Часът е 6:00 сутринта. Половин час преди да чуем алармата, някой здраво чука на вратата: „Хайде ставайте, събуждане за разходката до Златния триъгълник“. Не сме поръчвали нищо такова, но скачаме, бърз душ, закуска на крак и директно в буса.
Първа спирка „Горещата вода“ – нищо особено, гейзер, много по-малък от този в Сапарева Баня, но пък са го превърнали в сериозна атракция. Около него гъмжи от сергии, продава се какво ли не. 
Идеално място за кафе и кратка почивка. Не, че сме се уморили.
В буса сме ние двамата с партнера, трима американци, четирима французи и още двама канадци. Странна комбинация. До нас са Жули и Мари – интересна двойка. И аз и Мари сме боси с езиците, така че се налага от време на време нашите дружки да ни превеждат.
Жули – симпатяга – притежател на малко ресторантче, на островче, някъде в централна Франция (да го ожали човек). Обича да пътува, търси спокойствието – място, където да се установи. Много прилича на Дичо, бившият вокалист на група Д2. Мари – късо постригана французойка с много татуси. Харесва ми. Два кичура висят от двете страни на лицето, на фона на късо подстриганата коса, а отзад още един – по-дълъг. От две години не спират да пътуват, а за ресторантчето се грижи брата на Жули. Говорим си за страните, които сме посетили и за пътуванията, които ни предстои да направим. Симпатяги.
Втора спирка – Белия храм в Чианг Рай – едно от чудесата по тия ширини. Първо впечатление – уааау, неземно. Първа мисъл „Неееее, защо има толкова много хора“. За сетен път се убеждавам, че на такива места, трябва да се ходи рано сутрин, преди тълпите да ги залеят.
Храмът е много по-различен от всички, които видяхме до момента. Заобиколен е от странности – чудовища, дървета с висящи на тях отрязани глави, чадъри и навеси направени изцяло от метални сърца, футуристични статуи, още странни дървета, дракони и какво ли още не. Минавайки през „Ада“, пазителите и по красивият бял мост стигнахме до основният храм, който въобще не е толкова голям, колкото изглежда отвън и е почти гол от вътре (без предмети). Не мога да ви го покажа, за съжаление снимките са забранени, но ще се постарая да опиша това, което видях и усетих.
Целия храм е една рисунка. Срещу входа, стената изобразява Буда в четири различни нива на духовност. Първото ниво е човешката форма, изобразена със статуя тип мадам Тюсо на седнал в поза лотос монах с очила (предполагам така изглежда последният Буда). Второто ниво е представено от стандартна статуя на Буда. Самата статуя е по-голяма от тази на първо ниво и стои зад нея, като неин закрилник. Трето и четвърто ниво са рисунки на стената, като всяка следваща е по-голяма от предходната и стои отново зад нея, сякаш бди над нея. Трябва да се знае, че всичко това са си моите интерпретации. Обръщам се и какво да видя – на стена срещу Буда е изрисуван огромен череп, а около него: самолети, ракети, огромни небостъргачи, горящи сгради, оръжия, мобилни телефони, сателити, бедствия, дори герои от комиксите (Батман, героят на Киану Рийвс от Матрицата и др.), както и много други подобни – символи на всичко, което отдалечава човека от духовното. Двете странични стени са изрисувани с кораби(облаци) пълни с хора, молещи се, искащи прошка, пътувайки от черепа към Буда, от Ада към Рая.
Един различен и нестандартен поглед за нещата от живота. Допадна ми.
Тръгвам си от тук със смесени чувства. Хареса ми, въпреки че очаквах да е древен, тайнствен, мистичен, да има стотици години история, а имайки предвид рисунките и скулптурите около него съм сигурен, че е създаден не толкова отдавна. Бих се върнал отново някой ден, но рано сутрин или късно вечерта – нашият гид ни каза, че храмът е създаден, за да бъде наблюдаван на лунна светлина.
Мостът, който описах малко по горе, продължава разказа си нашият гид, отразява преминаването от цикъла на преражданията към достигането на Нирвана, а малкият полукръг преди него представлява човешкия свят. След това следва големият кръг с две бивни отстрани – това е устата на Раху – змията, която погълнала слънцето и луната и причинила затъмнение. Тя е символ на нечистотата на човешките мисли. Няма как да не спомена и ръцете на Ада. Минавайки покрай тях ме побиха тръпки – чакащи, молещи, искащи, надяващи се, но уви, вече е късно.
