Установил съм, че като ми е гадно, изпаднал съм в някаква дупка и т.н. едно от най-добрите лекарства е да отида при моята любов – Родопа планина, с хубавата й природа и хора. А, както в момента нямам тази възможност, то поне може да напиша една историйка свързана с нея. Хубавото, е че материал поне за едно разказче ще се намери, тъй като през лятото се състоя поредната ни, вече станала традиционна, а и направо задължителна няколко дневна разходка из любимата ни планина.
А и отново бяхме в пълен състав. Kогато става въпрос за тази обиколка, то „титулярния състав, това сме аз, „Майната“, „Старшия“ (срещан някъде и като „вожда“) и „Босата нинджа“ (известна още и като Покахонтас). Спомням си, че всичко започна преди 5 години и като се замисля, май „Майната“ трябва да я направим флагман на тези ни пътувания, тъй като единствено тя е участвала и в 5-те издания (та макар и в първото само частично).
В таз годишното ни пътешествие имахме „гост“. И като имам предвид „гост“, то това се отнася само за този тип пътувания, тъй като иначе е проверявана нееднократно и е „изпитан“ боец. Позната е тя от други наши писания на тази страница като „Църна маца“. Оказа се също голям любител на Родопите, макар и не толкова колкото на морските ширини, тъй като ако бе съвпаднало с плановете за море на нейни приятели, щяхме да изпитаме липсата й, или по-скоро само аз и „майната“, тъй като с останалите двамина щеше да е първа среща. 
Маршрута бе начертан буквално за минути – в случая си знаем къде сме ходили и какво харесваме, тъй че не е трудно. Идеята бе да видим нови места, а „старшия“ предложи да отидем и до място, което аз бях пропуснал, но което останалите бяха много харесали – разбира се дотам щеше да се отиде по-друг, по-нетрадиционен маршрут.
Първия етап от пътуването ни щеше да е посветен на една част от Родопите, която бях набелязал от 3-4 години, но все оставаше на заден план, за моменти когато уж нямаме много време, заради по-лесния уж достъп до тази част на планината. Това бе района на селата Ситово и Лилково, находящи се в община Родопи само на 35 км от Пловдив.
Въпреки краткото разстояние обаче не може да се каже, че стигнахме бързо. Пътуването от Пловдив до Ситово ни отне около 2 часа, е да вярно че спряхме да напазаруваме, тъй като място в което щяхме да отседнем не предлагаше кухня и сами трябваше да се погрижим за прехраната си. Но не на това се дължеше продължителното ни пътува, а най-вече на състоянието на пътя след Храбрино, където си е мъка за автомобили тип моя верен „Филката“. Учудващо как толкова близо до Пловдив, а пътя е направо потресаващ и една отсечка от 9-км се взема за маса време. 
Дотътрихме се до разклона на Мостово и Лилково и там бе първата ни спирка. Бях подочул, че под римския мост по които продължаваше пътя за Лилково би трябвало да има някакво водопадче. Намерих малко разширение на пътя, където се паркирахме и хайде всички под моста. Е, не открихме някакъв зашеметяващ водопад, но пък все пак успяхме да направим някоя друга добра снимка на моста и рекичката, най-вече благодарение на „старшия“, които свали чорапките и преджапа на отсрещния бряг.
Продължихме към селото и бях мноооого учуден – след като се бяхме тътрили десетина километра по „лунен пейзаж“, то сега пътя беше с прилична асфалтова покривка. Е, това за мен няма особена логика – признавам си и си е доста необяснимо – в двата края на пътя да е положен асфалт, а по средата ядец. Някаква инженерно-техническа мисъл, която не мога да схвана. Както и да е, вече придвижването беше по-бързо и скоро достигнахме „мегдана“ на селото, където трябваше да е срещата с нашия домакин.
Тъй като съвсем бях изветрял, че трябваше да му се обадя предварително, щеше да се наложи да го изчакаме малко, но се оказа, за моя изненада, че на площадчето има кафене, на което можеше да изпием по една бира и да се полюбуваме на хубавото време. А, самото кафенце, даже имаше украса наподобяваща леко италиански аранжимент… Но много леко…. 
