Наложи се през уикенда да свърша личен семеен ангажимент, като по този начин в съботата не можах да се възползвам от примамливо предложение за разходка във Витоша и евентуално за последен път да погазя в снега. Но няма как, понякога колкото и да имаме желание и колкото и примамлива да е някоя оферта е необходимо да се съобразим и с други неща.
А само каква нужда имах да отида на някъде, да се разходя малко. Има-няма стана месец от последната ми разходка и чувствах как напоследък съм се поизнервил и въобще не бях ОК. Бях станал кофти човек. Трябваше да презаредя по някакъв начин и затова веднага си направих планове за неделята. Нямаше време да организирам други хора, все пак идвах от друго място, а и за повечето които биха проявили интерес знаех, че са заети с някакви свои си планове. Но и друг път съм казвал – нямам нищо против да оставам от време на време само с моята си компания. Не е чак толкова лошо и ако някой твърди нещо друго – не му вярвайте 😉
Преди време бях попаднал на интересна информация за манастир, които е в близост до родното място на свети Иван Рилски. Опитвах се да го включа на два пъти в наши маршрути, но и двата пъти беше отхвърлян от моите приятели, които предпочитаха други места за посещения. И тъй като наскоро ни предстоеше отново да поемем на няколко дневно пътешествие в този район, но имах опасения, че отново няма да е предпочитана дестинация, та затова реших да си направя сам тази разходка и да реализирам идеята си да се запозная с Руенския манстир „Свети Йоан Рилски“.
За въпросното село Скрино трябва да се поеме по пътя от Благоевград към Кюстендил, като ако се предпочете най-удобния и бърз маршрут по новата магистрала, то след Дупница е необходимо да се оглеждате за отбивката за Бобошево – малко градче, което река Струма разцепва на две. Следвайки пътя срещу течението на реката, то няколко километра след Бобошево е отбивката вляво към родното място на най-известния ни светец. Пътя вие нагоре по склона на Руенска планина, която е дял от Влахина планина, като преминава през едно малко селце Доброво и на места осигурява красива гледка към река Струма и околността.
За да се стигне до манастира има два варианта – веднага след като се влезе в селото има отклонение вляво, като табела услужливо ни уведомява, че нататък се намира Руенския манастир. Това е пътят, по който може да се изкачите с автомобил. Другия вариант е да се отиде до центъра на селото и оттам да се тръгне по пътека из гората. Предполагам, че си мислите, че като виден „ентусиаст“ съм предпочел варианта с пътека и няколко приказки с местните хора, но този път се изложих и поех с колата по тесния асфалтов път, в посоката в която табелата ме уверяваше, че ще достигна манастира. Сериозен наклон, но определено всеки автомобил може да се справи. И макар пътя да е тесен, то с изключение на едно две места е в добро състояние. Навлизайки в гората, вече ме беше яд, че не съм се пуснал пеш – все пак указанията бяха, че манастира е на 2,5 км, тоест за около час време щях да се изкача. Но вече бях тръгнал, някакси глупаво беше да е връщам и започнах да си измислям някакви извинения, че в гората сигурно е кално (нищо че в последствие имах намерение да обикаля в търсене на пещерата в която е живял местния светия), че пътеката може да не е маркирана (макар предния ден най-накрая да си бях свалил приложение на телефона показващо пътеките до забележителностите) и т.н.
Някъде 500 метра преди манастира (според една табела, но според мен си бяха повече) стигнах до някаква странна сграда, изградена на пътя, приличаща ми по-скоро на пивница. Не можах да си обясня предназначението й, както и каменния зид които опасваше пътя стотина метра по-нагоре. Но там имаше образуван и малък паркинг и реших, че е крайно време да престана да се правя на „кифла“ и да взема да сляза от колата и да разкърша ставите и да вкарам малко кръв в мускулите на долните си крайници. А, те определено имаха нужда от това (крайниците де), бяха поръждясали, прискърцваха жаловито. Но скоро си припомниха на какво са способни и ме понесоха към целта и след два обратни завоя пред мен се разкри – Руенския манастир.
Самия манастир е един от малкото новопостроени манастири в България, което си личи от пръв поглед. Без да претендирам за достоверност, даже може да е най-новия. Построяването му е започнало през 1995г. с изграждането на църквата. Реално обаче, като действащ манастир се приема, „лето Господне 2002-ро“, когато „светата обител“ приема своя пръв игумен. Името на манастира едва ли би изненадал някого – все пак се намира до родното място на Иван Рилски и още по-близо до мястото, където светеца е приел своето уединение.
Самия манастир е уникален с нещо, за което едва ли някой би се досетил – там е стартирано първото онлайн православно радио наречено Сион. Доста напредничава инициатива от страна на монасите обитаващи този манастир.
