Ден втори. Ден спортен. Ама не защото щяхме да се отдаваме на някаква спортна активност. Определено целта бе пак да си направим приятни и ненатоварващи разходки. „Спортен“ пък бе, тъй като такова име носят две от пътеките, които щяхме да посетим. Споменах вече веднъж за тази „особеност“ на пътеките в Доспатско.
Но преди да се спуснем по пътеките, трябваше да задоволим „кофеиновия си глад“. Решихме да отидем в центъра на града и да потърсим някое кафене. Иначе рискувахме хем да сме на гости на Доспат, хем да го пренебрегнем. Веднага открихме нашето си кафене – с масички на припек. Баш на мегдана, срещу общината. „Майната“ обаче си имаше едно наум – дали там щяха да задоволят капризите и прищевките й. „Ама за кого говориш?!“ – биха възкликнали близките й – „За нашата си „Майна“ ли?!“. Да, да, за нея става въпрос…Но правя задължително уточнение. Имам предвид изискванията й към кафето. 
А, те са големи и безкомпромисни. Та, дали щяха да имат хубаво еспресо или само „турско“ кафе, което не е сред любимите й. Но човека “behind the table” (както се изрази веднъж един приятел, след като бе забравил как да каже касиер 
), направо я изненадА. И вкара в сериозен размисъл, изреждайки десетина вида кафе, които можеше да й предложи. Ти да видиш. „Денят започва повече от добре“ – говореше доволната усмивка на „Майната“.
След втората й чашка от ароматната, тонизираща напитка се насочихме по пътя към „ГрадО“. Или Гоце Делчев, както останалата част от света познава туй населено място. Но, той всъщност щеше да си остане далеч от нашата цел. Само след няколко километра се отклонихме вляво към първата ни цел – с.Любча.И както си карах, изведнъж се оказа, че селото се намира доста под нас. За мен си бе изненада –не зная защо, но очакванията ми бяха съвсем различни.
Спуснахме се по главния път – оставяйки го да ни заведе до центъра на селото. А, както добре знаем – там на мегдана се помещава селския „гугъл“. Трябва ли ви някаква информация – туй е мястото. На мен пък мегдана ми направи много добро впечатление. Навръх на един от националните ни празници – 24 май, една от обществените сгради (предполагам кметството), я боядисваха в цветовете на трибагреника ни. Слязохме и веднага започнахме да се поздравяваме с местните, насядали на припек по пейките. „Честит ви празник“ – поздравяваха ни те с 24-ти май… 
„Честит празник и на Вас“ – отговаряхме им ние, имайки предвид Байрама, който те почитат. Но няма да уточнявам кой точно, да не сгреша нещо.
Иначе успяхме да всеем и малко смут с въпроса ни, откъде започва „спортната им пътека“. И не защото имаше различни указния за посоката – напротив всеки жител на селото може да ви упъти. „Брожението“ (ако може да се изразя така), възникна след думите на един любчанин – „след ей таз къща, свийте надолу“. При което няколко негови съселяни го укориха – „Ама недей така да им обясняваш на хората, ами стани и отиди да им покажеш“. Ей, едвам ги разубедихме, че не е нужно подобно нещо и че словесните насоки са ни напълно достатъчни. Именно това обаче е разликата с повечето други населени места извън пределите на онези географски ширини.
Благодарихме и след като взаимно си пожелахме да имаме страхотен ден, се насочихме към къщата, която ни бяха оказали. Общо взето трябваше да завием по първата улица вляво, по посока от която се бяхме появили. И там, аха да тръгнем зад въпросната къща и гледам на училището голяма табела стои. Викам си, дали не е нещо свързано с пътеката. Ама не виждам оттам –„недоскив“ съм си малко вече. Любопитството обаче голямо. та реших да се покача малко по уличката и да видя написаното. Срещу ми обаче една усмихната възрастна двойка ме поздравява. „Честит ти празник…Само надолу по улицата е пътека към моста“. Усмихвам се и аз, честитя им празника и ги уверявам, че зная на къде да поемем. Ама то явно думите ми са казвали едно, но вида ми не вдъхваше доверие, че това наистина е така. „Я, върви с тях, покажи им къде е пътеката“-каза жената на съпруга си. Пак запротестирах, че няма нужда, но бабата настояваше на своето. „Върви, върви да им покажеш и да се разходиш малко, а аз ще ходя да се видя с жените“. Тъй групата ни стана от петима. Вече си имахме и водач. Най-подходящия, който можеше да се намери. И как да не го определим така, след като крачехме по „спортна пътека“, с човека известен като „Тренера“.
