Следващата ни цел е Паракас – пустинен резерват разположен на брега на Тихия океан. Вълшебно място. Червеният цвят на плажа, жълтият на скалите и пясъка и морско синьото на океана са сътворили чудни картини. Неземен пейзаж. Рай за мото и офроуд маняците, но и не само.
Жегата е сериозна, а две мацки въртят педали. От една страна им завидях за смелостта и решението, но от друга бях доволен, че се намирах в автобус с работещ климатик.
Спряхме в заливче, в близост до малко рибарско селце. Кратка разходка по брега, няколко снимки на местните птичета и ето, че дойде време за обяд. Перуанска рибка и странна зеленчукова супа + биричка за мен – блаженство.
Очаквах, че ще се гмурнем в океана, но уви, няма време. Качвайки се в автобуса отново зърнах двете колоездачки, които захвърлиха велосипедите на една страна, раниците на друга, дрехите на трета и се засилиха към водата, да се разхладят. Завидях им отново. Това е да си свободен, да не зависиш от никой, да нямаш ограничения. Но така е с организираните екскурзии, има си недостатъци, но и предимства (климатичето например).
Пясъкът изчезна и навлизахме в район, в който някога е имало живот, но днес е бунище. Причината – голямо заметресение от преди 10-тина години, което не е оставило здрава ни една къщурка. Местните зарязали всичко и тръгнали да търсят късмета си другаде. Правителството пък купило машини, които надробили останките на малки парчета. Та за това днес цялото плато е осеяно с малки купчинки от смлени тухли и камък.
Отново пустош, сменя се само цветът на скалата – от бял към червен и в някои случаи черен. Не се виждат планини, само необятна шир и тук там някоя сламена къщичка. Бедност.
Преди 20-тина година положението в страната е било още по зле – 40-45% от населението е живеело на ръба на оцеляването. Сега този процент е намалял до 20-тина. Работи се, но все още в някои райони положението е критично.
Ето и още един показателен пример. Преди няколко години от ООН решили да инвестират в образованието в страната – изградили класни стаи, наели учители. След една година се върнали, за да берат плодовете от своето начинание, но се оказало, че децата нищо не са научили. Защо ли? Причината – гладът. Мозъчетата им не мислели за нищо друго освен за храна. Тогава разбрали, че първо трябва да нахранят населението, и едва след това да започнат да ги възпитават и образоват.
Пътят е добър, прав, без нито един завой, като по американските филми, но пейзажът си остава потресаващ – стотици километри пустош, започвам да се притеснявам. До където ми стига погледа само пръст, камъни и пясък.
Навсякъде, дори и в изоставените градчета, селца или къщи се виждат едни и същи странни надписи, числа, един вид графити. Скоро разбрах и причината – наближават президенските избори, а така наречените от мен „графити“ са един вид предизборни плакати и билбордове. Основен кандидат за президент е жена на име Кейко Фухимори – дъщеря на един от най-обичаните и в същото време най-мразените хора в Перу – перуанец с японски корени, бивш президент с два мандата, който в момента на нашето посещение се намира в затвора. Защо го обичат ли? Ами защото по време на първият си мандат със своите действия е успял да спре терористичните атаки в страната – бич, който е върлувал десетки години, а също и да ограничи корупцията и наркотиците. Дал е също и права на хората от провинциите, които до тогава са смятани за роби от наследниците на конкистадорите, населяващи столицата и по-големите градове в страната. И сега, ако ги попитате за Алберто Фухимори те няма да кажат лоша дума, те го боготворят, но всички останали и най-вече крайно левите и крайно десните го ненавиждат. А защо е зад решетките? – присвояване, отвличане, убийства, нарушения на човешките права и какво ли още не. Човек с две лица.
Нещо навън се промени, зеленият цвят се появи, усмивката ми се завърна. Хиляди декари лозя – красота за окото, но за съжаление за кратко. Сякаш с магическа пръчка зеленото изчезна, а ние отново навлязохме в пустинен район. Но не след дълго пред нас се откри нова красота – оазисът Huacachina – тук ще нощуваме.
Нямаме време да разгледаме, защото закъсняваме. Пред вратата на хотела са строени няколко бъгита, нас чакат. Не са, като познатите ни двуместни, а многоместни, сериозни машини. Нямам търпение.
