След като предния ден бяхме изпратили слънцето от Езерния връх, там някъде над „онзи“ красавец Окото, то имахме подобни планове за посрещането му – от терасата на хижа Рилски езера, по възможност с топла чаша кафе или чай. Е, още от вечерта стана ясно, че идилията няма как да е пълна, тъй като се оказа, че кухнята отваря в 7.30 часа, а изгрева се очакваше някъде към 7 без 15. Това ми напомни за онзи стар виц, дето един мноооого възрастен човек разказвал как организмът му (и по точно отделителната му система) функционирала като по часовник „Малка нужда -казал той – в 6.00 часа! Голяма нужда – в 6.30 часа! Събуждане – в 7!“ … Усетихте ли как някакси сметките не излизат. Та и аз така още от вечерта бях наясно, че това с топлото кафе няма как да се случи, след като ще сме станали преди готвачките. Не че беше кой знае какво, всъщност с моята очарователна дружка в тази разходка, предпочитаме кафето студено и затова решихме, да си поръчаме бленуваното сутрешно кафе, още от вечерта. Добра идея, но … Отново греда. Оказа, се че си бяхме направили сметката без бармана, който вече бе изключил кафе машината и съсече идеята ни в зародиш. За да не сме „капо“ си взехме по една биричка преди лягане, която изпихме докато настройвах алармата си за ранното ставане. А, може би беше грешка тази биричка преди лягане… Но знаете, плановете са за това, за да се провалят тотално, както би казал някой „оптимист“. В случая би се оказал прав, защото заради умората от предния ден ли не чухме алармата или по-скоро нещо бях сбъркал с настройка й, но така и не успяхме да се събудим навреме, за да може да се насладим на планинския изгрев. Ако трябва бих заложил на второто, че нещо не съм се оправил с телефона си, защото малко е странно чак и двамата да не успеем да чуем алармата, колкото и да бяхме изморени от разходката ни от предния ден. Разбуден, доста по-късно от предвиденото, слязох в столовата, за да си подаря едно друго удоволствие…две пържени филийки и чаша кафе с мляко на терасата, на която се напичах на сутрешното слънчице, наслаждавайки се на гледката която се разкриваше пред мен.
На пейките около съседната маса бе насядало едно младо семейство с двете си дечица – момиченце на около 4 годинки и неговия батко на около 6-7. Интересното в тях бе, че татко бе българин, а майката бе чехкиня, словачка или поне на мен така ми звучеше. Беше интересно как сменят езиците говорейки по между си. Но гледайки ги, си мислех нещо друго – чудех се, дали ако и аз един ден имам деца, ще имам смелостта да тръгна с тях в планината докато са още малки и да ги науча да са сред природата и да се наслаждават на подобни разходки. Определено ми се иска моето семейство някой ден да прилича на това. Но ето, че след тези мисли, бе ред и на мен да ми завидят – моята красива спътница в тази двудневна разходка се присъедини към мен с чаша кафе. След като бях прочел, че пътя не е натоварващ и продължителен, то решихме, че днешния ден ще го караме по „айляк“. Значи ако не сте „майна“ (демек пловдивчанин) или не познавате такива, то за вас това може да е непозната, нова и странна дума… То едва ли аз ще мога да ви дам най-точното определение за значението й, ама то е нещо средно между мързел, непукизъм, спокойствие и още нещо… С две думи, ден без да си даваме зор. Затова и си позволихме да се насладим на всяка глътка от тонизиращата ни напитка и да го гарнираме обилно със слънчевите ласки … и така поне час преди да се решим да тръгнем.
Взехме раниците и реших да попитам барманчето откъде започва пътеката към хижа Скакавица, ама то и обяснението му бе като кафето, което му поръчахме предната вечер, тоест никакво го нямаше… Каза, че не знае никакви пътеки, само работел там. Е, това направо ме разби, да си част от хората стопанисващи/работещи на хижа и да не си наясно с околните маршрути и пътеки. Де да знам, все едно да работиш в кино и да не знаеш какви филми се прожектират. Наложи се да питаме най-верния помощник чичко Гугъл и излезе информация, че пътеката от Скакавица излиза на Бъбрека….и така хайде пак право нагоре от хижата – нали го помните от предния ден…
Всъщност нямах нищо против, че отново се изкачвахме към билото, за да мога да хвърля още един поглед към Долното, Рибното езеро, Трилистника и Близнака. Лично аз тази гледка мога да я наблюдавам абсолютно всеки ден и едва ли ще и се наситя. Това беше повод да поздравим отново и да си вземем довиждане с нашия нов приятел, с който много си допаднахме от предния ден – връх Харамията, а за приятелите си просто Хайдута. Красавец е няма какво да си говорим.