Със „Старшия“ не ни свърташе много-много и направихме един бърз, опознавателен тур на селото и първото впечатление не бе никак лошо. Признавам си, напълно оправда очакванията ми, точно както си го представях. Предимно с каменни къщи с тикли, които са типична част от родопския пейзаж към който толкова жадувахме да се сблъскаме отново. Това което ме изненада бе колко много хора имаше. Представях си го изоставено и доста обезлюдено. Не че със 70-те души население е някакво огромно село, но казват че лято населението му се увеличава 3-4 пъти…Защо ли обаче се изненадвам – все пак стана дума, че втория ни по големина град е на някакви си 30-ина километра разстояние. 
За Ситово историците твърдят, че съществува като селище от две хилядолетия. Доста, доста истории може да разкаже то – за траки, за прабългари и византийци. Не минало и без тежки моменти, когато при масовото помохамеданчване на родопските села п/з XVII в., мнозина от жителите му, които отказали да сменят вярата си били изклани, а повечето са били принудени да се скрият в горите наоколо.
Явно хората не са могли да забравят този момент, тъй като години по-късно, след убийството през Априлското въстание на местния „Бенковски“, наричан „Армазкия поп“, местното население изселило ситовските българо-мохамедани, като по тази начин се запазил християнския облик на селото. 
Каменната църквата в центъра на селото е невероятно красива и макар да изглежда древна, то е построена през 1849 г. Трудно е да си представим пък, че кафето с читалището е било пък някогашна джамия…
По калдъръмите тук в най-силния си период през 50-60-те години на миналия век, в селото са щъкали … забележете … 850 жени и мъже, възрастни и млади. Селския мегдан е бил огласян от детски гласове, заети с игри в моментите, които не са помагали в къщната работа. Е, сега също имаше деца, но те бяха дошли с баби и дядовци за уикенда на село, та родителите им да отдъхнат малко от грижите по тях.
Но ето, че се появи един джип – според описанието това трябваше да е нашия домакин, а и нашия транспорт до мястото, което бях избрал за нощувка. Появи се ведър, усмихнат, едър мъж, с когото започнаха непрестанни взаимни бъзици, дали старт от асоциацията с името му (на което той самия ни обърна внимание) … 
Натоварихме раниците, накачихме се в джипарата и тръгнахме по черните пътища над селото. Избраното от мен място бе една от атракциите на пътуването ни. Къща съобразена изцяло с природата, изградена само от камък и дърво, захранвана с електричество от слънцето и със собствен водоизточник, разположена в борова гора над селото. Лично построена от нашия домакин с много любов за лично ползване през годините, а в последствие у него се е зародила идеята и да я споделя с други хора и да си докарва някой лев към пенсията.
Резултата от труда му наистина е впечатляващ, като безспорно най-интересно за нас бяха спалните помещения. Хижата, както собственика я нарича, разполага с 4 стаи, като в средата всички са свързани с обща … тоалетна. Изненадващо и трудно представимо, но успяхме да се убедим, че на практика е постижимо. Явно дългото сътрудничество на господина със скандинавците от IKEA от преди години, му помага да има нестандартни интериорни решения, които в последствие и да прилага на практика. 
Само дето ние нямаше да спим в „хижата“. Не че човека нещо ни е прецакал, напротив предварително се бе обадил, че е получил запитване за още една , по-голяма група, с която щяхме да се засечем, та им отстъпихме правото да отседнат там, а нас ни настани, в близост, в по-модерна къща. Все пак нямаше да е много удобно да делим тоалетната с непознати… Макар че ако другата компания бе съставена от млади, красиви, дългокраки мацки, можеше да преразгледам становището си… 😉
Захвърлихме раниците, „Босата нинджата“ – огромния куфар… Все пак ако си нинджа може да си ходиш с каквото си искаш, че дори и с куфар в гората, ама някой смее ли да и каже нещо. Та освободихме се от багажа, оставихме шегите с домакина за после и се отправихме към първата забележителност в околията – аязмото. Лековит извор, находящ се в близост – между къщата, в която бяхме отседнали и селото.