За следващото ни приключение трудно мога да намеря думи, то трябва да се усети, трябва да се преживее. Въпреки това:
Пачо, нашият шофьор се раздаде, показа всичките си номера – то не беше каране с бясна скорост, рязко спускане и много бавно изкачване на стръмните дюни 
(и в двата случая имах усещането, че аха да се обърнем), каране на две колела и какво ли още не. А вътре в бъгито беше, като във влакче на ужасите – крясъци, викове и адреналин. Не знам, кое беше по вълнуващо и в същият момент караше сърцето ми да се свие – изкачването, виражите, спускането или неизвестността от това, което следва. С „Морския“ бяхме седнали най-отпред и всичко се случваше пред очите ни. За разлика от лодките, къде не се чувстваше в свои води и му прилошаваше, тук той беше във вихъра си – забавляваше се и ни се смееш.
Предизвикателствата в пустинята не свършиха с бъгитата. Незнам дали това, което предстоеше е спорт и си има име, но англоговорящите го нарекоха сандборд – спускане с дъска за сноуборд по пясъчна дюна. Звучи лесно, но когато се качиш на върха на 40 метрова дюна и погледнеш надолу нещата рязко се променят.
Възможностите за спускане са три – легнал по корем, седнал или прав. Избрах да се спусна легнал и не сгреших, по този начин много бързо се развива скорост, което пък е предпоставка за по-големи емоции, а и така по-лесно контролираш дъската. Ако се засилиш прекалено или се уплашиш, само забиваш крака в пясъка и намаляваш скоростта. Усещането варира от притеснение и страх в началото, до викове и крясъци от удоволствие в края, както и желание за ново спускане. Реших, да повторя, но за целта, докато другите се спускаха, аз трябваше да се изкача пеш до върха на дюната. Лесно решение, но трудно за изпълнение. „No pain, no game“, както обича да казва мой приятел. Изкачването е тежко – наклонът е сериозен, краката ми потъват, лазя, изнемогвам, драпам, но в крайна сметка се добрах. Коства ми много енергия и няколко минути неподвижно лежене по гръб, за да възстановя дишането, но кеф цена няма.
Качихме се отново на бъгитата и се преместихме на нова дюна, от където повторихме упражнението. 
Този път си изчаках чинно да се спуснат всички, не се катерих за втори опит.
Представих си, какво би било и как бих се чувствал, ако ми се наложи да вървя през пустинята няколко часа (да не говорим за дни), на жегата през деня и на студа вечерта, ами вятъра, ами бурите, ами ако имам багаж, ами ако нямам вода и храна ………….., лелееее, а по филмите, колко лесно изглежда.
След пясъчният борд, последваха още фигури от бъги пилотажа, а след това 
Пачо си избра едно пясъчно хълмче, на което ни качи, за да можем да видим и залеза насред пустинята. Пристигнахме точно навреме. Отворихме си по бира и се оставихме на гледката. Цялото удоволствие трае не повече от 2-3 минути (тук слънцето развива невероятна скорост – изчезва за секунди), но си заслужаваше. Прекрасен завършек на деня, но вечерта тепърва предстоеше.
Спускането обратно към оазиса отново предизвика леко стомашно неразположение и множество викове при най-екстремните моменти, но пък стъпвайки на твърда земя видях усмивки, щастие и гордост във всеки престрашил се. Определено това беше най-интересното и вълнуващо преживяване от началото на нашето пътуване до момента.
Време за почивка няма. Бърз душ и напред към оазиса. Това беше изборът за част от групата, докато други избраха да скочат и да се разхладят в басейна на хотела или да се отдадат на почивка с напитка в ръка.
Оазисът не е голям и се използва предимно за туризъм. Няколко хотелчета, заведения за хранене, нощни барове и сергии, които са заобиколили малко езерце, което създава допълнителен атракцион за посетителите. 
Освен туристите, баровете и дискотеките привличат и много младежи от съседният на оазисът град, които идват тук да се забавляват и купонясват до ранни зори.
Имаме късмет. Разхождайки се попадаме на местни младежи, които танцуваха традиционни перуански танци. Въпреки че според мен всичко си беше нагласено, защото тук живеят не повече от 100 души, които се препитават изцяло от туристите и това с танците си беше явна презентация и покана за нас да посетим заведението, пред което танцуваха. Но както и да го описвам сега, тогава за мен бе изненада и късмет. За първи път имах щастието да погледам на живо танцуващи перуанци, дет се вика от извора. Беше различно и интересно. И трите танца, които наблюдавахме бяха камерни – играеха се само от двама души (момче и момиче) и разказваха истории за любов. Играеха боси, движенията им бяха бързи и резки, а носиите шарени и весели.
