Днес навън се случва нещо ново – в пейзажът е настъпила промяна – реката станала е по-голяма, засетите парцели са се удвоили, къщите със покрив се сдобили, a хората се бяха утроили. Някои шляеха се видимо безделно, други подир пухкавите лами тичаха безцелно, трети пък се трудеха пределно – реколти от картофи, царевица и киноа бързаха да приберат.
И ако за първите две земеделски култури знаех, че идват от този край, то инфото за киноата определено ме изненада, затова се поровичках, поразпитах и така разбрах и няколко любопитни нещица за тази зърноподобна култура, която неотдавна навлезе мощно на нашият пазар.
Известна е като супер храна и е една от основните манджички в менюто на астронавтите. И до тук добре, но истината е, че за да има качествата на такава (да съдържа всички необходими минерали, аминокиселини, да е хранителна и т.н.), тази култура трябва да се отглежда не къде да е, а на височина между 3000 – 4000 м. И тук някой може да не види нищо странно, но нали не си представяте, че киноата, която ние консумираме е произведена на толкова високо! 
Не за друго, а защото обработваемите площи на тази височина, не само в Перу, но и в съседна Боливия (двата най-големи износителя в света) са сериозно лимитирани. Да, тук почти всяко парче земя се култивира и засява, но производството, до колкото разбрах едва стига за собствена консумация, а камо ли за износ. Е, няма как щом са световни лидери да не изнасят, но лично според мен не и киноа отгледана на 3000-4000 метра височина. А какво се случва в същият момент у нас и Европа – цените растат. Безброй реклами и търговски трикове ни зарибяват, но и сериозно заблуждават. Тъжно, но факт. Но да не се отплесвам, че ако продължа по темата и подхвана стотиците сортове царевица и картофи, които растат по тия ширини, ще трябва да публикувам написаното не в http://www.entusiasti.net/, а в някое земеделско списание.
И така, след няколко часа клатушкане и дремуцкане в микробуса дойде време и за кратка почивка – спираме за малко, ще разглеждаме Ракчи. Днес малко село, но преди 500-600 години един от многото пунктове в империята на Инка. Тук може би му е времето да направя едно важно уточнение – инките не са нито племе нито народ, „Инка” се наричали само и единствено владетелят на империята и неговото семейство („инка“ преведено от кечуа означава „владетел“/„господар“). 
Грешката идва от испанците, които от незнание, или може би нарочно, но започнали да наричат всички поданици на империята „инки“.
Но нека се върнем в Ракчи, едно от местата, които са разполагали с всичко необходимо за един нуждаещ се поданик на Tawantinsuyu (така местното население е наричало империята – в превод от кечуа, езикът който Инка налага като основен за цялото население: „Земя на четири части”). 
А именно:
- Компетентно мнение – на такива места са били ситуирани много лекари, астролози и агроинженери и всеки, който е имал желание и нужда от съвет е можел да разговаря с тях, и то без предварително записан час.
- Лекарите са били на голяма почит, защото освен че са лекували хората и животните, са се грижили и затова, мъртвите да бъдат подготвени за „живота“ след смърта. И както повечето „доктори“ днес и тогавашните са си имали асистенти, но техните не били млади и чаровни мед.сестри, а грозноватите, но величествени кондори, чията единствена задача била да отнесат душата на мъртвия в горният свят.
- Агроинженерите
пък са създавали и приспособявали нови видове култури (разработили са над 3000 сорта картофи) и са обучавали населението, как да терасира стръмните склонове и как пълноценно да използва водата в тези сухи райони. - А астролозите, те пък били едни от най-важните, защото тяхната наука, грубо казано, управлявала ритъма на живот в империята (но за тях малко по-късно).
- Религия – един от най-големите храмове на Вирокоча в империята (правоъгълна двуетажна конструкция с размери 92 метра дължина, 25м. ширина и 15м. височина) величествените останки, на който се издигат пред нас в момента е давал възможност на всеки да се поклони и да поднесе своите дарове на „Създателя на света и цивилизацията“.
- Защита – по хълмовете около града са били разположени войници, които са охранявали и отбранявали града от нападение на някои племена, които не приемали Инка за свой господар.
