Най-дългият ден в живота ми, започва. Мечтая за него от три години, от мига, в който моя приятелка ми сподели, че има намерение да прелети през окена и да посети един далечен континент, едно потайно и мистично място, място за което и аз бленувах. Обещахме си, че някой ден ще го направим. И така започна всичко – планирах, организирах, учех език, търсех съмишленици и ентусиасти. Във времето желаещите се сменяха, моята приятелка също се отказа, но аз продължих да гоня мечтата си. И така до днес.
Два полета, близо 12 000 км. в посока, два континента и един приятел. Благодаря ти Amigo, че ми се върза и че ще ме придружиш в това пътешествие. За мен е чест. Започваме нашето приключение усмихнати, в търсене на нови емоции, преживявания, култури, традиции, вкусове и още и още. Сигурен съм, че ни очаква нещо различно, интересно, тайнствено и много хубаво …………..
В крайна сметка така и не успяхме да си организираме пътуването сами, за това се доверихме на агенция, която да планира вместо нас. Малко по-скъпичко, но пък сигурно.
Срещаме се на летището – група непознати, които се надявам след 20-тина дни да мога да нарека мои приятели. Дано се сработим, дано желанията и интересите ни съвпаднат, дано се забавляваме. Знам, че ще се забавляваме.
Във въздуха в общи линии еднообразие, само облаците от време на време се променят – понякога са прозрачни, друг път гъсти, бели, буреносни, създаващи илюзия за стени пред нас или за пропасти под нас. Имам късмета да летя до прозореца и да зяпам. Ите, че виждам нещо различно – вълшебна дъга – много по-ясна, по-чиста и много по-близо до мен. Прекрасно.
Полета минава без сън – три филма, няколко хапвания, биричка и ето ти на – Земя на хоризонта. 
Чудя се остров ли е континент ли. Не се вижда град, село, къща, път дори, само зелените корони на дърветата и една дебела, мътно кафява провираща се между тях змия – Амазонка – величествена е. Приема се за най-голямата река в света, не защото е най-дългата (спори се от къде извира, за това и дължината й варира между 6250 и 6800 км.), а защото е най-пълноводната и притежава най-обширния водосборен басейн. Влива се в Атлантическия океан чрез широка делта, а ширината на устието ѝ е около 330 км, колкото е широка и нашата мила Родина. Трудно ми е да си го представя дори. Реката влачи и най-големите наноси на света, вследствие на които е образуван и най-големият наносен остров на Земята – Маражо. Той пък е на площ, колкото Швейцария. Нямам думи.
Освен трите „Най“ свързани с Амазонка на територията на Южна Америка се намират още: най-дългата планинска верига – Андите – 9000 км.; най-сухото място на планетата – пустинята Атакама (Чили); най-високият водопад на Земята – Анхел (Венецуела) – 1054 м. и най-високото разположено плавателно езеро – Титикака (Перу) – 3812 м. Сигурно има и още и сигурно всеки континент си има своите „Най“, но точно тези, точно в този момент са ми любимци, защото в следващите дни ми предстои да посетя, а след това и да разказвам за някои от тях.
Отново поглеждам навън. Трудно мога да опиша гледката, която се открива през малкото прозорче – докъдето ми стига погледа се виждат само вековни дървета. Зелено, всичко е зелено. Летим над Амазонската джунгла.
Знаете ли, че тук живеят повече от 1/3 от организмите на Земята или че река Амазонка е дом на над 3000 вида риби, повече отколкото има в целият Атлантическия океан. А за птиците, растенията и животните, въобще няма и да отварям дума. Чудовищно.
Не след дълго горите изчезнаха, а на тяхно място се появиха величествените Анди, а малко по-късно започнахме и да се снижаваме, а с това пейзажът отново се промени – 
пустош – сивота, прахоляк, огромни равни плата, стръмни скалисти брегове, хълмове и дюни, но не от пясък, а от суха пръст, а върху тях накацали безброй къщурки, колиби или просто навеси – местата, където живее една голяма част от населението на столицата на Перу – пришълци, гастарбайтери, хората търсещи прехрана, дошли в столицата с надеждата за по-добър живот, за тях и за семействата им. Но уви животът е суров. Тук работа трудно се намира, а престъпността е голяма. Това е Лима.
