Очаквах този септември месец с огромно нетърпение. Защо ли? Ами смятах да го посветя на две от страстите си – волейбола и пътуване до непознати места. Та как да не го чакам с нетърпение?! И тъй като в тази комбинация единствено интересите на „Майната“ съвпадат с моите, не е трудно да се досетите, с кого се развиват описаните действия. 😉
Нямаше как да пропуснем такова събитие като Световно първенство, при положение че щеше да се проведе в нашата страна. Дето се казва, това може да се случи един път в живота ни и нямаше как да изпусна тази възможност. Освен това нашия отбор щеше да играе първите си мачове във Варна, като даже между някои от срещите щеше да има промеждутък от ден-два, което пък позволяваше да опозная една част от родината ни, която за мен лично бе адски непозната – североизтока.
Ами тъй де, все пак е най-отдалечената от родния ми край, от сегашното ми местожителство, а пък и все още транспортната инфраструктура не позволява бързото придвижване до там, тъй че досега не можеше да направим по някоя разходка за един дълъг уикенд. За опознаване на района трябваше по-дълга почивка, а вятъра все ни отвяваше в друга посока. Сега обаче, бе много подходящо да осъществим плана си и да се докоснем до още красиви и непознати (за нас) кътчета от Родината.
Тръгнахме сутринта на заплануваната обиколка с леко минорно настроение, след като предната вечер нашия отбор претърпя поражение на волейболната арена от пряк конкурент, което означаваше почти сигурно да се простим с шансовете си за достигане на финалите. Но нямаше време да се мръщим кой знае колко в колата, тъй като първата ни дестинация за деня бе съвсем наблизо. По първоначалния план бе предвидено да посетим двореца „Евксиноград“, но това се оказа доста по-сложно отколкото си мислех и отпадна като възможност. Затова началото бе курортът „Св.св. Константин и Елена“.
Но нямахме намерение да изкараме деня си по плажовете – целта на нашето посещение бе посещението на едноименния манастир. За мен лично бе странно разположението му сред всичките тези хотели, когато през лятото трудно може да се види някой да спазва целомъдрените повели на християнството. Не е ясно кога е възникнал манастира, някои твърдения са, че още през XIV в. на това място е имало монашеско братство, което се е било установило, около лековития извор, днешното аязмо на манастира. За това няма някакви сигурни извори, ама търсейки информация, се натъкнах на друг интересен факт, че по това време във Варна покрай пристанището е имало заселили се венецианци и генузийци – ти да видиш, може би затова харесвам толкова морската ни столица. 
Иначе едва през XVII в.,в изображението на една икона може да се приеме, като „доказателство“, за съществуване на света обител на това място, а вече през XVIII в. по време на руско-турските войни, историци споменават за манастир на това място. Ако преди това е имало манастирска обител, то явно е била опустошавана периодично от османците след завземането на българските земите. Едва след заселване на двама монаси през осемнадесето столетие, започва възстановяването му, като местността, която е била гъсто обрасла с гора и шубраци, е разчистена постепенно и е създадено стопанство с големи лозови масиви. 
Всъщност колкото и странно да звучи, благодарение на манастира се ражда този наш известен курорт. Както споменах по-горе, като всеки уважаващ себе си манастир, то и „св.св. Константин и Елена“ има лековито аязмо. Този лековит извор е разположен буквално под олтара на църквата, като за него се твърди, че нивото на водата му и температурата му са еднакви през всяко време на годината. На водите му се приписват множество лековити свойства – помага на нервите, на кожни заболявания, но най-много изцерения се преписват на проблеми свързани с очни заболявания.
Заради лековития извор, здравословния климат и поради красивата природа наоколо мястото било оценено подобаващо от царица Елеонора, която построява край манастира, със собствени средства детски санаториум за костно-ставна туберкулоза. Оказало се, че 2/3 от тях се излекували напълно, а останалите били със значително подобрен жизнен статус. Постепенно спалните помещения на самия манастир също са преустроени, че да могат да приемат летуващи и нуждаещи се. Така няколко години по-късно се появил и първия хотел в околностите. Тъй че получих отговор на моето чудене, какво прави манастир в центъра на летен курорт, но явно именно светата обител има изконо право да е на това място и с времето отстоява това си право.
По време на „комунистическия строй“, когато се взема решение там да бъде изграден морски курорт, първоначално назован „Балкантурист“, а после известен на нашите майки и бащи, като „Дружба“, манастира се превръща в музеен комплекс. Престава да функционира като храм, като само понякога през летния сезон са се извършвали богослужения. Но, все пак в началото на 90-те години, може би се признава значението на манастира, след като курорта също е наречен „св.св. Константин и Елена“, а манастира отново е действащ и отворен за вярващите.