Танците свършиха, а ние продължихме с разходката и отново късметът ме покри. Този път имах щастието да зърна огромна бяла птица (сова или бухал), скрила се в короната на една от палмите – красота. За съжаление фотоапаратът ми си няма и напредстава какво да прави в тъмното, затова просто се оставих на момента. Но за следващото пътешествие си обещавам да се оборудвам с нещо по-добро.
Добро утрооооооо. Снощи изпратихме слънцето, а тази сутрин решаваме да го посрещнем. Ставаме (аз и „Морския“) много по-рано от часът ни за тръгване и се отправяме към върха на най-високата дюна в близост до оазисът. 
Този път изкачването не беше толкова трудно, колкото вчерашното, защото първо не се изкачвахме директно по дюната, а по нейният ръб и второ защото не бяхме първите, не само ние искахме да видим изгрева – имаше стъпки, които ни водеха. Въпреки това, смея да твърдя, че си направихме страхотна физарядка. А спускането, както разбрахме малко по-късно си е забавление – при слизане не се усеща никакво натоварване, пясъкът ти помага, като се приплъзгаше надолу под натиска на тежестта ни. Вместо една крачка се оказа, че изминаваме разстояние за 5 и поради това слизането ни трая не повече от 3-4 минути, докато изкачването над 20.
Изгревът не беше, кой знае какво, не ме впечатли. Виждал съм много по-добри, а и имаше мъгла, облаци и други дюни, които пречеха на гледката, но отгоре видях нещо много интересно, как хората завземат пустинята, как се опитват да я облагородят – пясъкът се смъква, изравнява, отъпква, хвърлят се няколко кофи с пръст и се сее. 
Не знам точно, как се случва цялата тази работа, но крайният резултат го видях с очите си – малки зелени дръвчета насред пустинята, които след време може би ще бъдат част от парк, гора или нов оазис. В общи линии така е навсякъде. Имам чувството, че последните няколко години са започнали да залесяват и облагородяват песъчливи и каменисти местности – всички дръвчета, които виждахме по пътя бяха все още мъничета.
От някъде се чуваше музика. Бяхме любопитни, затова се спуснахме директно по посока на шума. Оказа се, че партитата в оазисът продължават и след изгрев слънце. Баровете все още бяха претъпкани, а пред тях дебнеха перуански бакшиши – шарени малки коли, рикши и моторчета. Всички надуваха клаксоните и подвикваха, подканвайки всеки да се качи при тях. Един ги съблазняваше с усмивка, друг с ниски цени, а трети ги изкушаваше с храна. Ранобудни перуанки, пък бяха забъркали коктейли за изтрезняване, предлагаха пилешки късчета или сладки на озверелите от глад пияни тинейджъри. Тук никой не спи.
Ние също закусихме, но в хотела. А след това, отново в автобуса. Този път към Наска.
Климатът навън си е все така неблагоприятен, сух – скали, пясък и камъни. Къде са дръвчетата? Кога ще стане отново зелено?
Все още се двоумя, а трябва скоро да взема решение, да се кача ли на малките самолетчета, правещи турове над платото Наска или не? Когато планирах пътуването, едно от местата, които не ми допадна, докато четях пътеписите и историите на други пътешественици бе именно Наска. Не знам защо, вътрешно усещане, затова и сега се чудя.
Спираме за кратко, защото по хълмовете пред нас са накацали фигури на културата Паракас. Този път не само една, а цели картини – хора, животни и растения.
Не след дълго, навлизаме и в платото, дом на хиляди линии и рисунки. А след още малко, ето ни и на аерогарата. Летището е малко, самолетчетата още по – четири-пет местни. Нямам време, трябва да реша.
Отказвам се. И причините не са само гореспоменатите, не е и цената от $90, която трябваше да доплатим, везните наклони едно селце, което зърнах в пущинака, както и един индиански музей, който погъделичка любопитство ми и който ми се прииска да видя отблизо.
В чакалнята на летището (не си представяйте нещо голямо) прожектираха филм за линииите – за тяхното откриване, какво е било тяхното предназначение и т.н. И тъй като нямаше да ги видя, реших поне да им хвърля един поглед на малкия екран.
