Строени сме в колона по един пред автобусът, който трябва да ни трансферира от Наска до Арекипа. Нетърпеливи сме. Уморени сме и желаем час по-скоро да се отпуснем на седалките, а ако успеем и да поспим ще е страхотно. Да, но да се качиш на автобус в Перу се оказва не толкова бърза и лесна задачка. Независимо, че имаме предварително закупени билети, трябвае да минем през проверка на багажа и личните ни документи, и ако всичко с тях е наред, служител на компанията трябва да впише данните ни, в списък на пътуващите. И чак след това можем да влезем. Това естествено не се прави от прищявка, а за сигурност на пътниците и аз лично го толерирам.
Предстои ни дълго, нощно пътуване (повече от 10 часа). Ще пресечем почти цялата страна и то на дължина. Моето лично мнение е, че нощният автобус се оказа отлично решение. Пътуването бе удобно, седалките се опъваха достатъчно, имахме си дори работеща тоалетна. Но ако попитате един от нашите приятели, може би неговото мнение няма да съвпадне с моето. Защо ли? Ами не бяха минали и 30-тина минути от началото на пътуването и нашият човек привика стюарда. Причината – недостиг на въздух – бе се зачервил, като чилийски патриот. 
Поиска си кислородна бутилка, която за моя изненада бе налична (явно я бе видял при влизането ни в автобуса). Според мен всичко бе театър или поне по-голямата част. Нашето момче много добре знае, какво прави и как би му въздействал кислородът в такива случаи. Доктор е все пак. Полагаха му се три вдишвания, но той си прибра бутилката и не я пусна дълго време. Резултатът – надрусване, смях, а не след дълго се унесе и не мръдна до сутринта.
„Bienvenido a Arequipa“ бе надписът, който ни посреща на влизане във вторият по-големина град в Перу. Надморската височина е 2350м. Полека-лека започваме да се изкачвме, аклиматизираме се, подготвяме се за сериозните височини.
Основан през 1540г., Арекипа е известен, като „белият град“, заради вулканичният камък, който тук е в изобилие и от който са построени повечето стари къщи и храмове в града. 
А камъкът е в повечко, не за друго, а защото Арекипа се е сгушила в подножието на цели три вулкана.
- Ел Мисти висок 5 822 м. – активен, най-опасния в Перу. От центъра на града до него по права линия са смешните 17 км. Достъпен е и може да бъде превзет за ден и половина. Голяма красота, притежава и чудна, снежна шапка. Само да не се ядосва.
- Чачани – номер едно по височина – 6 075 м., но не активен. Също достъпен, но преходът е дълъг – изкачва се за 3-4 дни.
- Пичу Пичу (когато на езика кечуа една дума се повтаря, това означава, че се говори в множествено число. В случаят името на вулкана се превежда, като „Планините“) – най-нисичкият от тримата великани – 5 669 м. Изкачва се само за ден, но последната му част е алпийска.
Настанихме се при Немеца – навъсен чичко, който беше забравил, какво е това усмивка, но пък, който знаеше как да се погрижи за своите гости. От идването ни в Перу за пръв път хапнахме на корем – шведска маса, беше се постарал човека, наплюскахме се здравата.
Денят ни в Арекипа премина в разглеждане на катедрали, църкви, паркове, площади и манастири. Влюбих се в този град. Да, колониалната архитектура се набива на очи и няма как да я пренебрегрем, но в този град, усетих и нещо различно, нещо истинско, нещо индианско витаеше във въдухът, нещо с ДНК-то на аймара и анауарас (дано да съм улучил името) – двата най-многолюдни народа населяващи региона.
Анауарас се оказаха войнствен народ, не се давали лесно, но въпреки това са били завзети и то не от кои да е, а от баските, а за тях сме чували, какви са „диваци“. Не искам и да си представям, какво клане е било. А за любовта между мъж и жена от тези двата народа, какво да кажем – огън и жупел. Наскоро гледах едно испанско филмче за двама влюбени – единият от Севиля, другият от Билбао (хич не се обичат тия две градчета). Та там драмата беше голяма, а тук не ми се мисли. Предупредиха ни, да не ги гледаме в очите, защото не се знаело как ще реагират. А за аймара (преселници от Титикака) – 25-30% от населението на Арекипа, ни казаха: „Не се заяждайте с тях, много са агресивни“.
