Трети ден от третомартенската ни разходка – бе време за трети водопад в красивия Пирин. Този път обаче, бях наясно, че нямаше да имаме кой знае какъв преход – водопада се намирал съвсем близо до пътя твърдяха хора от Сандански. А, те трябваше да знаят най-добре – все пак Попинолъшкия водопад, към който се простираха днешните ни мераци, се намира в едноименната вилна зона на този любим нам град, в който бяхме отседнали. Случихме и на хотел, смея да го кажа, макар и да не можахме да се възползваме от най-хубавото, което предлагаше – терасата досами реката в парка. Но хората бяха любезни и ни дадоха ценни напътствия за това, денят ни да не е просто едно отклонение шофирайки за дома. Споменаха ни за някаква пътека, нейде по средата м/у водопада и града, пътека до която да достигнем до едно светилище – някогашна обител за най-големия български светец Иван Рилски. Това отново възвърна духа и настроението ни. 
Яхнахме Филката, дори не беше нужно да обикаляме из града, бяхме на пътя водещ към вилната зона. Шофирането на тези 15-ина километра е много приятно – хубав път виещ покрай река Санданска Бистрица. След 20-ина минути достигнахме до местността Попина лъка, не можехме да я объркахме, тъй като около пътя се появиха десетките вили на санданчани, където явно бягат от прословутата лятна жега в техния град. А, след няколко почти обратни завоя достигнахме и до едно по-обширно място, където една табела любезно ни информираше, че това е мястото на което да спрем и да се насочим за водопада. А табелата ни информираше, че височината му е 15 метра и се намира на р. Санданска Бистрица. Официалните извори обаче, казват малко по-друга информация – пада е 12-13 метра и реално спускащите се води са на р. Башлийца, която метри по-надолу се влива с р.Сърчалийца, за да се образува Санданска Бистрица. Ама, това си е само една статистика, лично за мен ± 2-3 метра няма значение, важно е впечатлението, което оставя…
… и се започна едно 5 минутно преобуване, защото официално аз с високите си планински обувки уж не мога да шофирам. Настана едно суетене около колата и след като аз и една от ентусиастките бяхме вече готови за щурм към водопада, той се оказа, че е на … 1 минута от пътя. Че бил близо до пътя ми казаха, ама че е досами него, ей това не очаквах. Мислех си, че поне половин час ще повървим, а то се оказа, че този водопад хептем айляшки. Явно затова и видяхме толкоз народ само за 15-ина минути, колкото видяхме общо предните дни на другите два водопада, които посетихме.
Та озовахме се на върха на водопада, а под нас се открояваха водните котли, образувани от двата пада на водопада. Представям си, колко изкушаваща е тази позиция през лятото, в горещините, човек да скочи в прохладните води, макар че се съмнявам, че това е безопасно за здравето, тъй като не ми изглежда образувалите се басейни да са толкова дълбоки, че да стават за скачане от няколко метра височина. Но не бих се изненадал да има и такива мераклии, със самоубийствени наклонности.
Но тази гледна точка не ни бе достатъчна, затова се спуснахме отстрани към основата му, за по-добра видимост и разбира се, за по-добра възможност да позираме на водопада и после да се похвалим с някоя друга снимчица. Даже, моля ви се, някой си направиха и селфита – аз отдавна ги подозирах, че са извратеняци с подобни наклонности, но след толкова време, най-накрая ми разкриха истинската си кифленска същност 😉 Но дори и такива, то пак си ги обичам.
Все пак заради спускането и леко мокрия терен, а в последвалото прескачане на реката, в опит да се заснеме „бютито“ на водопада, си заслужаваше замотаването ми и преобуването ми. Опазих се, сух и чист, докато реката взе жертва от нас – „Дългия скок“ явно все още спеше, защото не можа да защити прозвището си и цопна във водата. А, това не е никак приятно. Аз не почувствах колко бе студена водата, ама по неподправената й гримаса на лице, определено можеше да се направи заключение, че температурата на водата едва ли е над „0“-та. То няма как да е иначе – мартенска утрин, води от топящите се снегове по високите склонове на планината. Дори и сега ме побиват тръпки, като си представя какъв студ е почувствала. Но, след като предния ден „Старшия“ изпадна в подобна ситуация, то сега той пък се притече на помощ – даде своите планински сандали, макар на нежния женски крак да наподобяваха плавници. 