- Търговия – тук, на импровизирани пазари, всеки е имал възможност да предложи и да извърши размяна на всичко, което е произвел – инките не са познавали парите, всичко е било бартер.
- Складове – всеки пътник, който е минавал от тук е носел дарове, предимно храна, които заедно с реколтите от царевица, киноа и картофи, както и големи количества месо и сушена риба са се складирали и съхранявали в големи кръгли помещения от камък
(с диаметър 8 м. и височина 4м.). Всичката тази храна обикновенно не е била използвана за нормална консумация, а най вече за церимониална употреба, но във времена на природни бедствия или години със слаба реколта, складовете се отваряли и от запасите са раздавали храна на всеки нуждаещ се. - Храна и подслон – всеки човек, който е преминавал на близо е можел да отседне в града, като получава безплатно подслон, храна и защита.
Като към всичко това добавим и че по хълмовете над града е минавал един от главните пътища в империята, че наблизо тече река, което е предпоставка за плодородни почви и че 
градът е бил не случайно построен между двата дяла на Андите, които са играели роля на допълнителна естествена защита, ще ни стане ясно, колко добре е било планирано всичко и колко важна роля е била отредена на Ракчи по онова време.
Но истината е, че подобна позиция не е имал само Ракчи, а и още много други сходни селища пръснати из цялата империя. За по-малко от сто години инките са изградили над 40 000 км пътища, предимно павирани с чакъл (може би най-впечатляващото им постижение), а в близост до тях са били издигнати хиляди ханове (на всеки 15-20 км. е имало хан, където всеки пътник е можел да намери подслон и храна) и десетки градове, като Ракчи. Така в общи линии е бил устроен света на инките, хан след хан, град след град – всичко е било планирано и много добре измислено. Това им помагало да придвижват бързо най вече армията си и така своевременно са успявали да защитят всяка точка от империята.
А как са успели да построят всичко това? – Ами много лесно, защото едно от основните задължения на по-голямата част от населението е било да извършват предимно дейности в полза на империята. И понеже тогава не са съществували пари, редовият жител на държавата уреждал данъчните си повинности към нея или със земеделски труд, или със служба в армията, или чрез т.нар. мита (задължение на населението да работи на важни за империята строежи, в мините, или пък да извършва друга работа в полза на държавата). Това задължение давало възможност за няколко дни на най-съществените строежи да се събират десетки хиляди хора, като по този начин за много кратко време били построявани множество канали, водопроводи, мостове, светилища, пътища и огромни крепости. Бързо и полезно, както за индивида, така и за общото благо.
Но не само в строежите е имало организация, а навсякъде! Браковете например също не били оставяни на случайността. Да се омъжиш/ожениш в империята било гражданско задължение. И ако някой мъж до 25 г. или жена до 18 г. не били избрали своя съпруг или съпруга, се намесвала държава. В определен ден всички неженени се събирали на точно определено място, където чиновници определяли бъдещите съпружески двойки. Няма тън-мън.
Раждаемостта пък се стимулирала с безвъзмездното получаване на парче земя, като за момче семейството се сдобивало с цяло парче, а за момиче с половин. Може да звучи дискриминационно, но в онова време единствено мъжете са били призовавани в армията, докато ролята на жената е била да готви, да събира храна и да наглежда децата и добитъка. И може би поради това във времената на завоевания, мъжката рожба се е ценяла много повече от женската.
Ето и още нещо интересно (поне за мен) – Инките са нямали затвори! Те просто не са им били нужни, защото всяко престъпление (насилие, кражба, грабеж и други сериозни отклонения от общоприетите норми) незабавно се наказвало със смърт. Чиста работа – не го толерирам, но е било ефикасно. И дали заради техните вярвания или заради страха им от смърта, но е факт, че престъпленията в империята на инките са били сведени до минимум.
Вярвали са в природата и в това, че те са деца на Пача Мама (майката земя), Инти (богът на златното слънце), Мама Коча (покровителката на морето) и Мама Килa (богинята на луната). Този мироглед им е давала възможност да живеят в хармония с природата, да я обичат, пазят и ценят, но не само нея, а и живота на всяко живо същество.