Останах с впечатление, че както Белия храм, така и повечето храмове в Тайланд, които видяхме не са чак толкова древни. Може би на времето е имало по-стари храмове, окрасени със злато, сребро и скъпоценни камъни, но сега тези благородни метали са заменени с пластмаса, дърво и ламарина. Не че и тези не са внушителни и красиви, но ми изглеждат по-скоро направени за туристите, а не за поклониците. Убеден съм, че някъде високо в планините или в джунглите има все още запазени древни храмове и манастири.
Казваме „чао“ на храма и се отправяме към следващото предизвикателство – „Златният триъгълник“.
Лаос, Мианмар и Тайланд. Три държави и три граници, които се срещат някъде по средата на река Меконг. Доста голяма река , мътна като всяка река в Тайланд – според мен се дължи на почвата, а не на мръсотията, минаваща през 7 държави (доколкото успях да разбера).
Първо влязохме във водите на Мианмар, от където ни показаха една – две с гради и ни съобщиха,че стъпването на техния бряг става много трудно. Някой каза, че виза за един ден в Бирма (старото име на Мианмар) струва около 200 долара и че влизането на туристи в страната е ограничено до минимум.
От водите на Мианмар се отправихме към тези на Лаос и за голяма наша изненада (не очаквах) слязохме на брега и посетихме местен пазар (в най-близкото до границата село). 
Няколко интересни факта за Лаос: пият странно питие наречено „саки“ (нещо като нашата ракия), течността изсипват в буркан като в буркана преди това слагат някакво животно. Не знам каква е причината. Аз пробвах от буркана с кобрата, според нашия водач повишава потентността. Имаше още буркани с гущери и хамелеони. Доста силно питие. Другото, с което са известни тук са кожите – чанти, колани, портфейли – високо качество на супер ниски цени. Като цяло цените в Лаос и по-специално тук на този пазар са 2 пъти по-ниски от тези в Тайланд. И третото, за което ни информираха, това е хазарта. Тук той е разрешен, за разлика от Тайланд, където преди време, много тайландци са се разорили (загубили милярди) и останали на улицата. И за това, правителството решило да го забранили със закон. В момента в Лаос се строят огромни казина, които привличат играчи от цяла Азия.
В момента в Лаос се строят огромни казина, които привличат играчи от цяла Азия.
Тук получих и първите си подаръци за рожденният ми ден, който е след 2 дни – тениска и шапка – много им се кефя. Но докато избираме и се пазарим се оказа, че групата, с която сме се е изнесла от пазара. Вдигаме глави – няма никой, гледаме часовника – закъснели сме. Бързо към реката, където зърнахме нашия гид, притеснен да се озърта – търсеше ни човека. Започна да вали дъжд, а тук вали яко – за кратко, но сериозно. На бегом към лодката, спазихме се на косъм от пороя.
Всички ни гледат, някак с упрек (май доста са ни чакали). Извиняваме се и гузно сядаме на местата си. Обратно към Тайланд. Хапваме на бързо – шведска маса с тайландска храма. Храната е доста пикантна, но много вкусна. На мен лично ми добаднаха три – четири ястия и си боцкам само от тях. Рядко импровизирам вече, след гадорията, която си поръчах в Банкок. Зеленчуците с кашу са страхотни, както и нудалите със зеленчуци. За храната може да се каже едно, колкото е по-рядка, толкова по-люта. Иначе лютото им помага много на тайландците – убива всякакви бактерии, помага за жегите и поддържа фигурата. Това ни сподели едно момче, което тренира муай тай – национален спорт в Тайланд – вид бойно изкуство. Та за да са по-слаби и по-жилави, всички които тренират муай тай ядават доста люто.
След обяд се отправихме към селата на три племена в региона. В общи линии разликата е в костюмите (дрехите), с които са облечени. Представиха ни ги, като творци и производители. Правят шалове, портмонета, шапки, играчки и всякакви дрънкулки от плат и от всичко, което им попадне под ръка.
Живеят в колиби в гората, заобиколени от чудни гледки.
В първото село ни посрещнаха с легендата за жена, която останала без мъж, споминал се човека. И тъй като нямала с кого да прави секс, тя била нещастна, а покрай нея и цялото село. 
Традицията забранявала тя да бъде с друг мъж от тяхното село, за това всички започна да разпитват и да търсят самотен мъж от друго село. И така един ден се появил нашият герой, който успял да задоволи самотната дама и да донесе радост не само на нея, но и на цялото село. В негова чест издигнали паметник от дърво – голи мъже и жени.