Първия етап от пътеката, с което трябваше да оправдае „спортна“, започваше с „инсталираната“ тенис маса. Ама то при такава гледка се чудя, дали на някой въобще му идва на идея да играе тенис. 😉 Макар че, след като предния ден, отново имахме среща с една тенис маса в с.Бръщен, някъде в мен се прокрадваше леко разочарование, че не бяхме оборудвани с необходимата екипировка. А, имаше един момент, в не много далечното минало, когато в колата имах един набор от хилки, пинг-понг топчета и дори мрежа. Но това бе, когато не ни се изпречваха тенис маси.
Следващата площадка бе за по-сериозните и подготвени атлети – с различни по височина лостове, като имаше и табло, какви упражнения може да се изпълняват. Веднъж имах среща с един акробат, та от него зная, че на лостове може да си правиш всякакви упражнения. То на мен ми е трудно на твърда почва да правя сутришна фитзарядка, а онзи като се качеше на тез ми ти лостове… Някакви си лицеви опори, коремни преси и т.н. – всичко се правеше на лостове и успоредки. Да си призная, като бяхме до тях, гледайки как изглежда нашия водач, си виках, ей сега ще се хвърли на тях за една бърза разгрявка. Хей така, за тонус. 😉 Хич, ама хич не му личаха останалите зад гърба му лета.
Тъй май забравих да упомена нещо мнооого важно за тази пътека. По нея се достига до голямата местна забележителност. Оцелелия от хилядолетия древен римски мост. И докато се спускахме надолу към коритото на река Сърнена, разбрахме доста за нашия любезен домакин. Дългогодишен състезател по борба, с добра кариера, не само за местния клуб, но и за големите ни клубове в страната. След това пък далеч повече години от живота му посветени, на това да тренира младежи, желаещи да се занимават с този спорт. 
И явно се е справял добре, макар че някак скромно си призна, че е имал състезатели, достигнали дори до националния отбор. И тъй с историите от живота на „Тренера“ някак неусетно се спускахме към крайна си цел. Междувременно преминахме покрай поредните площадки – за шах и табла. При едната „Тренера“ видя, че има проблем с една от дървените пейки. Опита се да я стабилизира, но трудна мисия – бе изгнила.
Веднага вдигна телефона, да се чуе с някого, който явно отговаря за поддръжката на съоръженията по пътеката. Да уведоми за проблема и не да бъде оправен, а да го „оправим“. Хубаво е, като се вижда как хората приемат нещо подобно като тяхно си, а не „общината“ да му мисли.
Там до местата обособени за по-интелектуалните спортни занимания, заслушани в житието на спътника ни, си мислех и за нещо друго. Колко различно може да бъде възприятието за даден човек, който определя себе си като „борец“. Което в наше време се възприема, с едни не много лицеприятни образи, лишени от много от изконните човешки достойнства. Едва ли не, синоним на „празнота“ и „простота“. Гледайки и слушайки „Тренера“, обаче установявахме, че определението „борец“ в едни по-предни години се е изпълвало с много, ама много различно значение. 
И ако при лостовете очаквах да го видя, как се мята като акробат по тях, тук на шахматната дъска си го представях как ни предизвиква за един блиц-турнир.
Пътеката си е много приятна. Дори и да нямате водач като нашия, пак си заслужава да се посети. И въпреки че си има денивелация от стартовата до крайната точка, то тя не е само за спортяги като „Тренера“ . 😉 Подходяща е за ентусиасти, туристи, планинари… Перфектна и за лаици. Все пак в Родопите сме – хората са я направили, че всеки да се чувства добре дошъл. 
