Годината се очертаваше да започне перфектно – бяхме си организирали една обиколка на приказната испанска област Андалусия. А за старт на тази обиколка бяхме избрали – столицата Севиля. Но държа изрично да подчертая, че този град наистина е само една от „перлите в короната“ на тази испанска провинция.
А как се озовахме там?! Сигурно би прозвучало странно, като спомена, че всъщност първоначалния план бе в тези дни да сме в … Йордания. 
О, не нямам температура и все пак имам някакви географски познания, зная че двете дестинации, които споменавам са в коренно различни посоки. Истината е, че първоначално един приятел ми се обади и попита дали съм навит да направим трипче до модерната през този сезон Йордания, но в последствие, се оказа, че си е говорил просто така, без нещо конкретно. И тъй след като идеята се бе разсъхнала още в зародиш, но в моята душа вече бяха посети семенцата за пътуване, реших да видя какво може да измисля. А, се оказа, че в тази „почва“ (душа) на „ентусиаст“, тези семенца бързо избуяха в идеята да посетим Андалусия. Набързо се ориентирах в обстановката и се оказа, че може да се направи една много достъпна оферта и то за датите, които вече си бях определил за пътуване … 
Е, не към Мала Азия, а в Европа. 😉 Трябваше да се реагира мигновено обаче, но си знаех, че групата ни вече е сформирана – обичайните заподозрени – „Майната“ бе казала „да“ още на предната идея, а „Старшия“ и „Покахонтас“ имаха страхотната възможност да си упражнят испанския, позабравен след Южноамериканската им авантюра. 😉 Необходимото време, да ми отговорят бе значително по-малко от това да запазя билетите.
И ето ни в столицата на Андалусия, пристигнали в късния следобяд. И нали си водехме испаноговорящи, та дадох на „Старшия“ да говори с човека, от които щяхме да наемем квартирата, нашата база. Говореха си нещо, след което „Старшия“ обяви, че човека отказал да ни посрещне на автобусната спирка. Няма драма, имахме адреса и GPS-на телефоните си, тъй че щяхме да се оправим. Току слезли от автобуса от летището и телефона ми взе да звъни, ама докато се усетя, че може би е хазяйна ни, затворих и докато го набера отново … минаха две минути в които се придвижвахме бавно. Оказа се, че наистина човека ми е звънял и познайте – чакал ни на спирката и предположил, че сме ние. Викам си, щом със „Старшия“ не можаха да се разберат ще или няма да чака – явно щяхме да берем ядове с техния испански.
Апартамента ни бе на идеално място в центъра, а човека който ни посрещна се оказа страхотен тип – надълго и нашироко ни разказва къде, какво може да видим, кога е най-добре да отидем, въобще безценна информация от извора дето се казва. Дадени ни, карта на града – от ония готините, дето си харесвам, със забележителностите, а също така и карта на областта, като аз му обясних каква е идеята ми за обиколка. Явно, бях на прав път, човека кимаше одобрително, като му казвах кои ще са спирките ни, ама не успях да уцеля да кажа правилно името на нито едно от селата. Ей, сега ако можеха да се вмъкнат в писанията ми, моите верни дружки и в това пътешествие, щяха да се провикнат „Нормално, какво може да се очаква от тоз (демек мен), след като не може да уцели правилното изговаряне на имената на нашите си селища.“
Та докато „Старшия“ и „Покахонтас“ си упражняваха испанския с хазяина ни и го разпитваха с ценна информация за сравнително краткия ни престой в това очарователно място, взе че слънцето отиде да полегне и се смръчи. Ама това не означаваше, че ще се забием на някое заведение, да пием и ядем…А, не аз имах други планове.Затова ги поведох към един от близките паркове, където е една от най-големите забележителности в града.
