не ми и „свирна“, докато карах не много ориентиран през града.
Признавам бе ми доста интересно да видя столицата им отново след толкова години. Е, какво толкова, би казал някой, да е минало столетие, да очакваме нещо коренно различно. Но не е така, става ли въпрос за Скопие от онези години и сега, то разликите можеше да се равняват не на столетие, а направо на хилядолетия. 
Всъщност преди пътуването си, за което споменах две години по-рано също имах преминаване през града, но от онзи първи ми досег до Скопие нямах някакви ясни спомени, а само си спомням крепостта над центъра на града, от която се разкриваше гледка към града, но и там кипяха усилени дейности.
При посещението ни п/з 2012г. центъра бе една строителна площадка, а моите впечатления си останаха много … разнопосочни, да ги наречем. Странно ми бе, че виждах паметници на личности, които в училище са ме учили, че са свързани с българска, византийска, гръцка история, но тук ги виждах в различна светлина… Имаше недоумение, защо всички нови строежи са в някакъв неокласически, старинен стил, но пък от друга страна и много забавно ми бе сред всичкото това струпване на сякаш нямащи нищо общо помежду си исторически личности и другите както аз ги нарекох „закачливи“ статуи имитиращи „бика от Уолстрийт“, на ваксаджия, на „пазаруващи кифли“ и т.н.
Но да обясня на каква почва бе твърдението ми, че няколкото години разлика от предходното ни посещение, може да имат значението на хилядолетие. Тук е нужно да отделим малко време на едно решение на управляващата социалистическа партия от 2010 г., наречено проект „Скопие 2014“. Та тогавашните управници вземат решение, коренно да префасонират идеалния център на Скопие, като се издигнат много паметници на личности, свързани с историята на македонските земи, както и да се построят няколко обществени сгради около Вардар, придаващи на столицата нов облик и някакси по-старинен и исторически вид.
Проекта си е бил доста мащабен – над 20 сгради е било заложено да бъдат изградени, 40 паметници да намерят своето място около тях, допълнително няколко моста трябвало да се построят над реката, а на някои от централните сгради фасадите също трябвало да претърпят реновиране. Архитектурата трябвало да придаде на новите сгради, доста древен вид, като казват че целта на всичко това е, да се създаде „самочувствие“ на сравнително новата държава, изграждане на македонската идентичност, като се придаде „приемственост“ на историята й от античността през Средновековието до наши дни.
Други казват пък че цялото това строителство е имало и чисто икономическа цел за определен кръг от хора, като проекта е погълнал близо 10 пъти повече средства от предварително планувания бюджет, като се е ползвал добре познатия и у нас способ, да се наемат определен кръг от фирми, като им се е заплащало значително по-висока цена, ако се сравни с това какво би струвало на пазарни цени. Многократно проекта е бил подлаган на унищожителна критика от местното население, което негодувало, че толкова средства се заделят за това, при положение, че стандарта на населението е нисък, а стопанството на страната не добре развито и с висока безработица.
Връщам се обаче към нашите страсти и очаквания. От написаното по-горе е ясно, че при предното ни посещение, сме били в разгара на реализирането на този проект, когато центъра бе наистина строителна площадка. Става ясно и защо очаквахме новия вид на централната част да ни върне назад във времето, с оглед на това, че новите сгради, следваше да ни пренасат във времена назад до Филип и Александър Македонски, че и преди тях. Бяхме се настанили в един апартамент буквално на няколко минути от площад Македония, като отново трябва да отбележа, че младежа който ни посрещна бе много отзивчив и любезен. Евала им на хората за обслужването навсякъде. Това не може да им се отрече.
Тръгнахме към площад Македония – сърцето на северно македонската столица, като този път по-различното бе както времето на нашата разходка – привечер, така и настройката ни – през цялото време се бяхме абстрахирали от историческите дрязги съществуващи със съседите ни и гледахме на всичко около нас с безпристрастния поглед на обикновени туристи. Там, на площада, доста от нещата си бяха точно както ги помнехме, но същевременно нямаше и нищо общо. 