След 11 часа във въздуха, отново сме на твърда земя. Ето, че стъпихме и на още един континент. Странно, но толкова голяма територия, а само 14 държави и то ако включим Панама и Френска Гвиана, която се води отвъдморски департамент на Франция, което автоматично прави владенията й част от Европейския съюз. A eдно време държавите са били още по-малко – по времето на Симон Боливар и на Велика Колумбия, която е обхващала цяла Латинска Америка, включвала е териториите на днешните Колумбия, Венецуела, Еквадор и Панама, както и части от Коста Рика, Перу, Бразилия и Гвиана. Сериозна империя, но просъществувала едва 12 години.
На аерогарата сме, посрещна ни куче-следотърсач. Докато си чакахме куфарите, обикаля около пристигащите и души. Неговият водач на два пъти помоли хора да си изпразнят джобовете или да покажат, какво носят в ръчните си чанти. И двата пъти находката се оказа ябълка. Стана ми доста странно, но по-късно разбрах и причината – в страната е забранено да се внасят плодове и зеленчуци, но хората от къде да знаят, всеки си бе запазил по нещичко от самолета, за черни дни.
Лима е огромен град с реално население над 12 млн., въпреки че по официални данни се водят около 8 млн. 
Град с четири-пет добри квартала за живеене, като всеки следващ, отдалечаващ се от централната част става все по-беден и все по-опасен, докато не се стигне до кварталите описани малко по-горе – квартали без ток, без вода, там където царуват „пираняс“ – малки групички от 10-12 годишни момчета, които само чакат, някой заблуден турист да стъпи на тяхна територия. Там няма полиция и закони, там се оцелява.
Виж в хубавите квартали е друга работа. Там полиция бол – общинска, туристическа, държавна, а също и частни охранители, колкото е по-богат квартала, толкова повече полиция има. В тях се изграждат дори паркове, велоалеи и места за спорт. Да парковете са рехави и се поддържат изкуствено, но това е така защото тук на практика валежи няма. И за това основна вина имат Андите – толкова са високи, че спират дъждоносните облаци, идващи от джунглите.
Оплакваме се от задръстванията в София – хахаха. Стари таратайки, моторчета, рикши и какво ли още не. Тук можеш да пресечеш само, ако превозното средство е спряло, във всеки друг случай рискът си е твой. Пешеходните пътеки и светофарите ги има, но не са на мода. 
Повечето кръстовища са с полицаи, но и те са по скоро фиктивни – явно гонят заетост. Вечер, ченгетата са с каски и светещи палки, като светулки са. Забавно е да ги гледаш, как махат с ръце, подвикват или подсвиркват на водачите.
Бензин – 10 сола, газ – 1,3-1,4 сола. 5 сола = 1 лева. Долу горе, като у наше село.
Автобусите им са странни – брички от време оно, в които видях да се возят само местни. Карат с отворени врати и прозорци, всеки може да слезне или да се качи, когато си поиска. През отворената врата се подава глава – викач – човек, който не спира да крещи и да подканва пешеходците да се качат в неговият автобус. Интересна длъжност, но явно и от нея има полза.
След час и нещо в трафика се добрахме и до хотела. Разопаковаме и въпреки умората бързаме да излезем, да видим от близо всичко това, да се сблъскаме с действителността и да се запознаем с това, което ни очаква в следващите няколко седмици.
Първо питие – Pisco – царевична ракия, местно производство – около 40-тина градуса. Първа манджа – Causa – пълнен картоф с морски дарове. Отпивам и хапвам с притеснение. Това са първите местни кулинарни изкушения, с които се сблъскваме. Аз лично съм любопитен човек и пробвам от почти всичко. А и някой беше казал (може и аз да съм бил): „Искаш ли да опознаеш една страна, трябва да се слееш с местните – храна, дрехи, питиета, танци, всичко“.
Ракийката не ми хареса, въпреки, че аз не съм критерий, не пия концентрат от много години (след едно безпаметно напиване и то на Рожденният ми ден), но виж картофа беше божествен, бих повторил.
Весело е, забавляваме се, но умората идва бързо. Имаме нужда от сън, за това се прибрахме по на време. Нашият водач – млада дама, живееща от много години в Лима ни забрани водата от чешмата, дори зъбите си мием с минерална, за по-сигурно. Няма да е много приятно, ако още в началото на пътуването се натъркаляме болни и одрискани.
Легнахме към 22:00 и се ококорихме в 2-3 часа посред нощ. Колкото и да стискахме очи, сън не ни ловеше. Времева разлика се наричало – в България, по-това време би трябвало да е 9-10 сутринта, нормално е да сме будни вече.
