Втория ден от разходката ни при съседите започна в типично наш си стил – с разглеждане на едно симпатично село, което е в центъра на Северна Македония. Или по-скоро на десетина километра от центъра, но както се изразява един зевзек – щом сме малко извън центъра, значи сме били в „сърцето“ на Северна Македония.. 😉
Ядрото на нашата група си се знаем – предпочитаме да отсядаме именно на такива места, избягвайки по възможност нощуването в по-големите населени места. Оказа се обаче, че тъй наречения „селски туризъм“ не е много популярен и развит при югозападните ни съседи – това бяха признания на нашите страхотни домакини, а и сам се убедих докато правех предварителната организация на нашето пътуване.
Но все пак когато търсих къде да нощуваме, попаднах на Оморани – селце на около 30-ина километра от Велес, но бе точно за нас. Пристигнахме по залез предната вечер, огладнели, но посрещнати много топло от Ката и Ванчо, нашите любезни домакини. Оставихме разглеждането на селото за следващия ден и почти веднага се насочихме, към едно много симпатично заведение на пътя, малко извън селото по пътя за Велес. Разположено на голямата река в района – Бабуна, предлагащо уютна атмосфера и вкусна кухня. Компания дойдоха да ни правят и нашите хазяи, както и двама техни немскоговорящи приятели, също възползвали се от възможността да им гостуват. Надявахме се на вечерята да ни разкажат историята на селото, но … Оказа се, че те не са от самото село, а са попаднали на него при пътуванията си, харесали го и решили да инвестират в „къща за гости“. 
Просто бизнес, дето се казва. Ама нищо де, ние със „Старшия“ си имахме едно наум за другия ден – да си намерим някой местен жител, дето се вика езиковата бариера не е сериозна, може да се разберем, че даже и ще да е забавно… 😉
Тъй бяхме се разбрали с Ванчо и Ката закуската ни да е готова към 9 часа, но преди това имах намерение да се разходя наоколо – явно не само аз, чух как „Старшия“ изтрополи по стълбите. 😉 Излязох и ги видях с „Покахонтас“ да са набрали малко височина пред мен. В буквалния смисъл – вече се катереха по баира, за да хвърлят поглед на селцето от високо. 😉
Всъщност може да се каже, че селото е разделено на две части, новата която е по-долу до река Бабуна и до изградената ж.п. линия Велес-Битоля и старата, някогашната част, където всъщност се намирахме ние. Но именно „старото“ село е това, което ни привличаше, със своите стари каменни къщи. И тук се чувстваше онази атмосфера, която ни е трудно да опишем и когато се намираме в други подобни села в нашите любими Родопи – атмосфера на безвремие, на красота на тези каменни домове, на тъга от забравата и недоимъка лъхащ от множеството (полу)срутили се къщи.
Не можахме да разберем много за историята на селото от някой местен човечец. Не че не опитахме, но явно и тук както и на много други места, хората не са се замисляли за някакви подобни въпросчета, откъде произлиза името, за легенди и интересни истории, които да се предават от поколение на поколение…. Но пък впоследствие гледах едно забавно клипче, на „колега“ ентусиаст от македонските земи, явно харесващ македонските села и който ги обикаля и разказва за тях.
Та от неговото интервю с дядо от селото стана ясно, че името се зародило по следния начин. По турско време, в опита си да се крият от турските заптиета и да бягат от техните безчинства, семействата все се местели, ту на единия баир, ту на другия, ту зад някоя малка горичка или зъбер, осигуряващ им естествено прикритие откъм пътя, но от цялото това движение насам-натам селяните накрая били „оморани“, тоест уморени и та оттам и името. 
Не зная от етимологична гледна точка, дали това е така, но го отбелязвам, защото все пак това си е версията на местен човечец, живял цял живот там.
Ако стъпим на историческите извори, то може да се каже, че Оморани е едно от най-старите села в района, скътано под склоновете на планината Бабуна, чиито върхове се белееха. В началото на века е имало население от около 900 души и са били изградени 100-ина къщи. Скупчени там покрай малката рекичка Църнушка, която лятоска пресъхвала, но пък през останалото време явно е била достатъчно пълноводна, след като същия онзи местен жител си спомня, че в детството по течението й, само в селото имало девет воденици. 
С гордост споделяше как „неговото“ си село било едно от първите в което имало собствен ВЕЦ или както му казват в македонско ХЕЦ (от хидроелекторическа централа). Всъщност ставало дума за неголям смесен генератор, които произвеждал електричество, когато в реката е имало вода или от дизелово гориво през лятото.