Посрещна ни познатия огромен паметник-фонтан „Войн на кон“, който аз винаги съм свързвал с Александър Велики – просто защото в едно от предните си пътувания бях прочел табела към паметника, удостоверяваща, че това е той. Но явно „споровете“ с гърците са принудили в последствие македонските власти да го обезличат с „Войн на кон“ (ама ние си знаем кой е този войн).
Там си бяха и другите огромни статуи на „местните“ герой – Самуил, Даме Груев, Гоце Делчев и император Юстиниан Велики. За последния много се бях чудил, каква ще да му е връзка с македонската история, но се оказа, че е родом в едно градче находящо се в близост до Скупи (някогашния предшественик на Скопие). Тъй че получих отговор на нещо, което ме бе учудило преди години. Разбира се, имаше и промени – бяха се появили нови сгради и от тази страна на река. Ясно си спомнях „Павилиона“ на площада, които в спомените ми бе едва ли не близо до средата му, а сега ми убягваше, докато установя, че е точно до една сграда, която преди просто я нямаше.
Но най-големите промени бяха оттатък „Вардаро“. Всеки от нас е чувал за тази река, от фолклора, от македонските народни песни и лично за мен тази река си остава едно голяямо разочарование. Ами, винаги съм си я представял много голяма и пълноводна, а общо взето само този път водата покриваше дъното по цялото и корито, а предните пъти си бе направо някакво заблатено поточе.
Иначе погледнато „статистически“ това е реката, която е „най-“ по македонските земи – най-дългата, най-пълноводната, чак да ти е чудно как съседите ни не са приели името, с което вакъфа на османския паша от XVв. я нарича – Велика река. Иначе самото наименование се счита, че идва от тракийското Bardários и означаващо – „черна вода“. Е, за нас си беше точно такава, като се има предвид, че предприехме разходката си привечер. 😉 Та над реката, освен познатия ни стар „Камен мост“, бяха изникнали още три пешеходни моста в близост един до друг. Като този в посока срещу течението на реката, явно все още беше в доизграждане и сега леко ни закриваше гледката към „Стария“ народен театър. 
Оказа, се че съгласно проекта „Скопие 2014“ на същия този мост е трябвало да има и огромно виенско колело, но явно дори и на „макетата“ им е дошло в повече, тази препратка към едни други бивши империи и техните столици.
А другия бряг вече определено не бе строителна площадка, но нямаше почти нищо общо с това, което помнехме от предходното си преминаване. На първа линия до реката се бяха въздигнали няколко барокови сгради. В ляво от „Каменния мост“ се издигаше музеят на „Македонската борба за държавност и независимост“, която в интерес на истината беше издигната още през 2012г., но пък вече и площта около сградата бе облагородена.
В дясно от моста пък се „кипреха“ поредица от нови „старинни“ сгради, в които са настанени няколко държавни институции. Безспорно един от новите символи на Скопие, ако се съди по всички брошури и туристически сайтове е сградата приютила „Археологическия музей на Северна Македония“, заедно с още две от държавните й институции – „Конституционния съд“ и „Националния архив“. Гледайки я човек, като нищо може да остане с впечатлението, че се е пренесъл в Гърция. 😉
Разбира се през няколко крачки на парапета разделящ ни от реката, бе накацал по някой паметник – всъщност толкова много паметници на едно място, едва ли може да се види някъде другаде. Ама наистина са мноооого. Това може да се потвърди и ако човек премине през новия мост срещу „Аехеологическия музей“, който официално се нарича „Окото“ или „Мостът на цивилизациите“, на който са поместени цели 28 
скулптури, от антични македонски владетели – като царете Пердика, Александър I, Персей и т.н., явно за да се внуши, че историята на държавата на която бяхме на гости, се простира далеч назад във времето още от VIII в. пр.н.е. 😉 
И за да се създаде пък приемственост там имаше и доста по познати за нас лица, като Иван Владислав, Петър Делян, Ивац и др. познати ни исторически личности. То и сърбите биха срещнали добре известни им образи от техните учебници – Стефан Душан и Крал Марко. 😉
Но да се върна на левия бряг – след „Архелогическия музей“, следваше поредната бяла сграда на „Агенцията за електронни съобщения“, а до нея пък имаше една колонада с паметниците на осем може би от най-видните „македонски девойки“, ама кой ще да са, даже не си направих труда да се поинтересувам. Наистина ако тръгне човек да „влиза“ в подробности за всеки един от паметници на кого е и какво е дал на историята – ще трябва да си задели една цяла седмица. Зад колонадата пък на площад „Майка Тереза“, са скрити сградите на „операта и балета“ и на „филхармонията“.