Научих, че са открити случайно, че се виждат само от птичи поглед, че дължината им варира между 50 и 300 метра, че започват, продължават и завършват, без да спират или да се кръстосват, че са създадени от култура Наска, че са направени, като е премахнат повърхностният слой на земята (червеникави камъни), което е позволило да се покаже белезникавата почва отдолу, че трудно могат да бъдат датирани и че има много теории за тяхното предназначение:
- Древна система за напояване;
- Дело на жаден за власт жрец, който използва познанията си по астрономия да манипулира и контролира тогавашното общество;
- Дело на извънземни, които са ги ползвали като писти за космическите си кораби;
- Пътеки, по които да минават ритуални процесии;
Варират от обикновени линии, през геометрични фигури (триъгълници и спирали), до много по-сложни рисунки, изобразяващи животни и хора. Паяк, колибри, лама, маймуна, риба, австронавт, извънземно и още и още. 
Огромни са. Пеликанът например е с дължина 285 м., маймуната – 110 м., кондорът – 120 м., а гущерът – 188 м. Една от най-итересните е Паякът, не за друго, а защото това е много точно копие на един от най-редките паяци в света. А още по- интересно е, че този вид обитава само най-трудно достъпните места в горите на Амазония, намиращи се на разстояние 1500 км от Наска. Въпреки това точността на изображението е поразителна. Репродуктивните органи на това насекомо се намират накрая на един от краката му, при това могат да се видят единствено под микроскоп. 
Затова въпросът, как авторът на рисунката е узнал за тези микроскопични детайли си остава без отговор.
Как са се запазили и до днес? Много лесно – климатът тук е изключително сух, липсват и ветрове. Унищожени са само някои от тях – при построяването на пътищата, минаващи през платото и то защото, когато това е станало все още никой си е нямал и на представа, че линиите съществуват.
Всички, без мен се качват на малките самолетчета, кой с притеснение, кой с усмивка, а аз стъпил здраво на земята поемам напът към селцето и музея. Темпаратурите навън са убийствени. Запасих се с вода и тръгнах през полето от пясък и камънак. Хора не се виждат. Картината е като в Дивия запад, не че съм стъпвал там, но всичко е пусто, а вятъра си играе с прахоляка и разнася сухи клонки и растения насам натам. Не ми стиска да се приближа до селото, наблюдавам от разстояние, незнам как биха реагирали местните, затова няма и да рискувам.
Възрастен индианец (всъщност наименованието „индианци“ е една голяма грешка, свързана с Христофор Колумб, който нарича така местното население, което среща в Америка, считайки, че е достигнал до бреговете на Индия) с типични за расата си гарваново черна коса, пера на главата и панталони с ресни отстрани ме посреща на врата. В първият момент се стреснах, не очаквах такова представяне. Добре, че не си бе боядисал лицето в цветовете на войната и не държеше лък или томахавка, че сигурно щях да напълня гащите. Покани ме да вляза и ми предложи да ми покаже някакъв ритуал, танц или обичай. Така и не го разбрах, затова и му отказах. Не ми разреши да снимам, но ми разреши да разгледам. Вътре бе пълно с маски, дървени фигурки и типични за индианците оръжия и музикални инструменти. Миришеше странно, не знам дали на манджа или на някакви билки, но ми се догади, затова побързах да излезна.
Върнах се при моите хора, които тъкмо слизаха от самолетчетата. Някои от тях отнов с усмивка, други разочаровани, а трети ги носеха на ръце или придържаха от двете страни. Зачудих се, какво ли е ставало там горе. Разказите варираха: от съжалявам, до невероятно.
И тъй, като нямам лични наблюдения, ще опиша това, което ми разказаха част от моите спътници. Някои са успели да зърнат, някоя и друга рисунка, други така и не са видели нищо, а трети са прибягнали до торбичката пред тях. Самолетите правели вираж след вираж, ту на ляво, ту на дясно, тъкмо да фокусираш и хайде на другата страна. Я крилото пречело, я стъклото мръсно, я нищо не можело да се различи. „Жертви“ имаше във всяко самолетче, доколкото си спомням.
След всичко, което чух и видях бях много доволен от моето решение да си остана здраво стъпил на земята.
Една случка развали, така или иначе минорното настроение в момента. Забравена, открадната или просто изчезнала чанта със серизона сума пари. Върнахме се, но така и не я открихме. Хубавото в цялата история бе, че семейството, на което се случи това нещастие, гледаха позитивно на нещата и си казваха „Пари се печелят“.
