След принудителната пауза, която трябваше да изтърпим заради наложената „карантина“ и след многото прецакани планове, ето че отново бяхме на път. А, как най-добре да „рестартираме“ живота си, от това да посетим любимо място, каквито са невероятните Родопи.
Един от провалените ни планове беше свързан именно с една четиридневна разходка, из един, поне на мен любим край от любимата планина. Но тъй като един от членовете ни бе изкарал „извънредното положение“ там се съобразихме с нея, да отидем на друго място. За разнообразие.
Знаете вече – за тази част от Родината ни, за нас не съществува въпроса „Ама къде да отидем вече там?!“. Докато не посетим всяко село, не се разходим по всяка пътечка, едва ли от някой от нас ще каже, че няма къде да се отидем в Родопите… Което след толкова „гостувания“ в този край е същевременно страхотно, че откриваме още нови за нас места. От друга страна пък е малко тъжно – не остава време, да отидем отново при всички онези страхотни хора, с които сме имали невероятния късмет да се запознаем и които реално правят Родопите специални и неповторими.
Този път моите приятели ми се довериха да посетим района на Доспат – място на което всеки един от нас е бил, през което сме минавали неколкократно, но което сякаш никога не бе наша основна цел. Е, този път бяхме решили да му се посветим – нямаше как да сбъркаме – щяхме да сме отново около един от зашеметяващите язовири, което беше предпоставка за страхотни гледки, а имаше и толкова села, които нямахме нищо против да опознаем.
Групата ни не бе изненада – нямаше как да не сме основната четворка, която от години не пропуска да се впусне в поредното си „гостуване“ в несравнимата планина. Казвам гостуване, защото наистина там се чувстваме, като желани гости, от хората които ни посрещат. След като взехме „Майната“ от „майната“ си (с това рискувам да си навлека гнева на пловдивчани 😉 ) решихме да се насочим п/з Пещера, Батак, а оттам покрай красивите язовири Беглика и Широка поляна, къде пък си припомнихме за една друга наша разходка с велосипеди.
Спирайки до една чешма, наблюдавахме едно силно поклащащо се дърво и със „Старшия“ философствахме, как никога не сме виждали някой дървесен вид да пада от само себе си и каква ли би била тръпката да станеш свидетел на нещо подобно, случващо се на метри около теб. Е, взехме че разбрахме – дървото, обект на нашето наблюдение, даващо почва на подобни размисли, реши да се залюлее още по-силно и да полегне елегантно току до пътя без да го блокира или да нанесе някаква вреда. Тъй че пак се сещам за онази приказка „Внимавай какво си пожелаваш, че може и да се случи.“ 😉
Нямаше как да не спрем и на онази чудна панорама към язовир Доспат насами пътя, малко преди града. Който е минавал оттам няма как да я знае и да е устоял на изкушението, да спре поне за няколко минути. Ние освен, че отново спряхме да се насладим на спиращата дъха гледка, то там бе мястото, където решихме, че е редно да се наситим и на подготвената ни от „Покахонтас“ и „Старшия“, мексиканска „кулинарна“ изненада . 
Там на пейката се извадиха едни арабски питки и тенджера с плънката за мексиканско бурито. 
Въобще явно се превръща в някаква традиция заради тези двама сладури да ядем някакви екзотични и странни ястия при нашите скитания в страната, след като преди време на един трънски връх, се угощавахме с японско суши. А когато спря още една кола, с други ентусиасти да се насладят на гледката мислех, че ще ни изгледат много странно, но се оказа че и те са с подобна на нашата идея – извадиха скара, салатка и супер много се изкефиха, като „Старшия“ ги почерпи от магданозеното си песто. 😉
Минахме набързо през хотела да оставим багажа и се насочихме към първата си цел. А, какво е най-подходящо за пролетта? Естествено посещението на водопад. 😉 А, беглото ми проучване бе установило, че има един такъв който ни чакаше съвсем на близо – на 6-7 километра в близкото селце Късак. Яхнахме се отново на „Филката“ и след 10 минути се спускахме по пътя към това напълно непознато за нас селце. Всъщност, то май си и остана такова, тъй като още в началото му спряхме и поехме пеш по един черен път, следвайки табелата, която ни обещаваше да ни отведе до водопада. 😉
Много приятна и кратка пътека между другото – за 15-ина минути се стига до водопада, всеки може да се справи с нея – и мало и голямо. Само, дето за мен имаше изненада – обездвижването ми по време на наложената ни карантина, явно не ми се бе отразила хич добре. Слизайки по тази пътечка едното ми коляно отново отказа, а всяка крачка ми причиняваше болка. 