Първи ден – първа разходка – квартал Miraflores – носи името си – цветен, шарен и колоритен, с чудни гледки към Тихия океан и интересен парк, с мозайки, върху които са гравирани цитати и фрази за любовта, както и с пейки и скулптури напомнящи ми за Барселона и по точно за Гауди. Вдъхновяващо.
Прескачаме и до квартал Barranco – старо рибарско селище, където на времето лимерците (жителите на Лима) са стъпвали само на сила, а сега това е кварталът с нощният живот – заведения, барове и много млади хора. Дано и нас ни огрее довечера.
Красиви квартали, изрисувани с графити, не грозни и натрапчиви, а произведения на изкуството, паметници на културата,
скулптури от колониално време и много цветя – червени и усмихнати, а високо в небето летят папагали, а и не само.
След двата крайбрежни квартала идва ред и за централната част на града.
Заведенията са празни. Тук-там, може и да се види някой и друг турист, но за перуанците това е твърде голям лукс. Те са навън, площадите са фрашкани с народ. 
Plaza de Armas – така са известни – там се случва всичко по-интересно. Това са един вид арени за творците, певците и танцьорите. Тук можеш да си купиш всичко, а всеки, който има желание може да се изкаже публично. Обявяваш темата и започваш да ораторстваш, а ако си добър и темата е актуална и интересна около теб се събират десетки хора и започват дебати и дискусии, които понякога продължават с часове. А тук, не е като да няма за какво да се хване човек. Гласуването например е задължително. Това е добре за работниците, но е проблем за работодателите. 
Хората, които идват от провинцията умишлено не се регистрират в Лима, единствено и само за да могат по време на избори да отскочат до родните места, така хем си дават гласа, хем и родата виждат. Да ама в тези моменти, една голяма част от фирмите в столицата (а и не само) остават без работници, за това пък те от своя страна избягват да наемат хора, които нямат адресни регистрации. Порочен кръг.
Какво друго няма – отпуск, майчинство и детски например. По тези въпроси сигурно може и да се поспори, но предполагам, че става въпрос за хората, които не подписват трудови договори, а такива според мен в Перу бол. Проблем има и с образованието и със здравеопазването. По-голяма част от населението е необразовано, това пък е и причина перуанците да извършват предимно ниско платена работа – почистване, поддръжка, охрана и други подобни. И много малко от тях се издигат до високи позиции. Това е ситуацията, поне за момента.
Търсим един от музеите на Лима, а незнам защо влизаме в една от банките. Странно, но не сме объркали мястото. Причината се крие в трезора, където са заключени по-голяма част от артефактите – тотеми, скулптури, глинени съдове и бижута.
Нещо не им се накефих, но останах впечатлен от две неща, които странно защо бяха извън огромният сейф: 
- Кипу – древна система за записване и запаметяване на информация, използвана от инките и техните предшественици. Представлява сложни сплитания на различни шнурове, конци и възли, изработени от ламска вълна или от памук. Едно кипу може да съдържа от няколко висящи нишки до над 2000. Били са използвани като календар, топографска система, за записване на данъци, закони, за предаване на съобщения и какво ли още не;
- И няколко ужасяващи скулптури и рисунки, които са направени от жени–гадателки, веднага след излизането им от състоянието на транс, в което са изпадали по време на гадаене. Древно изкуство – вместо с думи са преразказвали своите видения чрез скулптури и рисунки.
Отново сме навън. На една от улиците виждам много мъже и жени, които просто си стоят, не правят нищо, подпират стените. Странни са, изглеждат бедни, изплашени и болни. Жените са от едната страна на улицата, мъжете от другата. Чакат нещо – я храна, я социални помощи, но така и не разбраме какво.
Видяхме и група перуанци с традиционни носии, различни по външност – по-високи и по-мрачни, но и с някакъв особен ореол, благороднически. Може би вождове на племена или старейшини, хора които са тук, за да говорят от името на селото, града или общността, в която живеят. Не бяха на площада, а пред едно от министерствата, явно работата е сериозна – „стачкуват“, „протестират“, но тихо и мълчаливо.
По улиците на този шарен град, могат да се срещнат също и самбо (zambo) – потомци на смесени бракове между индианци и чернокожи, метиси – между индианци и европейци, мулати – между европейци и чернокожи, креоли – потомци на испанските заселници и всякакви други разновидности на човешката раса. Трудно е да разбереш, кой какъв е, яко са се умешили.