Май всички искахме да се махнем възможно най-бързо от жегата и летището. Имахме нужда да хапнем, да се разхладим, отдъхнем и починем.
Но на път за градчето, разбрахме, че културата Наска крие и други тайни – известна е не само със своите линии, но и със своите подземни канали за напояване. И тъй като бяхме наблизо, сега бе момента да им хвърлим един поглед и на тях.
Мрежа от пещери, подземни тунели, аквадукти. Известни са с много имена, но както и да ги наричат, функцията им е била една единствена – да доставят вода до едно от най-сухите места на света. Как се е случвало всичко това ли? Ами, с помощта на 40-тина спираловидни дупки (puquios), чиито фунии „улавяли“ вятъра и насочвали въздух с по-високо налягане към подземни канали, а той от своя страна придвижвал подпочвените води към повърхността.
Легендата разказва, че под най-високата дюна на света – Cerro Blanco, която се намира съвсем близо до град Наска, имало подземно езеро, което било източник на вода за puquios.
Не знам защо говоря в минало време, като тези съоръжения работят и се използват и днес – осигурявят вода за град Наска и околните полета, което позволява отглеждането на памук, боб, картофи и други земеделски култури.
И като споменах за културите, няма как да не разкажа и за една чудата такава, която видяхме в близост до спираловидните дупки.
Кактусови плантации, но не какви да е кактуси, а от рода Opuntia, но и това не е най-странното, защото производителят хич и не се интересува от Бодливите круши, техните цветове или плодове, а 
от един от техните врагове, а именно от малките сребристо-сиви животинки с шест крака и фосфорираща глава, хранещи се с тази сочна зелена маса. Наричат ги cochinilla. А защо някой може да се интересува от кочинилите? Защото от телата на бременните женски кочинили се извлича пигмент наречен кармин, кохинил или Е120. Има си много имена, но става въпрос за едно и също нещо – едно от най-устойчивите багрила за хранителни продукти и напитки. Използва се още във фармацевтичната и текстилната промишленост. 
Вегетарианци внимавайте, четете опаковките!
В тази връзка прочетох една много интересна статия, в която се разказва, за нашествието на същият този вид кактус в Австралия. Преразказвам, я накратко:
„През 1787 един бразилски застраховател-преселник засял в градината си едно кактусче. И за негова радост, кактусът бързо пораснал и започнал да дава плодове. Всички били очаровани, никой не бил виждал такова чудо, всеки искал и той да си засее. И тъй като растението е непретенциозно, вирее там, където попадне дори и едно семенце, то се разпространило бързо не само из дворовете на хората, но и из полетата и пасищата. Кравките и овчиците също го харесали и започнали да си хапват с наслада от сочните листа. Но дошло време на страшен мор. Животните започнали да измират и никой не можел да каже каква е причината. Докато, един ден при аутопсията, не открили в коремите на животните сплъстени кълба от остри бодли. Станало ясно, че стомасите на преживните не можели да смилат тръните на вкусния кактус, следователно растението трябвало да бъде премахнато от пасищата и ливадите. Но как? Не помагал нито огънят, нито отровите. Сформирана била дори Комисия от учени, които години наред изпробвали какви ли не средства, за да унищожат нашественика, но той все оцелявал. Тогава решили да изпратят специалистии зад граница, които да проучат естествената среда на кактуса и да разберат какво в родината му възпрепятства подобно безконтролно размножаване. Оказало се, че решението е съвсем простичко и за него се е погрижила самата Природа, съвършена в творението си. По листата на Бодливата круша в Мексико били открити малки насекоми, наричани кочинила, паразитиращи по кактуса и по този начин, контролиращи неговота популация. В Аржентина пък грижата за това имал „огненият молец“, който изяждал сочните листа с невероятна за миниатюрните си размери бързина.
И така през 1925 година в Австралия били пренесени двете животинки, които допринесли до постигането на желания баланс.“
Днес за Кактусовата смокиня, както още е известен този вид кактус, знаем много повече. Оказа се, че това растение съдържа един коктейл от полезни за здравето на човека съставки: витамини А, С, Е, В1, В6; минерали: калций, магнезий, калий, цинк, желязо; фибри, целулоза, бета каротин и пектин, а също и 17 аминокиселини.
Изненадаааа! Май това кактусче ще се окаже новата супер храна, а защо не и храната на Бъдещето.