През този ни трети ден, имахме отново половин свободен ден, преди да се отдадем на хобито си, заради което се бяхме озовали отново в Рим и не искахме да го похабим, както предния ден. Тогава уж трябваше да го посветим на припомняща обиколка из центъра на Рим с групата с която бяхме дошли, за да не се цепим все, но така се случи, че май нищо съществено не правихме и признавам си, че доста съжалих, че не се обадих на моята близка подвизаваща се там по същото време, с която да изкараме този половин ден – още повече, че тя със своите приятелки плануваха посещение на едно от малкото неща, които не успяхме да видим при предния си трип в „папската столица“.
Но през този ден не възнамерявах да повтаряме тази грешка – бях научил в близост до Рим за едно място, което можеше да се посети и го обявих на останалите ако искат да дойдат, но общо взето пак останахме двамцата – аз и „майната“. Останалите други планове си намериха – едни да гледат римското футболно дерби „Лацио“ – „Рома“, другите някаква църква пък да търсят.
Озовахме се на регионалния влак, изпълняващ функцията на метро до крайбрежието и се отправихме да се запознаем с останките на някогашното пристанище на древен Рим – Остия Антика. Беше странно, че това „пристанище“ всъщност се намираше на три спирки от морето, но това си имаше своето обяснение. С годините релефа се е променял и мястото, където някога се е вливала река Тибър и Тиренско море, е останало на три километра във вътрешността на сушата. Все пак не говорим за няколко години, а за има-няма 24 столетия.
Пристигнахме и признавам си – идея си нямахме къде сме и какво ще гледаме. Слязохме на спирката, малко позахабена, но все пак имаше следа която да следваме. Ами няма какво да говорим, италианците знаят какво им носи туризма и не оставят нещата на случайността. Имаше си табели, които да следваме, над шосето хората бяха изградили надлез за удобството на всеки поел към „пристанището на древен Рим“. И тъй следвайки табелите скоро се озовахме до входа на едно доста обширно заградено място. Май някъде бях попрочел, че не е малко, но пък не очаквах и да е на такава площ. Е, нали е град бе, как да е малко – би ме опонирал някой и би бил прав.
Влязохме и се озовахме на един павиран път. Път който се оказа главната артерия на древна Остия – улица Декуманус Максимус. Представете си нещо като софийската „Цар Освободител“ или ако нещо не сте по имената, то да я наречем онази с „жълтите павета“. А, че града е бил нещо голямо, можеше да се установи още тук – заобикалящите ни руини се оказваше, че са древни некрополи в които са полагали мъртвите на древния град, а те си бяха не малко.
Малко след това, достигнахме до останките на Порта Романа – една от главните врати на града, както може да се досетим от наименованието й – водеща в посока Рим. Е, от портата не е останало много и ако не беше табелата сложена за ориентир щяхме да си я подминем като бързия влак малка селска гара.
Всъщност един съвет – отидете ли на това място няма да е зле да ползвате организиран тур или поне да си вземете аудио гайд. Ние бяхме свободни електрони и се щурахме насам-натам и може би вродената ми ориентация беше спомогнала да следваме пътя на туристическите групи и да намираме информационните табели, та поне отчасти да сме наясно за това което виждаме, но имаше места където екскурзоводите се задържаха по-дълго и обясняваха надълго и широко някакви неща – явно интересни за публиката, тъй като хората имаха доста заинтересован вид, докато ние не виждахме нищо по-различно от съседната уличка. 
Така бе и на първия площад на който се озовахме – Площада на Победата. Там две мацки с личен гид, млад левент доста време попиваха разказите му, а аз така дори в последствие не разбрах с какво е бил толкова важен този площад, че му отделиха толкова време. Е, може гидчето да се опитвало да ги впечатлява с разни история за това какви невероятни любовници са били италианците още от онези времена, че чак до днес, за да си уреди някоя последваща разходка из местните барове. 
Там на площада се сблъскахме и с първите „терми“. Но оказа се, там човек бани да иска – има ги в изобилие. Ако се съди, по броя им (над 20-ет), то някога хората би трябвало да са държали доста на хигиената си, а аз винаги съм бил настроен, че в това отношение в миналото са били доста зле. Запаметило ми се е как примерно френските благородници, за които сме чели романи, колко изискани персони са били, но всъщност не са обичали да се къпят, а са дегизирали телесните мазнини с обилно поливане с парфюми. Но пък явно това не се е отнасяло за римляните, които са били с други порядки.