Никога досега не съм имал проблем с коленете, но от принудителното ни заседяване, се бе появил този неприятен проблем. Не зная на какво се дължи – на ударния ми опит да се раздвижа, след като позволиха да се излиза, с две скоростни изкачвания на люлинския първенец Дупавица и разходката до Камен дел… Факт, за първи път в живота ми разбрах какво им е на хората, които се оплакват от това, че имат проблем със слизането по стръмните склонове…А, на мен преди това там ми бе силата… 
Притеснително, но все пак бях решен да не обръщам много внимание на това неудобство и да го боря с насладата от гледките, които ни предлагаха любимите Родопи.
Ей, а водопада си бе изненада, яко приятна при това. Признавам си, бях го подценил. Бях хвърлил един поглед какво предлага района, но попадайки на него си мислех, че е някакъв невзрачен мъник. Все пак не е от най-известните, затуй смятах че едва ли може да предложи кой знае какво. Но не бях прав. Водопада си е красавец. Е, не е внушителен със своята височина и пада на водата си, но като някое симпатично миньонче, от което трудно откъсваш очи.
Водопада е висок 8-9 метра, като определено най-доброто място да се види в целия му блясък и пад, е от стълбите водещи в подножието му. Но това не означава, че слезли долу, няма да останете захласнати от него. Чудех се, как най-точно да го опиша и първата дума, която все ми идваше бе „уютен“. Именно така бих го описал, сгушен сред дърветата, оформил едно уединено кътче, един истински остров за усамотение, на което човек може да се почувства като в приказка. И не само заради природните красоти. А, защото има истински приказки. На едно дърво непосредствено срещу падащите пръски, е направена малка библиотека. И ако цялата прелест наоколо не е достатъчна да се пренесете в „приказките“-там в библиотеката ще намерите такива наготово. 😉 А ако в раницата случайно ви се намира някоя „пържолка“, „шишче“ или няколко „кебапченца (с риган)“ плюс 2-3 бирици (на човек)… Ами оставете си целия ден за туй местенце, за перфектния ден. Ще имате блаженства за всичко – за очите на природния шедьовър наоколо, за душата – хубава книжка от библиотеката и за стомаха – от барбекюто.
Е, ние не бяхме подготвени за „перфектния“ ден, тъй че не се застояхме дълго. А и имахме компания, а такова място те прави егоист – искаш го само за себе си. Отделно бяхме изкушено от друга туристка, която се зададе срещу течението на потока, които се 
стелеше под водопада.
„Надолу по течението има няколко малки падчета…Струват си..“-сподели ни тя. На нас пък не ни трябваше повече и се спуснахме да видим тези „падчета“. И не ни бе излъгала – без да са нещо „уау“ си имаха своето очарование. А още по-надолу пък потока се вливаше в друг и образуваше друга любима гледка за нас в тези прекрасни Родопи. Виеше се из тучните ливади, като някоя грациозна змия.
А, там попаднахме и на друга компания. Оказа се, че има местни и са на гости на родата. Заговорихме се и се оказа, че един мъж от тази компания, също говореше за тази магическа планина с нашия трепет и копнеж. А, това беше зетя, които бе дошъл да навести свекъра и свекървата. 
И въпреки това от него струеше „любов“ за това място Явно тук и свекървите са по-различни от другите места. 😉 Та от него разбрахме, че ако тръгнем по пътя, покрай другия поток образуващ реката Караджа дере, то може да стигнем до съседното село – Змеица.
Ха, „карантината“ променяла хора…Говори ми…Само това ни бе достатъчно и три минути вече бяхме поели по пътя към посоченото селце. Обещанието за 40 минутна разходка до там, бе разгоряла старата ни страст. Запътихме се с бодра крачка. Е, поне трима от нас и един провлачвайки леко единия си крайник, но пък ухилен и тръпнещ от очакване, като останалите. И да вмъкна малко полезна информация…Ако сте решили и вие нявга да стигнете от водопада до Змеица – твърдо се придържайте към потока. Иначе няма да стигнете. Като нас. 
Улисани в сладки приказки, крачейки по пътя, в един момент осъзнахме, че той подозрително вие в … обратна посока. И си бе така – бяхме на нещо като околовръстното на село и се озовахме по средата на пътека към водопада.