За мен бе удоволствие отново да мина по равнинното било и да се видим с Бъбрека, споделил съм ви, че към това езеро имам по-специално отношение и както „първата любов не се забравяла“, то и аз няма да го забравя никога. Някога в детството си бях запленен от първия си досег с това езеро.
Стигнали до езерото се повъртяхме наоколо, в търсене на знаци накъде води нашата пътека, но не откривахме такива. Е, знаехме горе долу посоката, а пък и имаше само една ясно изразена пътека и решихме да поемем нататък. Както вече споменах, то това беше „айляшки“ ден, тъй че имахме предостатъчно време дори и да се позагубим, тъй че смело тръгнахме напред по така наречения Сухия рид, който бе постлан с килим от мека трева. Друго, което подсказваше, че това трябва да е доста „важна и натоварена“ пътека бяха много конски „мини“ или „акита“, които я опасваха навсякъде. Слизайки по Сухия рид, срещнахме и един възрастен човечец на над 70 години, гол до кръста, крачещ бодро по нанагорнището, без дори да се е задъхал. Спрях ме го, да попитаме дали сме поели по вярната посока, като той ни успокой, че точно това е пътят, даде ни наставления за пътеката, както и ни каза, че има и друг маршрут до водопада – от горната му страна, но е доста по-труден. Е, отново решехме да се придържаме към „айляшкия“ ден и да не си усложняваме живота. И ако вече ви споменах как бих искал да изглежда семейството ми, то мисля, че в този ден разбрах и как искам да остарея – като онзи човек, който видяхме там, който ни упъти – изглеждаше в страхотна форма за годините си, вървеше бодро из тези красиви места и явно се наслаждаваше на живота и ежедневието си.
Спускайки се по Сухия рид, започнаха да се забелязват маркирани места, но маркировката бе странна – първоначално зелена, след това върху и бе променена на червена. Това не помага смятам много на туристите, даже им създава дискомфорт и чудене какво става и дали това наистина е тяхната пътека. В този момент разбрах защо и в интернет бях получил разнопосочна информация относно маркировката. След това мисля, че някъде подочух, че „зелената“ маркировка е за хижа Рилски езера, а „червената“ за самите езера – към Бъбрека. Дали това е така, не мога да твърдя със сигурност. Определено обаче, слизайки по пътеката „червената“ маркировка надделяваше и явно бе по-прясната, но пък и ни отведе където трябва. В онзи момент видяхме, че всъщност малко сме усложнили маршрута си, тъй като реално е можело, да минем „напряко“ през началото на ски-влека, който е в непосредствена близост до хижата, от която започна нашата разходка. Дали се почувствахме обаче „минати“?! Не, напротив, нямахме нищо против, че отново бяхме хвърлили поглед на 5 от 7-те прекрасни езера. Следвайки пътеката (а вече и маркировката) смело навлязохме в гората, и се любувахме на прохладата, с която ни „обгръщаха“ дърветата около нас. Спускането бе страхотна наслада – лично аз много обичам да вървя из горски пътеки, под сянката на няколко метровите дървесни великани, а когато това е гарнирано и с приятна компания … то това може да се нарече, по един единствен начин – щастие. Продължихме спускането си, докато стигнахме „разклона“ на пътеката до хижа Вада, където пътеката направо се превърна в черен път. Скоро из между дърветата се показа хижа Скакавица, построена в началото на 20-те години на XX-ти век и с около 80 места.