Хората тук, изглеждат малко навъсени, леко притеснени и тъжни, но в действителност са любопитни, радват се на малките неща, танцуват много и се смеят. Една мила дума, едно благодаря и усмивката е на лицата им. А чуят ли музика и има ли храна, тогава настава празник. Простички неща.
Попивам всичко, всеки жест, поглед и движение. За мен това е един нов свят, дори птичките на улицата са различни. Защо ли се изненадвам.
Интересно ми е да ги наблюдавам. А колко смешно ми стана, когато видях, как се поздравяват мъжете тук – прегръщат се, с едната ръка потупват своя приятел по гърба, а с другата погалват коремът му. Не знам дали това е обичай или просто моя фантазия, но така ще го запомня. За жените, какво да кажа – ниски, с малък тас, без талия, голям гръден кош, обрулени от слънцето лица и дълги черни коси. Не са мой тип.
Забелязвам също, че както и у нас и тук има тарикати, които искат да изкарат някой долар, ей така, превозвайки пътници от точка А до точка Б без да имат документи и разрешително за това. Един вид фалшиви таксита. Определено не е разрешено, защото всичко става някак тайно – оглеждат се, ослушват се и ако на близо не се виждат служители на закона, вадят от някъде табела, на която е изписана дестинацията или подават главата през прозореца на автомобила и с ръка показват посоката, към която са се запътили и канят всеки, който желае да сподели пътуването с тях, срещу заплащане разбира се.
Спряхме за кратко да разгледаме и Huaca Pucllana – кирпичена пирамида издигната в почит към слънцето и морето. Изненада ме. Нямах и на представа, че и тук могат да се видят пирамиди. Но да си кажа честно точно тази не ме впечатли, на фона на блоковете отзад, ми се стори някак изкуствена и не толкова древна. Желаещите да влязат в археологическият обект не бяха много.
На вън е горещо и задушно. Търсим сянката, сладолетче или разхладителна напитка. Попадаме на Чича – царевично питие. Рецептата – цяла царевица (заедно с кочана) + кори от ананас се варят 40 мин., сместа се оставя да изстине, след което се добавя карамфил и лайм. Може би звучи странно, но на мен ми допадна и най-вече разхлади.
Отново площад и отново паметник и църква. Задаваме въпроса и научаваме, че във всеки град, село или квартал, където е стъпил колонизатора, за да подтисне, смаже и унищожи духът на населението, за да покаже, че неговите богове са по-силни, на местата, където са били издигнати тотемите и символите на местните, са изграждали огромни църкви окичени с орнаменти, злато и скъпоценни камъни.
Чудил съм се, защо поддръжниците на Ислямска държава рушат паметници на културата, църкви и всичко, попаднало на пътят им, което не е свързано с техните възгледи и вярвания. Ето една причина.
И днес църквата в Перу има огромна власт. Един пример: вече трета година парламента не може да прокара закона за абортите. Църквата има право и се възползва от това, като го връща за преразглеждане отново и отново.
Свободно време – близо час можем да правим, каквото си поискаме, но имаме и условие. Както се изрази нашият водач: „Три улички в ляво, четири в дясно и до там, след това става опасно“. Със сигурност се е застраховала, но я разбирам, да отговаряш за толкова много хора никак не е лесно.
Та вървим си ние двамцата с „Морския“, свирукаме си, лутаме се по уличките, тук да надникнем, там да погледнем, зяпаме хората, те зяпат нас, забавляваме се. И ако на мен ми трябва още малко тен и ще мина за местен (на височина го докарвам), то моят приятел е атракция. Той, че си е симпатяга няма спор, но според мен има и друга причина. Може би заради брадата, с която се бе сдобил напоследък или пък защото се извисяваше с глава-две над местните, така и не разбрах, но определено привличаше вниманието на всички. Отново той беше главно действащо лице и когато се запътихме към голяма тълпа в парка (един вид уличен театър). Още не бяхме се приближили и вече ни бяха забелязали. Заиграха се с нас отдалеч. Помислиха ни за бразилци. Комикът, който забавляваше публиката, ни поздрави и покани „Морския“ да влезе в кръга от хора, като не спираше да пуска шеги по наш адрес. Всички се смееха, ние също, въпреки че не разбирахме защо и въпреки, че шегите бяха за наша сметка. Така и не се престрашихме да излезем на арената, но това не беше причина купона да спре, напротив забавата продължи с още шеги, много песни и танци. Весел народ.