Може да не стигнахме до набелязаното друго село, но вече имахме идеи да уплътним следобеда с други две – Барутин и Бръщен. Основно, за да задоволим поредния „фетиш“ на „Старшия“, на който няма да се спирам подробно. Да не би да предизвика сериозен професионален интерес в дадени медицински лица. Такива занимаващи се с психични аномалии. 😉
Решихме обаче да си направим авторазходка до там. При добро желание поне до Барутин, има вариант и за приятни пешеходни разходки. Единия е от водопада, като просто се следва течението на потока, който ще ви „придружи“ до Барутин, където Караджа дере се влива с Доспатска река. Другия вариант за разходка е по маркиран маршрут започващ малко преди разклона за с.Късак, пътувайки от Доспат. На главния път има табели, които примамват любителите пешеходци. Нас, също ни изкуши, но го оставихме за следващия ден. Но освен, че вече се бяхме запознали с Барутин, то имаше още една пречка да не извървим и този маршрут до края му. Онова прекрасно майско слънчице. Или както нежно го наричаме – „Райчо“. Та стигнали до средата на маршрута, до вр.Чуката, откъдето се разкриваше типична „родопска гледка“, не устояхме на „райчовите ласки“ и се „заземихме“.
Който ни познава е наясно с този наш „ритуал“, което не е нещо по- различно от това да се излегнем на тучната тревица, облети от слънчевите ласки. Аз дори мисля, че и „помърках“ малко на останалите. Което пък е моя „термин“ да завоалирам неприятната истина за иначе дразнещо хъркане. 😉
Но да се върнем към автопохода ни от този ден. След като „Старшия“ изпълни странните си ритуали в началото на Барутин преминахме бавно, оглеждайки се. Надявахме се някоя табела да ни информира за пътечка или неподозирана забележителност. Но такава не открихме. Иначе селото се оказа, бая голямо … И населено.
Продължихме нататък – към Бръщен. Аз с леко притеснение. Знаех че това е едно от последните села, току-преди граничната бразда. Чудех се, дали въобще ще има път до там…В какво състояние ще е… Поддържан ли ще е, като се има предвид, че сме посещавали други подобни села, в които е имало няколко постоянни жители. Но ей ти изненада. Приятна при това. След разклона, които ни напътваше да завием към желаната дестинация, се виеше нов път. Тесен, но съвсем новичък. Екстра – мислех си – за нас ентусиастите, но дали обслужва някого…Има ли останали хора… И докато ми минаваха през главата тези въпроси, се разминах с два автомобили. И то какви – направо лимузини.
А, след като спряхме на табелата на селото, за изпълнението на „фетишисткия ритуал“ на „Старшия“, се оказа, че в изградения навес (даже бая постройка) зад нея, над една дузина тинейджъри са си спретнали парти. Определено поставих под сериозно съмнение първоначалните ми съмнения. Които съвсем се затвърдиха при вида на това, как рожденика се задава по пътя, с кутии бонбони “Lind” и “Merci”.
Е, селото не бе изоставено и забравено. Оказа се, живо и бая населено. По официални данни си има 930 жители. Ти да видиш. И наистина се създава усещане, че това не са хора „само на хартия“. 
В центъра имаше два големи магазина, хора щъкаха насам-натам или просто си седяха припичайки се на пейките в градинката на мегдана. Къщите, спретнати и добре поддържани в голямата си част. Но всичко това си имаше логичното обяснение – селото е едно от тези с преобладаващо българо-мохамеданско население, които и в наши дни продължават да са по-сплотени и привързани към родните си места. А, пък добре заредените магазини, поддържани къщи и луксозните автомобили за съжаление, не са в следствие на високите заплати и пенсии в района, а на масовата работна миграция на активната част от населението в чужбина. Но пък „гастербайтерския“ им нагласа е причина, това да не е поредното мъртво село. Защото макар, да работят в по-голяма част от годината там, то не забравят селото си..
Оказа се, че новата история на селото е много тясно свързана с Англия…Преди година няколко човека заминали да търсят препитанието си във ферма в околностите на Лондон. Е, харесали ги хората – не заради тъмните им очи. Те пък препоръчали, други свои съселяни и така около 1/3 от село се оказало на работа там. Когато пък собственика на фермата дошъл като гост на сватбата на свой работник преди няколко години, къде на шега или пък не, казал че тук вижда повече познати, отколкото в родния си град. 