Дето се казва – само едно кръстовище ни делеше от там, като за по пряко и по-приятно преминахме през друго паркче – градините на Prado de San Sebastian – приятно зелено местенце с дървета и разни водни басейнчета и фонтанчета. Както се оказа и място с богата история – някога тук е било масово гробище, където са заравяли жителите при двата мора сполетели града – чумата и жълтата треска, погубили маса народ. Тук е било една от главните „клади“, на които „инквизицията“ е разчиствала сметките си с разни вещици, обладани от зли духове личности и въобще всякакви инакомислещи. В последствие през годините пък се е превърнал във важна част от живота на града – там се е помещавал животинския пазар. В края на XXв. пък хората занимаващи се НИ са искали да хвърлят ръка върху терена за застрояване – все пак е апетитно място в центъра, дето може да се построят чудни блокчета и да се реализира добър келепир. Слава богу, тези домогвания били отхвърлени и създаден този приятен парк. Истинска „война“ обаче се развихрила, преди последните 10-15 години, когато близкия университет и кмета решили, че част от парка може да се премахне, за сметка на нова университетска библиотека, като въпреки недоволството на голяма част от обществото и заведените дела срещу това решение, започнало строежа й, докато не се намесил Върховния съд и спрял това своеволие. За тази си „наглост“ университета е трябвало да отпише едни десетки милиони за изграждането и събарянето на строежа и възстановяване на парка. Малко ми напомня за една подобна родна наглярщина и едни малоумни членове на нашето правителство, дето искаха да обслужат определени интереси със застрояването на една от нашите прелести. Е, тогава също трябваше да се намеси Върховния съд.
В непосредствена близост, през следващата улица бе мястото, към което бях насочил малката ни тайфа – площад Испания. Бях виждал снимки на тази задължителна за посещение забележителност, бях наистина впечатлен и нямах търпение да я зърна. Е, безспорно – заслужаваше си нетърпението ми и бързането. О, определено това място трябва да се види окъпано от слънчева светлина, заради цветните плочки, но горещо препоръчвам да се отдели време и да се отиде привечер, като нас.
Площада беше само наш – нямаше ги тълпите от туристи и наистина можеше да се насладим на това място, без да бъдем побутван или обливани от глъчта на стотици, че и хиляди туристи. А така можехме да се насладим и на едни други цветове, които през деня нямаше как да видим – големия фонтан в средата на площада бе допълнително украсен с разноцветни светлини, което придаваше страхотна атмосфера.
Гледайки този дворец, образуващ полукръг си мислех, как е символ на времената, когато Испания е била една от най-великите сили в света, от годините когато е „притежавала“ и открила „Новия свят“. Все пак решихме да се допитаме до „чичо ни Гошо“ (гуглето) и гледай ти каква изненада се оказа – този разкош не е построен от някой от славните владетели назад през вековете, а се датираше от първата третина на … XX в. Ти да видиш…
Оказа се, че целия парк Мария Луиза, заедно с площад Испания, е бил изграден във връзка с Иберо-Американското изложение провело се през 1929г. и имало за цел да сближи Испания с многобройните си колонии в Латинска Америка. Идеята за този международен панаир се заражда доста по-рано през 1 911г., когато главния архитект за събитието предоставя предварителния си проект за изграждането на този архитектурен ансамбъл, я който за разлика от други такива изложения било решено да се изградят постоянни павилиони в парка, представящи различните страни.
Самия площад обаче се „появява“ в плановете три години по-късно п/з 1914. Тази полукръгла форма се обяснява с леко поетичното описание, че представлява един вид „прегръдка“ на испанците към нейните приятели, ама може би си има и съвсем „логична“ причина, за тази нетрадиционна форма. В първоначалния проект е било заложено да се изгради стадион, ама с отпадане на тази идея останало овално петно, като главния архитект Анибал Гонзалес, решава да го запълни наполовина с част от павилионите за панаира. Именно в тези сгради се е помещавал административния офис на световното изложение.
Пред сградата пък е изкопан 515 метров канал, разделящ сградата от площада, явно препратка към морето и океана. За наше съжаление, уцелихме момент, когато явно течеше почистването му, та вода нямаше. Иначе човек там може да си направи една „разходка с лодка“ – нещо като „Венеция“-та на Севиля. 😉
На самия канал пък са изградени – 4 моста свързващи площада с „двореца“. Разбира се тази бройка не е случайна и в нея има символика – тези 4 моста съответстват на четирите древни испански кралства – Кастилия, Арагон, Навара и Леон.