Дори и да не сте много по „ходенето“, то на нея има изградена чешма, да се подкрепите с бистра вода по склона. Ако пък „разходката в природата“ за вас е свързано с пикника – пак е вашето място – има изградено барбекю с пещ и страхотна беседка за голяма компания и за мераклии да се правят на “Master chef”.
Римския мост, както стана дума е гордостта на с.Любча. За разлика от предходния, който бяхме открили под Бръщен и преминаващ над река Доспатска, то този бе напълно запазен. Предполагам обаче, че и двата са по протежение на някогашен римски път преминавал през тези земи. 
Според историците е строен през II-III век. За здравината му пък местните си имат предание което гласи, че е благодарение на използваните яйца в строителната смес, използвана за спойката му. А, аз се чудих, защо ми бяха казвали, че в маски за коса били с яйце. Явно „рецептата“ е още от древността. Някога с яйца са укрепвали камъните, днес – пък косата към темето. 😉
Все пак по туй съоръжение, е имало укрепителни дейности през последните години. Но това което природните стихии не са успели да направят за стотици, дори хиляди години – да го подкопаят, са успели да сторят алчни иманяри. Но все пак по инициатива на кметството мостът е укрепен преди да се е случило непоправимото.
Личния ни гид ни заведе и до един интересен камък, ама да си призная, не разбрах каква е историята му. Малко приличаше на пирамида. И докато аз се щурах покрай моста, то може би моите спътници са чули за една друга „легенда“ свързана с Любча. 
Именно в землището на селото е открит единствения египетски скарабей на територията на страната ни, част от кехлибарена огърлица. Именно и оттук мита, че може би владенията на египетските фараони са се простирали и върху тези земи. Ще вземе да се окаже, че освен на нас – „ентусиастите“, Родопите ще са били слабост на траки, фараони, императори, падишахове и т.н.
Обратния път също бе приятен и запълнен с приятни разговори с „Тренера“. Голям късмет извадихме с нашия местен гид. Ей, за такива моменти си умираме в „нашата“ си планина. Но ако мислите, че след като се върнахме в селото, всичко е приключило с едно „Довиждане и хубав ден“, явно не познавате хората там. Бяхме поканени да отидем на гости, в къщата на „Тренера“. И то по такъв начин, че едно „Не“ от наша страна, би прозвучало като някаква гнусна обида. А, все пак живеехме във време на „пандемия“ – бяхме малко … как да се изразя … резервирани…
Тогава се ширеше мнението, че гадния вирус е най-опасен за възрастните хора и не искахме, да сме в близък контакт с тях. Нямаше ни нищо, но все пак обикаляхме от два дни – знае ли човек какво може да се е случило. В крайна сметка приехме, но поне да сме отвън на открито, в двора под ласките на приятното слънце. Откраднахме си още малко време с тези прекрасни хора, на чаша кафе, с домашен сок от дива череша. Оказа се че в къщата са си само те двамата и техните деца, както много други в околията, живееха и изкарваха препитанието си в далечна Англия. А, от приказка на приказка, за малко „Майната“ щяхме да я оставим там за снаха – домакините ни споделиха, че имат син-ергенин на същата възраст. Пък и явно „Тренера“ я одобри, как припка по стръмната пътека. 😉
Тръгнахме си от Любча, с настроение като за истински празник. Не някакъв административно заложен, а празник за душата – бяхме си направили страхотна разходка, любувахме се на красиви гледки и се бяхме запознали с нови прекрасни „герои“ имащи ги все още в тази планина.
И като ни бе тръгнало да обикаляме „спортните“ пътеки в околията – нямаше как да не отскочим и до трета известна ни такава. Поехме отново към Доспат и по вече познатия ни от предния ден път към Барутин, но там поехме в противоположната на вчерашната ни посока. Този път целта ни бе Чавдар – друго село досами гръцката граница. Пътьом попаднахме на гранична полиция. Май в повечето случай аз сам спирам при тях, без да е нужно да ме проверявам кой съм и за къде съм се запътил. Все пак те са хората, познаващи околията най-добре. Този път отново ги използвах за разузнавателни цели – има ли път до селото и има ли я пътеката, за която бяхме прочели. Получихме утвърдителен отговор, тъй че продължихме по пътя си.