Та мислейки си за подобни неща и гледайки останките от мозайките на банята на Casiarii, вниманието ни бе привлечено от нещо друго. През „парка“ (ако мога да нарека така това място) започнаха да преминават някакви бегачи. Сигурно бяха стотици, нижеха се поне 15-ет минути и явно ставахме свидетели на някакъв традиционен маратон. В края на това стълпотворение едва подтичваща, че дори направо разхождаща се, бе и една достолепна госпожа, явно също участничка в маратона, което се предполагаше не от темпото на бягане, а от номера на потника й. Зад нея чинно караше една линейка, явно за мероприятието бе осигурено медицинско обслужване, но възрастната маратонка, май се изнерви, че линейката се тътри след нея и се спря и им направи някакъв скандал. Не че разбрах какво си казват, ама поне от репликите на висок глас, които се размениха, останах с впечатление, че госпожата се възмущаваше, че я следват, а пък лекарския екип и обясняваше, че явно правилника е такъв, да са след последния участник. Лелята продължи с нейното си тепмо, продължавайки да бълва високочестотни фрази към медиците, но линейката също продължи да се тътри след нея. Определено беше забавна гледка. 
Ние се върнахме на Главната, демек улица Декуманус Максимус и продължихме навлизането ни навътре в древния град, минавайки покрай останали колони от някогашните Портици – вмъкнати в сграда колони, образуващи арки на приземния си етаж, зад които са се помещавали множество магазини.
Там зад дългия ред от магазини се озовахме пред нови терми – Термите на Нептун. Тук можеше да се изкачим на своеобразна тераса, от която да хвърлим един поглед към запазените черно-белли мозайки от вътрешните помещения на банята. Именно заради мозайките тези терми са наречени така, тъй като изобразяват бога на морето – Нептун и неговата съпруга Амфитрита. Нептун е изобразен на колесница, заобиколен от делфини, тритони и морски чудовища. Съседното помещение пък е посветено на съпругата му, отново заобиколена от морски същества – че какви други може да са, ако си жена на бога на морето и дъщеря на титана Океан В ляво до „стаите“ с мозайките, се открояваше обширно празно пространство, което се е използвало за спорт – така наречената паластра, заобиколена от портика с колони от трите си страни. Нейде там в единия й край би трябвало да има и стая с мозайка на която са изобразени атлети – двама боксьори, които лично ние не видяхме.
Яко е да се хвърли по един поглед отвисоко на заобикалящите ни руини, придобива се по-различно впечатление от това да вървиш само между тях. Всъщност има няколко такива площадки, от които можеше да се любуваме и ние се възползвахме максимално от тях, да запечатим спомени в съзнанието си и на фотоапарата. От тук зад Термите на Нептун можеше да видим Caserma dei Vigili или казармата на пожарникарите. В определено време в града е имало 300 пожарникари, които са се грижели за безопасността на жителите и са реагирали при възникването на пожари използвайки не само кофи, но и мощни помпи, които „изстрелвали“ водните струи на височина до 20-30 метра. Помпите се захранвали с вода от обществените фонтани и басейни, както и от кладенците на къщите. Пожарникарите изпълнявали и превантивни функции, осъществявайки нощни патрули, като съблюдавали разумното използване на маслените лампи и факли, които тогавашните жители използвали за осветление, а също така проверявали и запасите от вода на къщите. За немарливите имало наказание – публично бичуване с камшик. Освен срещу огъня, пожарникарите се борели и срещу крадците и наблюдавали многобройните роби използвани в града.
Непосредствено до тези терми, се намираше една от най-посещаваните забележителности на древна Остия – амфитеатъра, разделен от Термите на Нептун с една от най-известите улици на града – Пътят на Фонтата, наречена така заради фонтана, който е бил разположен по средата й и задоволявал нуждите на съседните сгради. Иначе това е била една от главните търговски улици с много магазини разположени на нея.
Нямах търпение да вляза в театъра – едно от малкото ми познати места от откъслечната информация, която имах за Остия. Влязохме през едно от стълбищата откъм Декуманус Максимус, покрай някой от 16-те магазина, които са били разположени откъм централната фасада и се озовахме в едно наистина сериозно съоръжение за времето си. Амфитеатъра е построен в края на първи век преди новата ера от Агрипа, дясна ръка на Август. Още по това време театъра е могъл да побере 3 000 зрители. В последствие в края на втори век е реконструиран от Комод и Септимий Север, като вече капацитета му достига до 4 000 зрители. Открити са следи от приспособления за опъване на тенти, под които зрителите са се крили от жаркото слънце на летните дни.