Самата сграда пък е било планирано след изложението да се използва от университета (но останало само като план) , като поради това в екстериора й, на предната фасада са били изградени 48 лоджии (ниши) с пейки, като всяка от тези ниши е посветена на всяка една испанска провинция, а композициите от цветни плочки включват и карта с важните населени места в дадената област. Подредени по азбучен ред, като във всяка лоджия има своеобразни рафтове, като на доста от тях може да намерите оставени книги от посетители от съответния регион. Яко е – като библиотека на открито. 
Въобще това съчетание на ренесансов и нео-мавритански стил прави мястото неповторимо, като цветните плочките освен на фасадата са навсякъде и си заслужава да се разходи човек на всяко местенце, до където намери достъп. В двата края има изградени две кули, като в едната туристите може да се качват и да хвърлят и един поглед от високо- ей това ме беше яд, че пропуснах да си призная. А, самите кули също за времето си са предизвикали „горещи“ страсти сред жителите. Идеята им е била да се виждат от всяка точка на града, като имало идея да са по-високи от най-известната кула в Севиля – тази на катедралата. Но обществения ропот тогава бил чут, без да е нужно намесата на някакъв съд. 
Но както стана дума комплекса, които е бил изграден за „Експо 29“, включва и прилежащия парк Мария Луиза, където може да се скриете от жегите, особено през летните месеци. И проучвайки историята му си мисля, че и доста от нашите „първенци“ са се интересували от тази история – туй пък защо се чудите? Ами през 1914г., като бил обсъждан проекта – обсъждания бюджет бил 630 хил. песети, а крайната сметка през 1929г. била достигнала 17 млн. песети. Познато нали? Само дето има една съществена разлика – сигурен съм, че това, с което се сблъскахме в Севиля е избило многократно всяка вложена песета.
С една дума разходката ни преди лягане се оказа „разкош“. Предстоеше ни и ранно става, тъй като бяхме инструктирани, че ако искаме да разгледаме „двореца“ в Севиля, трябва да отидем по-раничко, за да избегнем голямото чакане на входа. Събудихме се, набързо се преминали през банята и вече бяхме готови за нови подвизи. Решихме първо да преминем покрай уличките на един от старите квартали, в историческия център – Санта Круз. 
В границите му се е намирал някогашния средновековен „еврейски квартал“, съществувал от християнската реконкиста п/з 1248г. до 1492г., когато бива издаден едикт за експулсирането на евреите от Испания. Самия квартал още от съграждането си е бил отделен от християнската част на града, с висока стена, а нарастващата вълна от антисемитизъм завземала постепенно града, докато настъпила кулминацията си п/з 1391г. – християните нахлуват в квартала като извършват убийства, гонения и покръстване сред еврейската общност.
Този квартал си е точно по моя вкус, да си призная. С малките тесни, криволичещи улички, виещи се в различни посоки, в които като нищо човек може да се загуби, че даже си го търси. 😉 Можеш да обикаляш час и да се оказва, че уж тръгваш в различна посока, но отново се озоваваш, на едни и същи места, но това не е изнервящо занимание, тъй като зад всеки ъгъл може да те очаква някоя изненада – като площадчета, покрай които минахме и ние самите – Plaza Santa Cruz с портокаловите дръвчета със скулптурата от ковано желязо „Ключарят“ или Plaza de Los Refinadores, със скулптурата на Дон Жуан.
Преминахме покрай стените на Двореца, по друга известна улица на квартала – Calle Agua, наречена така заради водопроводните тръби минаващи по стената – някогашния римския аквадукт. Ако пък завиете по една от пресечките Calle Susona, може да се достигне до къщата на Susona ben Suson и да чуете историята и за това как от любов към съпруга си става причина за смъртта на баща си. 
Родом от видно еврейско семейство баща й и заедно с други еврейски първенци организира заговор за дестабилизиране на градската управа. Дъщерята женена за християнин споделя плановете им с него, което от своя страна изправя пред „Инквизицията“ родния й баща и води до гибелта му. Покрусената Сузана постъпва в манастир, а волята й е след смъртта й, черепа й и да бъде поставен на входа на семейната им къща, за да напомня за постъпката й. Казват, че е стоял там стотици години…
Ние продължавахме своя ход покрай „крепостната“ стена, по криволичеща улица с множество арки – според легендата направени, за да не може в еврейския квартал да се влиза на кон, като се озовахме на площада Patio de Banderas – където всъщност се намира изхода на Двореца в Севиля, а и се разкриваше частична гледка към друга от атракциите на града – катедралата.