Нашата нова спътница, определено се прояви като една истинска ентусиастка, която не може да я „бутне“ някакъв подобен инцидент. Нахлузи големите й сандали и бе готова да последва примера на Кубрат Пулев – израза й го казваше „продължаваме напред“.
Метнахме се на колата и полека тръгнахме, оглеждайки се за ориентирите, които бяхме получили от добрите хора в хотела. А, те бяха следните – тръгвайки от Сандански, няколко километра над с.Лиляново, да се оглеждаме за каменна кариера и след 2-3 завоя в дясно да внимаваме за информационна табела, откъдето започва пътеката до пещерата, която е била дом на най-големия ни светец. От Попини лъки, пък може да се каже, че имаше още по-добър ориентир – ВЕЦ-а на р. Санданска Бистрица. Веднага след него в ляво, се виждаше табелата, а и добре утъпканата пътека.
Набързо спретнахме багажа – не че имаше какво толкова да се спретва де, не очаквахме дълъг поход, а пък и нямахме вече и останали провизии, след предните дни. Поехме ентусиазирано нагоре по-пътеката с доста добро темпо, а настроението бе видимо приповдигнато въпреки стръмния наклон на пътеката. Странно, обикновено може да се направи извода, че настроението е, обратно пропорционално на наклона на пътеката, но явно след дългата зима, имахме нужда от именно такива пътечки.
Бързо достигнахме до няколко постройки покрай пътеката – не изглеждаше в тях да кипи живот, но пък и не изглежда да са безнадеждно изоставени. Явно, бяха убежище за някого от адските летни жеги в града, когато това място в гората се превръща в райско кътче. След тези постройки и за нас стана доста по-леко – пътеката стана доста по полегата, без да има нови резки изкачвания. И по-добре, мисля си, че все още не бяхме във форма, за по-продължителни изкачвания, няма какво да крием, бяхме позагубили формата си. Може би с изключение на нашата „козичка“ в групата „Майната“, която винаги е първа като става въпрос за щурмуване на някой връх, а и „Старшия“, които в студените зимни дни, когато всичко пукаше от студ, бе отишъл да събира теми за нови разкази, на един друг континент, на по-мек климат. 
Минахме и покрай един поток по средата на пътеката, нещо на което едва ли щяхме да станем свидетели ако бяхме избрали този маршрут за летния сезон. Това отново ме подсети, колко различно може да е едно място през различните сезони и как си заслужава да се посети няколко пъти – все ще се открие нещо ново, което го прави красиво.
Пътеката бе постлана с есенната шума от дърветата, което в един момент ни напомни за една детска игра, с която всеки един от нас се е забавлявал – започнахме да си правим дъжд от листа… И още нещо напомняше за детството ни – смеха, които се чуваше от нас, сякаш имаше от онези нотки от преди много години, когато сме минавали прави под … волейболна мрежа. Е, някои от нас и днес може да га направят – това с провирането изправени под мрежата, нали „нинджа“? 😛 Колко ли от днешните деца са правили подобно нещо – едва ли предполагат, че нещо толкова елементарно може да е толкова забавно.
За по-малко от час достигнахме до една поляна, цялата отрупана с цветя. Сякаш бе покрита с жълт килим от есенните минзухари. Какви есенни минзухари в навечерието на пролетта, ще попита някой? Е, и аз това се чудех, но явно за онази част от страната не случайно се казва, че е „друга България“. Аз лично съм го изпитвал неколкократно – като прогнозата за времето е кофти, съм избирал този район и не съм грешал – в София си вали и е гадно, а аз съм се връщал с тен от безгрижни разходки. Тъй че не е чудно, че в късната астрономическа зима минзухарите са пообъркали сезоните. Иначе малко известно за тези растения е, че имат свойството да задържат разрастването на туморните клетки, но не е желателно хората, които имат здравословни проблеми да се отдават на самолечение – става въпрос за растение, чийто семена имат силно токсични свойства, което може да доведе до доста усложнения с неприятни последици. Но в онзи момент се сблъскахме с чисто естетическата му функция. Неповторимата красота, която създаваха.