За съжаление от сцената не е останало нищо – мраморния под, както и задната стена на която са издигани декорите, може да се види само във въображението на посетителите. А, има сведения, че някога на тази сцена чрез приспособления на специални басейни са пресъздавани морски битки. Единственото което напомня за някогашната богато украсена сцена са запазени няколкото каменни „маски“.
Зад театъра, там където е била сцената можеше да хвърлим един поглед към Площада на гилдиите или Piazzale delle Corporazioni. Правоъгълен площад с внушителни размери, за които може да кажем, че е бил своеобразната борса на древното римско пристанище. От трите си страни е бил обграден с портик, зад които са се помещавали малки стаи с мозайки. Твърди се, че мозайките са обозначавали различните търговци, корабни компании или откъде са стоките, които се предлагат. Наричат тези мозайки „първите печатни реклами“ на търговците – например виждайки нещо приличащо на глинен съд-мерна единица за количество зърно, става ясно, че там се е помещавал търговец на зърно и т.н. Площада е построен заедно с театъра и се предполага, че тук са се договаряли много сделки за покупко-продажби на стоки, за превоз на товари и хора.
В средата на площада в края на първи век е построен и тухлен храм от Домитян, посветен на култа към обожествените императори. В наши дни може да се види само издигнатата му основа.
Вече жегата ни мореше и бяхме обезбирени, но видяхме табела за кафенето разположено точно до музея и решихме да направим една заслужена пауза в разходката ни. Беше време за г-н Moretti или г-н Peroni. Е, в крайна сметка компания ни направи г-н Peroni, макар аз лично да симпатизирам повече на Moretti. Освен него компания ни прави и една мацка или по-скоро маца. 
Музея го пропуснахме – решихме, че е по-добре да сме сред камъка около нас, а не да го гледаме зад стъклени прегради. Пак напосоки хванахме покрай една от уличките, но пък отново уцелихме вярната посока – озовахме се пред една от най-добре запазените сгради – къщата на Диана. Няма извори, че в тази къща е живяла някоя знатна дама с това име, ами отново името идва от открит баралеф на една от стаите в къщите, на който е изобразен богинята на лова държейки лък в една си ръка, а с другата вадеща стрела от колчан на гърба си.
Гледайки състоянието на тази сграда, се чудехме как е възможно да изглежда в такова състояние след хиляди години. Оказва се, че една от причината за запада на градя някога, прави възможно „консервирането“ на останките в това добро състояние. Става дума за затлачването на Тибър и промяна на течението, което е правило плаването по нея все по-трудно и по-трудно, а в последствие е ставало причина за наводняване на града и именно тези наноси от тинята, която се е наслагвала постепенно и достигнало до 2 метра е запазила останките в толкова добро състояние.
Там зад завоя, попаднахме и на едно от типичните кафенета на някогашна Остия – Термополиум-а, с типичния за римляните бар-плот, рафтове за стоката и стенописи с части от менюто. Имало е места вътре, а така също и отвън в задния двор, около малък фонтан, създаващ уют на пийващите винце, които бистрели важните търговски и политически въпроси. Щях да добавя и място за романтични срещи, само че не съм много сигурен, че по това време жените са били допускани в тези заведения.
Точно срещу „кафетерията“ е Каса дей Дипинти, като едно от стълбищата на къщата ни отведе до друга панорамна площадка, от която можеше да хвърлим поглед към складовете наоколо и да се ориентираме към следващата … панорамна площадка отново в посока към музея, от която да огледаме руини отгоре.
Разхождайки се по пътя в края на руините даже не ни мина през ума, че това, някога най-вероятно е било крайбрежната ивица, където е било устието на реката преди да се влее в морето и че нейде в близост до нас е било пристанището допринесло за разцвета на града и направило го толкова важно за онези времена в първите векове след Христа. 
В последствие Клавдий построява друго пристанище на няколко километра на север наречено Портус, което заема водеща роля в посрещането на корабите и техните товари. Изграждането му се наложило, тъй като пристанището в Остия било опасно за големите кораби, а започнали да се появяват затлачванията от реката, което допълнително затруднявало обслужването на плавателните съдове. В началото на II-ри век Траян също направил още едно шестоъгълно пристанище, в близост до Портус.
Но да се върнем към нашата разходка – бе време пак да се потопим в центъра на древния град…. Но един коридор на приземния етаж на една от сградите привлече вниманието ми. Реших да вляза и не сбърках. Отново се бяхме озовали в поредните терми – на Митра и по-конкретно в подземното светилище на бога на правото и съюзите, на светлината и космическия ред. В дъното на тъмния „коридор“ се виждаше статуята „Митра, убиващ бика“, която бе окъпана от слънчевата светлина от специално направен в тавана отвор.