Следващото племе беше това на жените с гривни на вратовете, така известните „жени жирафи“. Тези гривни са метални и се слагат на всички момичета още от ранна детска възраст. На определен период от време се добавя нова гривна (за съжаление не разбрах точно, кога получават тази привилегия), като има възрастни жени, които носят гривни тежащи над 5 кг. Всичко правят с тях, не ги махат дори, когато спят. 
Могат да се свалят само при инфекция. Казват, че ако ги махнат и вратът им ще се прекърши, атрофирал е.
В това племе се запознах с едно момиченце. Беше различно. 
Всички деца подскачаха и си играеха я покрай своята майка, я покрай своята баба, а тя беше сама. Казваше се Мери. За разлика от всички останали говореше английски и то доста добре. Беше много по-красива и много по-лъчезарна от останалите деца. Направи ми впечатление, защото си играеше на една игра, на която и аз играех едно време с моята баба. Вземаш един ластик или конец, на който двата му края са завързани (образува се кръг) и започваш да правиш фигури с него. 
Другият човек трябва да направи така, че само с пръстите си да оформи нова фигура без да наруши цялостта на ластика (конеца). Показа ми, как се правят две-три фигури, след което изиграхме две игри – победи ме и в двете. Толкова беше весела. Започна да подскача и да разправя на останалите деца, как се казвам и че сме си играли заедно. Никога няма да я забравя. Още чувам смехът и. Винаги ще си спомням с усмивка за нея. Чао Мери.
Не само Мери обичаше игрите.
Вечерта, както винаги прекарахме навън, разхождайки се, хапвайки тайландска храна и пиейки биричка. Бирата им е добра (4-5 %) и всяка марка е име на животно. Странно е когато поръчваш: „Един слон (chang) моля или пък тигър (tiger)“. Имат още леопард (leo) и лъв (singha). Може да има и други видове, но те не са така разпространени.
На следващия ден тръгнахме още по-рано. Новата група беше предимно от французи – трима приятели (и тримата с мустаци) и една французойка с гаджето си от Испания (жена), една двойка холандци и ние двамата.
Първото приключение за днес се наричаше: разходка с бамбуков сал по течението на река (не се сещам името и). Продължителност 30-40 мин. На сала трябваше да сме по четирима – ние се паднахме с двата френски мустака. Единият миличкия се препарира от страх, стисна здраво сала с две ръце и не го пусна докато не приключи всичко. Ако ги засилим по Струма, когато е пълноводна ще напълнят гащите със сигурност.
Очакванията ми тук бяха за много по-екстремно спускане и навлизане по-дълбоко в джунглата. И въпреки, че реката не беше много буйна, а бързеите през, които минахме не бяха чак толкова екстремни, мога да кажа, че ми допадна. Потопих се в един различен за мен свят, изпълнен с изненади. Нямах представа, какво следва зад поредния завоя – огромно дърво, въжен мост, гъста растителност, буйна река или непознато за мен животно. Оглеждах се, снимах, тръпнех в очакване и в същият момент се забавлявах.
Нямахме време за почивка, предстоеше разходка със слонове. В интерес на истината въпреки, че азиатските са по-малки по размери, мога да кажа, че слона си е величествено животно.
Ние се качихме на първия, който дойде. Беше ни интересно, а и той ни приветства с хобот – подкани ни. На слона се качихме от специална рампа, намираща се на 3 м. от земята. Има си седло, на което сядаш (по двойки) и, от където се наслаждаваш на цялото пътешествие. Слонът се управлява от водач, който е седнал зад ушите му и с думи и крака, побутвайки, го насочва от къде да мине.
Да си кажем честно, темерутче си е слончето, не разбира много от дума. С тая дебела кожа, колкото и да му подвикваш и колкото и да го побутваш, то като си хареса някоя тревица не можеш да го спреш, ще си я хапне и тогава може и да потегли в желаната от теб посока. Самата разходка не трае повече от час, като слоновете се спуснаха по едно хълмче, прекосиха реката, минаваха по пътека през гората, след което отново се върнаха в реката, спускайки се надолу по течението.
По време на разходката успяхме да видим няколко интересни птици и една водна змия.
На мен лично докосването до самото животно ми хареса повече от самата разходка. Нашият водач се казваше Ме До Сай (Не Ме Ядосвай). Попитахме го, как се казва нашият слон. Отговорът му ни изненада: „Слоновете си нямат имена“. След, като слезнахме ни позволи да си поиграем, нахраним и поприказваме с нашият нов приятел. Направи ни и много снимки. Готин пич.
