Навръх Гергьовден, се оказа, че правените преди време планове, за ново пътешествие за няколко дни, ще си останат само една неосъществена закана – някои решиха да си направят други пътешествия, а пък други решиха да се „скрият“ зад прогнозите за лошото време, които ни заливаха отвсякъде. Така като се замисля, ако се „връзвах“ на тези дезинформатори, които все ми обясняват за разни кодове – червени, жълти, розови, въобще всякакви подобни, дето ми намекват, да си стоя вкъщи и да проклиням всичко и всеки, то тази година не би трябвало да се осъществи нито едно от плануваните ми разходки. Е, да ама аз гледам да не им обръщам особено внимание и да не им позволявам с прогнозите си да ми развалят почивните дни. И така, бях на път да остана без полагащата ми се разходка до някое познато или не място, но определено бях подготвен за подобно нещо, след като през предните няколко дни се започна с „чуденето“ да отидем някъде или не – опита показва, че стигне ли се до такъв момент, то със сигурност плановете пропадат, тъй че през главата ми вече преминаваха „резервни“ варианти, за това все пак да не проваля празника си. Кофти, като се замисля, как за почти всичко трябва да си правя „резервен“ план, но пък така донякъде се избягват разочарованията…но това е друга тема, която не е тук мястото да обсъждам.
Макар и да имах няколко идеи в главата си, мога да кажа, че тази ми разходка се получи доста импровизирано. Нетипично за мен, сутринта се отзовах на молбата на роднини, за леко съдействие относно автомобила им. Така и така, вече бях излязъл с „моя“ верен приятел Фильо (колата ми) и ме споходи мисълта да поема към една пътека в близост до столицата ни, за която бях разбрал съвсем наскоро и която бе непозната за мен. Отдаваше ми се възможност да осъществя и една друга идея, която се прокрадваше в главата ми от известно време – да направя сам една такава разходка. Всъщност съм си мислил за един самостоятелен „трип“ от няколко дни, но това можеше да се окаже тест как ще ми понесе компания само със самия мен.
Още преди да съм стигнал светофара на кръстовището и вече бях взел решение, да не се съобразявам с прогнозите за времето и се насочих към околовръстното, а от там към Перник. Подминах миньорския ни град и се отправих към Батановци, откъдето след като преминах през моста в центъра на града, завих наляво в посока с.Ковачевци, като на няколко пъти спирах, за да се полюбувам на природата покрай шосето.
Крайната ми цел бе с.Сирищник, което се оказа точно до Ковачевци, с което буквално го деляха 5 метра между табелите за населените места. В центъра на селото спрях пред един от местните магазини. В багажника бе малката ми раничка, която използвам за кратки маршрути, но в нея нямаше никакви „продоволствия“. Бях решил да се заредя с „провизии“ от селото, с ясното съзнание, че сигурно в местното магазинче, едва ли ще има голям избор, но пък нали една от идеите на тези екопътеки, които ги строят е именно това – да се вкара някой лев в местната икономика – затова вече съм си казал, че необходимите неща ще си ги набавям от местните магазинчета – все пак всеки „гост“ ако остави по 10-ина лева, то това ще е добре за хората там. След като се снабдих с вода, една баничка за хапване, нещо сладичко за подкрепа и задължителната биричка, разпитах откъде започва пътеката. Явно доста средства са хвърлени, но никой не се е сетил да сложи една табела откъм главния път. Така, оказа се, че при паметника на загиналите войници трябваше да завия наляво, навътре в село, като след това се преминаваше покрай училището (разбира се в момента запустяло и недействащо), като както ми обясни собственика на магазина, на следващите разклончета, да се придържам вдясно, до момента, в който се достига до един обратен завой. Тук трябваше да реша дали искам да съкратя част от ходенето и да поема по обратния завой, или да продължа направо и да започна разходката си от началото на маршрута. Разбира се, заложих да започна от началната точка и така се озовах пред черквата на селото, пред която дори има направен малък паркинг за автомобилите и където ме посрещна една магаре – доста любопитен екземпляр, който застрашително се насочи към мен, любопитно да види какво слагам в раницата си.
Приготвил скромната си раничка и сменил обувките си с по-подходящи за мероприятието, се запознах с това какво ме очаква на информационната табела, в началото на пътеката. Всъщност „пътеката“ в началото започваше от улицата водеща към селското гробище, но ако се оплаках, че в центъра на селото не видях никакво указание към пътеката, то от тук нататък вече нямаше такъв проблем – червената маркировка бе видна навсякъде-дали на асфалта, дали на камъните и по дървета, а даже имаше и дървени колове, които бяха боядисани в червено и бяло и спокойно можещи да се използва за зимна маркировка.