За аязмото и лечебните му свойства се носят легенди сред местните. Още от времето на Ахмед ага Тъмръшлията (не го знам всъщност кой е този човек, ама както се зове, по турско време ще да е живял) се установило, че водата е с лечебно действие. Болните му и дръгливи коне като идвали там и се въргаляли из треволяка, после се оправяли и изцерявали. Затова той наредил да направят чешма, че и за хората да има цер. Дядовците пък насмигват и разправят, че водата от там пази мъжките мераци до дълбока старост – само не се уточнява как точно действа рецептата – пие ли се, мие ли се инструментариума… Като реклама на извора се казва, че той бил известен и на Баба Ванга, която пращала хора да се лекуват там. Най-вече водата лекува кожни болести – според направените изследвания във водата имало по-висока радиоактивност, но все пак в рамките на нормалното, след като е годна за консумация. Не видях вечерта, хората да светят като светулки, тъй че бих повярвал, че наистина водата става за пиене. 
Разправят, че за да действат лековитите свойства на водата, то трябва да се пренощува в църквата и помещенията до нея. Приписват се изцерявания на слепци, деца които проговарят и се лекуват от среднощно напикаване… Но най-забавна ми е историята за жени, с проблеми със зачеването. Събличали се голи и се къпали във водата, докато някоя от тях варди някой да не се появи по пътеката. Имах някакви тайни надежди, че и нашите жени ще спретнат нещо подобно, ама нейсе … оправдаваха се, че 2/3 нямали мъж от когото да имат желание да зачеват, ама не пречеше за всеки случай, хей така превантивно да минат през процедурата.
Върнахме се отново към „хижата“, само за да получим допълнителни наставления от домакина ни към следващата ни цел за деня. И както неведнъж се е случвало, решихме, да тръгнем по по-нетрадиционния маршрут – право надолу през гората… Нещо не ни се обикаляше през селото, а и все се надявахме, че зачатъка на пътека, която виждахме ще ни отведе долу до шосето. Е, имаше шанс и да се озовем на някоя висока скала, но… късмета бе с нас и с леки скиорски спускания по боровите иглички и незнайно откъде появилата се кал, се добрахме до асфалта.
Трябваше да се върнем още малко към разклона за Лилково, любувайки се на скалите извисявайки се над нас. Казват, че подобно оформление се получавало само под въздействието на водата, което дава основание да се смята, че се движехме по дъното на някогашно езеро. Най-забележителен бе „един скален прозорец, които позираше гордо, високо на скалата.
Достигнахме до табелата насочваща ни към „Ситовския надпис“ – нашата цел. Свърши се с лесното обаче, ако до сега се спускахме, вече трябваше да си дадем малко зор и да започнем да катерим по стръмната пътечка нагоре по скалите. И толкоз зор си дадохме, че първоначално подминахме надписа и се залутахме нагоре в гората, чудейки се, как така изведнъж изчезнаха указанията за този древен артефакт. След като се полутахме наляво-надясно, дружно стигнахме до консенсус (а и разцъкахме на телефоните си за жокер, да видим какво да очакваме от въпросния надпис), че трябва да го търсим някъде по-надолу. Вече знаейки какво точно да очакваме, бързо се ориентирахме и го открихме, затиснат под други скали.
Неизвестен до 1928г за научните работници, но най-вероятно познат на местните овчари и горски работници доста преди това, въпросния надпис буди много въпросителни до ден днешен. Не е потвърдено какво пише, но поне повечето „умни глави“ се обединяват в твърдението, че това не е природен феномен, а плод на механично човешко въздействие. Няма единомислие и кога е живял тогавашния „Благо Колизеума“, които е решил да дращи по камъка – според едни е някъде шест хилядолетия преди Христос, но според други е по-млад и се е „разписал“ само 4 хилядолетия преди Христос. Кефят ме тез историците – 2 хиляди години ги нямат за н-и-щ-о и се чудя на акъла си, как за мен дори 5-6 години са си сериозна разлика за някой неща.
