Отвън – нищо ново. Вече няколко дни, гледката от малкото прозорче на мръснобелият микробус, с който се опитваме да прекосим величествените Анди, си остава все една и съща. И въпреки, че се намираме на повече от 4000 метра надморска височина, бих асоциирал пейзажът, който преминава покрай нас, по скоро като пустинен, отколкото като планински – дръвчета липсват, хора и животни не се виждат, а по сивкаво-белият пясък се търкалят безброй кълбета сухи храсталаци. И така с часове – огромни, пусти територии, неблагоприятна за живот среда. Сурово, диво, но и някакси красиво.
Само от време на време еднообразието се нарушаваше от някоя самотна, схлупена къщурка – наскоро построена, изоставена или разрушена. Доста странни бяха – едни без покрив, а други със сламени такива, с керпичени стени или опасани с ламарина. Но пък, като ги видях ми хрумна, че тук всеки може май да си строи – колибка да си вдигне, където си поиска и когато вече спре да му изнася, събира си багажа и бързичко си се пренася. Избира си местенце ново и започва да гради отново.
А вътре в буса драма. Всеки се е свил и страда. И аз съм в това число и мен главата яко ме боли – смуча кока, пия муня, но и те не ми помагат. Неприятно е и знам, че скоро няма да отмине – нужно си е време, поне на 3500 м. трябва да се слезе.
Спираме за кратко. Да се пораздвижим уж, въздух свеж да глътнем, но желаещи да слязат няма.
Двама-трима все пак се престрашихме. Но едвам се влачим, крачим бавно. Залитаме и често спираме да си починем. Но когато вдигнах поглед, що да видя!?! Тука станала е някаква магия!?!
Камънаците се бяха изпарили, заменени бяха от зеленина. Снежни върхове се мяркаха в далеченита. И вода. От къде се пръпна пък това? Красота. Пронизващ вятър, остра, боцкаща трева, студ и безкрайна синева. А нейде там, насред водата се мернаха телца, с малки розови крилца.
Не се застояхме, вятърът щеше да ни издуха. Направихме набързо няколко снимки на бледо розовите фламингота, които престъпваха елегантно, потапяйки на всяка крачка клюн във водата, в търсене на храница и продължихме.
Разстоянието от Чивай до Пуно (градът, в който щеше да бъде следващата ни нощувка) не е никак малко, а прекосяването на планината си отнема допълнително време, 
затова отдадеше ли ни се възможност не пропускахме да я сграбчим.
И ако до сега се отбивахме я на някоя сергийка, я за някоя панорамна снимка, то следващият ни стоп бе в едно от малкото населени места по пътя. Селце със 100-тина къщички, но с църква, като за хиляда. Селце, в което най-голямата атракция за една част от нас бе да преминем през 20-ет метровият „таен“ тунел, през който някога в миналото са преминавали обитателите на някоя древна цивилизация, за да избягат от своите врагове, когато „ножът е бил опрял до кокъла“. Скучно, но пък освежаващо.
Преминахме и през Хулиака (първият по-голям град по пътя), но не спряхме. И по-добре, че усещането ми за това място, бе повече от негативно. Неприятен и меко казано опасен. Тук черната търговия е на почит, върлуват банди, гърми се. Тази слава му се носи, най-вече, заради процъфтяващата контрабанда на бензин (но и не само) – внасят го от Боливия, през езерото Титикака. Мръсотия, кал и мизерия – доста неприятна гледка. Прехвърчахме през града и се насочихме към Пуно, където очаквах ситуацията да е малко по-розова.
Уви, не. Пуно нарекох „сивият град“. Престъпността тук не е толкова сериозна и улиците на града определено са много по-приятни и чисти, но въпреки това Пуно, погледнат от водата ще си остане за мен една от най-грозните гледки по време на това пътуване.
Мрачен, с безцветни фасади и щръкнали арматури, градът, не знам защо, но много ми напомняше на Рио Де Жанейро (не че съм ходил някога там). Разположен на брега не на океан, а на езеро, улиците и къщите му се катерят по малките хълмове, а на един от тях се издига огромна статуя на Исус Христос. Е, не чак толкова голяма, но много наподобяваща на бразилската.
И ако първото ми впечатление бе негативно, то вторият поглед бе определено положителен.
Хотелът ни беше разкошен – с френски прозорци, с изглед към църквата и площада. Вечерта имахме резервация в местно заведение, където се насладихме на традиционни перуански песни и танци. А храната бе не само различна (езерни рибни деликатеси), но и много вкусна.
Музиката също бе страхотна – спокойна, нежна и зареждаща. Един от инструментите обаче (залагам на името сампоня, но не съм много сигурен) 
се открояваше, не само със своите размери, но и със своите нежни звуци – атрактивен, сложен, приличащ на голяма хармоника, с два реда дупки в горната си част, завършващ с дълги тръби, като от всяка излизаше много плътен и приятен за ушите звук. Сампоня (или нещо подобно) – така се нарича този иинструмента – Изумителен – всеки път когато засвиреха на него ахвах.