След гробището асфалтовата улица премина в черен път, но от онези по приятните, които са обрасли с трева, а не са „голи-голенички“, останали само по пръст и прах. Мислех си, че предприемайки самостоятелна разходка, то това ще е възможност да помисля за някои неща на спокойствие, но придвижвайки се в тези първи метри се оказа, че въобще не мисля за нищо. Този път се оказа, стръмничък и май бях прекалено зает да поддържам дишането си равномерно, вместо да се вглъбя в екзистенциални мисли за живота. Справяйки се с тази първа височина, излязох на един „по-черен“ път и завивайки в ляво, буквално след два завоя се озовах пред „точка 2“ на екопътеката – параклис „Св. Николай Летни“. Хм, зачудих се, а дали има светец, който да е Николай Зимни?! Въпросното параклисче, всъщност се оказа, един много добре устроен кът за отдих, с направен навес с барбекю и множество пейки и маси наоколо, като в средата имаше изградена и чешма.
В двора на една от масите беше поседнал някакъв възрастен „турист“ (ако можеше да съди по раницата му), които явно се приготвяше да похапва, като реших да не го притеснявам, а нали и аз самия бях поел този „самостоятелен поход“, за да остана за малко, сам със себе си, затова продължих по пътя, но …. маркировката се изгуби. А, както споменах тя е доста ясна, че чак и натрапчива, тъй че това бе ясен знак – бях се отклонил. Върнах се при параклиса и се оказа, че все пак ще се наложи да разваля уединението на човека, тъй като пътеката продължаваше по стълби зад параклиса, нагоре по склона, като табела ме информираше, че се насочвам към „подобект 3 – теренна мозайка Окото“… Бях заинтригуван, какво ли се криеше зад това название. Ако все пак сте от хората, които не обичат стръмните пътеки, то може да се изненадате леко неприятно от този почти 30% наклон на терена, но създателите на пътеката са се постарали, да има доста места за отдих – въобще на пътеката често срещана гледка са направени площадки с пейки и маси. Именно от тук вече започна да се вижда част и от язовир Пчелина, известен още и като Лобошки язовир, който правеше почивките ми приятни и ме стимулираше да продължа нагоре с обещание за още красиви пейзажи.
След една кратка почивчица достигнах до „Окото“. Всъщност разстоянието до него от параклиса е малко над 100 метра и някой би се учудил, от разните ми споменавания за почивки, но всичко ще си дойде на мястото като спомена, че пък денивелацията на тази „отсечка“ е малко под 100 метра. Както обича да казва един мой приятел в такива ситуации, за да подчертае кулминацията „Добре ли е, а?!“. Ами, добре е да ви кажа, особено ако целта ви е да разтоварите психическото напрежение, със сладка физическа умора и да изхвърлите някои токсини от организма – въпреки не особено топлото време почувствах влага по блузата си.
Но да се върна към „Окото“, което вече бе предизвикало интереса ми, без дори да съм го виждал. Та, то – Окото се оказа, дъното на малка каменна кариера на което е очертано формата на човешко око, като идеята е следната – с помощта на всеки един преминал по екопътеката, да се оформи първоначално „ретината му“, като ентусиастите като мен, поставят по един цветен камък от сипея наоколо, като на информационното табло има скица на това, какъв резултат се гони да се постигне. Хареса ми тази идея, признавам си чистосърдечно, даже се включих поставяйки не един, ами по четири камъка от двата основни цвята – по един камък за всеки от хората, с които принципно трябваше да „скитам“ през този ден. За съжаление, все още малко хора се бяха включили в инициативата и оформянето на „Окото“ бе в началната си фаза. Но пак ще отида след време – да покажа пътеката на приятелите си и да видя един по-завършен резултат на този „рисунък“.
Над „Окото“ преминава асфалтиран път, като именно до това място може да се стигне с автомобил за тези, който искат да си спестят малко от изчакването. Но всеки избрал този вариант според мен ще изгуби, все пак не говорим за някакво отвесно скално катерене, а за една приятна разходка. Маршрута ми пресичаше „хасфалта“ и продължаваше по склонна по черен път. Имам някакви подозрения, че този „черен път“ като че ли е създаден като част от проекта на екопътеката. Може и да греша, не зная, но зная, че продължих към следващата точка, която според информационното табло трябваше да е „заслон Погледец“.
