След като се бяхме заредили адски положително от първия ни трип за деня и запознанството ни с прелестите на Хотнишкия водопад, бе ред да продължим нататък по предварително изработена ни програма. Началото беше повече от добро, но пък и продължението не вещаеше да е по-различно. Имахме идея, да отидем с колата до съседното село на Хотница – Самоводене, където бяхме решили да проведем едно проучване – дали в междуселищния автотранспорт в Търновско се пускат чалгии или не. Зад това „високопарно“ твърдение, всъщност се криеше съвсем тривиална причина – бяхме решили да се придвижим до Търново с автобуса, откъдето започваше следващия ни маршрут, като идеята бе от старопрестолния ни град до Самоводене да се придвижим пеша, тъй като все пак вече бяхме преполовили деня и нямаше как да изминем въпросното разстояние в двете посоки. Сякаш нещата се нареждаха перфектно – автобуса за Велико Търново, трябваше да пристигне след 10-ина минути, което ни спестяваше един час чакане на спирката. Между временно обаче, решихме да пообсъдим с един местен чичо, дали е наясно в какво състояние е пътеката за селото… И добре, че групичката ни е общителна, защото се оказа, че сме попаднали на точния човек, който бе в състояние да ни даде актуална информация – пътека имало, но не е поддържана и това, което ни накара да променим плановете си, бяха думите му, че той е минавал оттам многократно, но сега ако трябва да премине не е сигурен, дали ще може да я разпознае. Ако вечерта не трябваше да сме да друго място, също непознато за нас, то едва ли подобен коментар би ни спрял, но този път си позволихме да се опрем повече на разума си, отколкото на ентусиазма си.
Поехме към „царевград“ с колата, за да намерим откъде започва началото на избрания ни маршрут – Преображенския манастир. Всъщност отправяйки се към старопрестолния ни град, подминахме разклона, на който имаше табела, която ни обещаваше да ни отведе до избрания от нас манастир, но нашата цел бе да достигнем до него не по шосето на четири колела, а по пътеките, евентуално на два (или пък ако се наложи и на четири) крака.
Едва ли бих изненадал някого, като споделя, че всъщност бяхме чували, че има такава пътека, но не знаехме точно откъде е началото й. Някои ще кажат безотговорна работа, ама тези думи бих ги пропуснал покрай ушите си без да им обръщам внимание – за какво е нужно да си пълним главите с подробности, като може да съберем информация на място, от извора дето се казва. Имах перфектната стратегия – спрях пред един от големите хотели в града и попитах да ме насочат към пътеката – според моята теория служителите на рецепцията са наясно с всички подстъпи към различните забележителности. Е, да ама не – оказа, че теорията ми има доста „пукнатини“ и от служителите на въпросния хотел, само един успя да ни насочи на някъде. Поехме по напътствията му, но навреме се усетихме, че явно отново ни пращаха по шосето с колата. Чудихме се към кого да се обърнем за напътствия и видяхме пред нас един чичо с малка раница и туристически обувки – казахме си веднага, този е от нашите и ще е сигурен източник на информация. Отново имахме добро попадение – чичото бе нашия човек. Мисля, че ни се зарадва и започна да ни дава подробна информация откъде да минем и как да достигне до подстъпите на пътеката, която ни интересуваше. Аз лично не слушах много подробно обясненията му, оставих това на моите спътници, а се отдадох на това да заснема една фотосесия на най-новата атракция в Търново – възстановения хълм Трапезица. Не можах да устоя на изкушението да не се възползвам от местоположението ни и на това как Трапезица се разкриваше към нас.
Общо взето според напътствията, получени от местния турист, трябваше да отидем до края на града, където да се отклоним към един от новите великотърновски квартали – Картала. Ако някой е фен на новите технологии и се доверява на GPS-а си повече от думите на местните, то за тях да е ясно, че пътеката започва от ул. Александър Буров. Там откъдето бяхме ние, реално е можело да се мине и пеша през стария град и да се достигне до целта ни, но за този маршрут не мога да дам повече подробности, а само ще приложа схема, по която ако има желаещи може да се пробват.