През една арка излязохме на паметника на Непорочното зачатие на Plaza Triunfo. Площада – емблематично за Севиля място, около който са разположени трите обекта на града включени в световното културното наследство на Юнеско – Катедралата, Архивът на Индиите и Кралския дворец. Името си носи от статуята разположена до сградата на Архива, като поставянето му на това място е свързано с историята как при разрушителното Лисабонско земетресение е имало меса в катедралата, но хората излезли, спокойно и продължили месата, убедени, че няма да им се случи нищо и ще бъдат закриляни. Така ежегодно на тази дата станало традиция вярващите да се събират на това място, а в последствие бил издигнат и самия паметник.
Главния архив на Индиите пък е музея, свързан с Испанската империя в Америка. Някога крал Карлос III решава на едно място да бъдат събрани важни исторически документи свързани със земите отвъд океана, като при интерес по темата, вътре може да се видят стари морски карти, че дори и корабния дневник на Христофор Колумб.
Ние обаче бяхме отправили поглед към Кралския дворец, чийто „вход с лъва“ бе непосредствено срещу сградата на Архива. И макар да имаше още 20-ина минути до 9.30 часа, когато щеше да бъде отворен, вече имаше двадесетина човека застанали да чакат. Застанахме и ние, тъй като от всички страни започваха да се стичат хора и да се образува сериозна опашка. Сигурно доста ни мразеха на тази опашка, тъй като оставяхме по един човек, а останалите обикаляхме до околното заведение, я за кафенце, я за закусчица и се вмъквахме отпред на опашката. Оказа се, че можело да се запазят и платят билетите онлайн – има си отделен вход, откъдето достъпа е доста по-бърз. И всички на тази опашка бяха „Джеки Чан“-овци – мисля си, че тези хора ще завземат света да ви кажа, с афинитета си за ползване на новите технологии, докато ние си чакаме по разни опашки да си вземем билетче. 😉 В интерес на истината обаче, трябва да призная на хората, че работят доста каси и влизането не ни отне много време.
Кралския дворец или „Алказар“ (което означава едно и също, а не е име на двореца) е съграден от кастилския крал Педро I Жестокия през XIV век, върху останките на разрушената мавърска крепост Al-Mubarak управлявана от Алмохидите, която освен за военни цели е била ползвана и за резиденция на халифа. И ако честно казано отвън стените на двореца са леко казано – невзрачни, то още с влизането ни в Алказар бе ясно, че отвътре има какво да се види. 
Двореца е уникален със своята архитектура – строен от мурилски майстори, известни със стила си „мудехар“, включващ много арабски мотиви и елементи, в последствие дострояван и обогатяван от други известни за времето си майстори, като направили от Алказар една феерия от допълващи се барокови и ренесансови мотиви, без да създава отблъскващи контрасти. При влизането си, преминахме през няколко вътрешни дворове, промъкнахме се през партерните помещения, някои от които са обособени с различни експозиции. Качихме се и на втория етаж, където в част от помещенията се оказа, можеше да видим друга експозиция от „испански грънци“.
Там се помещаваше и един допълнителен музей – кралските спални, но за него се оказа, че достъпа е ограничен, продават се допълнително билети, които бяха изчерпани за деня. Щеше да ми е интересно да се разходя, тъй като това предвещаваше да е място, в което е запазено обзавеждането от ранните епохи и би пресъздало по-добре духа на двореца. Всъщност може би тук е момента да кажа, че част от помещенията и до ден днешен са действаща резиденция на кралското семейство при посещението им в града, което го прави най-стария непрестанно обитаем замък в Европа. 
Но не това бе което бе притегателно за мен и заради, което бях дошъл – целта ми бяха градините на двореца. Винаги съм се впечатлявал от работите на някогашните майстори на градинарството и аранжировката на дворовите пространства. Тъй че не губихме много време и се насочихме навън, да се впуснем в градините на Алказар.
А, те градините се нижеха една след друга – преминахме през Jardín del Príncipe, Jardín de las Flores, Jardín de la Galera, Jardín de Troya и Jardín de la Danza – обособените красиви пространства зад Алказар, от които се е влизало към вътрешните помещения. Всяка различна, всяка допълваща съседните.
