С този пътепис искам да осъществя едно желание на един от членовете на малката ни, но весела и задружна групичка, а именно: да се напишат два пътеписа от двама различни човека, присъствали на едно и също пътуване, за да можем да погледнем едно приключение от две различни гледни точки, два различни стила на писане, а и да се посмеем заедно, разбира се. Интересна идея, която ми допада и която искам да осъществя, докато всичко ми е все още прясно в главата. А аз да знаете бързо забравям.Не мога, а и не искам това да се превърне в състезание, защото знам, че трудно ще му се опра и на малкия пръст, нямам неговото дар слово, неговата лекота на писане. Пише увлекателно, забавно и с чувство. Неговото призвание е да твори. Дали с думи, писалка или с ръце, винаги се получава. Но все пак ще опитам.
След двете поредни, дъждовни съботи и недели, вече нямаше значение дали ще вали или не. Желанието ни беше простичко – да сме навън, сред природата. Четирима приятели, няколко страхотни пътеки, безвремието и усещането за свобода. Имахме нужда от глътка свеж въздух, а четирите почивни дни, които предстояха, бяха идеалното време за това.
Случайно или не (не аз бях организатор на това пътуване), но в навечерието на Националният ни празник 3 март ни предстоеше една Възрожденска обиколка. Щяхме отново да посетим места, които всички ние сме виждали не веднъж, но покрай които, поради една или друга причина винаги сме минавали набързо и никога не сме имали възможността да им се насладим напълно, да усетим магнетизма, заряда и енергията, които вибрират във въздуха около тях.
Почти не можах да спя. Дали от превъзбуда или пък годинките вече си казват думата, но се събудих много рано. Събудих се зажаднял за предизвикателства и приключения. Събудих се с настроение и усмивка, очакващ вълнуващи преживявания. Нямах търпение да потеглим за Пловдив, от където трябваше да вземем последният член на нашата група. Слънцето се беше показало, приветстваше ни, но въпреки това, движейки се в посока Пловдив, пред нас се смениха няколко сезона – от слънце на излизане от София, през лек дъждец и мъгла около тунел Траянови врата и отново слънчеви лъчи след това. Тук му е мястото да споделя с вас нещо, което не веднъж ни е правило впечатление и което и сега стана тема на разговор помежду ни, а именно: времето преди тунела, в посока София – Пловдив. Не знам дали сте обръщали внимание на тази аномалия, но в тази част на магистралата времето, винаги е меко казано странно. Мрачно, усойно, хлъзгаво и поне с 5-6 градуса по-ниски температури от нормалното. Не знам каква е причината, но внимавайте, когато минавате от там. Но пък, както обичам да казвам „всеки недостатък си има и своята положителна страна“, защото излизайки от тунела, най-често слънцето отново ви се усмихва и ви подканва да продължите напред към нови приключения.
В Пловдив, докато чакахме „майната“, си направихме лека физзарядка – директно на улицата.Забавлявахме се с един обръч, който беше забравен явно от някое детенце предната вечер на една от пейките пред блока. Показах (поне се опитах) на всички, как се върти обръч на кръст, врат, крак и ръка. Всички, и моите приятели и минувачите се подхилкваха тайничко, но пък аз се чувствах страхотно, а и те щяха да имат какво да разказват през деня. Сутрешна смехотерапия, подейства ни ободряващо. Май по-често трябва да я практикуваме.
Събрахме се и веднага започнахме с историите. Разказвахме си нови и си припомняхме стари, смеехме се, усещахме свободата, летяхме …
Летяхме към Казанлък, от където трябваше да вземем, само за първият етап на пътуването ни, наш общ приятел. Човек, който твърди, че не си пада много по разходките, а предпочита хапването, пийването и спорта (по телевизията), но за който аз лично съм убеден, че това е само прикритие и в действителност, тайничко желае да опознае света и да покорява върхове (ако прочете това сигурно ще се смее с глас). Както и се очакваше срещата ни с него не мина „безболезнено“. Посрещна ни с биричка и сладки (не че се оплаквам), с които се помъчи да ни отклони от правия път. И да ви кажа честно почти успя, но за кратко, желанието ни да сме сред природата, сред дърветата, цветята, поляните и горите беше по-силно. Получихме, като подарък от него две шишета розова ракийка, натоварихме го в колата и потеглихме към първият ни поход – екопътека „Мегалита“, започваща от село Бузовград.