В селото решихме, че времето предразполага, а и сме си заслужили да се почерпим с по една студена биричка, докато обследваме пътеката. Е, не е много „спортно“ с бира в ръка, да се преминава по трасето, ама пък … си е приятно. Греда – магазина в селото не работеше. Тъй де, те хората си имат работно време – до обяд и след това след 16-17 часа.
Няма да се съобразяват с някакви си разглезени „столичани“ и „майни“, я…Там на село си имат и друга работа. Щяхме да си останем жадни явно. 
До нас спряха двама младежи, а нашите мацки запърхаха с мигли, с надеждата, че може да се окажат свързани със собствениците на магазина и да се сдобием все пак с бирица. Е, не се сдобихме. А, на дежурния въпрос дали това е пътя към пътеката, получихме и дежурния отговор – Да, това е … и карайте след нас, ще ви заведем. Бързо ги изгубих – те бяха с джип, а „Филката“ трябваше внимателно да се справя с една по-дълбока дупка на пътя.
Дваминцата ни очакваха, спрели на една чешма. Освен те, една табела също ни насочваше, че оттам започва пътеката. Но младежите не помръднаха, докато не стъпихме по реално черния път на които е изграден маршрута. Вече сериозно си мисля, че в очите на тези хора сигурно сме „много подозрителни типове“, които ако не ги водиш за ръка – задължително ще се изгубят. Е, може и така да е, като се има предвид в колко разкази сме споделяли, че сме се „загубили“.
Иначе и тази „спортна“ пътека си предлагаше познатите ни вече „екстри“ – тенис на маса, площадки с лостове, място за отдих и пируване и лека ненатоварваща и разтоварваща разходчица.
Най-доброто пътеката обаче крие в самия си край. Страхотна панорамна гледка в посока на Доспат, като дори може да се види и язовира. Само заради тази гледка си заслужаваше тази разходка и щеше да е просто перфектно, ако можехме да споделим тази красота и с по една студена бира.
За тези които все пак може да мислят за спортуване на подобно място – хората са помислили – имаше пак площадка с лостове и успоредка. „Старшия“ пък явно си каза – като няма бира, то поне да им покажа аз на тези хора как се ползват тез уреди. Явно в него нахлуха спомени за някогашното му минало и по специално за бодибилдърския му период. 
Напрегна „ръки“ и се метна на успоредката. Имал съм късмета и щастието да наблюдавам изпълнение на живо на нашата легенда в гимнастиката – Йордан Йовчев. Винаги ще си спомням каква сила, какво мъжество и същевременно финес, прецизност и красота се излъчваха от неговото изпълнение. Е, в люлеенето на „Старшия“ напред-назад, както и приземяването му нямаше нищо, ама нищо подобно. Трябва да призная обаче, че ако аз се бях наел да направя някаква подобна импровизация на въпросния уред, то най-вероятно всичко щеше да приключи с едно тежко „ту-у-уп“, в гротесков опит да имитирам разбиващ се тежкотоварен самолет, а самата площадка да е осеяна със зъби и кръв. Това пък ме подсеща, че явно онзи път когато пред една баба „Старшия“ ме нарече „тюлен“, всъщност не е имал предвид, че съм подобие на супер войник от елитна бойна част.
Както споделих на подобна красота си е трудно човек да мисли за спортни упражнения. Или ако говорим за „упражнения“, то по-скоро предразполага към такива като „йога“. Място в което да постигнеш душевно извисяване, да достигнеш своята нирвана. Та и моите спътници ги улових в момент в който наподобяваха „свами“ (индуистка титла, която означава „владеещ себе си“, „свободен от чувства) йога ачари (учители).