Бърз обяд. Няколко общи снимки с групата и напред към нова разходка. Този път пеш. Посетихме ново племе, което също произвеждаше разни неща. Също както и преходните живеят в колиби и видимо доста бедно, но видях само усмивки по лицата им, не усетих да са тъжни. Тук интересни бяха дрехите, с които бяха облечени жените – бяло за девойка, черно за жена, която вече се е задомила.
Друго интересно при това племе беше едно дърво, което дъвчеха, с цел да си поддържат зъбите чисти. Да, ама не – зъбите им не изглеждаха добре, а самото дърво при допир с вода или слюнка пуска червена боя. Зъбите им бяха червено – черни. Не знам колко хигиенично може да е това, но изборът си е техен. Така си се харесват. Плетат си шалове и шапки и си дъвчат дръвчето.
Жените работят, а мъжете бичат айляка.
След срещата с племето се отправихме навътре в гората, като крайната ни цел бе водопадът Mae Wang – в превод „Майка Wang”. Така се нарича местността, където се е образувал водопада. Няколко думи за езикът на тайландците, Той е странен. Образуват се доста дълги изречения, като всяка дума е съставена от други две-три думи. Например „река“ в буквален превод е „майка вода“. Думата „майка“ се използва доста често, когато се говори за природа. Думите, произнасяни от мъже и от жени се различават. Например „Благодаря“ се чува нещо като „Кооп кум каан“ от мъж и „Кооп кум каа“ от жена. Разликата е в „н“ – то, което се изпуска в края на думата от жените.
Стига толкова за езика. Дори не знам дали съм го разбрал правилно. Водач в тази разходка ни беше едно местно момче, наричащо себе си Тони Монтана. Доста забавен тип с интересни истории. Слаб, като всеки тайландец (тук дори и кокошките са слаби, като „спортистки“ са – с дълги крака, не като нашите трътли), трениращ муай тай от десет годишна възраст.
Знаеше много добре английски, пееше и свиреше на китара – всестранно развита личност. Много се забавлявахме с „Тони“. Един от любимите му лафове беше тайландската версия на “O may God” – „O may Buda”. „Тони“ ни прекара през една оризова плантация. Тук видях всички нюанси на зеленото. Интересното за ориза е, че се засява на малки площи, това е един вид застраховка. Ако стане гаф, по този начин само една малка част от реколтата ще бъде прецакана. В едно голямо поле има поне 10 блока, които са засети в различно време. Всеки един от тях има различен цвят и дължина на стеблата, което изглежда доста красиво особено, ако слънцето ги огрява. При засяването всеки блок се наводнява, като при прибирането на реколтата водата вече е попила в земята.
След оризовите полета тръгнахме по пътека през гората.
На две-три места можеше да видим, къде са медитирали монаси – дават обед да не говорят, приемат храна само, ако тя им е била поднесена (дарена) и се молят през цялото време. И така откарват с месеци. В една от страничните пътеки зърнахме, смея да кажа най-автентичните монаси, които видях в Тайланд.
А малко по навътре в гората се сблъскахме (буквално) с един огромен, многоцветен паяк.
Реакцията на всички беше различна, от писаци на ужас, до желание на някой да го пипнат, а други да си направят снимка с това чудато осмокрако същество. „Тони“ нямаше притеснения, грабна паяка в ръце и започна да го показва на всички от близо. Местно момче е, познава животните.
И като споменах паяците нещо интересно за черната вдовица. След размножителния процес, женския паяк изяжда своя мъжки партньор с цел осигуряване на хранителните вещества за съзряването на яйцата, които носи в себе си. На свой ред, след като съзреят, малките пък изяждат майка си. Природа.
Слизайки надолу към реката започна да се чува зловещ тътен. Приближавахме.
Водападът не беше много висок, но беше пълноведен. Водите и на тази река бяха мътни, но това не ме спря мен и още няколко човека от групата да скочим във водата и да поплуваме. Беше си риск. Течението се оказа доста силно и се изморихме бързичко, но пък си беше забавно, а и вдигнахме за малко адреналина.
След банята беше време за почивка. Седнахаме до вира и отворихме по една студена тайландска биричка. Страхотен ден. Много нови преживявания и емоции.