Изкачвайки се нагоре си мислех, че това определено не е пътека, която бих искал да премина през жарките юлски и августовски дни, тъй като е открита и страшно ще припича. Но през пролетните и есенните дни, си заслужава да се поизпотим. Вървейки се замислих и за нещо друго. В много от селата през които сме минавали много често ориентир е училището и почти винаги, то е изоставено и недействащо. И тук съдбата му не бе по-различна. Замислих се, за това, колко са се променили нещата в страната ни през последните 100-150 години. Едно време е било престижно всяко населено място да има собствено училище и сградата му да е най-хубавата и представителна, за всеки е било мечта и цел да обучи децата си, да ги образова, да ги научи на човешките ценности, а сега … много често тези „училища“ са пред разпад, а тези които имат „щастието“ да са в по-добро състояние са я сушилни за гъби и билки, я малки дъскорезници, я превърнати в екохотели. Тъжно! А, в онова тъжно и изоставено училище, най-вероятно се е учил на „четмо и писмо“, не кой и да е, а самия президент Георги Първанов – Сирищник е родното място на бившия ни държавен глава. Сега обаче, държавата има съвсем друга политика, и „приоритети“, като се стреми народа да е все по-необразован и по-необразован.
Доста тъжни мисли се опитваха да ме налегнат, но не успяваха да ме завладеят – имах късмета да попадна по времето, когато люляците (които са навсякъде около пътеката) все още не бяха прецъфтели и бяха страхотно „лекарство“ против кофти настроение, заедно с откриващата се все по-страхотна гледка.
С няколко почивки изминах и тези два километра с денивелация 300 метра и вече „обезбирен“ достигнах до споменатия заслон. Малко ми заприлича на портал на войнишка застава – малка постройка с вишка до нея, само дето издигнатия дървен кръст не ми се връзваше особено с този образ. Името на заслона неслучайно е избрано да е „Погледец“ – до колкото схванах, тук е трябвало да бъде монтиран далекоглед, за да може да се наблюдава пейзажа наоколо, най-вероятно идеята е била да бъде „монтиран“ именно на тази своеобразна вишка. Е, нямаше никакъв далекоглед, когато се изкачих, но имаше съблазън за сетивата ми – красива гледка на издигащи се планини наоколо и язовир Пчелина, който все повече се разкриваше. Удоволствието бе допълнително подсилено и със студената биричка, която си бях взел специално за изкачването си и този момент на почивка и наслада.
Останах известно време там на вишката (половин бира време), гледайки и пътя, който бях извървял и осъзнах колко много истина има в онази, как да я нарека … притча … за онзи човек, който вървял и си мислил, вървял и си мислил, вървял и си мислил и когато се обърнал … се оказало, че само е вървял. Е, за мен можеше да се каже същото, но освен вървял и любувал се на природата наоколо.
Оставил си няколко глътки бира за изпът, реших да продължа, към последната точка на пътеката – хижа Джамен. След няколко крачки вниманието ми привлече българско знаме, което се развяваше в близост до мен. Отправих се нататък, като това се оказа, че е най-високата точка на Рудина планина – вр.Сирищнишка Рудина, висок 1 172 метра. Предполагам, че след като прочете това, един мой приятел поставил си за цел да покори най-високите върхове на планините в България, няма да остане много доволен, че съм „покорил“ този връх без него, но „старши“, братко мой, аз тогава идея си нямах накъде съм се запътил и къде съм отишъл. Недей, моля те да ми се гневиш и да ме проклинаш да живея в непрестанен дъжд.
Там до знамето, отново се натъкнах на кът за отдих – две дървени пейки с маса и точно там, горе, на върха видях единствения друг човек на пътеката. Този човек бе окупирал „седянката“ и първоначално въобще не ме отрази, бе погълнат в това да разпалва огъня си, за да изпече сочните „мръви“, които си бе приготвил за обяд. Подминах го поздравявайки го, а той фокусирайки ме, се провикна: „Младеж, накъде?“. Ей, затова ги обичам възрастните хора в планина – къде другаде ще чуя по мой адрес „младеж“. В дискотеката ли?! То там, ако чуя и едно „батко“ ще съм доволен. Обясних, че съм тръгнал по пътеката и я познайте – за втория път след параклиса, я бях изтървал. Май трябва да отида на очен лекар – щом тази пътека, при тази маркировка успява да ми се изплъзне – не е на добре. Разприказвахме се с човека, някакси разговора ни рязко потръгна след, като се поинтересува какво пия в тая тенекия (кена) и като чу, че е бира, веднага ме покани да вдигнем една наздравица. Магьосник ви казвам, бе този човек – откъде успя да измъкне две чашки и бутилка ракия… Малко бе разочарован, че останах на бира, явно той я приемаше като добър разредител, а не нещо, с което да се вдигне тост, но няма как все пак ми предстоеше да шофирам. След като се запознахме – Бай Павле, както ми се представи, се оказа, че имаме нещо общо с него – и двамата сме изкарали тинейджърските си години на едно място – той е учил в моя роден град и нарече това време, най-хубавите си години. Е, аз съм на мнения, че най-хубавите са тези които ми предстоят, но все пак го разбирах защо мисли така. Разказа ми човека, за околността, кое село, къде се намира, кой рид е насреща ни, как мога да стигна по билото на отсрещната планина чак до язовира. Обясняваше ми, къде имало черен път през който може да се мине през гората и откъде е запознат ли? Ами освен, че гледал да обикаля всеки свободен момент по балкана, то доста от пътищата ги е правил лично той, тъй като има-няма от 50-ина години работил с фадрома из околията – от завършването си, та дори и до днес, нищо че човека каза, че е вече на 70 години… но изобщо не му личаха на човечеца. Оказа, се че имаме и друго общо – и неговите приятели са се уплашили от „прогнозите“ за мокро време и той е решил да си направи разходка сам. Както изглеждаше, изненадващо щях да се уредя и с вкусен обяд, но някъде откъм Конявската планина се чуха доста тревожни тътени и реших да не насилвам късмета си и да не се заседявам, а да продължа с разходката си.