В търсене на пътеката, първо открихме една много приятна пицарийка в квартала и решихме преди да продължим, да се подсилим, като похапнем нещо леко. Със самото ни сядане, „Старшия“ реши да се възползва от подаръка си, който бе получил – едно билетче от всеобщата лудост на средностатистическия българин, наречена Националната лотария. Взе той едно левче, изтърка там където трябва и … хоп отдолу го очакваха едни 10 лева печалба. Докато чакахме поръчката, той оттича до съседната бутка за вестници и превърна печалбата си в нови 5 билетчета, като подари по едно на нас, а за него бяха останали две. На масата ни настана такова оживление и търкане, че хората около нас, в първия момент може би останаха с впечатление, че стават свидетели на земетресение. Резултата от това ни търкане – нови 10 кинта, които отново решихме да вложим в същата „пирамида“. Уж, сме хора от финансовата сфера, но дори и ние явно не можехме да спрем навреме и да се задоволим с малката печалба, а продължихме „играта“, с надеждата, че това ще е нашия ден. „Стршия“ между салатата си и супата – отново изтича за нова порция билети. Малко всяхме смут в персонала, защото много уверено им заявихме, че трябва да ни стискат палци, тъй като ако не спечелим по-голяма сума, няма с какво да им платим. На мен ли ми се струваше или те наистина започнаха да наблюдават по-честичко нашата маса?! …. Дори на два пъти премина и една патрулка… След като „презаредихме“ с по един нов билет, то отново се захванахме, с такъв жар да трием по тях, че един разбирач от зимните спортове, би казал, че такава техника, такъв финес и майсторство можело да се забележи само от мъжкия и женския отбор на Канада по кърлинг – станали безспорни Олимпийски шампиони на последните игри. Ако се замисли човек, то наистина би открил доста прилики между нас търкащи билетите на късмета и онези странни на пръв поглед хора, дето замитат с четки по леда, пред някакъв странен камък.
Е, цялото това „търкане“ според Старшия, излезе на печалба, тъй като му останаха 2 лв, от цялата операция. Според мен обаче това му твърдение бе малко по-пресилено, тъй като все пак билета, от който започна това здраво триене, изначало бе закупен от член на групата ни, тъй че логичния резултат би трябвало да е „0:0“.
След като се потрудихме „здраво“ над новия национален спорт на нормалния българина – „търкане на билет на късмет“ и презаредихме с добро хапване, се отправихме към нашата цел – Преображенския манастир. За мен тази пътека мога да кажа, че бе уникална с едно нещо – преминаването от урбанизираната градска среда, в една страхотна горска пътечка. Някакси поемайки измежду блоковото пространство на ул. Александър Бурмов, по пътеката с китните градинки на хората от квартала, се пренасяш плавно и постепенно в другата действителност. Има си страхотен чар това преминаване през зеленчуковите градинки на хората, като доста от тях освен със задължителните домати, краставици и пипер, бяха украсени с доста цветя – явно хората освен да сложат мезе за ракията на масата, бяха помисли да вкарат и красота в градинките си и в домовете си.
Явно някога тук хората са отглеждали и животни ако се съди по чешмата, която срещнахме в началото на похода ни – типична за водопой на добитък.
Нататък пътеката на места сякаш преминаваше в един страхотен зелен тунел, което място като се замисля, е перфектно за разходка на двама влюбени – има всичко за нещо такова, романтични местенца, места за отдих (на които може и да се пощипват) ненатоварващ маршрут (все пак ако е труден преход и се позапотят романтиката може да зачезне) и възможност за уединение. Тя, пътеката бе перфектна и за такива като нас – влюбени в красивата природа.
В приказки и закачки, нашата групичка достигна до една рекичка и пред нас се изпречи първото мостче. Така и не разбрах, коя е тази рекичка, може би бе един от много безименни притоци на р.Янтра. Именно след преминаването на мостчето, се появи и първата ни дилема, или по-скоро може да се каже трилема (ако въобще има такова понятие). Сблъскахме се с три вида маркировки – червена, синя и жълта. Нямахме представа коя къде, ще ни отведе, но имах смътен спомен, че всички в крайна сметка водят до нашата цел. Оставаше само да си изберем по коя да тръгнем.
Там под мостчето, под нас, се сблъскахме пред първия пад на водата, за който се зачудихме – е ли това водопад или е просто малък водоскок. Решихме, че не ще да е някои от водопадите, все пак , очакванията ни бе да видим нещо, което е с височина поне 3-4 метра, а това там ни се стори доста под определения критерии.
След като се поспряхме за малко – избрахме и нашия маршрут – поехме по жълтата маркировка. И ако друг път изборът ни е падал на същия цвят и съм обяснявал, че сме го избрали, защото това е цвета на слънцето и т.н., то сега си има коренно различна причина – чисто и просто тази пътека продължаваше покрай рекичката и ни се стори, че все пак е най-логично именно там да са разположени и самите водопади.