Връщайки се на „първа линия“, продължихме разходката си покрай една овална сграда, приличаща ми на някаква ротонда, която също е с бял мраморен оттенък и е дом на поредното държавно учреждение – Агенцията на финансовата полиция. Непосредствено до нея следва, поредната нова „стара“ сграда, в която са настанени чиновниците от Министерството на външните работи, която завършва „историческия“ бароков облик на града.
Срещу тях се намира другия изграден нов мост над Вардар, които този път е посветен на хората, свързани с изкуството и живели по македонските земи – Art Bridge. Разбира се, тези личности са увековечени с една нова дузина паметници, като сред тях може пак да се видят познати имена, като Братя Миладинови и Никола Вапцаров примерно.
В единия край имаше табелка, която даваше разяснения, че това са личности, свързани и творили по македонските земи, което може би пак е поставено, след поредния спор с гърците и техните ултиматуми относно името и историята на младата държава. Но пък за мен това определение си е ОК – въпреки всички спорове между различните държави и историците им, то едва ли някой може да има възражения за една такава „формулировка“, защото си е факт, че тези хора наистина са обитавали тази географска област, а пък и такива личности обикновено толкова изпъкват с таланта, които притежават, че в много случай са били обект на вдъхновение и почитание на хора определящи се българи, гърци, сърби, косовари, македонци… За такива хора е трудно да ги заключиш в една „етническа“ рамка. Но това са си мои размишления, с които не искам да ангажирам никого и да защитавам една или друга теза.
Всъщност първоначално реакциите в медиите в Европа, относно новия облик на Северномакедонската столица са били доста остри, описвани като „кич“, но в последствие се наблюдава едно омекване на тона и все по-често се употребява, че Скопие се е „превърнал“ в един вид тематичен парк, подобен на „Disney’s world”. И въпреки противоречивите внушение, то се приема като интересно от туристите, на които едва ли им пука, че поставените кораби в реката изпълняващи функция на хотели и заведения, от историческа гледна точка са абсурдни, но за всеки би било интересно да пренощува на тях или да похапне някоя вкусна гозба и едно питие на палубата им.
Кой знае може пък решението за „Скопие 2014“, да се окажа една добра дългосрочна инвестиция, която да се избие от бъдещите постъпления свързани с туризма, но времето ще покаже, дали това е така, като се вземат предвид и разходите, които ще имат за поддържането на този „тематичен парк“. 😉
Ние обаче отново преминахме през Каменния мост , за отидем в посока осветената крепост. След поредния огромен паметник „Воин“ , който официално не е на Филип Македонки, ама който всички свързват с него, започва истинския стар център на града – скопската чаршия. За Скопие може категорично да се твърди, че е сравнително нов град, не от историческа гледна точка, а от чисто архитектурна. Това се дължи чисто и просто на един природен катаклизъм. Периода Ноември 1962 – Юли 1963 не е бил никак благоприятен за скопчани (не зная дали всъщност така е правилно да се наричат жителите на града). Предполагам, че широко се е ширело мнението, че те по някакъв начин са разгневили бог, който ги е подложил на редица изпитания – първоначално в късната есен Вардар придошла и заляла града и причинила сериозно наводнение. Истинското бедствие обаче настъпило няколко месеца по-късно – на 26 юли 1963 силен трус с магнитут 6.1 по Рихтер разлюлява Скопие, вземайки живота на над хиляда човека и разрушавайки около … 80% от сградите в града. Големите разрушения, се отдават не само на силата на земния трус, но и на неправилното строителство, което не било съобразено с факта, че местоположението на града е в земетръсна зона. Спомен за това „събитие“ е спрелия часовник на старата ж.п. гара, които е застинал в часа на започналия силен трус и оставен да напомня за следващите поколения за този тъжен момент от историята на града.