Всъщност улавянето на този момент се оказа плод на няколко минутната ми „хореография“. „Старши“ застани в средата…изправи гърба… „Покахонтас“, хайде моля ти се спри да се въртиш към обектива. Не позирай, друга е целта ни… „Майна“ придай си вид на блаженство…Да, да, все едно си получила лелеената студена каменичка…. Действителността всъщност бе различна от предходния кадър. Нямаше възвисяване, имаше си тотално размазване.
Самото село иначе е доста по-малко от предходните, които посетихме. Ако те всичките бяха около 900 жители, то Чавдар със своите малко под 300 си е направо миньонче. Но пак колко относително нещо е сравнението – на фона на останалите села в региона си е мъник, но пък на фона на други пригранични села, които сме посещавали си е направо мегаполис. В миналото е било известно със своята гранична застава – за която трябва да проуча повече, тъй като попаднах на интересна информация, че в днешно време е пригодена от туристическото дружество в Борино, като заслон за велопоходи в региона. Звучи много примамливо. Някога обаче славата на заставата е било леко печална – най-вече за хората, които са опитвали да избягат от комунистическия режим. Заради специфичните очертания на южната ни граница в този район, бил известен като „сифона“. Многократно в онези времена бегълците след като се успокоявали, че успешно са преодолели граничните огради и вече са на „свобода“ в Западния свят, с изненада установявали че отново са навлезли на българска територия, попаднали право в ръцете на граничарите.
След известно „заземяване“ поехме отново към Доспат. Трябва да се знае нещо за този градец – той има две уникални неща свързани с това което се среща зад всеки завой – родопската чешма. Та там се провежда единствения по рода си събор на „майсторите на чешми“, но е някъде през лятото. 
Другото характерно за града е, че в него е изграден единствения тематичен парк посветен на тази неразривна част от всяка родопска разходка. Идеята е да се представят на едно място макети на най-видните и забележителни представители на родопската чешма. А, пък ако и вие като мен, „имате човек“, който е решил че ще ви надживее и ще ви почете с една подобна чешма, там може да си изберете някой модел като мостра за (надявам се далечното) бъдеще. 😉 
„Старшия“ май не остана особено очарован от този парк…А, може би и аз да го понапрегнах повечко с афинитета ми към „по-грандоманските“ представители и намеци, че това ще са добри примери за бъдещата ми чешма. Факт, че му писна и не довърши обиколката на парка с нас. Намерихме го пред една къща да си хортува благо с едни хорица за градинката им, разсада и обработката й…От което и ние намазахме, тъй като ни почерпиха с домашно приготвен родопски клин.
Равносметката от двата ни дни в региона – бяхме посетили три „спортни“ пътеки и два римски моста. Решихме, че някакси не върви да даваме превес на едното спрямо другото. Трябваше да изравним резултата. Което не беше и никак трудно де. Може би на друго място щеше да е невъзможно, да намерим още някой запазен римски мост, но тук си имахме жокер. Решихме на тръгване да сменим маршрута , като в близост до село Змеица – на пътя Доспат-Борино ни чакаше един такъв. Красив, много запазен, но единственото което открихме за него е, че го наричат „Кемера“. Но може би, не това е името му и моста се бърка с друг, който е в района. Някъде бях прочел, че „кемера“ означава още „сводест“, което ако е така си е доказателство за моите съмнения. Не за друго, а просто защото „красавеца“ пред нас не бе едносводест, а се състоеше от два свода (арки). Но за изясняване на този казус ще го оставим за едно бъдещо посещение в Змеица, където да се допитаме до местните и техните легенди.
За десерт на нашето пътешествие, Родопите ни бяха оставили да видим още един невероятен пейзаж, с цялата прелест на пролетта по тези ширини. Там малко над Борино, нямаше как да не спрем и да не се насладим на тази прелест която се ширеше пред нас. А, освен това явно ни напомняше, че имаме едно неизпълнено обещание към едно село, което се виждаше на хоризонта – Гьоврен. Но все ще дойде момента да посетим и него и да се оправим към гордост му – „Вълчи камък“.
