В поредния ден в който редувахме опознавателна обиколка на Северозапада, с мачовете на любимците ни по волейбол на Световното първенство във Варна, вече бяхме посетили препоръчаните ни от „Старшия“ атракции на „неолитното селище в с.Неофит Рилски“ и скалните феномени „Побитите камъни“. 
Но преди да се приберем да подкрепяме нашите национали имахме още една забележителност, която да „посетим“ по плана, който бях начертал. От с.Неофит Рилски по стария път се насочихме към гр. Девня, като малко след него поехме към с. Тръстиково. Но не то бе нашата цел, затова малко преди да достигнем до него, свърнахме на отбивката вляво към Разделна – селото което би следвало да е наша отправна точка.
А, това което търсихме, бе някогашна средновековна крепост, за която бях научил и изглеждаше да е интересна за ентусиасти като нас. 
Единственото, което бях запомнил обаче, бе че крепостта е на плато над селото, а пътеката започва някъде от края на селото. Около 20-ина минути след като бяхме тръгнали, не само че достигнахме до Разделна, но дори го и подминахме в посока Белослав. А, следа за някаква индикация за посоката по която да хванем – никаква…
Явно така нямаше да стане – затова направих обратен завой и газ към центъра на селото. И къде е най-добрия „информационен център“ в едно село – в местния магазин разбира се. Освен, че получихме подробна информация, то в магазина се заредихме и с нещо много ценно – по една студена бира, която да изпием на фона на красивата гледка, която (надявах се) ни очакваше.
Та следвайки получените инструкции – продължихме по главната улица на селото в посока обратна на Белослав, като след последната къща на селото трябваше да тръгна вляво, по тесен път някога можел да се нарече „асфалтов“, но в момента осеян с множество дупки, някои направо малки ями. Въпросния път би следвало да води до някогашна хижа „Петрича“.
Но ние трябваше да следваме пътя до края му, а веднага след като поемеше в посока на село по-леко изкачване трябваше да бъдем внимателни за последния ориентир – висок железен стълб за пренос на електроенергия току до горичката, иззад който се извисяваше платото на което се виждаше голям железен кръст. Именно там би трябвало да открием „Петрич кале“.
Справихме се блестящо с указанията – не се отклонихме и заблудихме никъде, съвсем не в наш стил. 😉 Бяхме пред стълба, на който все пак имаше една малка табела, която ни насочваше по черен път водещ сред дърветата. Та пътя по който поехме, скоро се стесни до широка горска пътека, но бяхме много доволни, че разходката ни бе в сянката на тази горичка, тъй като явно лятото все още отказваше, да се предаде и слънцето продължаваше жарко да пече. Оказа се даже, че сме тръгнали „явно“ по-краткия маршрут, което ще рече директно по-склона с рязка денивелация. Дето се вика да изхвърлим малко токсини или да не се правя на интересен, а да си го кажа направо – позапотихме се малко от зора. 😉 
Не, че разбрах, по-лекия, ама по-заобиколен маршрут къде се намира, ама дори и да знаехме за него, съмнявам се да бяхме поели по него. Е, не че сме някакви мазохисти, ама си се знаем … Та бъхтехме си сред дърветата, чоплейки „папагалски“ слънчоглед, а в типичния си стил „Майната“ отпиваше и от една биричка. Което пък ми напомня, че винаги ми е забавно, като ни срещнат непознати, които да кажем се връщат оттам накъдето сме тръгнали и ги запитаме още колко време има до там, а те поглеждайки я подозрително някаква мацка, пърхаща с дълги вежди и маникюр, носеща се с биричка в ръка, явно я мислят за някаква кифла и обикновено се чува „ами еди-колко си време, ама то вие не знам дали ще може да стигнете…“ И ако се случи в последствие отново да се засечем и разберат, че не само, че сме достигнали до целта, а понякога сме добавили и още нещо – направо изпадат в неверия и се опулват насреща ни.
Е, този път не срещнахме никого по пътя си, нито към крепостта, нито някой да се връща оттам – явно Петрич кале не е от най-популярните забележителности в района. Между другото, поне за мен и името й е странно. Така и не разбрах защо е наречена така и откъде произлиза това име. Но лично аз „асоциирам“ Петрич с града разположен в югозападната част на страната ни, което направо може да се каже, че си е буквално на другия край. Даже си мислех, ако някога съм попадал мимоходом на някаква информация за „Петрич кале“, дали по презумция не съм я категоризирал именно в югозапада.
Та след сравнително краткото, но стръмно изкачване се добрахме до „билото“ , където пътя ни бе препречен от една опъната жица. Явно в близост се намира някое стопанство и „електронния пастир“ би трябвало да ограничава движението на животните. Дето само „добитък“ не видяхме, ама да приемем, че са били пратени на паша другаде, а не е само някакво пасище, за събиране на земеделски субсидии. 😉
Излизайки на „равното“ въпроса бе накъде да поемем, тъй като както се оказа, табелата оказваща посоката към крепостта, както в последствие забелязахме, бе скрита сред дърветата, но пък следвайки елементарната си ориентация предположихме, че трябва да свием вляво. Е, интуицията ни се оказа правилна, след някой друг метър в близката далечина се виждаха останките на Петрич кале…
Според историците крепостта е възникнала през V-VI век, като част от ранновизантийската отбранителна система по нашите земи. Местоположението й не е избрано случайно – извисявайки се високо на Авренското плато, възползвайки се от високите непристъпните скали, които й предоставят естествена защита от запад и север. От изток за отбраната й, отново се е разчитало на труднодостъпния релеф на стръмните долове, като реално единственото достъпно място е било по тясна скалиста ивица откъм юг.