Тази „човешка драма“ предизвикала широк отглас по цял свят, както и много нации откликнали на призива за бързото възстановяване на бъдещата столица, като тази нелека задача била поверена на японския архитект Кензо Танге. За мен това звучеше доста екзотично като информация, но се оказа че си има много логично обяснения. По това време японските архитекти са били най-известните и модерните, а Япония най-силната икономика по онова време, съответно с най-големите строителни проекти. По същото време пък СФР Юголавия, част от която е днешна Северна Македония, пък се е нареждала на второ място сред световните икономики и някакси логично било да използват услугите на най-модерните в онова време архитекти. Същата тази драма може би е позволила осъществяването на проекта „Скопие 2014“, след разрушаването на гъсто населената централна част и изнасяне на населението в покрайнините.
Но да се върна от историческото отклонение към „старата скопска чаршия“. Тя сравнително не е била толкова засегната след бедствието от 1963г. и запазила облика си, от времето на османския период, през които е изпълнявала ролята на истинска централна част на града, в която се вихрела търговията и кипял стопанския живот. Днес тесните улички на този град също може да се нарекат като търговската част на Скопие, с наличието на много магазинчета предлагащи каква ли не стока, малки сладкарници и заведения. 
Но това е и зоната на албанското малцинство, тяхната „крепост“ така да се каже. И ако трябва да направя сравнение в посещението ми от преди години, то и там имаше промяна, не толкова във външния вид на района, а по-скоро в някакси по-артистичния дух, за разлика от преди, когато поне аз го бях чувствал като някакъв враждебен и леко плашещ район. Ама това са си лично мой възприятия, които може да са били свързани с личното ми разположение на духа и нагласите ми за съответното време.
Всъщност една от версиите за мащабното строителство около и отвъд реката е свързана и с теорията, че по този начин мнозинството „македонците“ (християните) се противопоставят на „албанците“ (мюсюлманите) и изместват „центъра“ на града в македонската част, докато преди чаршията се е смятала за такова място.
Но това пак опира до политика, в чиято полемика, лично аз не смятам да навлизам. Но може би има някакво такова противопоставяне, тъй като в няколко села по пътя Охрид-Скопие се развяваха албански знамена, но не и Северномакедонски.
На нас обаче вече ни стържеха стомасите и бе време да се вслушаме в съвета на нашия хазяйн и да намерим кръчмата, която ни бе препоръчал. В интерес на истината тя се оказа, малко далеч в един от кварталите издигащ се над центъра – Водно. Може би минахме през много други заведения, но ние държахме да посетим препоръчано ни от местните, за да може отново да се насладим на превъзходната кухня. А, пък и на път дотам можеше да се разходим и по някой о съседните улици и да си припомня онези „веселяшки“ паметници, които помнех.
Някои успях да открия, но на „бика“ му бе откъсната опашката, а и там имаше промени от моите спомени – фасадите на блоковете бяха реновирани в приетия бароков стил, а до къщата-музеи на Майка Тереза се извисяваше силуета на някаква бъдеща църква, която преди я нямаше въобще. Кръчмата пък, макар и далеч си заслужаваше и ми се искаше да имам два стомаха, че да мога да погълна повече от вкусотиите й.