Но този „номадски начин“ на живот си има и своите недостатъци. Бабите и дядовците в селото са се превърнали в майки и бащи на внуците си, през месеците в които родителите им са далеч от дома си.
За някогашната история на селото не можах да открия кой знае колко информация. Населението е предимно от българо-мохамедани, които някога основно са се прехранвали с отглеждането на тютюн. Роля за „сплотеността“ му, може би е изиграло, това че е в непосредствена близост до границата с Гърция и че до селото някога се е намирала „застава“ на гранични войски. А, хората живели в „онова“ време, са наясно – това автоматично е правил достъпа на външни лица, ако не невъзможен, то трудно достъпен. За един исторически момент от миналото му, обаче съдя, че „селото“ едва ли е било сред „любимците“ на някогашната власт. В периода на Балканските войни, неведнъж се е случвало много от приграничните села, в период на няколко години да се озовават в различна държава. А, местното население да си пати, от (уж) патриотични хайдушки и паравоенни групи – за да се наложи „правата вяра“. Е, тук не било по различно. 
При направен опит една такава група да навлезе в селото, за насилствено покръстване на жителите му, се стигнало до конфронтация. И не само, че местните оказали сериозен отпор – но недопуснали навлизането им и селото останало едно от малкото незасегнати от насилствено покръстване. А, сериозен довод за отпора на селото била притежаваната картечница от жителите му. 😉 Но може да си представим, как е „гледала“ властта на този исторически момент.
А за войнствения нрав на хората от селото и въобще и района има още една интересна случка в началото на 90-те години на миналия век. Тогава заради спор за вода – между жителите на Бръщен и на разположеното на отсрещния баир с.Црънча, се разиграла истинска война. Продължила цял месец. Спорът възникнал около изграждането на водна станция и прокопаването на канал до двете села. Първопричината кой какво казал, кой какво направил – сигурно вече малцина си спомнят. Но явно „страха“ бил, че новия водопровод няма да е достатъчен да захранва двете села. Тъй че всяка страна „теглила“ водопровода да е за тях. И бръщенци, за да са по категорични – взели, че срязали дървения мост над Доспатска река, които свързвал Црънча със света. 😊 Ама и другото село, и те люти. Решили да им отмъстят като срежат далекопровода към Бръщен. И за да не им пречат дошлите като помирители официални лица – ги затворили, арестували в училището. И изпълнили намерението си – Бръщен потънало в тъмнина за две седмици. 😊 
Наложило се, чак зам. вътрешния министър, заедно с баретите , да ходи да ги укротяват и чак като се решил генерално „водния проблем“,че и двете села да са доволни – се кротнали. Тъй че хората там са си гостоприемни, ама недейте да изпитвате търпението им. 😉
Селото има си има своя символ – една вековна топола. Придобила своята „голяма“ популярност през 2015г., когато е сред финалистите за „Дърво на годината“. Топола – обичана от местните и наистина „дърво с корен“. Или истинско „дърво на живота“ , тъй като от него е стартирал „живота“ на много от местните семейства.
Имало следната традиция – по Гергьовден. Смел момък от селото се качвал на тополата и връзвал здрави въжета за „гергьовската люлка“. А, когато някоя мома присядала на нея, момък, който най-много въздиша по нея, се престрашавал да го демонстрира, като отивал да я люлее. Но с времето тополата израснала до сегашните си 17 метра. А не е лесно да се покатери на подобно дърво някой. А, явно „младите“ са намерили и други начини да демонстрират чувствата си. 😉
Другата причина да се озовем в Бръщен, освен… Сещате се, странностите на „Старшия“… Та другата причина – попаднала информация за „Спортна пътека“. По пътеки разни сме вървели, ама какво ли щеше да е това „спортна“. Всъщност оказа се, че за района на Доспат, те са доста срещани – на следващия ден ни предстоеше да посетим още две. Оставили колата си в центъра на селото, местните жители и указателните табели ни насочиха по пътеката, водеща ни извън селото. А, там ако някои все пак е поставил под съмнение трудолюбието на бръщенци – ще се убеди колко е бъркал. Добре поддържаните им и подредени градини са доказателство за това и предизвикаха възхищението на „Старшия“.