Храмовете им са били украсени със злато, скъпоценни камъни и сребро, но не защото са били ценители на благородните метали, а защото за тях златото е символизирало слънцето, среброто – луната, а скъпоценните камъни – звездите. Природата е била навсякъде около тях!
И така, напускаме Ракчи, с много нови и интересни знания за живота на инките и се отправяме към Куско – центърът на империята, градът, в който са живели основно представители на елита и техните слуги, столицата на Tawantinsuyu. А там какво ни очаква мога само да гадая!
В Куско пристигнахме късно вечерта и тъй като бяхме уморени от дългото пътуване, ни бяха останали сили само за едно бързо среднощно кръгче на централният площад и една още по-скоростно гаврътната перуанска биричка и хайде по леглата.
А сутринта, може би за пръв път откакто сме в Перу, се събудих свежарка. Не знам дали причината се крие в по-ниските температури тук, умората от дългият и тежък вчерашен ден или в огромните, тежки юргани, които се предлагат в хотелите на по-висока надморска височина, и които те затискат, затоплят и не ти дават възможност да мръднеш цяла нощ, но спах непробудно и се събудих готов за нови подвизи.
Облякох се набързо и веднага изкочих навън, този път на солова разходка по улиците на пробуждащият се град. И въпреки хилядите предупреждения да не излизам извън туристическите райони, не успях да устоя на любопитството и желанието ми да откривам нови неща, да надникна зад тази и онази врата и да видя какви ги вършат перуанците рано сутрин. Мръднах едва два-три квадрата встрани, но това което видях, нямаше нищо общо, с това, с което щях да се сблъскам малко по-късно в централната част на града.
Тук имах възможност да видя, как хората на Куско започват деня – едни отваряха своите сергии, други отиваха към църквите да се помолят, трети закусваха, въпреки че за мен това си е направо обяд, не за друго, а защото моите представи за закуска са далеч от пилешка супа с киноа, печени картофи на жар, варен ориз и плодове. И всичко това накуп, но това е положението в Перу – различни традиции, различни обичаи. Хапването става набързо (време за губене няма), или крак или на палстмасови столчета пред количките за храна, които са на всяка крачка на улицата.
Подканваха и мен, но аз все още не бях готов за тази стъпка. Престраших се единствено да изпия един невероятно вкусен фреш от свежи плодове (маракуя, манго и ананас) и продължих напред.
Вървейки по тесните улички на Куско, неочаквано стигнах и до голям закрит пазар, където продавачите все още подреждаха своята стока, но въпреки това не пропускаха възможността да ме подканят да пробвам и разгледам. За разлика от сергиите навън, тук сякаш всичко бе много по-добре организирано – три редички сергии предлагаха само натурални сокове, от какво ли не, след тях нови три редички с готова храна, след това два реда с цветя, билки, хляб, месо, ядки, сирене, а малко по-надолу дрехи, сувенири и други дреболии. Цветно, интересно и за всекиго по нещо. Но тъй, като вече бях изпил един фреш, а и нямах много време, разгледах набързо, направих няколко снимки и си обещах да се върна вечерта или на следващата сутрин.
Отправих се към площада, където трбяваше да се срещнем с местен гид, който да ни разведе из града. Бях първи, не само от нашата група, защото и други туристи не се виждаха. Площадът беше пуст и гол, заведенията бяха празни, баровете също, не се виждаха и продавачите на картини, сувенири и други подобни, които се мяркаха снощи.
След има-няма 5 минутки и един по един започнахме да се събираме на уреченото място. Появи се и нашият гид – приятна жена, с която успях да разменя няколко думи на испански и която ни поведе към вътрешността на старо Куско, 
по улиците на което някога, преди 500-600 години са вървели самите предводители на империята, „богоизбраните Инка“.
Вървейки от една забележителност към друга минахме и покрай малките магазинчета на 
местните занаятчии и амбулантни търговци, като си заплюхме няколко, в които да се върнем и чиято стока да разгледаме по-подробно. Амулети, картини, монети, бижута, дрехи и много други артефакти свързани с древно Куско и империята на инките. Търговците бяха навсякъде, изникваха като гъби – едни те дърпат, други ти подвикват, трети те подканват.