Има доста интересни „упражнения“ върху произхода и значението на надписа, като според мен с популяризирането му, ще се навъждат, все нови и нови версии. Една от легендите е (цитирам): „място е било духовен център за получаване на паспорт за посвещаване в орфизъм и жречество на определения затова наследник. Тук след смъртта на Орфей са били предавани знанията само на определена личност, негов ученик, който след ритуала ще носи същото име, превърнало се във вид звание (=Орфей). Надписът е вид формула за отваряне на торсионното поле и защита от вредни влияния на минаващия през прохода към вградения вътре под специално задълбана пирамида трон, където се е извършвало посвещаването.“ Лично аз го разбирам едва ли не като врата към тайнствен свят. 
Има личностите, които твърдят, че вече са разчели надписа. През 80-те години на XX век независимо един от друг български учен и немски изследовател и пастор достигат до извода, че е някакъв вид идеаграмно писмо, като някои от буквите наподобявали букви от старогръцкия и латинския. Всъщност преведена е втората част от надписа, изписан на каменния фриз, тъй като останалата част е затрупана под скалата и не може да се види. 
И ето какво са съзряли „Нека душата, рожба на небето и земята, възстанови своя път по реда, определен от Хадес – Хронос, повелителят на всичко живо“. Има и трактовки какво евентуално би следвало да пише и в първата си част, ама това вече съвсем отива в „пожелателен характер“ и ще го спестя. Наскоро (има няма 2 години) и две женици също са се похвалили, че след 6 годишна работа и размисли по въпроса са разчели следното „Бога видя къде великия Елис, Елис, който пося вашето дърво, Елис жреца ваш на слънцето, де живее във великия стар дом и пи от извора на просветените и направи дома на извора, домът, който имаха ситите“. А, сещам се и за друг човек, които ползвайки непонятни за мен изчисления по библейска математика и стигнал до извода, че е изписано … Р-О-Д-О-П-И. Чудя се какво ли бих разчел и аз ако имах под ръка две бири и ме беше напекло слънцето…но това са други размишления, които ще ги спестя.
Върнахме се през селото, някакси не ни се драпаше по „краткия“ път, по които бяхме слезли, а и така имаше повод да поседнем на мегдана с местните и да вдигнем по една „наздравица“ с тях. Но не можехме да се застояваме много-много, все пак трябваше да се погрижим и за вечерята си. Тръгнахме и в един момент старшия видя пряк път през къщите, но на нас с „босата нинджа“ не ни се връщаше и продължихме напред – така щяхме да установим, дали твърдението му е вярно. Но дори и неговия маршрут да е бил директен, то това не се оказа, че е по-бързия – съчетанието м/у разкошни стари къщи и баби и дядовци пълни със спомени за мястото, автоматично го прави по-бавния път.
На следващата сутрин, след като домакина ни почерпи с по едно кафенце, му споделихме за плана си да отидем до съседното село Лилково. Човека ни вика – ама няма ли да отидете до Щутгарт. Леле, викам си, този човек, нещо да не страда от някакво заболяване дето е свързано със загуба на ориентация и да не знае къде се намира. Де е Ситово, де е Щутгарт (града на луксозните автомобили „Мерцедес“). Горе-долу има някакви географски познания и все ми се струва, че Лилково, е бая по-близо от Щутгарт. 
Е, оказа се, че могло ако става въпрос за Щут-а или Щуда-града, както местните наричат местното скално светилище, на което се предполага, че била изградена древна таркииска крепост. Решихме да направим и двете ако можем – много време е вика нашия домакин. Ще я видим тази работа, пък мислехме си ние.:)
Първата спирка беше на мегдана – да заредим с някакви провизии, тоест биричка и некакви мезвания към нея и от там през реката, се изкачихме по черен път водещ над селото към гората. По указание Щут-а се намираше горе-долу срещу „Ситовския надпис“, но изрично бе посочено, че подстъпа откъм вчерашния ни маршрут е невъзможен заради отвесните скали, затова трябваше да минем по билото леко заобикаляйки.
Много хубав и приятен маршрут, дори и за летните жеги, препоръчвам го. На ключовите места хората са поставили указателни табели, тъй че относно ориентирането също няма проблеми. Имаше преминаване през странни скални форми, докато не достигнахме заветния хълм.