Принципно маршрута между двете хижи е около час (особено ако пък и се спускате по пътеката), но на нас ни бе отнело някъде около 2, след като не бяхме поели по прекия маршрут, а заобиколихме през Сухия рид. Вече бе станало обяд и се бяхме „обезбирили“ или с други думи бе време да си направим подарък – да поседнем пред хижата и да изпием по една ледено студена биричка. Имаше и допълнително изкушаваща информация, че обяда ще е готов след половин час, а в „менюто“ имаше от онзи страхотен боб, който е запазена мярка на хижите в планината. Пред хижата бе завързано едно огромно куче, което бе голяма атракция за няколкото деца, които си играеха около родителите си. В този момент обаче излезе, хижарят който им се развика да се махнат от там. Странно на пръв поглед поведение, което впоследствие се оказа, че си има предистория. Голямото симпатично куче, на което децата толкова се радваха, се оказа, че не винаги е било добро, а от време на време проявявало лошите черти на характера си, както няколко дни по-рано било нападнало някакво дете, което се запътило да си играе с него. Имайте си едно наум, все пак не забравяйте, че кучето е там, за да охранява своя дом, а всички ние преминавайки през хижите сме непознати.
Насладили се на поредната глътка от биричката, но оставили си малко и за изпът се насочихме към водопада – първоначално през гората, а след това по склона обрасъл с ниски храсталаци, завзели всичко наоколо с изключение на пътеката, като по този начин отклонението от нея си е направо невъзможно. След това пък естествен ориентир се оказва реката, която ни водеше към водопада, който бе основната цел на разходката ни.
Шуртенето на водата, първата индикация, че наближаваме, сякаш ни направиха по-нетърпеливи, но това не означава, че сме си позволили да не отдадем заслуженото на съпътстващите ни красиви пейзажи.
И ето, че пред нас се показа водопад Скакавица, известен още като Рилска Скакавица. Бяхме чували, че е много красив, но гледката ни остави просто без дъх. Определено може да потвърдим на 100%, че всичките онези суперлативи, които бяхме чули, за които бяхме прочели са самата истина. Всъщност не подвеждам ви – всичките описания са недостатъчни, колкото и богат да е нашия език, колкото и талантливи хора да боравят с него, то има неща които трудно се описват и мисля, че този водопад е именно едно от тях. За съжаление аз нямам този талант да се опитам да направя художествено описание на тази величествена гледка и мога само да дам няколко общи сведения, които най-вероятно повечето хора ги знаят. Едва ли за някого би било изненада, че това е най-високия водопад в Рила планина със своите 70 метра височина. Падат му е от 1950 метра надморска височина в Скакавишката долина.
Вдясно от водопада, на стената от отвесни стени, можахме да се насладим и на връх Кабул, на който дадохме обещание един ден да му погостуваме и да хвърлим един поглед от горе към долината.
Придвижвайки се към подножието на водопада, който все едно бе на един хвърлей място се сетих, за една поговорка гласяща: „Ако видите хижата на 15 минути, а въпреки това вървите към нея още 2-3 часа, имайте предвид, че … бинокълът лъже!“ И ние така зърнали водопада отдалеч, смятахме, че за 5 минути сме достигнали до него, но ни отне малко повече време преминавайки по камъните, по тясната пътечка. Въпреки това, разстоянието от хижата до водопада не е повече от 30-ет минути.
Седнахме в подножието на водопада, под освежаващите му пръски, които ни обгръщаха като мъгла – толкова ситни бяха капчиците на река Скакавица, които се разбиваха над нас. По този начин се чувствах все едно някоя страхотна красавица ме милваше по лицето.
Тръгнахме по обратния път към хижата, доволни и от днешния ден, който не ни беше разочаровал, а дори отново бе наминал очакванията ни. Положителните ни емоции бяха толкова много, че забравихме напълно за глада си и за апетитното обещание, че на връщане в хижата ще ни чакат вкусните обедни гозби на стопаните на хижата и продължихме направо по пътеката към х. Пионерска, която веднага се спускаше сравнително стръмно през гората. Почти веднага имаше разклонение за друг водопад – Малката Скакавица, но тъй като нямахме никаква информация, колко време би ни отнело да отидем до него, решихме да го пропуснем и да продължим спускането си по виещата се пътека в широколистната гора. Е, все пак не останахме „валат“ както се казва, ами се „отчетохме“ с едно малко, може би двуметрово водопатче на изпречилата ни се отново река Скакавица. Спускането по пътеката продължи, докато излезе на черния път водещ до местността Зелени преслап, като макар и черен път, той бе в доста добро състояние и мнозина от хората, които бяхме срещнали, явно бяха решили да си спестят малко от ходенето и бяха дошли с автомобилите до там. Стигнали вече до Зелени преслап, то умората, жаждата и глада, започнаха да напомнят за себе си и ако малко след това на пътя видяхме интересна чешма от която утолихме жаждата си със свежа, студена планинска вода, то трябваше да не обръщаме особено внимание на къркорещите си стомаси, докато стигнем до паркинга на х. Пионерска, където бяхме паркирали автомобила си предния ден и да се спуснем да хапнем в Паничище.