Тази „неврологична“ зона пък е била охранявана с помощта на две правоъгълни крепостни кули и дебели крепостни стени. Именно „останките“ на една от стените на едната кула се извисяваха и бяха първото нещо, което се виждаше от крепостта. Определено тази стена се набива на очи и прави впечатление. Въпреки че е имало „проект“ за мащабно проучване на района на крепостта, то тя е трябвало да се задоволи с доста по-скромно „внимание“ на няколко пъти през годините, тъй като в околията е изникнал по-интересен обект, поне за тези, които са решавали къде да се насочат усилията и средствата за мащабната археологичната дейност. Шанс, дето се казва.
От проучвателните действия са разкрити запазени две от крепостните стени, една малка църква и жилищни постройки, но от по-късната й история. Археолозите са установили, че по време на Първата българска държава, крепостта е изпълнявала не само защитна функция, но около нея са се изграждат селища, като след завладяването на българските земи от Византия, е продължила да съществува, докато се стигне до периода на Втората българска държава, когато и се приписва най-големия разцвет – намерени са извори от тогавашни историци, описвайки я като „богат и красив голям град“.
Явно след навлизането на турските войски по нашите земи и завземането й от османците, то крепостта е продължила да изпълнява отбранителни функции за новите си господари. И ако за много други крепости по нашите земи се приписва разрушаването им на османските поробители, то в случая не е така. Също така има много крепости за които е доста трудно да се определи дори в кое столетие са „паднали“, а за Петрич кале се знае точната дата, когато е била опожарена и разрушена. Това се случва на 7 ноември 1444 година, когато кръстоносците на полско-унгарския крал Валдислав III Варненчик преминават на път за Варна и разрушават крепостта.
Мен лично ме изненада тази информация и ако някой се чуди какво е правил полско-унгарски земи по тези земи, то се оказва, че реално той е бил водача на (неофициалния) кръстоносен поход срещу турците. Но явно разрушаването на крепостта не е донесло късмет на Валдислав III, тъй като само три дни по-късно предвожданите от него рицари са разбити при битката в околностите на Варна, а самия той губи най-ценното – живота си. Смята се, че с това окончателно се слага край на кръстоносните походи, тъй като е било видно колко неефективни са рицарите срещу османската армия.
На ръба на скалата пък се извисява голям метален кръст, видим отдалеч. Той обаче няма нищо общо с някогашните рицари, опитващи се да защитят християнството, опитвайки се да изтласкат турците от тези земи. Появата му се свързва със съвсем новото време, след бедствието сполетяло селото в началото на 2015г., когато придошлите води на Провадийска река и се наложило дори евакуация на част от жителите му. Днес кръста изпълнява роля на „защитник на селото“, издигнат за да го пази от злини.
А, гледката от скалата към долината е наистина страхотна, то дори само това е достатъчно да си даде зор човек и да се изкачи до там. В далечината се забелязваше и някакъв воден басейн, но дали е някакво язовирче не можах да разбера. По цвета му, по-скоро ми се струва, че може да е някакво хвостохранилище за съхранение на вторични отпадъци от различните миннодобивни дейности. От това разстояние изглежда много красиво, но едва ли хората в околните селища са на същото мнение.
От другия край на крепостта пък има гледка и към Белославското езеро и … някакви други производствени мощности разположени на него. Явно района е със силно изразена промишленост и няма как да се избегнат и подобни „дразнители“. 😉
Безспорно обаче най-голямата атракция свързана с крепостта е спускащото се стълбище в един процеп на скалата. Всъщност тези дървени стъпала са направени при археологическите проучване, но под тях се крие някогашните каменни стъпала, издълбани от древните крепостници.
Тези стъпала са изпълнявали много важна роля за Петрич кале, тъй като са водили до два естествени скални резервоара-щерни, в които са се намирали животоспасяващите водни резерви на крепостта. Според направените проучвания тяхната вместимост е била около 700 куб. метра, което явно е било от голяма полза при вероятна обсада от врага.
Но кой знае може би пък стълбището да води не само до някогашната цистерна на „кале“-то, а може би и до някой друг свят. 😉 Слабо известно е, че „Петрича“ се свързва и с нещо доста пикантно – с първото документирано НЛО над българските земи. Е, ей това вече предполагам, че е изненада.
По Гергьоврен през далечната 1858 г., хората се били събрали да празнуват, когато в небето видели три ярки светлини, които сякаш се гонели и прелиталинад тях описвайки странни траектории и това посред бял ден. Хората буквално се вдървили и замръзнали в позите, които преди това заемали – кой с чаша в ръка, кой с паница или бъклица…. Голям шаш трябва да е настанал.
Разправяли хората, но не тези от Разделна, а от съседното село Аврен, че след като заобиколили няколко села, трите „неиндифицирани летящи обекта“ се спуснали към Петрич кале и там сякаш се разпръснали и пропаднали в скалата. 
Ти да видиш! Поне за мен тази история съдържа известни резерви, тъй като очевидците казали, че видели това „явление“, когато хората „вдигнали чаши за празника“. Подозрително е, да не се е случило, след като са отпили неколкократно от някоя „скоросмъртница“, което да е довело до някоя всеобща халюцинация. 😉
Е, ние не видяхме извънземни, не се натъкнахме на останки от древни рицари и златни съкровища, но определено може да кажем, че Петрич кале си беше доста добро попадение, за което си нямахме представа до преди няколко дни. Определено си заслужава да се включи в плановете за разходка, въпреки че „съседи“ са й значително по-известните и знатни крепости в Провадия, Шумен, Плиска, Мадара и Велики Преслав. Тъй че мой съвет – не подминавайте с лека ръка „Петрича“. 😉