Ето, че и огладняхме. Сладкият картоф ни спаси – тук е известен, като най-добрият зеленчук – съдържа всички минерали и витамини необходими за човека. Продава се на всяка крачка и определено засища. Първата хапка е малко странна, но след това си е направо вкусен, а и гладният не е много предирчив.
Впечатлен съм от площадите – фонтани, палми и много хора, a ренесансовата архитектура допринася мястото да изглежда, като от друго време, все едно съм се върнал стотици години назад.
Стъмва се, отново се събрахме. Насочваме се към последната атракция за днес – пеещите фонтани на Лима. Интересна и цветна хореография, която разказва за вярванията и живота на местните, както и за създаването и развитието на Лима и Перу. Еферия от цветове и вода и всичко това вечер, на фона на блещукащото небе. Добре замислено, страхотна атракция, особено за малките, които не спират да се пръскат, къпят, тичат и лудуват. На мен ми бе интересно първите 10-тина минути, но цялото представление, което продължи 40-50 ми дойде малко в повече.
Отново не спахме добре, но така ще е, поне още ден-два.
Ставаме рано. Път ни чака. Имаме си микробусче специално за нас. Почти през цялото време прекарваме залепени за прозорците, наблюдавайки промяната на пейзажа, очаквайки да зърнем нещо интересно, невиждано и различно. А когато спрем, като едни истински туристи се нахвърляме на всяка сергийка, гаражче или павилионче, искаме да опитаме от всичко, да видим и да се снимаме до всеки човек, животно или птичка, до всяка сграда, кактус или тревичка.
На една от сергиите на пътя нападнахме бананите. Като невиждали, все едно е Нова Година, но преди 30 години, с опашките и купоните. 
Ние с „Морския“ (другарчето в това пътешествие е от Варна, за това ще му лепна този прякор, но само за това пътуване) се насочихме към най-дебелите – лакомии. Взехме си и то по-няколко, само, че ударихме греда – оказаха се супер безвкусни. Защо ли? Ами защото просто не са за ядене или поне не в това им състояние – бяхме награбили едно кило банани за пържене, ама ние от къде да знаем, в България банани не растат.
Не след дълго спряхме и за закуска, някъде в пустошта. Тук всичко се приготвя на пещ – малки питчици пълни с всякакви вкусотийки – сиренце, маслинки или сладко, каквото ти душа иска. Взехме си по няколко. Топли бяха божествени, но после станаха на подметка. Греда номер две.
Отново сме в буса. Районът е предимно пустинен, търкалят се храсталаци, като в дивият запад. Пътуваме към Паракас. Спираме рядко, само за тоалетна. 
От време на време се появяват плодородни земи и добитък – животът идва от малки рекички, които се спускат от планините.
От нашият екскурзовод научихме, че хората тук могат да се заселят навсякъде, където си пожелаят (наричат ги завзети територии) – маркират си с камъни теренче и започват да изграждат малки къщички, навеси, фургони или каквото там намерят, от керпич, тръстика, кал и какво ли още не. Ако духне по-силен вятър, ураган или стане земетресение или друго природно бедствие зарязват всичко, търсят си ново местенце и започват отново. След известно време, ако „къщичките“ станат повечко (могат да минат и 5-10 години), държавата решава, че е време да прокара електричество, да се направи канализация и така се образува ново село или град.
Пътят минава до самия океан, но вместо заведения и курортни селища, както по нашите земи, тук се виждат само останки от къщи – изоставени, порутени или заляти от океана и огромни ферми за пилета. В случая „ферма“ е силна дума – на открито, под навеси са поставени хиляди клетки. Мирише ужасно, боклуци хвърчат навсякъде, добре че бързо отминахме този район.
Като чух, че пътуваме за Паракас, си представях, че е град, но Паракас се оказа нещо много повече – полуостров, резерват, пустиня, та дори цивилизация, предшественичка на Наска. Съществувала е между 6 век пр.н.е. и 1 век през н.е. Подобно на Наска и Паракас са използвали големи фигури (геоглифи) изобразяващи божества, животни или хора, но техните са си ги правени по склоновете на хълмовете, а не на равна земя. Виждали са се от километри и са открити много по-рано, не е било нужно, както при Наска да се чака изобретяването на самолета. Интересно за културата Паракас е, че са мумифицирали умрелите, като са поставяли телата в поза на ембрион и са ги завивали в копринени шалове, които са били бродирани с всичко, което починалият е имал и харесвал. Това е била и причината, дължината на шала да се определя от богатството на човека. Най-дългият намерен шал на мумия е близо 120м. И ако това звучи странно, какво да кажем за намерените в района над 300 мистериозни черепа, които се смята, че са най-малко 3000 години.