Ритмичните танци и колоритните цветни костюми пък ни пренесоха назад във времето. Оригинални хореографии, с опростени, не толкова сложни движения, но с много силно изразена идея. Младите перуанци танцуваха за дъжд, молиха се за слънце, благодаряха за събраната реколтата, гониха демони. Засаждаха, сееха и беряха, разказваха ни за своето ежедневие. Най се впечатлих обаче от „танца на орлите“ – страхотни костюми с пера, които образуваха крила и много реалистични маски с големи клюнове и гребени. Уникално. Чудна вечер.
А сутринта започна още по-вълнуващо. Титикака, най-високото плавателно езеро в света (3812 м. над морската височина) ни приветства с неестествено красива гледка – надвесилите се над езерото пухкави облаци сякаш се сливаха с водна повърхност. Не бях виждал нищо подобно до момента, картината бе перфектна, имах усещането, че се намирам на края на света – небето, земята и водата сякаш се допълваха, образуваха едно цяло. И тъй, като ми е трудно да опиша с думи, как се чувствах в онзи момент, мога единствено да пожелая на всеки да посети Тититкака и да го преживее.
В началото, когато планирах това пътуване в мен се бе породило желание да прекарам една вечер на езерото – не на брега, а вътре във водата, по възможност на някое от изкуствените островчета, построени от хората Урос. 
Търсих всевъзможни варианти, опитвах, но когато избрах да пътувам с агенция, всичките ми мераци за миг се изпариха. Бях забравил за Урос до днес. И след „сблъсъкът‘‘ ми с тях смея да кажа, че съдбата си знае своето – сигурен съм, че бих преживял една вечер при тях, но си мисля, че последствията (здравословни и психически) от това начинание биха били катострофални за мен.
Истината е, че от срещата ми с Урос бях едновременно впечатлен, изненадан и раздвоен. Но да не избързвам!
Уро или Урос са племе или група хора дошли от джунглите – прогонени, изплашени или търсещи храна, знае ли човек!?! Но е факт, че тук те са се установили – езерото им е дало всичко, от което са се нуждаели. 
И така до пристигането на Инка, които след като завладели Урос, „поискали“ от тях да се захванат със земеделие, данък чрез труд да плащат. Да, ама не. Урос не си падали по такъв тип занимания, затова отново предприели бягство, този път те влезли във водата – направили си малки, подвижни островчета и отново заживели както те си знаят.
Но как е станало всичко това? И би ли било възможно, ако Урос не познаваха тотората? Според мен, надали, защото тази влаголюбива остра тревица, достигаща височина до 6 метра е послужила не само, като основен материал за изграждането на техните острови, но е станала и един от съществените им източници на храна. 
Някакси нашите герои са разбрали (проба-грешка предполагам), че вътрешната част на тръстиката е ядлива (наричат я банана на Урос) – необходими са им няколко бързи движения и започват да хрупат сладко, сладко. Но не, това не са единствените ползи, които племето извлича от нея – използват я още за лечебни цели, при махмурлук, приготвят си от нея чай и какво ли още не – пенкилер-а за Урос. Тя е причината Урос да са във водата, без нея нищо не би било възможно.
А, как си строят островите? – Лесно, според тях – множество стръкове тръстика се сплитат в кубове, които се прикрепят един към друг с 
въжета изработени от корените на същото растение и така докато не се достигне желаният от племето обем, който зависи от това, колко семейства ще живеят на даденият остров (7-8 е максимумът – все роднини). 
Всеки остров има живот не повече от 30-35 години, след което потъва (тръстиката поема вода и натежава), но малко преди да се случи това, Урос се захващат със строителството на нов. И така вече стотици години.
Посетеният от нас бе среден по размер – с три-четири колиби, всяка от които разполагаше единствено с по едно тръстиково легло и няколко завивки. На острова имаше още едно по-голямо помещение, което фамилията използва за столова и една тръстикова кула (нещо, като наблюдателен пост),чието предназначение така и не разбрах. А във водата внушително се поклащаше огромна лодка-сал (отново изработена от вездесъщата тръстика), която според мен Урос използват по скоро, като атракция за туристите, отколкото като транспортно средство. Тази мисъл ми хрумна, защото зад една от колибите видях местните да се изнасят тайно, не с лодки от тръстика, а с дървени такива.
Тук е повече от странно. Островът мирише неприятно, боклуците са навсякде. Стъпвам бавно, но краката ми потъват, обувките ми джвакат във вода. А Урос ходят боси, дори и малките деца. Никога не ще забравя техните лица – мръсни, загорели, сополиви, но пък с усмивка.
Не мога да повярва, че някои може живеят така. И днес е слънчево, ами по време на буря, силен вятър или дъжд? 
Наистина ли тук спят деца? И не е ли само забавление за туристите това!?!