Едва ли ще е изненада ако каже, че бях единствения посетител в този най-обикновен делничен ден и влизайки в двора на манастира, сякаш от никъде зад мен изникна един от монасите. Веднага отвори църквата, ако искам да се помоля и това което ми направи впечатление е, че по-всякакъв начин се опитваше да не натрапва присъствието си, да ме оставим насаме с мислите ми и молитвите , каквато е идеята и на едно подобно място. Имах много въпроси за манастира, но ми стана неудобно и ги запазих за себе си, реших и аз да взема пример от поведението на отеца и да не натрапвам любопитството си. Вся пак моите въпроси бяха на турист, не на вярващ…
След като запалих една свещ за здраве за мен и близките ми, реших да се разходя по пътечките към пещерата, която Иван Рилски е ползвал за уединение в първите дни след като става монах. Но освен пещерата имаше информация, че мога да се разходя, до местността с кръста и до аязмото на манастира. Още веднага след като излязох от страничния изход на манастира при църквата трябваше да избера, накъде да поема – към кръста или пещерата и аязмото. 
И тъй като две е повече от едно, или както би казал Мечо Пух – „колкото повече, толкова повече“, то избрах да тръгна нататък, където имаше повече интересни неща за посещение.
Но няколко метра след това отново бях подложен да избирам накъде да поема – към пещерата или аязмото. Ами, признавам се, най-интересно ми се струваше пещерата – във време, в което сме свикнали на всякакви удобства, ми бе интересно да видя пещерата, която е била дом на светеца. Казват. Че идеята за построяване на манастирската църква се зародило от съновиденията на наш съотечественик, които е живеел в Канада, но е родом от с.Скрино. В сънищата му неведнъж получавал указания, че в тази местност трябва да се изгради храм, като тази кауза била прегърната много радушно от архитектката на манастира, която също имала подобен сън, както и от други достойни хора.
Заизкачвах се по пътеката в гората, мислейки си, колко приятно би било да се разходи човек тук, в летните жеги под сянката на широколистните дървета. Пътеката е осеяна с множество пейки, тъй че дори и по-възрастни хора ще могат да поемат по нея, с малко повече почивки. Реално за 10-15 минути може да се достигне до пещерата, а скоро установих, че всъщност пътеката образуваше кръг и можеше да се продължи към „кръста“ без да се връщам.
Самата пещера е обозначена с баралеф на Свети Йоан (монашеското име на светеца) и се твърди, че е останала една малка част от нея. Аз лично признавам си, малко се обърках в историята за пещерата. Преданието е, че Иван Рилски е бил пастир на стадото на чичо си, докато един ден в гората не го застигнала буря и се скрил в една пещера, заедно с игумена на някогашния манастир „св. Димитър“ издигал се на мястото на сегашния.Тази среща се оказва съдбоносна за младежа и той решава да приеме монашеството, като се замонашва в тогавашния манастир. Дълго време не е имало сведения за съществуването на манастир в тази местност и може би затова се е предполагало, че той ползвал пещерата за своя обител, а може би понякога да се е усамотявал в нея, по време на религиозните си обети.
Признавам си, не зная точно с какво се свърза пещерата със монаха Йоан. Но определено разбирам защо би я избрал за място на което да се усамоти – от нея се разкрива хубава гледка към долината на Струма между два склона на планината.
Поседях малко на пейката под пещерата и след това поех по пътеката към кръста. Отново много приятна пътечка, отново с множество пейчици на които може да приседне човек. И хубавото на сезона на моята разходка – тъй като дърветата бяха „голи“ и не се бяха раззеленили можеше да хвърля поглед на манастира отвисоко, докато през пролетта и лятото, едва ли щях да имам тази възможност да видя какво се крия зад короните на дърветата.
Кръста се оказа, както и предполагах на ръба на една скала. Защо е там – не мога да кажа. Може би е просто добро обозначение да се вижда отдалеч, че това е мястото на което е построена светата обител. Той е и добро обозначение за всеки ентусиаст – тъй като е място от което се разкрива прекрасна панорамна гледка към Рила, Верила, Коньовската планина и Влахина, а също и към околните села. Място на което с удоволствие поседнах да се полюбувам на околността. Е, има и познатата драматична история за хубава мома, родом от този край, гонена от турците и … нататък ви е известно от множество сходни легенди.
Следващата крачка бе към аязмото. Реших да отида да изплакна очи – все пак има легенда, че е чудодейна водата и помага за зрението. А, аз напоследък имам нужда… Но пък странно, когато съм в гората, сякаш проблемите изчезват и се появяват само в града. 
Дали проблема не е всъщност в друга част от анатомията ми, а не в очите. И тази отсечка се преминава за 10-на минутки, спускайки се зад манастира. Малко разочарован останах, някакси за аязмо очаквах някакво изворче, от някоя скала, от някое дърво, а не да видя огромна чешма, със зеленясало корито, наподобяващо по-скоро поилка за селскостопански животни. Иначе за чешмата може да се каже, че е на една линия, с пещерата на свети Йоан, но разбира се по-ниско на склона.
Така що-годе успях да направя една едночасова разходка, на път към големия град, една разходка, която ме зареди с добро настроение и енергия, да изчакам оставащите 4 дни до едно по продължително пътуване малко по на юг. Успях да опозная и още едно местенце от Родината ни.