Послушайте ме – това е и вашия път. Пътеката е страшно живописна, вие се покрай реката, преминава от единия на другия бряг, като няколкото изградени мостчета спомагат, за страхотната й визия и за това, да може да се насладите ту на левия, ту на десния бряг на поточето. Не че ако ги нямаше, щяхме да се намокрим от преминаването на потока – той е доста малък и те (мостчетата) са общо взето за колорит. Ама си е красиво – спор няма.
Много скоро се „сблъскахме“ и с първия от Карталските водопади. На много места го наричат именно така – първия. Аз обаче го нарекох „малкия“, като впоследствие ще разберете защо. Едно голямо дърво, бе опитало да го прикрие с единия си клон, сякаш си играеше на криеница с нас. Но за да го пропуснем, определено трябваше да се постарае повече.
Потока продължаваше да се спуска, а аз продължавах да се наслаждавам на разходката ни покрай него и честно казано нямах нищо против да продължаваме в същия дух още часове наред. А, и как може да имаш против подобно нещо….
Оказа се, че може – нашия провъзгласил се „старши“, реши че трябва да сменим рязко посоката и да поемем нагоре сред дърветата в търсене на синята маркировка. Изведнъж бе получил (поредния) „факс“, че жълтата пътека не ни води до целта, а ще ни отведе до града и трябва да открием другата пътека. И ето в такива случаи се уверявам, колко много жените се впечатляват от разните му титли, та дори и да са на провъзгласени самозванци, та дори и титлата да е „старши“ – и двете мацки литнаха по шубраците след него. Направо щяха да си изпочупят краката да му вървят по (без)акъла. Аз пък си мрънках отзад, че е тъпо да оставяме тази готина пътечка и да се трепем по чукара нагоре, ама кой да ме чуе – един луд водеше и две зомбирани го следваха. Не е справедлив живота понякога ще знаете. 
Е, набързо изкарах бирата от обяда по баира, по които ме опънаха и все пак намерихме синята пътека. Намерихме и самодоволството на нашия „старши“ и то в голямо количество. Ето казал ни бил, че това е пътека и дрън-дрън… И да, поне стана ясно, че „синята маркировка“ върви успоредно на „жълтата“. Но както става много често в живота, нещата са преходни и много скоро бе моя ред да извадя самодоволната физиономия – достигайки до един друг поток двете пътеки – синя и жълта се съединяваха и продължаваха пътя си към манастира. Там бе момента да промърморя „Казах ли ви аз на вас..“ Достигнахме и поредното дървено мостче….
…а след него се разкри и другия водопад по маршрута ни – големия Картал. Нарекох го така, просто защото бе по-висок от другия, който видяхме. И си бе по-внушителен, тъй че си заслужи безспорно прозвището Големия.
Оттук пътеката продължаваше покрай водопада, нагоре по скалата, където са направени стъпала от арматурно желязо, които на пръв поглед изглеждат страшнички за преминаване, но в действителност и дете би се справило с тях. А, пък за награда след като ги изкачихме, ни очакваше гледка от върха на водопада.
От тук се оказа, че вече сме под покровителството на червената маркировка. Засякохме се с едно семейство, който ни обясниха, че нашия път продължава по десния склон (ако сте застанали срещу водопада) по поречението на р.Янтра. Тръгвайки към манастира ориентир ни бе гористия пролом Дервента, който оставаше под нас с пълноводната по това време на годината река. Това продължение на пътеката леко се изкачваше нагоре, сякаш за да образува първоначално една панорамна гледка към платото, а в последствие отново ни скри в прохладата на широколистната гора. Може би сте ме усетили, че тук вкарах, леко лирично отклонение, все пак все още бяхме в последните дни на Април и разбираемо не бе чак такава жега, че да се удивлявам толкова на „прохладата“ на гората, ама прозвуча добре.
Не мога да преценя колко още сме вървели из гората – може би около половин час, или пък по-малко, знам ли и аз… Не веднъж съм го казвал, когато сте с готини хора, някакси не се отдава такова значение на времето, тъй като с тях дори ти е приятно да помълчиш и да слушаш песните на птиците, шума на гората…Дано всеки един от вас, са имали щастието да изпитат това, за което говоря.