Аз съм в шок, но май Урос са щастливи от своята съдба – екскурзиантите им носят достатъчно пара (вземат входна такса за всеки стъпил на тяхната земя, продават сувенири и одеала), а и правителството си ги стимулира да си живеят така – те са пълноправни граждани на тази страна – гласуват, получават образование и здравни услуги (ако поискат такива), но не плащат данъци. Симбиоза – и двете страни имат изгода от това.
Пяха ни песни, разказваха ни за бита, за своя живот и за своята храна. И тогава някой извади от някъде сладки неща – децата гледат странно, но протягат ръка. Лапат шоколад и бисквити и се радват на мига. Какво е това?
Тръгвам си от Урос щастлив, че сбъднал съм една мечта, но и с не мъничко тъга. Не знам защо, но в мен остава усещане едно такова, че бил съм все едно на панаир. Но не нормален, а като ония, от миналото, когато хора странни и чудати затваряни били са в клетки и показвани са на богати, които плащали са за това. А не правим ли и ние същото сега?
И добре, че Титикака (тълкования на името безброй, но в един от преводите, този който най-много ми допадна я наричат „свещената скала“) си е многолика и веднага ни показа другата си тя страна – Такиле – „островът на любовта“, който бе замесен с друг тип мая.
Слънчев, със зелени дръвчета, ясно, синьо небе и малки червени къщурки закичени с мушката. Е, как човек да не забрави Урос на мига. Тук бе някак си различно – чисто, миришещо на билки, с много птички малки, скачащи от цвят на цвят и весели, усмихнати мъже, които шапки си плетат, докато вървят.
Шапки, да – артикул важен за мъжа, атрибут, който може да ви подскаже не само, какво е семейното му положение, а и мястото, на което се намира той в йерархията на селото.
Една шапка се изработва от 1 месец до 2 и колкото по-финно и с повече детайли е направена тя, толкова повече авторитет ще има мъжа.
Тези, които носят червени са женени, сингълите пък си имат бели, а черни са запазена марка на лидерите – доказалите се вече мъже. Всяка шапка направена от по-младите мъже завършва с пискюл, а неговата позиция може да ви подсказваже дали той търси партньор.
Тук всички са облечени в носии. Жените носят червена блуза и много разноцветни поли, покрити с широка черна пола. Талията им е стегната с тънък колан, а 
дълга черна забрадка, предпазва главата и лицето им от силното слънце. Мъжете не са толкова цветни, но пък също са интересни – облечени са с черни тъкани панталони, бяла риза, която е покрита с къса жилетка (формата и цветовете, на която също показват тяхната функция в общността) и са опасани с шарени пояси, които се изработват от две части. Вътрешната е с функция за затопляне, прави се от женски коси и агнешка вълна и се изработва от мъжа, докато външната се твори от жената, която я украсява с флорални мотиви (птички, пеперуди и др. животинки), както и знаци и символи свързани със събития, които са маркирали живота на двойката. Старците също ме впечатлиха – техните лица бяха като от National Geographic – загорели, автентични, мъдри, разказващи истории. Но, ако пожелаеш да ги снимаш, трябва да си готов и да си платиш, защото тук всичко си има цена.
Тук всички работят, всички изкарват пари и то не за себе си, а за общото (дори и дечицата, които имат задачата да правят малките, цветни, весели гривни, които туристите лапат, като топъл хляб). 
Странно е и не знам дали мога да го опиша, но истината е че тук всичко се дели – всяко изработено изделие се предава на „Консорциум по продажбите“, който прави сделките, а след това разпределя печалбата. Как точно не знам. Дали пропорционално или по друг начин ще остане тайна за мен, но е факт, че такилийското общество се основава на колективна работа и моралния кодекс на инките „Ama suwa, ama llulla, ama qhella“ (не кради, не лъжи и не бъди мързелив).
Какво друго?!?!
Хапнахме – местно семейство ни бе приготвило обяд – чудна супа от киноа и печена пъстърва – вкусотия. А преди да напълним шкембаците, домакинът ни направи демонстрация, как се приготвя сапун от природни продукти – 
взе едно растение чухо, което започна да търка и начука с камък, като към него добавяше от време на време по малко вода, докато сместа не се превърна в каша. Сапунът бе готов за 2-3 минути – естествен продукт. 
Взе вълна, много мръсна и отново започна да търка – изпра замърсеното парче за норматив. Животът в Такиле си е все същият, от стотици години. На острова няма коли или хотели, има само малки магазини, които продават всички продукти произведени от общността, а всички стоки и материали необходими на жителите му се пренасят от лодки до всяка една част на острова от мъжете на гръб – тук коне и мулета също липсват.
И още нещо интересно – мъжете вместо поздрав си разменят кока – всеки си носи малка торбичка в пояса, дъвчат непрестанно.
Не ми се тръгваше, но идваше буря и трябваше да се изнасяме. Такиле ще остане в съзнанието ми като райско кътче – островът на слънцето, любовта, щастието и спокойствието.
Довиждане Титикака, здравей Куско