Е кажете ми, как да познаем, кой е аймара, кой анауарас и кой от друго племе или народ (кой добър, кой лош). Много бързо ги познахме да ви кажа. Вечерта с Морския решаваме да си направим кратка разходка до магазина за плод и зеленчук, който бяхме видели по-рано през деня. Влизаме усмихнати, мили и учтиви. 
Поздравяваме господинът зад тезгяха и започваме да оглеждаме странните плодове. Говорим си, обсъждаме, от кои да си вземем, кои не сме опитвали и т.н. А нашият човек нещо си мърмори. Поглеждаме го, а той свел глава и мрънка. Явно на нас, но ние нищо не отбираме. Питам го с моя куц испански, кои плодове са сочни и кои ще ни препоръча, а той само ни погледна навъсено, изпод единствената си вежда и изпръхтя, като бик на корида, готов да атакува всеки момент. 
Спогледахме се, но решихме, че ни се е сторило и продължихме да си разглеждаме. Явно това му дойде в повече, защото повиши тон и започна да нарежда някакви думи на непознат за нас език и да сочи с пръст към вратата, с което недвусмислено ни показваше, че не сме желани в неговото магазинче и че за нас е вече опасно да останем. Много бързо решихме, че вече не ни се ядат плодове и изкочихме навън, далеч от намръщеният чичко. Не знам дали беше аймара или анауарас или жена му не е била благосклонна към него днес, но държанието му си беше заядливо, агресивно и негостоприемно, досущ като предупрежденията, които получихме за двата народа.
Размина ни се, ако питате мен. Следващият път трябва да сме много по-внимателни.
Не знам дали си въобразявам, но ми прави впечатление, че колкото по-високо се качваме, толкова по-набожни стават хората. Повече църкви, тържества, чествания и процесии видяхме. Манстира Санта Каталина – една от най-големите атракции в Арекипа и лично мой фаворит, потвърждаваше това твърдение.
Женски манастир, построен в далечната 1579г., някога приютявал само момичета от висшата класа. Традицията повелявала второто дете да бъде дадено на църквата. Това било въпрос на престиж, на чест. А и за манастира било далавера, защото натам поемала не само дъщерята, а и нейната зестра. Момичетата не са живеели, като отшелнички. В манастира те влизали със своя прислуга, която е имала право да излиза извън стените на светата обител и да пазарува всичко необходимо, от което нейната господарка се е нуждаела. Семейството също е имало възможност да ги посещава, но само веднъж на месец, за не повече от 20-30 мин, и то без да осъществява физически контакт – стена с малки дупчици и решетки е отделяла двете помещения за свиждане.
Манастирът е бил обитаван от близо 180 монахини, като средната смъртност е била между 55-60 години, много по-висока от тази навън. След смъртта им ги погребвали в манастирското гробище и не позволявали на светското им семейство да ги посещава, защото още преживе монахинята била така да се каже „умряла” за света. Престъпиш ли прага веднъж, оставаш там за винаги.
Уникално място, запазило своята автентичност и духовност. Страхотна комбинация от цветове – синьо, ръждиво червено и бяло. Огромна площ, с улици, шадравани, градини. Монахините са отглеждали животни, култури, бродирали са, шиели са, но най-вече са се молили – по няколко пъти на ден, с цели часове.
Последната ни спирка за днес бе фабриката за вълнени дрехи и аксесоари, където се запознахме от близо с начина на извличане на вълната, нейното сортиране, тъкане и оцветяване, та чак до готовият продукт – пуловери, жилетки, пончота, шапки и ръкавици. Чудни, меки, цветни, но и доста скъпи. Всички тези дейности се извършват само от жени индианки, ни споделят във фабриката. Те, имат по- финни пръсти и усет за естетика.
Три са животните, които снабдяват с вълна цеховете в Перу – лама, алпака (не, това не са известните нам войнишки прибори за хранене) и викуня. Ламите и алпаките са питомни животни и се отглеждат на големи стада (нещо подобно на нашите овчици). Първите са бачкаторите тук, използват ги предимно за пренасяне на товари, докато вторите освен своята вълна и месо, предоставят на човека и своите изпражнения, които той използва за наторяване и производство на 
гориво. 
Мъжкарите и на двата вида са известни със своята ревност и агресия, затова когато малките се родят, ги преместват в друго стадо, за да не ги наранят.