А стигайки до колата си установих две неща – че не я бях заключил и че дори бях спуснал страничното си стъкло, но разбира се нищо не липсваше, никой не беше се изкушил да се възползва от възможността и примерно да ми „приватизира“ GPS-навигацията (която галено наричам г-жа Иванова). Това просто е поредното доказателство, че в планината хората са по-добри и че … аз съм си заплес.
Отбихме се да похапнем в Паничище, макар че с първия ни избор ударихме на камък, от предни посещения бях си заплюл едно ресторантче, но за съжаление не работеше и трябваше да се задоволим да спрем в един друг хотел, но трябва да им признаем, че там ни нагостиха добре и поднесените гозби бяха мноооого вкусни.
И тъй вече сити, разполагащи с още време и не искащи тази разходка да свършва, решихме да продължим с още един обект по нашия маршрут и нали бяхме на тема „водопади“, то поехме към Овчаренския водопад. Той се намира в съседното до Сапарева баня село Овчарци, по пътя за Самораново и Дупница., като от центъра има насочващи табели. Реално пътеката започва от двете „тепавици“ до които се достига и трябва да ви предупредя – не се настройвайте за някакъв продължителен преход сред гората – няма нищо такова – за има няма 15-ина минути по добре павирана пътечка се достига до водопада, като е изградена и площадка от която се наблюдава.
За да бъда обективен трябва да отбележа, че всъщност Овчаренските водопади са каскада от седем водопади, като този който служи за туристическа атракция реално е втория и е известен още като „Горица“. „Висок“ е 39 метра, но до самия водопад не може да се стигне, тъй като поречието на реката е заградено с мрежа, тъй като това се води „вододайна зона“ и не се позволява навлизането по поречието й. Легендата за името на водопада отново има традиционната трагично-романтична история за двамата влюбени от селото – Горица и Йовица. Както може да се досетим Горица е била доста „арна“ девойка, демек хубавелка и тогавшия турски бей, я поискал за себе си, пратил заптиетата си да я отвлекат, ама тя освен красавица, ще да е била и умна – досетила се какво я чака, а и пъргавелка защото им избягала и тръгнала към планината при своя любим Йовица. Но, не достигнала дотам, все пак многобройния противник я приклещим там на скалите, но тя предпочела да скочи и да се пожертва, отколкото да отиде в плен на някого, който не е нейния любим. Така на нея били наречени и водопада и реката.
Приключило доста бързо, посещението ни Овчаренския водопад, ни даде възможност да отдадем заслуженото внимание и на друга „водна“ забележителност в района – гейзерът в Сапарева баня. На кой ли би му хрумнало, че може да види подобно нещо точно там, че дори и в България, все пак тези природни феномени са като запазена марка за Скандинавските държави. Но не само, че в Сапарева баня си имат гейзер, но дори той е посочен като „най-„. Най-топлия в Европа със своите 103 градуса по Целзий. Бях прочел, дори че има местна легенда, която гласи, че бабите слагали кофи с картофи в подножието му и така ги варяли за животните си. Едва ли сега може да се види подобно нещо, тъй като в момента цялото пространство около него е облагородено, а самият гейзер е оформен като фонтан. Преди да тръгнем от това място решихме да изпием по едно кафе на площадчето до него и да се насладим на изригванията на топлите му води.
Ободрени от кафето бе време да приемем, че двудневния ни трип бе към края си и да поемем към София и ако моята очарователна спътница предстоеше уикенд в който да присъства на семейни празненства, то за мен се очертаваше отново да се върна в този район, но с други приятни хора, за което ще ви разкажа допълнително.