Друго интересно за манастира е, че в него се съхраняват част от мощите на св.Валентин. Все съм смятал, че той е свързан с католицизма, нали все се твърди, че на 14-ти февруари си почитаме Трифон Зарезан, а онзи Валентин, ни е наложен отвън – нещо като пияници сме, а не любовчии. Е, оказва се, че не е точно така – св.Валентин е канонизиран преди разделението на църквите, тъй че се почита и от православните, но на 6 юли. Иначе се смятало, че ако искаш да се задомиш – това е мястото, тъй като на мощите на св. Валентин се приписва именно такава сила. Е, имаш шанс и на още две места – в родното му място Интерния, край Рим и в един от големите храмове в Москва, в които също се съхраняват негови мощи. Тъй че ако някой се чувства самотен, иска вече да създаде семейство и да се задоми с някоя (без)сродна душа, идва на преклонение в манастира…като за по-сигурно обаче може да си направи регистрация в няколко сайта за секс-запознанства, за по-сигурно. 😉 
Но стига с историята – да се върнем в настоящето. Както не веднъж сигурно съм споделял, аз не съм от вярващите, но харесвам църквите и манастирите, като исторически архитектурни паметници. Именно и затова рядко си позволявам да влизам вътре, в самите храмове. И този път не влязохме, но не заради моите задръжки, а заради нещо друго, което ни направи лошо впечатление. На входа на манастира се пресрещнахме с попа, който отговаря за тази обител, без да претендирам с каква точно титла би трябвало да му е дадена от църковното настоятелство. За мен бе просто един от онези с черните дрехи, окичени с разните му кръстове…А, защо си позволявам това определение – много просто, разминавайки се с него, като нормални възпитани хора го поздравихме, все пак без значение дали сме вярващи или не, той е домакина, а мен са ме възпитавали, че трябва да поздравяваме отивайки при някого „на гости“. Но насреща ни какво – едно голяяяяямо нищо, не само че дори и не поздрави, ами демонстративно се извъртя и ни подмина. Ами случвало се е да посетим немалко места свързани с християнството и за съжаление с две-три изключения отношението е абсолютно същото. Тъй че си мисля, че не проблема е, че манастира е в средата на летен курорт, а по-скоро, че хората които са в него са чисто и просто едни касиерчета с касови апарати. Хора, които реално би трябвало да са там с цел, да те „привлекат“, „да те спечелят“ за онези ценности описани в едни древни книги, но са едни бездушници като мен и други подобни, които отблъскват от тези уж „свети места“. Затова и за мен това са си едни архитектурни шедьоври и благодаря на родителите си за това, че са ми предали поне част от тези ценности, които уж трябва да открия в подобните места.
Именно и затова предпочетохме да се поразходим около морето, където гледката също бе красива, а слънчицето ни показваше своята дружелюбност и приветливост. Но пък колкото и красива гледка да имахме, все пак не можа да ни изкуши дотолкова, че да зарежем останалите си планове и да се отдадем на припичане на пясъка.
Скоро отново бяхме на път, но отново не за дълго. Следваща ни спирка бе земите на съседния морски курорт, някога считан за перлата на Черноморието ни – „Златни пясъци“. И ако някой си е помислил, че целта ни бе именно златните му пясъци, леко бърка. Бяхме се запътили да посетим … друг манастир. Може би вече за повечето хора, които ще си направят труда да прочетат тези редове, сме някакви извратеняци. Обикаляхме морските курорти, в топъл септемврийски ден и вместо да се плацикаме сред вълните, ние търсим разни манастири. Е, нашата цел бе да разгледаме забележителностите по този край, а една от най-големите в него район е Аладжа манастир – сгушен само на два километра в горите над морския ни курорт.
Имаше доста хора, които видимо бяха отседнали долу в хотелите, но явно леко в мои стил, изнервящи се да лежат само на пясъка, та за разнообразие предпочели и една горска разходка до едно красиво и забележително място. За разлика от предходния, то Аладжа манастир не е действащ, а си е археологически музей на открито, а истинските касиери на входа ни посрещнаха широко усмихнати. (туй във връзка с упоменатите малко по-горе „скрити“ такива).
Аладжа манастир е някогашен скален манастир, без да може да се маркира някакъв точен период за съществуването му, като се предполага, че това е станало в периода между V-XV век, макар че за самия манастирски комплекс мнението да е изграден по-скоро към средата на този период. Не може да се даде точен отговор на въпроса и кои са хората изградили и населявали светата обител. 