Последното животно – викунята (млекопитаещо от семейството на камилите) е може би най-интересното от трите. Това е животинката с най-финна вълна, по-финна дори от кашмир, което е и причината 1кг. (добива се от 6-8 животни) да струва между 450-600 долара.
Викуните са слабички, стройни, с дълги крака и врат, облечени в кафеникаво-бяла премяна и за разлика от своите братовчеди живеят на свобода, на семейства от по 6-7 животни – един мъжкар и 5-6 женски. Викун да си, ще каже някой. Но не им е лесно да знаете. Защото, за да си спечели привилегията да стане глава на семейство, мъжкаря минава през няколко тежки битки. Борбите започват с плюене, преминават в ритане и завършват с хапане, като много често, битката приключва с откъсването на тестисите на единият от двамата ергени, който след загубата е принуден да продължи животът си като единак-отшелник без да има възможност да създаде семейство. Тъжно, но това е реалността при викуните, по-силният побеждава.
По пътя видяхме доста самци, но нямаше как да разберем дали са с или без тестиси, дали тепърва им предстоят битки или вече са загубили най-важната в живота си.
Щях да пропусна куйчетата („к“ е, не съм объркал буква) – малки симпатични животинки, много приличащи на морски свинчета. Отглеждат се в почти всяка къща, като домашни любимци. 
Но понякога си хапват от тях – само по празници или при необходимост – когато нямат пари, а останалата храна е привършила, поне така е било преди години, сега ги въртят на шишове и предлагат, като атракция на туристите. Така и не опитах, но няколко човека от групата ми казаха, че били крехки и вкусни.
Арекипа ме изненада – моят фаворит до момента. 
Допаднаха ми не само архитектурата и атмосферата, бях впечатлен и от вулканите – тези могъщи войни издигнали се заплашително над дребните, но безстрашни хорица живеещи в нозете им. Понякога стават лоши, но в по-голяма част от времето са миролюбиви. Местните ги познават и почитат, това са техните богове.
Страхотно е да видиш и да се докоснеш до всичко, но в тази необятна страна, пресечена от високи планини, джунгли и пустинни райони придвижването от точка А до точка Б си е сериозно изпитание, а понякога и не дотам приятно. Природата е еднообразна. Да, спираме тук-там на някоя сергийка или така наречена забележителност, но като цяло сме постоянно на път. Не, не се оплаквам, това е цената и всички я знаем, но как да обясня това на задните ми части.
Днес ще се изкачваме. Напускаме Арекипа и тръгваме към Чивай – малко селце в Андите, намиращо се на височина 3632м. Очаква ни сериозна денивилация.
Раздават ни листа от кока – основно лекарство за височинната болест. Чудя се какво да ги правя. За дъвчене били. Към тях прибавят и стевия, действала като катализатор (на какво така и не разбрах). Можеш да си преживяш постоянно, но трябва да внимаваш със страничните ефекти, изразяващи се с често ходене до тоалетна и повръщане, поне за хората като нас, които все още не са си създали навици.
А за да неутрализираме посочените по-горе странични ефекти спираме за по чаша чай от муня – андийска мента – тя пък помагала при проблеми в стомашната област и при газове. Направо не ми се мисли, какво ще се случва с телата ни.
Чайчето си го бива, а гледката пред нас е страхотна – още един от множеството вулкани по тия земи. Могъщ, тайнствен, недосегаем, обвит в бяла облачна пелерина. Прекрасен е, но на мен започва да ми се повдига.
Колкото по-нависоко се изкачваме, толкова по-лошо ми става (и май не само на мен). Набиваме кока, но и тя не помага. Вече сме над 4000м. и продължаваме да се катерим. Преминаваме покрай кратера на затихнал вулкан. Спираме, за кратко. Енергийно място било. Как да мисля за енергии, когато стомахът ми се бушува. Все пак събирам сили и излизам навън и още с първата крачка усещам разликата – задъхвам се, въздухът тук е различен, кислородът недостига, а резките движения и забързаното ходене са проблем. Въобще не може и да става на въпрос за бягане. Завива ми се свят, свива ми се корема, а главата започва да ме боли зверски, пулсира. Въпреки, че вече няколко дни се адаптираме, изкачването се оказва проблем.
Ръми. Някои започват медитация. Ниска, остра трева е основната растителност и храна за стадата от лами и алпака. Мяркат се и някакви странни малки силуети, които подскачат между камъните. 