Странното при тях е размера на черепната кутия, която е с поне 25% по-голяма и с до 60% по-тежка от черепите на обикновените човешки същества.
Някои твърдят, че това са черепи на хуманоиди, други че тази деформация е свързана с традициите на народа населявал тези земи по онова време и че се е извършвала умишлено, още от най-ранна детска възраст.
Правени са и ДНК изследвания, като резултати показват, че това е един напълно нов вид „човекоподобно същество“, много по-различно от Хомо сапиенс, Неандерталците и Деносовите хора и който за момента трудно може да се намести, някъде в познатото ни дърво на еволюцията.
Не знам, на кого да вярвам, но ще следя развитието на тази история с любопитство.
Спираме в малко градче, на брега на окена. На кея ни чака лодка, качваме се и отпрашваме в търсене на Балестовите острови.
Летим. Капитанът кара, като във филм на Джеймс Бонд, все едно лошите са по следите ни. Хвърчат шалове и шапки, косите ни са разрошени, пръски обливат лицата ни.
Миризмата от двигателя се засилва, а в комбинация с вълнението се увеличават и проблемите в стомашната област. Няколко човека са се свили на две, други просто са притворили очи и чакат всичко да се успокои и да отмине. Аз съм що го добре, но „Морският“ страда.
Ето го и първият остров – гола, червена, песъчлива скала, без грам зеленина и видима липса на каквато и да е човешка дейност. Приближаваме и следващият, пейзажът не се променя, но има една „малка“ разлика, тук някой, някога е измайсторил нещо много впечатляващо (може би отново Паракас) – огромна фигура на свещник, тризъбец или кактус – оставам всеки сам да прецени.
Невероятна е, с ясни очертания и релеф. Изглежда все едно току що направена. Как ли се е запазила толкова дълго време, тук в открито море, където ветровете са зверски, а бурите унищожителни? Някъде прочетох, че тук нито пясък, нито прах се издигат във въздуха, дори и по време на ураган – аномалия. На всяко едно друго място следите биха изчезнали за часове, а тя си стои тук непокътната вече хиляди години. А сега де.
Значението и предназначението на геоглифът са неизвестни и до днес и както винаги и тук теории безброй:
- Някои предполагат, че е определяла границата на една общност от друга;
- Конквистадорите например са вярвали, че фигурата представлява Светата Троица и я приемали, като добро знамение и знак, че трябва да продължат своето търсене, завладяване и християнизиране на местните жители;
- Други са на мнение, че е играела ролята на знак СТОП – един вид предупреждение, хората да стоят далеч от това място, защото има основание да се смята, че тази област някога е била свещена територия, тук древната култура е извършвала своите погребения;
- Растението Datura – наркотично растение, което предизвиква човешки халюциногенни реакции при пушене или накисване във вода, което било широко разпространено и използвано в тези райони по онова време;
- Ориентир или сигнал за моряците;
Мога и да продължа да изброявам, а дори мога да си измисля и моя си, но нека спра до тук. Версии много, кои интересни и логични, кои свързани с отвъдното, с други светове или просто фантазия на болни мозъци.
Обиколката ни продължи, а пред нас започнаха да се редуват, скални арки, пещери и чудни форми, които природата бе сътворила.
Островите се оказаха място диво и красиво, дом на хиляди птици, тюлени, морски лъвове и пингвини и разбира се гуано – така ценната птича тор. Прекрасно, място, рай за любителите на пернатите.
Аз се накефих най-много наморските лъвчета, които се бяха разплокали във всякакви пози по скали и хич не им дремеше, че ги наблюдаваме и снимаме. В началото си помислих, че са два различни вида, защото едните бяха по-тъмни и по-лъскави, а другите по-груби и бледи, но не след дълго осъзнах, че едните просто току що излезнали от водата и са мокри, а другите след няколко часа препичане на слънце е нормално да се поисъхнали.
След близо час, обиколката ни из островите приключи, а на брега открихме и лекарството против „морската болест“ – сладолед – действа безотказно, поне при моят приятел. Нямаше и минута, след като излапа два сладоледени сандвича и усмивката му отново се върна. Със сигурност няма да запомни с добро Балестовите острови, но пък специално за него съм направил страхотни снимки и клипчета на любимите му пингвини и пеликани, на които да се наслаждава в къщи, пред компютъра.