В края на тази поредица пък се озовахме до Estanque de Mercurio (езерото на Меркурий) – това бе най-високата точка в градините, което се е захранвало с вода, от възстановения от Алмохидите древноримски аквадукт, чрез който крепостта им и градините са били захранвани с вода. Всъщност в първия момент, когато видях стичащата се от покрива на двореца вода, си помислих – „егати и тъпотията, можели са да се постараят повече, това „водопадче“ наподобява все едно водата да се стича от улука“. Но след като разбере човек, за колко древно съоръжение става дума, вече гледа по по-различен начин. 😉 Именно от тук са се захранвали с вода останалите градини, с помощта на гравитачното напояване. Туй езерце, носи наименованието си на статуята на бог Меркурии, която бе видима по средата му. А пък някогашните дворцови слухове, твърдели че това било любимото място на крал Филип V, който страдал от болестна „меланхолия“ и опитвал да намери облекчение слушайки музиката на Фаринели и плавайки с лодка в езерото до малките часове на деня. Е, явно голяма част от двореца е „страдал“ заедно със своя крал, като се има предвид, че споменатия Фаринели е бил оперен певец и гласът му едва ли е бил от най-тихите.
„Фон“ на това езеро пък бе “Galeria del Grutesco”или „Grotto gallery”. Някогашна стена останала от мавърската крепост, била превърната в началото на XVII в. от италианския архитект Вермондо Реста, в галерия от която привилегированите испански люде, можели да се наслаждават на красотата на градините на Алказар отвисоко, един вид панорамна площадка. След изграждането й сигурно е станало доста неудобно за по-палавите обитатели на замъка, тъй като си е било опасно да се натискат с любовниците си през деня, в сянката на някоя от по закътани части на градините – разхождайки се в галерията някой можел да съзре в прегръдките на другиго съпруга/та си.
След като видяхме хора да се разхождат там, започнахме да се оглеждаме по какъв начин да се възкачим и ние, за да хвърлим не един поглед от високо. Леко се полутахме докато открием заветната „ниша“ със стълбите към галерията – те се намираха точно до порта Marchena, водеща до градините отвъд галерията. Какво да кажа – идеята за тази галерия наистина е много добра и дава една по цялостна представа за градините, а и тогава все пак хората са нямали разни чудесиики като „дроновете“ и това е било шанса им да видят градините си от птичи поглед. Признавам си, можех да изкарам в галерията часове, в съзерцание на градините.
Решихме разходката ни да продължи с разглеждане на Jardin del Marques de la Vega-Inclan, скрита зад галерия Грото, като признавам си, че освен красотата й, ни привлече обещанието на една от информационните табели, там да намерим кафене. А, вече имахме нужда да поседнем на по чашка от ароматната, тонизираща напитка. А, когато това може да стане под галещите слънчеви лъчи, просто бе задължително да си вземем „тайм-аут“. Разбира се, освен кафето, едни избраха да опитат от местните сладкиши, аз пък се спрях на закуска със спанак, която бях опитал по-рано и много ми се услади. Но един съвет от мен – ако сте гладни не това е мястото, определено не бе толкова вкусно, като това което бях опитал преди това.
Но определено се размазахме от удоволствие – когато идваш от място, което ни е изпратило с минусови температури, а в онзи момент испанското слънчице, ни посрещаше с 18-ет „каратова“ (градусова) усмивка. Можеше спокойно следобеда да ни премине по този начин и отново се убедих колко добре и намясто се чувствам на подобни места. Чудя се, в предишен живот да не съм бил някой западноевропейски крал?! 😉
Колкото и да ни бе приятно обаче, трябваше да продължим, тъй като деня ни включваше и други планове. Прекосихме някогашната овощна градина, преанжирана в началото на XX в. от г-н Vega-Inclan, като най-накрая се изкушихме да опитаме от плодовете на портокаловите дръвчета, които се бяха огънали от тежестта им. Набързо обелихме един от тях и … лелей, какви гримаси настанаха. Не зная дали ако бяхме разрязали някой лимон, щеше да има толкова мръщене – бая киселяк се оказаха и стана ясно, как така никой не се изкушава да си откъсне някое портокалче от уличното дърво. Мислех си, че хората им са се наситили, ама то причината била друга. 