Характерно за тази „баня“ е установената „помпа“ с която се е захранвал водния басейн с необходимата вода за нуждите на термите. Те се е състояла от подемен механизъм от две водни колела, на които са закрепени водни съдове, зачерпващи вода от подземен кладенец и изкачваща я на горните етажи.
Погледите ни бяха привлечени от други високи сгради пред нас … и от възможността отново да се покачим някъде на високо, откъдето да огледаме околността. Оказаха се жилищни сгради – Къщата на колесниците (вътре може да се видят рисунки на колесници) и Къщата с градините. С нарастване значението на пристанищния град, съответно и населението се е увеличило, като в един момент е достигнало до 50 хиляди души, като около 1/3 са били роби. 
Дори и след построяване на близкото пристанище Портус и замиране на града като водещо пристанище, той е бил използван за своеобразна „спалня“ на хората. Разбира се, сградите пък започнали да стават все по-високи, като тези 4 етажни здания. Имало съществена разлика от днешните времена – ако сега богати и заможните обитават огромни мансардни апартаменти, то някога съвсем не е било така. Тогавашните богати и големи жилища са били на партера, а всеки следващ етаж бил по-схлупен и тъмен и се обитавал от по-бедните жители. Предполага се, че в Къщата с градините са живеели около 1 200 човека – може да си представим само за какви малки жилища става въпрос на горните етажи, за да се поберат толкова народ под един покрив.
Настана време да се отправим към сърцето на някогашния град – Форума. Запътвайки се между двете къщи по улицата, която ги разделяше видяхме много добре запазена тухлена стена, част от някогашен склад, заедно с входа през които се е влизало и са внасяни стоките. Имахме усещането, че всеки момент може да излезе някой търговец, за да ни предложи нещо от асортимента си.
Излязохме отново на „главната“ Декуманус Максимус, но в другия й край, като последователно преминахме през останките на някои от другите известни здания – Школата на Траян, Базиликата (единствения християнски храм открит в Остия), както и два рибарски магазина.
И ето ни на „мегдана“ , най-големия площад на града, там където в минало се е събирала най-голямата тълпа, нещо което не бе по-различно и сега – сблъскахме се с големи организирани групи, на които се опитвах да не обръщам внимание. Форумът е бил заобиколен от четири големи обществени сгради: Капитолия в северния край, храма на Рим и Август в южния край, Курията на северозапад и Базиликата към югозапад, като на него е имало и статуя на Анк Марции – владетеля провъзгласил Остия за първата римска колония. И само едно пояснение – говорейки за Базилика, не става въпрос за християнски храм, а за голямо, покрито пространство, използвано за сключване на търговски сделки, а също и като съдебна зала.
„Капитолия“ определено се откроява – храм построен от император Адриян в чест на основните римски божества, капитолийската триада – Юпитер, Юнона и Минерва. И докато „майната“ се беше изтегнала на едно от 21-те стъпала водещи към високия подиум на храма и сякаш се бе пренесла назад във времето, когато хората са можели да видят императорите на същите тези стъпала, то аз бях заинтригуван от останките на храма посветен на богинята Рома и император Август. Е, не е останало много, но поне за мен бе интересно…
Зад храма се разкриха и останките на една от най-големите бани в Остия – Термите на Форума. За какво говоря – 3 200 кв.м. – ето за какво. Сигурно някой би възкликнал – „ехааа“ или нещо подобно, пък после върви разправяй, че размера нямал значение. Определено това бе от местата, което най-много ми допадна. Може би причината бе, че типично в наш стил леко „позагубване“ в приземния етаж, но пък по този начин успяхме да разгледаме повече от вътрешността. 😉
Оказа, се че съм подценил това място и в друго отношение – мислех си, че не е толкова популярно сред туристите, но се оказа, че съм се лъгал. Просто бяхме изпреварили другите и вече, така наречената от мен „главна“ бе гъмжило от народ. Това вече не беше нашето място, отвсякъде прииждаха хора, чуваха се разговори на висок тон… А място като това, поне според мен предразполага, за по уединена атмосфера, за да може човек да си представи някогашния облик на това място, престанало да съществува поради фриволния характер на р.Тибър, болестите и нападенията на варварите.
Решихме да се измъкнем по някои от по-малките улици, за да избегнем прииждащите тълпи и да запазим хубавото впечатление от посещението си.