Там горе на върха се твърди, че може да се видят девет планини – Черна гора, Витоша, Верила, Голо бърдо, Рила, Пирин, Коньовската, Земенската и Пенкьовската. Според Бай Павле, са повече, ама тези дето са се качили и са дали името на пътеката „Поглед към девет планини“, са забравили да се обърнат на едната страна и не са ги изброили всичките. Дали е така … не зная.
Върнах се на пътеката, която вече се спускаше надолу и там, 200 метра по-надолу се виждаше крайната точка на екопътеката, която през този ден, бе моя любезен домакин.
Спускането към целта ми бе доста странно – буквално на места се чувствах, че се намирам на някакво дървено стълбище, а не на планинска пътека. Слизането до долу е съпроводено с около 600 стъпала, според думите на Бай Павле, лично аз не ги броих. Много странно решение да ви кажа – явно хората са се опитали да направят нещо атрактивно, с тези стълби, но лично за мен са някак не много на място. Замислих се и за нещо друго – как би изглеждала тази пътека, след 2-3 години, когато дървото започне да гние и дали ще се намери някой да я поддържа в сегашния си вид. А дано, ама …. Но да не бъда черноглед. След като слязох по всичките тези стъпала, за момент пътеката премина в естествена горска пътека, преди да излезе на асфалтовия път през който се изминават последните 500 метра от 5 километрова пътека.
Самата хижа изглежда в доста добро състояние. Определено наскоро е преживяла ремонт и според цитирания не за първи път в този разказ Бай Павле – всяка от стаите е освежена, има си дори и сателитна телевизия. Официално в нея може да пренощуват 17 човека, като не е постоянно работеща – може да се наема от желаещите, като това става, след като се свържете с кмета на село, който съхранява ключа и ако може да се вярва на слуховете, които чух – на доста атрактивна цена. Сериозно обмислям да организирам едно събиране с хубави хора там. Може да се ползва и семейства с деца – до хижата има изграден и хубав детски кът.
Достигайки до празната хижа започна да ръми дъжд. Да ама това, хич не ме трогна, а тръгнах в обратна посока, но този път не по маршрута, по който бях дошъл, а по шосето, което щеше да ме изведе до Окото. Дори и да завалеше порой, честно казано не ми пукаше – в раничката бе дъждобрана ми и в най-лошия случай, щеше да ми намокри краката, но какво пък толкова. Но явно рисуването на слънца отново помогна и след няколко минутен ръмеж отново имах късмет слънчицето да се покаже и да ме съпроводи. Тук на този път едно бе сигурно – нямаше как да ожаднея – имаше направени две чешми със студена освежаваща планинска вода.
Минавайки отново покрай параклиса, то минах зад него, за да пия вода и от извора, който се намира там. На отиване го бях подминал, но Бай Павле ми каза, за него, като ми обясни, че местното поверие е, че от него тече „светена“ вода. Не че той вярвал в това .. Не че и аз вярвам в това, но въпреки това пих от него и си измих очите – така за здраве…
Ето така изпълних едно от нещата, което исках да изпитам, за да видя дали ще ми хареса – да се разходя сам из някоя готина пътечка. Дали ми хареса? Ами, да определено. Макар че може да се каже, че не бях сам – имах си компания – моята сянка.
Определено може да се каже, че имах добра компания – всъщност аз май никога не съм сам, само че този път явно с мен бе онзи „пича – забавния тип“ и слава богу. Защо си имам и един не много готин индивид , който хич не ви трябва да виждате.
Но ако трябва да определя – кое бих предпочел – разходка сам със себе си или с хората, с които бе планувано да съм през този ден, то безспорно бих предпочел да съм с тях. Липсваха ми и искам следващата ми разходка да я споделя с тях!