Бързи са. Чинчили, каза някой и ние повярвахме. Аз лично не ги видях, но няколко човека потвърдиха, че са успели да зърнат този малък приличащ на катерица мишок.
Продължаваме да се катерим. След всеки завой очаквам Чивай да изникне пред нас, но нищо подобно – Чивай се показа, но долу, ниско в долината. Да се надяваме, че кислородът там ще е в повече.
За да влезем в селцето, трябва да платим такса. 
Нашата е включена в екскурзията, но ми прави впечатление, защото цената за чужденци е 3,5 пъти по-висока от тази за перуанците. Ако искаш. Не вярвам някой, който е достигнал до тук да се разправя или да се откаже. Ще е лудост, след толкова път. Плащаш, като поп и продължаваш.
Автентично местенце, с прашни неасфалтирани улици пълни с деца, които тичат и играят на воля. По-малките от тях ни гледат странно, сочат ни, шушукат си, явно рядко виждат бледолики. По-големите ни се радват, очакват я подаръче, я паричка. А възрастните се крият или ни размахват пръст. Не ни позволяват да ги снимаме. Суеверни са. Страхуват се да не им откраднем душата.
Оградите са керпичени, а по тях са посадени кактуси или са забити парчета стъкло, чиято идея е да спират недоброжелателите. Улиците са от пръст и пясък. 
А шарените триколки (основното средство, с което се придвижват местните) са на всякъде. Използват се както за превоз на пътници, така и за пренасяне на стоки и материали. Някои се задвижват с крачета, а други (по-модерните) са моторни.
Озверели от глад хукваме към малкото площадче, надушвайки миризмите, идващи от десетките количките с храна. Някои решават, че предложеното на улицата манджорно не било добро, видиш ли не било хигиенично, та затова влизат в малка, мърлява закусвалня. Не че там положението е по-добро, от хигиенна гледна точка, но разполага с маси и столчета и изглежда една идея по-цивилизовано. В крайна сметка се прецакаха. Супата, която са си поръчали, хич не била по наш вкус. Ами нормално, те си готвят за техният си.
А отвън аз набивам месце от неизвестно за мен животно, което беше изпечено пред мен и поднесено в пластмасова чинийка с гарнитура – зелева салата, ориз и два варени картофа. 
Взех си порцията и потеглих, а след мен женицата, която ми продаде тази вкусотия започна да крещи. Обръщам се, а тя сочи към чинията и не ми дава да си тръгна с нея. Иска да си изям храната пред нея и да й върна пластмасата. Сега осъзнавам, че всъщност, ако за мен това е чиния за еднократна употреба, за нея това не е така – чийнийката се потапя в кофа с вода, преплаква се и се предлага на следващият клиент. Едва я убедих, че ще й я върна, след като си хапна някъде на слънце и на спокойствие.
Иначе, пред всяка количка има поставени по две-три пластмасови столчета, идеята на които е да седнеш и да хапнеш, както и да се насладиш на кулинарните умения на 
готвача-продавач, който в очукан тиган, с малко подправки, незнайно колко пъти използвана мазнина, парче месо и няколко яйца напечени от слънцето приготвя божествени вкусотии.
Малко по-късно, на една от тези сергии опитах и най-вкусният пълнен картоф, който съм ял някога, а след 15-20 минутки и няколко малки мекички, много близки до нашите, в комбинация с един кактусов плод (оня същият, с плантациите, бодливата круша – храната на бъдещето). Самият плод е доста кисел, но като се добави малко мед и става страхотия. Може да се хапва и направо, но трябва да се обели и да се внимава с малките бодлички, които остават и които се забиват по езика.
В тази връзка, наскоро четох една книга – препоръчвам я (поне на мен много ми хареса). Та в „Снежното дете“ се разказва за младо семейство, което поема през дивата снежно-бяла пустош на Севера, заедно със своето малко момиченце. 
Една година, че и повече, сами, борейки се с всички препятствия, несгоди и най-вече със студа. Едно различно четиво, по действителен случай. Но мисълта ми бе свърза с бодлите и бодливците. Как се защитават и колко опасни се оказаха те. Стратегията им е убийствена и работи безотказно. Та, в случай на нападение се свиват на кълбо и когато натрапникът се приближи достатъчно, бодливецът се обръща рязко и удря, като с камши главата на нападателят с опашката си, наежена с игли с дължина от пет до осем сантиметра. И тук разяреното животно прави своята втора грешка хвърляйки се в своя яд, да захапе бодливата топка! Битката много скоро приключва, защото болката става непоносима – иглите се забиват, като кукичка все по-дълбоко и по-дълбоко при всяко едно движение на атакуващото животно. В много случаи това е смъртоностно.