Самото му име също не ми звучеше като на християнски храм и се оказа, че всъщност идва от турски и означава „пъстър, шарен“ и се смята, че му е дадено от местния етнос гагаузи приели християнството по време на Византийското владичество на тези земи в XI-XII в. Те били тюркоезични преселници от някогашните български територия в Азия, като се смятало, че дори и след изоставяне на манастира са използвали мястото за своите молитви. Поне аз си представям, че стените на манастира са били богато изографисани, откъдето идва тази асоциация с пъстър и шарен. Има и две други версии, дето манастира си имал и християнско име – едното е, че „Св. Спас“, а другото „Св. Тройца“, но не са намерени безспорни доказателства за това и се уповават на легенди.
За самия скален манастир учените по-скоро са на мнение, че може да се оприличи на градените манастири. Това което бе видимо в настоящия момент, аз по скоро го оприличавам на разрез, даващ ни възможност да надникнем на разположението на помещенията. Това е така, понеже в следствие на земетресенията и природните сили, каменната фасада се срутила някъде през годините. За да може да си представи човек, как действително е изглеждал, е необходимо задължително да се посети и построения музей до входа на обекта, където има хубави макети, които дават доста отговори.
Манастира се е простирал на два „етажа“, като всеки един турист има възможност да обходи вътрешността им, с помощта на изграденото за целта стълбище. Само дето има една особеност – днешния вход няма нищо общо с някогашния и реално първо ни отведе в противоположния край на етажа.
Качвайки се на „първия етаж“ попаднахме в едно доста голямо помещение, което се оказа, че е манастирския храм, където са се извършвали по-важните богослужения. Доказателство, че именно тук се е помещавал храма, специалистите посочват следните доказателства – на противоположния край може да се види полукръгла ниша, където трябва да е бил олтара, една от нишите в стените пък се определя като място за църковния хор, а запазения малък кръгъл отвор на тавана би трябвало да символизира купола на църквата. Дето се вика, има си всичките реквизити, за да е храм.
В изсечено в скалата стълбище в средата на „храма“, пък се е достигало до скални ниши, за които се смята, че са били монашеските килии, които са били ползвани както за почивка, така и за всекидневните молитви на монасите. Предполага се, че са били отделени една от друга посредством дървени или естествени скални прегради, като за врати и предна стена са се използвали закачени от тавана ръчно тъкани парчета плат. Доста аскетичен начин на живот, особено на фона на някой днешни „свети отци“ разхождайки се сред миряните с лимузини и „Ролекс“-и.
Следвайки „коридора“ в последствие се намират една по-голяма ниша, за която се предполага, че е била обител на игумена (е все пак шефа си е шеф), последвана от трапезарията и кухнята. 
И ей тогава се стига до входната площадка около която са се намирали също така гробищната църква за заупокойни молитви, където са полагани за поклонение телата на починалите монаси и са се извършвали нощните бдения над телата им. Предполага се, че за олтара й е имало дървена стълба направена в процеп на скалата, която е водила към „втория“ етаж. Под стълбището към входната площадка пък се е намирала криптата, костницата на манастира, където са се складирали костите на мъртвите монаси, след като престоят 7 години в гробовете си.
Имаше немалко посетители, имайки предвид, че бе работен ден, вече извън сезона. Факт е обаче, че никъде не чухме българска реч и докато се разхождахме из останките на някогашната обител, имахме чувството, че се намираме в чужбина. За финландската и полската реч си имаше обяснение – многобройните волейболните фенове на тези страни бяха дошли да подкрепят отборите си, като не малка част от тях явно бяха настанени в хотели в Златни пясъци, като извън мачовете на отборите си бе нормално да разгледат и забележителностите наоколо. Имаше обаче и доста други „речи“ които чухме, но най-досадни бяха едно чешко ли, словашко ли семейство, които все се вряха пред нас, като че ли нарочно се опитваха да саботират снимките ни. Да ама ги финтирахме и бързо се възкачихме на горния етаж, преди да се усетили и пак да ни се пречкат. 😉
А на „втория“ етаж можеше да се премине през една нища, до един малък параклис. Малък, но много ценен, тъй като единствено в него може да се види, автентична запазена живопис, с която е бил „изпъстрен“/“изшарен“ някога манастира. Разбира се, достъпа до нея бе ограничен, параклиса бе затворен и можеше да се погледне само през малко прозорче. Неудобство създадено с цел запазване на останките на църковните рисунки. Този параклис имал славата, че хората масово хвърляли вътре своите съкровени желания, с надеждата сила свише да я прочете и да им изпълни мечтите. А желания всякакви – някой бъдещ Благо „Джизъса“ си поискал да стане футболист, друг безнадеждно влюбен си мечтаел за споделена любов и т.н.