И ако трябва да обобщя впечатлението си от краткия ни престой в столицата на Северна Македония – то определено бе различно от предните пъти и определено си остава много положително, без значение кой как ще я нарече – „кич“, „тематичен парк“, „старата нова история на македонския дух“… Хората бяха много приветливи и любезни, а всъщност за едни пътешественици може би това е най-важното и значимо.
На следващия ден, преди да тръгнем към Родината бяхме решили да отделим време на една природна забележителност до Скопие, за която толкова много бяхме слушали – каньона Матка. Е, как може да го пропуснат такива ентусиасти като нас, моля ви се. Ама, историята е показала, че може. И преди години като бяхме в района, каньона си ни влизаше в плановете, ама го пропуснахме…и то два пъти. На път за Охрид и на връщане от там. И защо се случи така? Ами и двата пъти подминахме отбивката на магистралата и те така. Сега обаче, за да няма недоразумения, бях пуснал господина от навигацията да ни заведе там и след 30-ина минути подминахме в с.Долна Матка, преди да стигнем до паркинга със заведенията преди каньона.
Хубавото бе, че сме извън сезона, освен това бе и понеделник, тъй че със сигурност щяхме да избегнем лудницата там, която по думи на очевидци се сравнява с тарапаната на Момина скала на Витоша в хубавите летни уикенди. Е, ясно бе че нямаше да се „бутаме“, ама пък явно „мъртвия“ сезон щеше да затрудни и мераците ни денят ни да започне с ободряващо кафенце – нито едно от околните заведения не работеше.
Хванахме срещу течението на р.Теска, която в течение на милиони години е образувала въпросния каньон, същата тази река Треска, на която и се бях нагледал по-рано. При първоначалното ми проучване бях забелязал, че на тази река се намират няколко язовира и си мислех, че може да ни предложи гледки подобни на нашите по река Въча… Как ми се искаше от Битоля да поемем именно в посока първия язовир по течението й – Козяк, който е и най-големия в Северна Македония, а виещия път по склоновете около него беше много примамлив, но тъй и не можах да разбера дали можеше да стигна до Охрид по този маршрут.
А особено сред фиаското ми от втория ми ден, когато се оказа, че трябва да заобиколя половината страна от селото в което бяхме отседнали до Прилеп, защото това което бях сметнал за път бе непроходим за нашия верен „Фильо“ – просто не посмях да рискувам. Но мисля, че е само въпрос на време съседите ни да разберат туристическия потенциал на един подобен маршрут – все пак може да се каже, че онзи язовир е сравнително млад – завършен едва през 2 003-04 год. Следващия по трасето „Света Петка“ пък е още по-млад и ненавлязъл дори в тийнейджърска възраст – построен едва през 2012 г.
Но ясно бе че на нас ни предстоеше да видим третия от язовирите по поречието – за това говореше както ВЕЦ-а, покрай който ни водеше пътека( или както са известни в С.Македния – ХЕЦ (Хидроелектроцентрали)), а също и високата язовирна стена, до която скоро се озовахме. Всъщност Матка в познатия си днес вид е именно дело на симбиозата на природата и хората, като през 1938г. е построен първия язовир на територията на днешна Северна Македония.
А, пътеката започна много обещаващо – изсечена в скалата, на две-три места образуваща малки тунелчета, докато се озовахме на може би най-сниманата част от каньона – църквата „Свети Атанас“ и каменния туристическия дом и ресторанта към него. Той работеше, което за нас означаваше, че все пак щяхме да се насладим на чашка ароматно кафе и да заредим с малко тонизиращ кофеин. Там видяхме и наши сънародници, които явно бяха отседнали в хотелчето, но ние ги оставихме да закусват на спокойствие, а ние нямахме търпение да се насладим на показващите се над скалите топли мартенски слънчеви лъчи.