Поставена стълба ни подканяше да се покатерим по-скалите, а за групата предстоеше допълнително забавление. Нашата „Църна маца“, като види някоя височинка с лека пропаст и сменя жанра и се превръща в „котка на горещ ламаринен покрив“. Рядко съм виждал толкова нетипични, странни движения от човек, както когато тя е близо до ръба на някоя височина. Но пък евала и правя, че въпреки неистовия страх, който изпитва в тези ситуации, не се отказва, а продължава и се опитва да го бори. 
Щут/Щута града, което в превод на ново български би трябвало да означава непревземаемо, трудно достъпно място. За други „щут“, ще рече щит, което идва отново трудно достъпното място на което е била изградена крепостта, възползвайки се от местонахождението като защитен щит. Таз крепост/светилище е разположена на два съседни хълма, както установихме благодарение на ORUX-а инсталиран на телефона ми. Бяхме се изкачили на единия, където местни хорица (мисля че някой спомена, че били майка и дъщеря) са изградили два малки каменни параклиса, наречени на светците Свети Никола и Свети Спас. Добре, че направих проверка на навигацията, за да видя колко далеч ще да е съседното село, което бяхме запланували да видим, та да установим, че реално и съседния баир ще да е от Щут-а. 
Но как да отскочим и до отсрещния хълм – това бе въпроса, които ни терзаеше в онзи момент – пробвахме няколко варианта, но ядец – озовавахме на стръмни скали, от които нямаше шанс да „прелетим“. Все пак успяхме да попаднем на една пътечка и намерихме един процеп по които можеше да се спуснем и да превземем и останалата част от крепостта.
Твърди се, че на тези два хълма – Слънчев и Лунен (не разбрах кой-кой е), има силно енергийно поле и именно там тракийските жреци са изпълнявали своите ритуали. Ама как пък изобщо не ги усещам тези енергии значи. На колко енергийни места сме били – с положителна, та и с отрицателна енергия, ама нищичко. 
Веднъж си говорехме с една приятелка по темата и й споделях за това ми неусещане и тя каза, че според нея това, е защо на хора като нас енергията им е много уравновесена и не се влияе от наличието на друга енергия наоколо (без значение плюсова или минусова) – това ми харесва като обяснение. 
Иначе хората предупреждават, че с наближаване на светилището е необходимо посетителят непременно да синхронизира своята енергия с тази на скалите, иначе може да му стане лошо. Е, аз както вече споменах, че принципно нямам такива проблеми, ама ей така за всеки случай съм се подсигурил.. Имам едно средство, с което пренастройвам енергиите си, изпитано е, много ползотворно. Става въпрос за онзи пенлив кехлибарен еликсир, които обикновено носим в раничките си – кенче студена биричка. Две глътки и всичко е точно.
След като отморихме подобаващо, полюбувахме се на гледките около нас и издразнихме близки с нетипично селфи под формата на две бири, решихме да продължим към съседното село Лилково. Върнахме се по пътеката до като излязохме на черния път, които ни бе довел от селото.
Решихме да рискуваме и да продължим по него, надявайки се, че ще ни заведе до целта. Походихме си известно време до момента в който пътя свърши насред гората. Лоша – новина. Добрата бе, че все пак нататък се виждаше една пътека, а и имаше една пресъхнала чешма. 
Но щом е била изградена там, то най-вероятно този маршрут някога се е използвал за придвижване между населените места, тъй че увереността ни, че все пак ще имам успех не ни напусна. А и все пак „Майната“ намери (забележете) 6-листна детелина – късмета би трябвало да е с нас.
Може би имаше един момент, в който се породиха съмнения, че може да се окажем в „нищото“, тъй като пътеката стана доста трудно проходима и се наложи всеки от нас да показва, до каква степен владее елементи от „лимбо“-то или чисто и просто да полази из шубраците.
Хубавото в случая, че до паника и униние, че ще трябва да се връщаме, не се стигна, тъй като забелязахме, че под нас вие питят за Лилково и ако трябваше щяхме да се спуснем към него. Скоро се забелязаха и покриви на къщички, тъй че настроението отново беше приповдигнато.