Останахме приятно изненадани. Това е идеалната за нас пътека, изцяло в гора с излаз на две-три височини, от където човек може да се наслади на чудесни гледки към прекрасната долина, язовир Копринка, селата на около, градовете Казанлък и Мъглиж и не на последно място (при ясно време) на издигаща снагата си наблизо Стара планина, както и паметниците Шипка и Бузлуджа.
Още нещо, което тази пътеката притежава и на което нашата дружина много се кефи, това е възможността винаги да вървим напред и да се връщаме по пътеката, по която сме дошли само в крайни случаи. За това търсим пътеки или създаваме такива, (ако се наложи), които да ни отведат там, където не сме били, там където ни чака неизвестното.
Мястото е чудесно. Притежава свой си чар, своя идентичност. Пътеката е много добре поддържана, лека, достъпна за 
всички възрасти и освен маркировка, през гората те водят и десетки усмивки и закачливи призиви.
Пътеката обикаля целият хълм и дава възможност с леки отклонения да се насладиш на всички забележителности в района.
Пръв на пътя ни се изпречи „Мъжкият камък“ – естествено скално образование, за което убеден съм, не ви е необходимо подробно описание или снимка, за да си го представите, но все пак ще ви дам джокер.
Ета това е, „Мъжкият камък“ в целият си блясък. Е да, може би някои от вас си го представяха по-мъничък, други пък много по-голям, но такъв е животът, не всеки има късмет.
Както много често ни се случва и този път, несъзнателно, всеки от нас си намери своето място и се загледа, заслуша, замечта или просто затвори очи и се отдаде на момента. 
Затаихме дъх и се отпуснахме в обятията на слънцето, лекият ветрец и тишината.
Можехме да останем тук целият ден, но бяхме сигурни, че ни предстоят още хубави гледки, за това след половин часова наслада продължихме напред, през гората, преминавайки през няколко дървени мостчета, радвайки се на заобикалящата ни природа.
Пролетта настъпваше. Цветенца, тревички, мъх, гората се събуждаше от зимен сън. Пътеката пред нас беше огряна от слънчеви лъчи, прекрасни поляни с кокичета и минзухари ни се усмихва и ни приканваха да поседнем.
Не след дълго се озовахме на кръстопът. Табели сочеха във всички възможни посоки. Тук май всеки камък си има история. Решихме да тръгнем към 
„Дяланият камък“ и добре, че на табелите е посочено времето, за което се стига до съответната забележителност, защото, ако не знаете това, има голяма вероятност да го подминете. Камъкът се намира на 5-6 метра в дясно от пътя. Не знам, как да го опиша – голям правоъгълен камък, незнайно защо намиращ се в гората, целият обрасъл с мъх, с неестествено правилна форма, може би използван някога за нещо, а може и да не е. Направихме му няколко снимки и поехме обратно, като този път избрахме пътеката към „Мегалита“ – основната забележителност за днес.
Има различни теории, за това какво е било предназначението на „Мегалита“ в древността, от „Астрономическо съоръжение“ до „Врата към отвъдното“.
Няма да разсъждавам по темата, оставям всеки сам да прецени на какво да вярва. В случаят, за нас, нямаше чак такова значение,беше важно, че сме тук, заедно, с биричка в ръка,наслаждавайки се на страхотните гледки простиращи се пред нас. Някой, някога беше казал: „Не е важна целта, важен е пътят до нея, както и хората, с които ще извървиш този път“. Интересна мисъл.