На тази „жълта“ поляна можеше да се видят няколко навеса с маси и столове, явно използвани от хората за някакъв празник. Така наречения събор е всяка година, когато на 19 октомври от близките села се събира мало и голямо. Всъщност това е празника на параклиса, които може да се види, току под скалата в края на поляната, наречен „Свети Отец“, в чест на най-големия и почитан български светец – Иван Рилски, покровителя на българите. Параклиса е изграден през далечната 1915 година от семейство от близко село, като избора му в местността „Тремошница“ никак не е случайно. За това място се твърди, че е свещенно, като пръв го усеща не кой да е, а Иван Рилски.
Преданието гласи, че преди да се отправи към Рила, където в последствие е изградил едноименния манастир, светеца е живял известно време, именно в тази местност. Там зад параклиса, в скалата може да се види една пещера, за която се твърди, че му е служила за подслон и за молитвите. За съжаление няма останали някакви подробни извори за това колко време е изкарал на това място светия човек и за дейността му в региона.
За мен бе малко странно, че съм на това място – само дни преди това бях направил самостоятелна разходка до едно друго подобно място. Казвам подобно, тъй като отново бе свързано с Иван Рилски и тъй като отново бях надникнал в една друга пещера, за която се предполага, че е осигурила подслон за светеца. Става въпрос за възобновения Руенски манастир над родното село на свети Йоан – Скрино. Чувствах се като някакъв последовател на светеца, преминавайки през местата на който е бил. Но ако трябва да бъда честен, макар че и да няма кой знае какви извори, за битието на Иван Рилски в „Тремошница“, то това е мястото измежду трите пещери, които са били негов дом (включвам и тази над Рилския манастир, която също съм посещавал), която някакси най-много свързвам с него. Защо? Ами може би защото в момента, тя е как да кажа, най-некомерсиално изглеждащата, дори и пристигнали на тази красива ливада, с изградените навеси и параклис, то пак пещерата си оставаше изолирана и уединена.
В това се убеди и нашата спътничка „Дългия скок“, която със запалена свещ влезе, в недрата й, може би да получи отговори дали „скок-а“, които трябваше да направи в личния си живот е правилен и да се помоли това да е наистина, което желае.
Имаше и още нещо общо с предходната ми разходка – и тук имаше висок метален кръст поставен в близост до една скала, от които се откриваше красива гледка към Синаница и Вихрен. Там в подножието на кръста се бе усамотила нашата „нинджа“, която пък сякаш се опитваше да види какво я очаква, зад тези красиви върхове, зад Черно море, дори зад азиатските земи и Тихия океан, вперила поглед към един друг континент, където бе решила да последва любовта си.
Останалите се бяхме покачили на високата скала над пещерата на Иван Рилски, за да хвърлим един поглед на панорамната гледка, която се разкриваше оттам. Наистина си заслужаваше да огледаме и да поседим известно време попивайки и зареждайки се от красотата на Пирин планина. Майната пък я хванах, че хвърляше по един „жаден“ поглед назад по посока Попови ливади и по-точно високо горе в посока Тевно езеро, над което се извисява връх „Каменица“. Връх, които ни се размина няколко месеца по-рано. А, може би това и напомняше, че не бе взела със себе си за тази разходка, една студена „Каменица“.
Явно всеки бе намерил място за себе си и мислите си на това слънчево и приятно местенце и никой от нас не съжаляваше, че сме го включили в последния момент в програмата си. А, може би и много от нас взеха решения за бъдещото си именно на това свято място….