Излизайки през входа видяхме, че в близост се открояваше силуета на някакъв замък – явно имахме още работа за вършене на това място. Самата крепост няма нищо общо с римската империя, а е дело на другата – папската. Създаден в края на XV век от кардинал Джулиано дела Ровере, бъдещия папа Юлий Втори, на чието име е наречен. По онова време кардинала се е грижел за събиране на митата на стоките пристигащи по море и предназначени за Ватикана. Около замъка е бил изкопан защитен ров, които може да се види и днес. Всъщност някога е бил пълен с вода, от преминаващата през него Тибър, но това преди реката да реши да промени течението си.
Е, рова го видяхме, но вътрешността на замъка не. Поради две причини – първата пред замъка имаше няколко малки затворени улички и изглеждаха точно така, заради което се влюбих още преди години в Италия. Някак си стари и вехти, но пипнати тук и там, с някое цвете, с някой орнамент, което им придава неповторим колорит. 
Допълнение към това бяха и хората на площада пред църквата, които излизаха явно от някаква обредна церемония. Не, със сигурност не беше сватба, тъй като главно действащо лице беше едно момиченце, около което се струпваха всички гости. Гледката на старинния градски пейзаж, с модерно облечените италианци определено правеше голямо впечатление. Но все пак тържеството беше лично и предпочетохме да навлезем в уличките наоколо и да не се натрапваме на празника на хората. За мен разходката из подобни улички си е истински празник.
Причина номер две – прииска ни се, след всички истории за пристанища, лодки и кораби, все пак да го видим това море. Които ни познават с „майната“, биха се учудили, знаейки за нашата „страст“ към морето. Но всъщност може би не трябва да включвам и нея в тази ни приумица, тъй като този копнеж май трептеше само в мен. 
Но наистина изведнъж много ми се прииска да го видя това Тиренско море, да потопя крака в него… Не че не съм имал възможност да го направя – една година по-рано имахме щастието три дни да сме около и да плаваме дори по него, малко по-на север, на едно райско място за което ще ви разкажем в друга история. И тъй като времето ни притискаше трябва да изберем – замъка или морето. Аз избрах второто, а „майната“ се съгласи да ми достави това удоволствие.
И не мога да се въздържа да не си го върна на „майната“ за това как ми се смееше като се заблудих по уличките на Тиволи. Тръгвайки да се връщаме към гарата, за да изминем трите спирки до крайбрежието, тя реши да поеме инициативата в свой ръце, но незнайно защо пое в посока … точно обратна на посоката, откъдето бяхме дошли и където се намираше гарата. Е, можеше да нямаме много време, но пък не можех да изпусна възможността и аз да се посмея на ориентацията й. Не спорих за посоката, пуснах небрежно GPS-а на телефона си, та в даден момент, да се усети, че сме поели в доста неподходяща посока. И го видя, но моя смях не продължи много дълго, защото обходния маршрут който реши да поеме осъзнала грешката си, ни изкара на пътя за летището Фиумичино, които си беше с доста натоварено движение и не бе много приятно да се разхождаме по пътното платно. А, още по-тъпо се почувствахме, като накрая установихме, че всъщност на метри от пътя има пешеходна алея, по която сме можели да вървим.
А, за новия град на Остия, какво да кажа – може би това бе единственото ми разочарование от посещенията ми на Ботуша. Целта ни да видим морето и да се топнем в него претърпя фиаско – целия плаж е заграден и е платена зона,а морето успяхме да зърнем за миг през едно от заведенията. От разходката из древния град бяхме огладнели и решихме да похапнем някъде. Избрахме да го направим на пешеходната зона на града, в едно заведение, което се радваше на сериозен интерес. Решихме да заложим на правилото, че където се трупат местните, то там ще е най-вкусно. Е, определено бяхме попаднали на най-вървежното заведение. Непрестанно идваха нови и нови гости, изкарваха се незнайно откъде нови маси и столове, за желаещите да са клиенти на ресторанта, докато околните заведения бяха напълно празни. Само, че така и не разбрах, на какво се дължи този интерес – на нас не ни допадна храната, а обслужването дори няма да го коментирам.
Но нямахме време да обръщаме внимание на този леко пригорчив вкус, който ни остави сблъсъка ни с модерната Остия – беше време да се отдадем на нашето хоби, време да сбъдна една отколешна моя мечта. А, догодина отново се очертава посещение на италианската столица пак във връзка с хобито ни, а това означава, че ще имаме срещи с нови страхотни кътчета в областта Лацио.