Ето и нещо интересно, което научих днес: Знаете ли, че Казанлък и Асеновград не са областни градове? Независимо, че двата града са с население около 50 000 души (по данни от последното преброяване), те винаги, административно са оставали в сянката на по-големите градове в близост до тях. За сравнение, най-малкият по численост град в България, който е и областен град (Смолян) има едва 30 000 души население.
След кратка почивка, глътка бира и спорове за градовете, продължихме на долу по пътеката към „Бузово кале“ – едно време крепост, а днес останки, които само загатват за това. Вървейки по пътеката, минахме и покрай няколко тракийски гробници, които за съжаление бяха заключени и не можахме да разгледаме, видяхме още един камък, който имаше причудлива форма, направихме цяла обиколка на хълма и отново се озовахме в село Бузовград, но този път от другият му край.
Тихо, спокойно, никой за никъде не бърза. Пред нас баба и дядо, седнали на пейка с изглед към Стара планина си почиват и се греят на слънчице, петел подскача, кукурига и се пери пред кокошките на близо, но пръв побегна и се прибра в кокошарника, когато се приближихме. Селска идилия, която ми напомни за моето детство. Ех, колко весело беше тогава, по цял ден на вън, мислехме само за игри и лудории.
Тръгнах си от село Бузовград с усмивка. Ако имате два-три часа на разположение и сте в региона, възползвайте се, няма да съжалявате.
Хапнахме на бързо, пихме по още една бира, оставихме нашият домакин и поехме отново на път. Предстоеше ни пресичане на планината през прохода Шипка, а днес на Националният ни празник, там беше стълкновение от хора, коли и автобуси. Умишлено се бяхме забавили за да избегнем задръстванията и тълпите и въпреки това много от хората все още се изтегляха, кой към Казанлък, кой към Габрово, кой с превозно средство, кой пеша. Всички бяха усмихнати, позитивно настроени и надъхани. От всякъде се развяваха български знамена и се пееха възрожденски песни.
Въпреки, че се определям, като патриот, аз, както и моите спътници умишлено пропуснахме това събитие – не си падаме по шума, тълпите, гиро лтията и показността. Имаме си свои начини, с които отдаваме почит и уважение на Великите Българи, дали живота си за спасението на нашата Родина, мъжете и жените прославили нашата страна. Тихичко си пеех с всички хора от вън, тайничко си представях Велика България и си мечтаех.
Пътувахме към Трявна, където бяхме направили резервации за две нощувки. Пристигнахме по тъмно, но пък точно на време за представлението „звук и светлина“. Хвърлихме багажа в хотела и се затичахме към площада. В Трявна „звук и светлина“ се прави на площада, върху часовниковата кула и съседните на нея възрожденски сгради. Разказва се историята на града, преди и след освобождението. Много интересно и различно, а заобикалящата ни среда го правеше да изглежда автентично и българско. Чуваха се възрожденски песни, вееха се български знамена. Имаше моменти, в които настръхнах.
Представлението траеше не повече от 30-тина минути, но ме накара да се гордея, че съм българин.
Бяхме много гладни и веднага след края на представлението започнахме да търсим свободни места из кръчмите в Трявна. Оказа се доста трудно начинание, но пък в крайна сметка си намерихме местенце в една от най-красивите къщи в града – Калинчевата къща. И тук не ставаше въпрос само за храна, а и за история. Таваните на къщата са целите в дърворезба, разказват истории. Уникална изработка. Всяка стая носи отпечатъка и майсторлъка на тревненски майстори-резбари. Атмосферата беше чудесна, храната вкусна, музиката възрожденска. Всеки детайл контрастираше прекрасно с днешната дата. Бяхме на точното място в точният момент.
Легнахме си леко уморени, но и щастливи.
Утрото беше мъгливо, ръмеше ситен дъждец. За това решихме да разгледаме старата част на града, да пийнем кафе на пясък, да разгледаме музеите, първото училище, да се разходим до работилничките на майсторите ножари, дърворезбари и кожари, да посетим арт ателиетата и да хапнем хубава храна. Но за всичко това в следващият разказ.
Но за всичко това в следващият епизод