Тук човек трябва да реши какво точно иска да прави, особено ако няма на разположение целия ден на разположение. Един от вариантите както се оказа е, да се тръгне по пътечка нагоре по склона, откъдето може да се хвърли поглед от високо на тази красота около язовирната стена, а и да се посетят няколко стари църкви и манастири разположени на билото над каньона. 
Друг вариант е да се вземе някой каяк, с които да се гребе из тесния каньон, което пък би позволило на човек, да се спира на разни интересни места, а защо не да се организира и своеобразен пикник на някое усамотено и сгушено местенце. Ако пък не сте уверени във водата като нас, то има и друг вариант за плаване – големите моторни лодки, с които може да пътувате цялата група, хем по-безопасно ако сте вързани в ръцете, хем и по айляшко.
Ние обаче избрахме третия вариант – да продължим по пътеката, която вие по поречието на реката. Трябва да си призная, че не бях разузнал предварително различните варианти, както и техните предимства, но ние определено имахме нужда да се разтъпчем малко. Колкото интересна да бе обиколката на съседите ни, то все пак ни липсваха разходките, които доколкото ги имаше бяха кратки и ненатоварващи. А, след „зимния ни сън“ определено имахме нужда да се раздвижим, тъй че затова се насочихме с бодра крачка по споменатата вече пътека.
Пътечка определено е готина – в продължение на 5-6 километра се вие над вода, като ту е изсечена в скалата, ту преминава през гората сред дърветата, което пък често скрива панорамната гледка към каньона, но си представям какъв кеф е да си тук, под сянката и до прохладните води, в летните юлски и августовски жеги.
На отсрещния бряг пък имаше няколко дървени хижи – не мога да си представя, че са частна собственост, тъй като Матка е обявено за природен парк и не би следвало да се разрешава строителството, та било и на немасивни постройки. Като се има предвид манталитета ни по тези географски ширини, то може да се е намерила законова пролука, за някои по равни от другите, ама пък не бяха нищо луксозно и помпозно каквито биха били архитектурните виждания на подобни хора.
Края на пътеката, поне в лесно проходимата си част се намира точно срещу една от пещерите в каньона – Врело. Тъпото бе, че бяхме точно срещу нея, но нямаше как да я посетим – макар отсрещния бряг да не е далеч, не е шега да се преплува, като се има предвид, че дъното е на десетки метра под водата, а водите са ледено студени по това време на годината.
Докато вървяхме под нас премина една от лодките прекарващи туристи през каньона и до пещерата, а в мен се зароди надеждата евентуално да им привлечем вниманието и да ни прекарат до отсрещния бряг и да се върнем с тях, за един по-различен поглед на Матка. Но надеждата се изпари след, като малко преди да излезем от гората на открито, чухме как лодката избръмча по обратния път и стана ясно, че ще трябва да се върнем по същия път.
Определено мога да кажа, че си направихме страхотна разходка, но пък може би избрахме най-малко вълнуващия маршрут от възможните да се разходим из каньона Матка. Сигурен съм, че ако се бяхме изкачили до билото щяхме да имаме далече по очарователни гледки към скалите, като в добавка щяхме да видим и няколко манастира (поне такова е обещанието за този маршрут). 
Варианта с лодка също би ни предоставил далеч по-добра гледка плавайки по средата на реката, плюс допълнителното посещение на пещерата… Но пък аз лични изобщо не съжалявам за това – имам чувството, че ще имаме други възможности да се възползваме от маршрутите, които този път игнорирахме. 😉
С това може да се каже, че обиколката ни в Северна Македония приключи и ако тръгнах без никакви очаквания, то мога да кажа, че в крайна сметка бях приятно изненадан и много доволен, че се спряхме на този вариант за първото ни пътешествие за тази година. И ако човек е достатъчно широко скроен да каже „майната й“ на политиката, то ще установи, че македонците са много гостоприемни и хубави хора, на които с удоволствие пак бихме гостували… И то може би доста скоро, ако нещата се случват така както сме ги замислили. 😉