И тъй бяхме се озовали на територията на Лилково, но не и в самото село. Намирахме се в Брезовица, някогашно малко село, сега една от съпътстващите махали на Лилково и реално до самото село имаше да повървим още малко. 
След като се напоихме на една чешма и си направих „летен дъжд“ за прохлада, решихме да продължим 2,5-те километра до Лилково по шосето – все пак си викаме да не пробваме късмета си докрай в търсене на други преки пътеки. На излизане от махалата пък момичетата видяха една своя приятелка и такова „съскане“ настане докато се поздравяваха, че просто не е истина. 
А, аз след написването на последния ред съм с ясното съзнание, че за дълго може да не произведа друг спомен от нашите разходки, ако в близките дни срещна някоя от спътниците ни, която би изляла гнева си върху някой от крайниците ми.
Вече наближаваше ракиено време, което по селата ще рече 16-17 часа, когато най-сетне се добрахме и до втората ни цел за деня – Лилково. 
Посрещна ни разположено амфитеатрално на слънчев склон на рида Чернатица. Поредното село, в което можеше да се влюбим. Някой би казал, че какво им толкова на всички тези села – видял си две-три, то все едно си видял всички. Е, да ама ние не го чувстваме така – за всяко си имаме своя история, а ако намерим и някой човечец да ни разкаже и нещо от извора – е тогава е супер.
Насочихме се към мегдана, при красивата каменна църква Св. Архангел, която гордо извисяваше снага. Това е главната забележителност в селото. Малко след нея се намира кметството – лилава сграда, която силно контрастира с околния пейзаж. Казват, че по-голяма част от ремонта е финансиран с дарения на една госпожа, която притежавала имот в селото, но защо е избрала този цвят ще си остане загадка, тъй като скоро след това напуснала този свят. Лично аз като я видях, свързах цвета (лилав) с името на селото (Лилково), но дали и госпожата е направила същата асоциация, няма да разберем.
Иначе там на мегдана бе и магазино-кафе-кръчмата на селото – мястото за социалните контакти на 50-ина жители, които се води, че населяват селото. Ние заварихме там трима от тях, но не ни се получи да завържем диалог с тях. Оказа се, че в селото имаше сериозно движение за размерите му и все някой техен познат се спираше и се заприказваха. Но пък бирата беше студена и превъзходна.
Явно с опитите ми да правя изкуствен дъжд в предната махала, предизвикаха времето и някакси изведнъж небето причерня и се изсипа истински дъжд. Започна да се изсипва, постоянно и продължително сякаш нямаше да спре, поне не и в близките часове. Това можеше и да се окаже проблем, тъй като все пак имахме поне още час и половина – два ходене, докато се приберем в Ситово. Обмисляхме вариант да се обаждаме на нашия домакин и да го увещаваме да дойде с джипа си да ни прибере, но се появиха едни стари планинари идващи от хижа „Персенк“, които ни успокоиха, че дъжда ще спре. И наистина не мина много време и облаците поеха в друга посока. 
Колкото и да ни беше приятно и макар да имахме шанса да чуем още някоя друга история, то решихме да не рискуваме с изчакването, а да се възползваме веднага от спрелия дъжд и да поемем по черните пътища към Ситово. Поехме по пътя зад църквата, хвърляйки един прощален поглед на Лилково и изчаквайки „Църната маца“ да се наиграе с две … кучета.
След краткото изкачване до края на селото, след това пътя бе много приятен, с леко спускане през поляни и гори, докато не стигнахме местността над Ситово, където явно някога са били строени вили на хора от пловдивския регион. Можех да ги разбера защо са избрали това място.
Иначе пристигнахме малко преди здрач, за да може да се полюбуваме още веднъж на селото и неговите хубави хора. А на съмване обещахме на нашия домакин и на себе си отново да се върнем – все пак имаше и други маршрути, които можеше да се намерят – разходка до вр.Модър, до село Хвойна или до друго наше любимо селце – Косово… И надявам се този път да не чакаме 3-4 години.