Но нека се върна в Перу. След обилното и вкусно хапване, трябваше и да разпуснем, а да си кажа честно тук няма много какво да се прави, така че предложението да отскочим до минералните басейни в близост до селцето бе прието с единодушие.
Намирам се в басейн с топла минерална вода, с ледено студена бира в ръка, величественните Анди се извисяват пред мен, а на две крачки от мен мъничко колибри прескача от цвят на цвят в търсене на най-сладкият нектар. Дори не съм си и мечтал за такава картина. Голямо блаженство. И така час-два.
След басейнчето ми щуква идеята, че селцето е близо и въпреки високата надморска височина мога да си позволя да зарежа автобуса и да се прибере пеш до хотела. Вързаха ми се още двама. Бавничко, тромаво, полюшвайки се, но се добрахме. Уморителна, но приятна разходка.
Докато чакахме часът ни за вечеря, отново направихме няколко тигела из главната, пазара за плодове и малките магазинчета за сувенири и дрешки. Накупихме си меки и топли ръкавички и шапки от алпака. Голям кеф е да се пазариш.
Каквото и да си говорим, за мен селцето си е туристическа дестинация, не толкова известна, но все пак е на крачка от каньона Колка и всеки, който иска да види кондор на живо трябва да мине от тук, а тъй като разстоянията са големи, трябва и да се спи някъде. Е, тук е едно от местата, където има възможност за това. Не си представяйте удобство и глезотии, все пак сме близо до 4000м. За топла вода дори и не си помислям. Отопление! Какво е това? Един дебел юрган, с който, след като се завих и няма мърдане. Спах непробудно и при това много удобно. Ток? Само до 20 часа, след това по леглата. Интернет? Да бе да, те тук хората отскоро телевизори имат, ти за интернет питаш.
Това ми напомни, че видях няколко от местните момци залепени за един телевизор (може би един от малкото в селцето), изваден на улицата – гледаха КЕЧ. Стана ми странно, но и разбираемо. Като си спомня, каква мания беше у нас преди години. Сигурен съм, че не много отдавна е било времето, когато за пръв път за зърнали този спорт. Представям си какъв шок е било за тях – някави се млатя. Дали въобще разбират, че е игра, демонстрация, шоу?
За вечеря имаме организиран банкет. Ще опитаме някой и друг перуански специалитет, а за доборото ни настроение ще се грижат местни юнаци и девойки, които ще ни представят традиционни за страната музика и танци. 
Беше вкусно и весело, особено когато включиха и нас в надиграването. 
Облякоха ни с местни костюми, танцувахме за плодородие, правихме се на умрели, сяхме зърно, поливахме – забавлявахме се.
Отново е сутрин и отново сме на път. Пътуваме към каньонът Колка.
Спираме за кратко, само за по някоя бърза снимка с местни женици, облечени в традиционни за Перу носии, придружавани от сладки дечица, малки алпакички, лами или който каквото има. Естествено нищо не е безплатно.
Долината, предхождаща каньона, е плодородна. Навсякъде, на където и да погледнa се виждат зелени тераси, засети с всевъзможни култури. Колко пъти съм гледал снимки на тези красоти? Колко нощи съм заспивал с тези картини пред очите ми? Колко пъти съм си ги представял? Е, днес една мечта се превърна в реалност. Те са пред мен – зелени, красиви, слънчеви. Но това, за което сме дошли не са терасите, а кондорите. Това е едно от местата, където можем да наблюдаваме тези огромни, достигащи до над метър дължина птици в естествената им среда.
Сергийка тук, плодче там, а и варена царевица хапнахме – дебела, с големи и твърди зърна, не като нашата сочна и млечна. Бонусът тук се нарича сиренце, което настъргват върху царевичока.
Спираме и в малко селце, на мегдана на което се издига паметник на жена с маска носеща мъж на гръб. Странна скулптура, няма как да не попитам, каква е била идеята на автора. 