И така, след поредното предлагане, ей така без да разбера, само за две-три минутки две девойки ме бяха облекли от главата до петите с традиционни за Перу дрехи – пончо, панталони и шапка. Момичетата, така умело ме бяха омаяли, че изобщо не разбрах, не само кога ме бяха облекли, ами и кога ми бяха пъхнали в ръцете всевъзможни сувенири и дрънкулки. Не си падам по шопинга, пазаруването по скоро ме изнервя, но винаги съм се възхищавал на хората, които знаят как да ти предложат, да те погъделичкат – малко подаръче, усмивка или просто една добра дума или комплимент. Става ти някак приятно и въпреки, че подсъзнателно знаеш, че това е само игра, някакси си готов да се предадеш и да си купиш всичко, което ти се предлага. Сега, като пиша това се замислям, че продавача май никога няма да се докара на загуба, така че май жертвите винаги сме ние – купувачите. Е, щом е така, тогава защо да не ни поглезят малко!
Но, както ми беше забавно, така и за секунда ми се стъжни. Бях се отнесъл и бях забравил, че сме на разходка, че ни води гид, че сме група и че е много вероятно някой вече да ме търси. Извиних се набързо на момичетата, обещах им че ще намина по-късно и изхвърчах навън. Поглед наляво, поглед надясно, но познато лице така и не видях. Избрах си първата уличка и тръгнах по нея, надявайки се след поредния завой да зърна някоя позната физиономия, но отново нищо. Уличките в старата част на Куско, са като в лабиринт, като към това сложим и големият брой търговци и туристи, ви гарантирам лесно загубване и трудно откриване, ако търсите някой в тълпата.
Няма смисъл, си казах тогава и реших да го карам по- лежерно, да се потопя в този древен град, да усетя атмосферата, да се загубя, да се помотая, а ако срещна нашата банда супер, ако ли не, знам къде е хотела, така че драма няма.
Влязох в едно симпатично кафенце, поръчах си топла напитка с кексче и се оставих на момента. Туристите подтичкваха, незнайно на къде и щракаха безразборно с фотоапаратите си, местните ги ухажваха и подканваха да си купят по нещо за спомен, а аз се усмихвах – 
за кратко не бях турист, не купувах сувенири, не снимах, не надничах зад ъгъла и не бързах. Времето беше спряло. Това са мигове на удоволствие. Хапнах си десертчето, изпих си напитката и продължих с бавна крачка разходката си из тесните павирани улички на Куско в търсене на нашата групичка. И както и се очакваше, не след дълго ги съзрях. Нямаше толкова къде да отидат, беше достатъчно само да вървя в посока към Двореца на Инка.
От него не е останало много – отделни, полузапазени помещения, и все пак, ако имате малко повечко фантазия може да си представите, как е изглеждало това произведение на изкуството и колко добри архитекти са били инките. Сградите се изграждали трапецовидно (предпазна мярка при земетресения), като камъните се редели един до друг, без да се използва каквато и да е спойка. 
Ясен пример за издръжливостта на сградите и майсторството на древните строители са две големи земетресения, които са застигнали града, след завоюването му от испанците, и които са унищожили всичко построено от тях, но не и сградите издигнати от Инка. И ако конкистадорите не бяха унищожили по-голяма част от храмовете и сградите в Куско по време на неговото завземане, днес щяхме да имаме възможността да се насладим на цялото великолепие на този, построен под формата на едно от свещените животни за инките (пумата) град.
Тук, разхождайки се из останките на двореца, научихме и нещо интересно за това, как Инка са подчинявали племената, с които са воювали. Два са били начините – мирен и военен. Първо, винаги са подхождали с мир. В този случай те са носели подаръци и са предлагали различни привилегии на водача на племето, което се изпречвало на пътя им. 
И тъй като едно от най-важните неща за Инка са били идолите, то ако даден народ се присъединявал към империята им по мирен път, те са приемали и са започвали да почитат и неговият идол, като свой. Но ако племето се възпротивлявало и непожелаело мирното присъединяване, войската влизала в действие. Първо били унищожавани всички символи и идоли, които племето почитало, след това следвала публична екзекуция на вожда и неговото семейство, а малко по-късно и унищожаване на всичко, което срещали по пътя си – хора, сгради, земя – всичко било изгаряно, разрушавано и заличавано – врагът се изпарявал, преставал да съществува завинаги.