Тази вечер, след като хапнахме решихме да се насладим на така известния тайландски масаж, а след това да се поразходим и напазаруваме от Нощния пазар. Избрахме си студио с хартиени врати, като по японските фими и влезнахме. Вкараха ме в една стаичка, пуснаха ми нежна тайландска музиката и ми дадоха чифт дрехи, които да облека – син ленен панталон и горна дреха подобна на кимоно. Преоблякох се за секунди и зачаках. Не знаех какъв пол ще е човека, който ще влезне през вратата, след края на масажа все още не знаех. Добре, че не беше с хепи енд, че току виж съм се оказал в неловка ситуация. Масажа ми хареса – сериозно натискане, на моменти граничещо с болка, но резултата беше на лице, чувствах се сякаш пъзела е нареден. В тайландския масаж се използват, както мазила и ръце, така и лакти, крака и няколко хватки от неизвестни за мен бойни изкуства. Излезнах от стаята, като нов.
След масажа се отправихме към пазара, като достигайки там установихме, че той е на приключване. Без покупки тази вечер.
Нов закон в Тайланд ме изуми. Баровете, магазините и пазарите затваря в 24:00 часа и никой няма право да продава алкохол след този час. Попитахме и се оказа, че в Тайланд е забранена продажбата на алкохол от 24:00 до 11:00 часа и от 14:00 до 17:00 часа. Не че се спазва навсякъде, но в общи линии си е така – глобите са зверски.
Чудейки се какво да правим, решихме да се поразходим и да потърси някое местенце, където нарушават по-горе посочения закон. Пиене намерихме, но разговорите прераснаха в сериозни и вместо да се забавляваме, ние започнахме да спорим.
На бързо ще вметна и няколко неща, които ми направиха впечатление в Тайланд.
Няколко думи за облеклото на тайландците. Удобно и комфортно. Не робуват на мода или тенденции. Всички ходят с чехли, дори и няколкото човека, които видяхме с костюми. С токчета можеш да видиш само проститутки.
Моторчетата – най-често използваното превозно средство тук. Возят се по трима-четирима и то доста бързичко. Не изпитват страх. Свиркат си един на друг, заобикалят се и продължават напред. Имат и моторчета – таксита, които се използват само от местните и то предимно от жените – сядат зад шофьора настрани, като не се държат никъде, не го докосват. Пазят равновесие с тялото си. Забавна гледка са.
Придвижването на по – големи групи хора става с пикапчета, като съм виждал да се събират по 10-15 човека. Това доколкото успях да разбера в последствие са хора, които работят за една компания, обикновенно в строителството, която им осигурява транспорт до работното място. Интересното, когато говорим за строителство е факта, че доста голям процент от строителите са жени. Не знам каква е причината, но работят тежък физически труд наравно с мъжете.
Възрастните хора в Тайланд – не се оплакват, харесва им това, което правят, а това, което имат им е достатъчно. Тъй като вярват в прераждането, за тях всеки живот е ценен, трупат опит за следващият и ако днес са добри, те знаят че утре (в другия живот) ще бъдат още по-добри. Това не е примирение, а вяра.
Децата на Тайланд – симпатични, малки, щури хлапета, усмихнати и весели, плацикащи се в реките и търкалящи се по земята. На няколко места в планините, ми направи впечатление, че най-малките не са виждали бледолики, като нас. Сочеха ни с пръст и крещяха. Страхуваха се от нас, все едно виждаха призраци. Имаше деца, които се разплакваха, когато се приближавахме до тях. Останах с впечатлението, че както при нас плашим децата с Баба Яга и Кумчо Вълчо, така тук ги плашат с белите хора.
Виж децата в големите градове са друго нещо. Училищата са боядисани в светли ярки цветове, а децата носят униформата на своето си. Участват в занимания извън клас – гледах как се провежда урок по бадмингтон на една полянка и още няколко извън училищни занимания. Пред едно от училищата децата бяха регулировчици (не видях учител наблизо). Явно беше края на деня, когато всички си тръгваха от училище, а няколко хлапета, облечени с жилетки, палки и свирки регулираха кръстовищата около училището (говоря за малки улички, а не булеварди), като даваха възможност на другите деца да се изнесат по-бързо. Много интересна гледка. Имах усещането, че виждам някакъв различен свят – деца, но правещи нещата, като възрастни. Едни си тръгваха пеша, други се качваха на велосипеди, а по-големите скачаха на моторчета и отпрашваха на някъде. Работният им ден беше приключил. Къде ли отиваха всички?
Ние бяхме поели към островите, към плажовете, към слънцето и морето.