Отговорът: Когато мъжът се умори от тежката работа на полето или когато препие (това ми звучи много по-вероятната причина), жена му не може да го остави хората да го гледат безпомощен, та затова го натоварва на гръб и го помъква към вкъщи, но за да не я познаят и после да ги подиграват, си слага маска, каквато всеки човек от селото притежава. По тия ширини, когато има работа е добре, но когато няма, мъжете скучаят и освен за секс и алкохол за друго явно не мислят. Виждал съм ги натъркаляни на улицата или подпирайки доварите на къщите, размазани, мъртво пияни. Не знам, как оцеляват.
Пристигнахме. Каньонът е пред нас или по-скоро мястото, от където ще наблюдаваме кондорите, защото той каньонът си ни съпътства още откакто сме тръгнали от Чивай.
Автобусите пристигат един след друг. Всеки бърза да ги види. Един камера наглася, друг се ръчка, до по-добра гледка да се добере, трети хич не му пука, а кондорите никакви ги няма. 
Стоим и чакаме. Местим се от площадка на площадка, надявайки се да се покажат. Някой подхвърли, че трябва да сме търпеливи, а и малко късмет да имаме. Мен, ако питате обаче, всичко си е сигурно и нагласено и всеки, който е дошъл до тук ще ги види. Причината е храната. Кондорите се хранят предимно с мърша и много рядко ловуват, а ако го правят това се случва не по-познатият ни начин, а като подплашват жертвите си към пропастите или нападат главата или очите им с клюн. Защо? Защото нямат нокти.
Та, моята песимистична версия е, че за да ги задържат на тази височина, за да не спрат да идват туристите, за да не секнат паричките местните ги хранят – хвърлят им по някое животно рано сутрин в урвата. Иначе досега да са офейкали, така както се е случило в миналото. 
Преди време тези големи птици са живеели една идея по-наниско, но хората са започнали да ги притесняват и така са ги прогонили към по-високите, не толкова достъпни за човека, скалисти райони. Но той пак ги е надушил.
Едно малко и двама възрастни се показват. Различават се оперението. Изведнъж настава суматоха – викове, тела, фотоапарати и въздишки. Величествени са, огромни са. Живеят между 60-80 г. Мътя по две яйца на година, а малките не се отделят от своите родители до 6-тата си година (ако съм разбрал правилно), като през това време, не се айлячат, а се грижат и помагат в отлеждането на своите братя и сестри. Моногамни са. Наистина са красиви, особено в полет. Мързеливички са, не си дават много зор, предпочитат да се реят в небесната шир, подхванати от теченията, от колкото да хабят излишна енергия размахвайки дългите си, достигащи до 3 метра криле.
Удостоиха ни с присъствието си за близо час, което бе достатъчно и да се нащракаме и да им се налюбуваме. Изчезнаха, скриха се зад завесите, като след край на цирково представление. Казваме довиждане на тези красавци и се отправяме към нови приключения, към най-високата точка в нашето пътуване – 4915м., на косъм от 5-цата.
Слизаме от автобуса бавно и много внимателно. Правим няколко крачки, едва се влачим. Някои не издържат и се просват на камъните.
Мястото е чудно, мъгла обвива върховете около нас. При хубаво време от тук могат да се видят снежните шапки не на един, а на цели 6 вулкана. Успявам да фокусирам едва четири. 
Трудно си поемам въздух. Главата ми пулсира. Тъпо главоболие в слепоочията и тила, задъхване при резки движения и по-бързо вървене, преплитане на езика, забавяне на говора, устните посиняват – част от симптомите при височинната болест. Всичко това се дължи на ниското налягане и пониженото количество кислород, които водят до трудност при дишането и оттам до недостатъчно кислород в кръвта. Мисля, че отново ме хвана.
Месец август е, един от най-важните месеци тук, започва да ни разказва нашият водач. Земята е гладна, отваря уста (не знам дали имаше впредвид вулканите) и трябва да бъде нахранена. 
Местните поднасят дарове, храна – листа от кока, картофи, царевица, зародишът от лама. В това вярват хората от планината. Тези дарове се оставя за плодородие. Е, август е далеч, но ние също поднасяме дарове (листа от кока) и правим пирамидки от камъни – ей така за здраве. Които от ей така са се превърнали в цяло поле.
Гади ми се, повръща ми се, свил съм се на две и чакам да слезнем на по-ниско.