И така племе след племе, народ след народ империята се разраснала до толкова, че по време на нахлуването на испанците е наброявала внушителните за онова време 15-18 млн. жители (някъде информацията достига до 35 млн.) с над 40 хилядна армия.
И, следва въпрос за 1 милион: Как тази огромна империя е била завзета от Писаро само с 500 човека? – Ами, ето няколко причини, които са спомогнали за това:
- 4-ри от общностите, които са били победени от Инка са минали на страната на испанците, вярвайки че по този начин ще си отмъстят и ще си извоюват отново своята независимост.
Да, ама не! - Епидемиите и болестите пренесени от испанците били коварни и различно от всичко, което местните лекари са познавали (шарка, грип, тиф и други). Голяма част от населението, както и самият Инка са умрели от варицела.
- Гражданска война – след смъртта на последният Инка, двама от синовете му са започнали конфликт помежду си, кой да го наследи, всеки от тях искал властта, но нито един от двамата не успял да й се порадва.
- Инка са вярвали, че испанците са изпратени от Инти – богът Слънце – причината са били оръжията на конистадорите, както и животните, които са довели със себе си, до тогава невиждани от местните – магарета, коне и др.
И така една могъща империя е била покорена и разграбена от шепа завоюватели.
След тура имахме свободно време, което с „Морския“ решихме да оползотворим, като се разходим из не толкова популярните и претъпкани с туристи квартали на Куско. 
Решихме, че е време да видим града от високо и да направим няколко панорамни снимки на столицата на инките, пък видиш ли може и очертанията на пумата да зърнем. За целта бе достатъчно да си изберем едно от тепетата, от които е заобгръден града и да потеглим нагоре. Спряхме се на хълма с внушителната статуя на Христос, който изглеждаше най-висок и се надявахме оттам да се открият най-добрите гледки.
Ами, заслужаваше си, въпреки че не успяхме да се доберем до статуята, защото малко под нея ни заваля зверски дъжд. И въпреки, че бяхме подготвени (носехме си дъждобрани) решихме да се спрем и да се скрием в една от многото църкви по пътя (десетки са). Изчакахме малко, с надеждатата черните облаци, които бяха надвиснали над нас да се разсеят, но уви – явно не ни беше писано. 
Не виждахме смисъл да продължаваме, а и да бяхме се изкачили, надали пред нас щеше да се открие нещо друго освен сивата пелена покрила града, затова направихме кръгом и се спуснахме към уличката със стотиците магазинчета. Време беше за пазар!
Тук, както и на много други места по света договарянето на цената е много важно нещо. Е, не е изкуство, като в Турция например, но ако си купиш нещо на първоначално обявена цена, със сигурност ще си платил поне два-три пъти над реалната, да не кажа и повече. Затова ето и един съвет: „Не си купувайте нищо още в първия магазин – разходете се, поогледайте, попитайте в няколко магазинчета, каква е цената, определете си сумата, която вие сте склони да дадете и чак тогава започнете с пазарлъка“. Много е забавно, повярвайте ми, особено в случаите, когато нямаш за цел да си купиш дадена стока, тогава не ти пука и си готов да извиеш ръцете на продавача и така да разбереш, до къде може да смъкне цената. Както казах, продавача няма как да ви продаде нещо на загуба, така че не го жалете.
И така от магазинче на магазинче, криейки се от дъжда с „Морският“ се забавлявахме поне два-три часа. Понякога стигахме до сделки, но имаше и случаи, в които производствената цена явно беше по-високо от това, което ние бяхме готови да платим и естествено тогава нещата не се получаваха. 
Имахме и много добри предложения, които отказахме и за които по-късно щяхме да съжаляваме, но това е играта, трябва да знаеш кога да спреш.
А ето и една случка описваща идеално казаното от мен по-горе. Двамата с моя съкилийник, спътник и приятел си харесахме няколко картини. Долу горе бяхме подготвени за цената, на която се продават, защото предната вечер, няколко човека от групата си закупиха подобни, след сериозен пазарлък с уличните търговци. И така, нека циркът започне.