Но наслагващите съгласните (чехите/словаците) отново се появиха и ние решихме да отидем да разгледаме музея, където освен споменатите вече макети, можехме да видим находки открити в района на манастира и по доста интересен, интерактивен начин да се запознаем с легендите витаещи около това страхотно място. Отстрани на музея пък имаше една пътечка, която ни приканяше да се разходим до „катакомбите“. Е, не чакахме втора покана. 😉 
Пътеката преминаваше, през една девствена и непокътната от времето горичка, която си представям каква благодат представлява в летния пек. Освен това може да се каже, че и доста образователна – по цялото й протежение, бяха обозначени различните дървесни видове и човек можеше да придобие представа кое дърво какво е. 
Оказа се, че имам нужда от подобно нещо, защото толкова известни видове като габър, явор, ясен и т.н. въобще нямах представа как изглеждат. А, уж съм наследник на дърводелец – явно нищо не съм наследил от баща си в познанията в тази сфера.
Та ей ни на, след 15-20 минути пред „катакомбите“. Това са група от пещери разположени една над друга и мястото, което явно е заселено от монасите изпървом. Доказателство за това са откритите там от братя Шкорпил наодки, които са датирани от ранното християнство – IV-VI век. Именно братята са дали и името на тези пещери „Катакомбите“ – по аналогия на култовите средища на първите християни. На първото ниво е „открита“ ранно християнска църква, а на второ на което е обособено едно голямо помещение се предполага да е било „крипта“, а през един нисък вход се достига до някогашна предполагаема гробница.
С това място се свързват и легендите за скрити несметни богатства. Твърди, се че от тук водят началото си лабиринт от тунели, в които някога е било скрито несметно богатство. Споменава се, че при нашествието на османските войски, богатствата на 12 манастира, заедно с техните книжа, са били пренесени на това място и скрити в пещерите. Има легенда за един монах, който се бил престрашил да навлезе дълбоко в пещерите в търсене на съкровищата. На сутринта бил открит пред „катакомбите“ в кататонично състояние, като изражението на лицето му изразявало едновременно ужас и възхита, а в джобовете и в стиснатите му пръсти имало съкровища. Явно не е излязъл от тази кататония, тъй като легендата не споделя, монаха да е разказал подробности от приключението си.
Друга легенда свързано с това място е за тайнствения монах – Рим папа. Разбира се това няма нищо общо с римския папа, а е известен още като Ирим папа, Имри поп, което произлиза от турското Урум-папаз – ромейски, християнски поп. Въпросния монах е мистичен герой, чийто дух обикаля из района, своеобразен пазител на манастира, гората и предполагаемите съкровища. Дори през годините се явява по някой, който твърди, че духа на монаха им се е явявал, че даже им е говорил. То като се има предвид, какви туристи има чат-пат по Златните и какви разни медикаменти ползват, няма да е чудно ако и носорози видят, че и им и говорят. Но да оставим все пак скептицизма. 😉
Въобще легенди да искаш за това място – друга пък гласи, че на това място преди появата на самия манастир, е имало някогашен град, основан от Филип II Македонски, върху чийто руини след това изникнал и манастира. Археолозите обаче не са намерили никакво доказателство за подобно нещо, тъй че и това по-скоро може да се причисли към митологията. Съвсем реално е обаче, че мястото не трябва да се пропуска, ако минавате в близост или сте гости на близките курорти.
След Аладжа манастир се насочихме към Балчик, но преди да го достигне се отклонихме към вътрешността, към село Оброчище. Там в началото на селото предстоеше да се запознаем с друг храм. Дето се вика, така и така ги бяхме почнали, защо да нарушаваме традицията. Та това място си приличаше с Аладжа манастир по това, че не е действащ „храм“, а е превърнато в музей. Но пък същевременно бе много различно, тъй като ставаше дума за двуобреден молитвен дом почитан едновременно от мюсюлмани и християни. Светилището се свързва с мюсюлманския светец Ак Язълъ баба и с неговия християнски еквивалент Свети Атанас – гигант, който според легендата е пазел селото от злите духове.
Текето (което е еквивалент на турски манастир) е било построено в чест на дервишкия религиозен водач Ак Язълъ баба, последовател на Осман баба живял в Хасковско. Повел последователите на това неортодоксално ислямско течение, поради гоненията на другите ортодоксалните мюсюлмани, установил се в Оброчище към края на XVв. , а в началото на XVI в. в негова чест последователите му издигнали дервишкия храм. От писания през следващите векове се казва, че дервишката обител била толкова голяма, че можело да съперничи с тези в Цариград.