Малко преди целта ни пътеката излезе на шосето, по което 99% от хората предпочитат да минат с колите си, вместо да бъхтат пеш, но пък ние нямаше време дори да се начумерим, тъй като след два-три завоя бяхме достигнали крайната си точка.
Мисля, че още от пръв поглед го харесахме, но сякаш красивата фасада, която ни се разкриваше там, под пещерите на скалния отвес на Беляковското плато, бе един приятен ордьовър към същинската част, която следваше да се разкрие преминавайки през входа – манастирската църква Преображение Господне. Ако говорим за външния вид на църква, но не толкова като архитектура, а като украса, то тази безспорно е номер 1 за мен. И как да не е, след като външните и стени са изографисвани от самия всепризнат майстор на четката – Захари Зограф. Достатъчно е да обиколиш тази църква от всичките и страни, за да се убедиш какъв огромен талант е притежавал този даровит българин.
А, когато откриете на фасадата най-въздействащия му ръкопис Колелото на живота, то едва ли ще се различавате от нас – ще го съзерцавате замлъкнали в продължение на минути, а в съзнанието ви ще нахлуят множество въпроси за битието и живота. Това го изпитах върху себе си… Видях го и при моите приятели…
Обръщайки се назад към входа и отново бяхме изненадани. Този път от контраста, който се разкриваше пред нас – задната страна на входа сякаш всеки момент щеше да се срути. Това, което ми идва като сравнение в случая е с гнила ябълка – погледната отвън е лъскава и с търговски вид, но от вътре всъщност е скапала. В онзи момент бях леко потресен от тази гледка, особено на фона на красивата църква, която ни бе пленила точно миг преди това. Но както се оказа, за това си имаше логично обяснение. В един летен ден през вече далечната 1991г., от скалния венец на манастира се е срутила скална маса и е нанесла доста вреди на манастира, като най-много са пострадали част от монашеските килии.
Това не е бил единствения път в който, към манастира се „изсипвало“ някакво бедствие – той е преживявал и земетресения и свлачища. Но въпреки тези катаклизми, при нито един от тях, не е засегнат човек – явно наистина сякаш или някой бди над това място. При последния инцидент се е случило и друго голямо чудо – откъсвайки се една голяма канара е полетяла към църквата, но часовниковата кула, която се извисява зад нея, се е явила, като ангел-пазител и при удара с нея, скалата се разцепила на две и се отърколила покрай църквата и по този начин е останала непокътната. И до днес може да се види канарата паднала през онзи ден, оставена там на същото място, за да напомня за чудото.
Въпреки превратностите, който е преживял Преображенския манастир, то той си оставя „хубавец“. И как няма да е – църквата може да е изрисувана от Захари Зограф, но пък е проектирана от може би най-големия ни архитект и строител – Кольо Фичето. Негово дело всъщност са и повечето постройки в манастирския комплекс, което му придава неповторим и уникален вид.
За моя голяма изненада се оказа, че Преображенския манастир се нарежда на четвърто място сред най-големите манастири в страната ни. Заставайки в центъра на двора, на пейката до една от падналите скали, се оглеждах и сякаш не вярвах на това твърдение. Не зная на какъв принцип се измерва големината им, но дори и неговата „братовчедка“ (защото е девически и затова използвам женски род), която ни наблюдаваше на отсрещното Арбанашко плато – манастира Света Тройца ми изглеждаше с по-големи размери от нашия домакин. Но размера едва ли е от толкова голямо значение (поне мъжката част от човечеството се надява да е така), важното е, че отново бяхме попаднали на страхотно място.
По обратния път към Велико Търново се сдобихме с нов приятел – един малък черньо -куче от неустановена природа, което ни прави компания на връщане. Надбягвахме се с него, играехме на криеница – все едно с нас имаше малко дете. Така и не разбрахме, дали дома му бе в манастира или в Търново, но тръгвайки си от града, го забелязахме да си хортува с местните кучки и май бързо забрави за нас.
Връщането ни бе леко по наш вкус – все пак не повторихме напълно маршрута – при Големия Картал, вместо да се спуснем покрай него, откъдето бяхме дошли, взехме че продължихме по билото продължавайки да следваме „червената“ маркировка, която ни отведе до първото мостче, с което се бяхме сблъскали. Там където споменах, че трите пътеки се събират. Червената маркировка, по която компания ни правеха много диви червени божури, което сякаш бе още една поличба, тъй като в следващите дни ни предстоеше, да отидем на гости в село Божурово.