А в края на пътеката става ясно защо е уточнението „спортна“. Има изграден водоем, където любителите на спортния риболов може да си пробват късмета…Те всъщност ще кажат – уменията. Ама като си знам уменията – за мен си е късмет. Около това „езерце“, пък са разположени и други „спортни съоръжения“ – лостове, тенис на маса, маси за шах и табла. Но най-хубавото е, че мястото бе изпълнено с младежи от селото. Ако не друго то поне се е превърнало в място за срещи и отмора. Един вид е заменило старата бреза в ролята на „местния сватовник“. 😉
Ние обаче си намерихме друго кътче, на което да приседнем и да се „заземим“ за момент. Отидохме отсреща, на една височина над селото, откъдето да се полюбуваме на заобикалящите ни хълмчета. Можеше да хвърлим поглед към селото и китните му градинки, заобиколени от боровите гори.
Бяхме удовлетворени от поредното ни „откритие“ в Родопите и поехме доволни. По пътя надолу, към разклона на които се бяхме отклонили ни чакаше друга изненада. Една табела – „римски мост“. А, така де – това за едни ентусиасти, е като червен светофар. 
Нямаше как да не спрем. За не повече от минута бяхме взели единодушно решение, че не може да не се възползваме от шанса – за поредната разходка. Тъй че се отправихме по черния път спускащ се към Доспатска река. И какво, че „коляното“ ми пак възразяваше, душата ми крещеше „Не му обръщай внимание“. Така и направих. За около 20-ина минути, може би, достигнахме реката. Но там ни посрещна мост, които нямаше как да претендира за „римски“. Датировката му бе от доста по-ново време. 
Но пък имаше успокояващи табели, да поемем по отсрещния бряг срещу течението на реката. Оказа се, че до там може да се стигне и село Ваклиново – разположено на отсрещния хълм срещу Бръщен. Тъй че ако си падате по по-сериозни разходки, то ето ви вариант за удължаване на маршрута. А, за нас, които го караха по-лежерно бяха достатъчни още 5 минутки до достигане до древното фортификационно съоръжение.
Моста бе леко обрасъл. Или по-точно трябва да кажем – това което е останало от него, тъй като половината се е срутил във времето. Но за пореден път, въпреки че половина от това съоръжението го нямаше, можех да си задам въпроса. 
Как онези необразовани римски строители са строили нещо което хилядолетия са го били всякакви стихии, а в днешните супер инжЕнери, някакси успяват да изградят нещо, което бива отмито от следващия по-сериозен дъжд?! Но това са някакви по-скоро политически размисли, които нямат място тук.
Мостът може да се приеме и за символ на „героизма на граничарите“. Там има поставени паметни плочи на двама младежи, загубили живота си, в изпълнение на „войнишкия си дълг“. И на тяхното куче Вихър. Случката се е разиграла в далечната 1953. Вечерта на 1 юли наряда на една от граничните застави се натъква на група „диверсанти“, които били навлезли в страната ни и се връщали към Гърция. 
Между двамата граничари и четиримата нарушители се завързала престрелка. Двете страни дали по една жертва. Патрулиращите от съседната застава в Бръщен, чули изстрелите и моментално се притекли на помощ, отрязвайки пътя на нарушителите. Отново се завързала престрелка, в която мл. л-нт Ваклинов, със своето куче се отличили. Oбезоръжили един от „диверсантите“. В последващото преследване на останалите двама, обаче дали най-голямата жертва – живота си. 
Но не и без бой – преди да бъде простреляно смъртоносно, кучето Вихър, успява да убие един от нарушителите. Ваклинов бил тежко ранен и след като е открит от неговите другари, е бил понесен на ръце към съседното село Марулево (днешно Ваклиново). В продължение на часове, през пресечения терен, войниците направили всичко възможно да пренесат ранения си другар, до място откъдето да бъде транспортиран с хеликоптер до някоя болница. Но уви, по време на полета, младия граничар издъхва. 
С течение на времето може би е странно защо е била необходима такава престрелка. За нещо трудно разбираемо в днешни дни. Но все пак паметника си остава символ на героизъм. Ако не заради събитието довело до загубата на няколко човешки живота, то заради саможертвеността на „другарите“ войници, опитали се да спасят един от тези животи. А, не е трудно да се направи връзка, в чест на кого е прекръстено съседното село Ваклиново (някогашното Марулево).
На нас пък ни предстоеше далеч по-добра вечер. Изпълнена с местните (родопски) специалитети за които бяхме зажаднели. И туй, наслаждавайки се на прекрасния залез над язовир Доспат. И очаквайки с нетърпение следващия ден – да продължим разходката си в този край.