Ако се разграничим от историческите извори, то в местните поверия Ак Язълъ е бил огромен исполин с магическа сила – легендите ще разкажат за това, как за само за една нощ само с брадва в ръка е успял да съгради тази обител или как само след като забил шиша на който преди това бил опекъл месо, от земята веднага изникнало кестеново дърво, което направо започнало да дава плод.
Иначе от този дервишки комплекс в днешни дни напълно е запазено тюрбето в което се намира гроба на светеца Ак Азълъ и част от имаретът, както и 7-дмо ъгълната беседка при самия вход. Архитектурата на тези „сдания“ е подчинена изцяло на свещеното число за всички религии – всичките те са 7-ем стенни постройки. 
За желаещите срещу такса, може да се посети тюрбето с гроба на светията, за да се измоли здраве, щастие, късмет или …както и на скалния манастир кариера на футболист или любовта на друг човек. 😉
Имарета е по-голямата постройка, която обаче не е напълно запазена – по време на руско-турските войни са нанесли своя отпечатък за нарушената му цялост. Това е мястото, където дервишите извършвали своите обреди и посрещали гостите на текето. В средата му е имало шадраван, а в северния му край се е издигало открито огнище, което завършвало с висок седемстенен каменен комин, напомнящ изящното тяло на минаре. Някога над огнището на дебел синджир бил окачван огромен котел, символ на гостоприемството на дервишите, които предоставяли безплатно храна и подслон, за максимум три дни на всеки пътник, минал край техните обители. 
Както стана дума мястото се почита и от християните, което може да се обясни с това, че дервишите са една от мюсюлманските групи, които са „най-близки“ до християнството. Не е много ясно защо в средата на XX в. християнската общност започва да свързва това религиозно място със св. Атанас. Една от легендите казват, че някога на това място е имало християнски манастир, като св. Атанас е бил негов защитник, загинал при нашествието на турците, в опит да съхрани вярата си и манастира. Легенда, която най-ми се връзва с християнството.
Има и други поверия за това, че е св.Атанас е бил богат земеделец или млад овчар, които се влюбил в местна девойка-мюсюлманка, като заради любовта им били преследвани и убити от турците (според едната версия),а според другата се самоубили с оглед на неприемливата им от обществото любов. Само, че туй последното хич не се връзва с обявяването на Атанас за светец, имайки предвид какво е отношението на християнството към самоубийците.
Общото между Ак Язълъ баба и св. Атанас е, че и двамата се описват, като исполини – големи и силни мъже, които закриляли своята общност и след обявяването им за светци се приемало, че са закрилници на домашните любимци. Принципно казват, че мюсюлманите идват да отдадат своята почит в понеделник, четвъртък и петък или при даване на оброк (обричане,клетва дан към боговете), а християните – когато се нуждаят от закрилата на своя св.Атанас. Но всяка година на 1-2 май поклонниците на двете религии се събират заедно, за да почетат светците, което е страхотен пример за това как може да се постигне „съжителство“ между две религии, които в своята същност изповядват едни и същи човешки ценности. Мисля си, че този общ „събор“ е нещо, от което може да се поучим и да последваме като добър пример.
Разходката ни за деня щеше да завърши с посещение на гр.Добич. За там също мога да разкажа няколко истории за една от църквите в града, но те са свързани с много лични събития на една от най-близките ми хора и си мисля, че не тук е мястото за това. Но все пак, за да спазим традицията за деня минахме да посетим най-старата църква в града – св. Георги. 😉
Но този път исках да открия едно място за което бях узнал от моя близка и за което не бях и подозирал предните два пъти, когато бях гост в града – етнографския комплекс Стария Добрич. Сгушен в центъра на града до пресичащите пешеходни алеи, този комплекс е имал за цел да пресъздаде по какъв начин са се развивали занаятите в града.
В интерес на истината нито една от „работилниците“ не е автентична и не се е намирала на това място преди това, но архитектите са се постарали да издирят хора, по чийто спомени да се пресъздаде интериора и екстериора в най-пълната му автентичност. Дори и прословутата часовникова кула също е „нова“, като старата е бутната и на нея е изградена сегашната отново придържайки се най-пълно към оригинала.
Хубав град е Добрич, но ние нямахме и много време да му гостуваме – все пак трябваше да се подготвяме отново за волейболните страсти във Варна, които предстоеше да ни поднесе националния ни отбор, тъй че бързахме да се отправим към залата, за да видим първата победа.