Още не бяхме прекрачили прага на малкото магазинче, окичено с безброй „произведения на изкуството“, но вече си бяхме харесали по една. Художникът-продавач (млада дама) веднага започна да хвали продукцията си, като ни уверяваше, че това са уникати и че други подобни няма къде да намерим. В общи линии Пикасо ряпа да яде – това според нея бяха най-добрите картини на пазара и това си е. Ами добре – нека тогава пазарлъка да започне!
Не беше лесно да знаете – 15-20 минути договаряне, почесване, пресмятане, обмисляне, но така и никоя от двете страни не отстъпваше. Отправихме дори предложение да вземем три вместо две картини с идеята така да намалим средната цена, но и на това не се съгласи девойката – беше непоколебима, държеше твърдо своята цена. 
Да си кажа често дойде един момент, в който ми писна и бях на косъм да се съглася с последната предложена от нея цена (а тя, според мен си беше доста добра), но „Морския“ не искаше да се предава. И така в „ръката“ ни остана последният коз – да изиграем номера с отказването и да се надяваме, че жената, която се представи за твореца (сигурен съм, че ни заблуждаваше, защото подобни картини можеше да се видят почти във всяко ателие) нарисувал харесаните от нас творби, ще ни настигне и ще се съгласи на предложената от нас цена.
Това и стана – не бяхме изминали и 30-тина метра от напускането на ателието и жената ни догони – беше зарязала магазина и беше хукнала след нас. Грешка, от която ние моментално се възползвахме – поискахме нова картина и от с още по-голяма отстъпка. Съгласи се, вече се беше предала. В крайна сметка си мисля, че и двете страни бяха доволни, защото на тръгване дамата ни се усмихна и ни каза :„Направихте една много добра сделка“!!!
Помотахме се още малко из ателиетата и магазинчетата, но след това изпълнение летвата беше вдигната прекалено високо и до друга покупка така и не се стигна. И тъй като беше започнало да се свечерява, а лично според мен това е най-доброто време, в което един чужденец може да се умеши с местните, се шмугнахме в тълпата, в една от по-страничните улички и се оставихме тя да ни погълне.
Това, което преживяхме в следващите час-два няма как да го опиша, то трябва да се изживее. Събота вечер в Куско – не знам дали беше пазарен ден или това е ежедневие, но излизайки извън туристическата част, пейзажът коренно се беше променил. Навсякъде около нас, десетки квадрати (в Латинска Америка разстоянията в градовете се измерват в квадрати, като един квадрат е площта заобиколена от четири улици, т.е. ако попитате някой местен къде се намира църквата например, той би ви отговорил: „Четири квадрата в ляво“ или „Шест квадрата нагоре по улицата“) бяха буквално претъпкани с народ. Навсякъде вреше и кипеше, все едно се намирахме в епицентъра на торнадо. Хиляди хора, които предлагаха какво ли не – от плодове и зеленчуци, през топла храна до домашни потреби и всякакви услуги. Безброй продавачи – някои седнали на земята, други бутащи своите колички, трети скрити от тоновете стока, която едва се побираше в малките им магазинчета. Чудо невиждано. Не мога да го опиша с думи. Стотици жени продаващи едно и също стояха една до друга и чакаха някой да хареса точно тяхната стока. Десетки мъже предлагащи всякакви видове меса и риба – там на улицата, без хладилници, без вода, без каквато и да е хигиена. Десетки малки суполанковци, които сякаш бяха навсякъде, и които не се интересуваха нито от покупки, нито от продажби, не забелязваха суматохата, а тълпата за тях все едно не съществуваше – те се забавляваха – тичаха напред назад и си измисляха какви ли не игри и правеха всевъзможни пакости и лудории. Малки дюкянчета, магазинчета за дрехи и продавачите на музика, които бутаха своите подвижни дискотеки, надули най-новите перуански хитове. И въпреки, че отвсякъде се чуваха викове, крясъци, мегафони, врява и глъч, това не ни дразнеше, а напротив правеше картината пълна, сякаш всичко бе поставено на точното място.
Уникално преживяване, перуанска симфония.
Интересен град се оказа Куско. Град, от който определено има какво да се вземе, и за който двата дни, които ние имахме, смея да твърдя, че бяха недостатъчни.