Още усещахме киселия вкус в устите си преминахме покрай водната естакада в Jardine de los Poetas – градината на поетите, заобиколена от кипариси и плетове от рози, на които за съжаление не можехме да се насладим през този сезон. А, откъде е наименованието – свързана е с литературната „група 27“, като много от видните й членове, сред които Хоакин Мурубе, Фредерико Гарсия Лорка, Хуан Рамон хименес и др., са си организирали срещи сред прохладата на високите дървета на това място. А поета Мигел Ернанес дори се е представял за градинар, за да намира вдъхновение там.
Заобиколихме галерия Грото от другата и страна – бяхме тръгнали да се изгубим в градината с „лабиринта“ – не че ни трябва лабиринт за тази цел де. Но искахме да се позабавляваме и да си пробваме късмета в зеления плет. За наше голямо съжаление обаче, нямаше да може да изпълним желанието си – течеше реставрациона дейност на лабиринта. 
Разходихме се покрай павилиона на Чарлз I по случай годежа му с Елизабет Португалска, както и на разположения в близост Cenador del Leon (беседката с лъва), но не се задържахме за дълго – там вече имаше голямо стълпотворение от туристи, което разваляше удоволствието.
Бързо се насочихме към Puerta del Privilegio , на друга останала стена от миналото, която ни отделяше от Jardin de las Dames (градините на дамите), където „трафика“ по алеите бе значително по-малък. Там голям интерес предизвиква Fuente de la Fama (фонтана на славата) залепен за галерия Грото и ако някой се чуди, защо има разположени пейки пред него, то туй не е случайно. Ако имате късмет може да чуете „концерта“ на вградения хидравличен воден орган, един от трите останали в цяла Европа. 
Е, имах щастие да посетя и този в Тиволи, но уви както и тогава, така и сега нямах късмета да чуя музиката на тези уникални съоръжения. Явно трябва да проуча къде е третия подобен „воден орган“ и да разчитам на повече късмет там. 😉
И преди да напуснем Алказар, без да искаме, за десерт явно бяхме оставили най-красивите вътрешни помещения. Първом се озовахме в Salón de Embajadores (Залата на посланниците), може би най-впечатляващата част от интериора на двореца. Използвана и до днес за светски събития на кралското семейство, като човек няма как да остане равнодушен към великолепния позлатен дървен таван.
В съседство пък можеше да видим друго много „любимо“ за туристите място – Patio de las Doncellas (Дворът на девиците), според мен притегателно най-вече с легендата останала от маврите, когато Алмохидите трябвало да получават като „данък“ по 100 девици от районите, които владеели. Дали когато мъжете посещават това място, тайничко не си мечтаят да са мавърски халифи. 😉
Останало бе да се насладим и на още едно магнетично място – баните на Дона Мария де Падиля (Banos de Maria de Padilla). Въпросната госпожа била омъжена, но кастилския владетел Педро I, не можел да устои на красотата й и показал защо прозвището му е „Жестокия“ – наредил да убият злочестия съпруг на дона Мария и я направил своя любовница. Казват, че в този иначе резервоар за дъждовна вода, кралската любовница обичала да се къпе, откъдето дошло и името на това райско за летните жеги помещение. Твърди се, че дори и в най-горещите дни, температурата остава 10-ина градуси, като се предполага, че някога там са се съхранявали провизиите необходими за жителите на двореца.
Една от „пуританските“ легенди, гласи че дона Мария, за да избегне домогванията на краля, след убийството на съпруга й, заляла с топла вода лицето си и се обезобразила. Доколко това е истина е малко съмнително при положение, че по-„разкрепостените“ пък истории, разказват че е го дарила с много наследници и е била негова любимка през няколкото брака на Педро I. Из дворцовите кулоари се шепнело, че дворцовите служители, често можели да се насладят на красотата й, докато тя е преминавала гола през помещенията на път за любимите си бани, а краля бил толкова запленен от нея, че карал благородниците дошли на аудиенция първо да пият вода от баните в които се къпела любимката му, преди да се обърнат към него.
И тъй на излизане отново се озовахме на Patio de Banderas (дворът със знамената), а оттам на площад Triunfo, откъдето щеше да продължи разходката ни из Севиля… но за това ще разкажа в следващия ни разказ. 😉