Там в центъра на селото се извисява и църквата „Св.св. Константин и Елена“, която на общия фон и на многото полусъборени къщи, бе видно в контрастиращо много добро състояние. Но явно хората по тези земи, са доста по-религиозни от нас и все още се отнасят с голямо уважение към храмовете и не позволяват да бъдат запуснати. Всъщност патрон на селото е „свети Никола“, но на него е кръстена църквата на намиращия се в близост до селото манастир, до който със сигурност щяхме да се пуснем по баира да го посетим, ако не ни спираше сгъстената ни програма. Но пък иначе можеше да си представим как там до църквата в центъра на селото, някога са ставали големи веселби – излизали са няколкото местни гайдари, имало и човек свирещ на хармоника и на мегдана са се омешвали момите и момците – пак по думи на дядото.
Към настоящия момент жителите на селото са над 100 човека, но явно по-голямата част са ситуирани в новата част – долу в полето, до голямата река, тъй като определено в старото селище не видяхме толкова хора. Имаше неколцина които се мяркаха тук-таме. 
Поговорихме си все пак с местен жител – нормалните проблеми както за подобен човек и при нас, оплака се от политиката, обезлюдяването, сподели че имал двама сина, които отишли във Велес, но по-скоро той им помагал, защото още работил в някакво местно държавно предприятия и отделно докарвал по някой денар отглеждайки няколко животинки и тютюн.
А, за нас имаше още едно подготвено удоволствие – закуска от Ванче. На пръв поглед ни бе подготвил странни сандвичи – леко запечени с гъби и пресен лук и поръсени с кашкавал. Определено бяха нещо ново за нас, ама си бяха яко вкусни. А, за мен и забавни – уж с мен все се подиграват, че декларирам, че не ям нещо пък после го омитам до последната троха (гнусни инсинуации в повечето пъти), ама да ги бяхте видели ония двамцата – „Старшия“ и „Покахонтас“, дето като поръчват все лук да нямало, отделят го, мръщат се, ама сега нагъваха и им плющяха ушичките. Виж „Майната“ признавам й – не поддаде, тя гъби и лук не вкусва явно наистина, но пък виж след като и спестихме, че кашкавалчето на което се нахвърли, всъщност е козе сирене пак си беше забава – щото видиш ли вътрешния й радар нямало как да се заблуди, ако нещо е произлязло от коза. Сладури.
Сбогувахме се с Ванчо и Ката, благодарихме за топлия прием и трябваше да продължим, че път имахме на изминаваме, а и вече закъснявахме и отписах една от целите за деня – щяхме да спестим посещението на един манастир. Оказа се, че при избора ми за селото съм бил подведен от чичко Гугъл – показваше ми, че до следващата ни цел има пряк път, ама то той пътя бил черен и проходим за джипове. Е, ние не разполагахме с такъв, тъй че отново трябваше да се връщаме към Велес. А, когато новата ни навигация отново реши да се бъзика и да ме вкарва по някакви тесни улички, настроението в колата рязко се повиши, както и предния ден за моя сметка. Бях споменал, че се бях подготвил с две (навигации) и след като „господина“ държеше да ми покаже малките улички в града, превключих на „госпожата“, която уверено ме поведе по главните булеварди. Бях доволен, затворих им устите на шегаджиите около мен, докато … въпросната „госпожа“ не ме заби на затворен за ремонт път и трябваше да се връщам. 
Да споменавам ли какво веселие и смях настана в ¾ от членовете на екипа ни? 😉 И ако някой си мисли, че едва ли е можело да стане по-зле (за моето его говоря), то трябваше да види, какви искрени и звънки смехове се чуваха в колата, след като успях да се измъкна от Велес и излязохме на магистралата Велес – Неготино… За трети път за два дни и отново заваляха остроумияма от предния ден – „Я, ама този път май ни е познат“, „Ама не сме ли минавали оттук“ , „Всичко ми се струва познато“, „Как мечтаех да минем отново по тази магистрала“. Толкова бяха усърдни в шегите си, че се омаломощиха и в следващия час и половина шофиране до Прилеп задрямаха и ме оставиха на спокойствие. 😉
Пътуването по македонските пътища не е натоварващо. Може и да не са в най-доброто състояние, но пък липсват дупки, натоварен трафик и нагли шофьори – така си мислех докато се катерехме през прохода Плетвар, като мнението ми не се промени и в оставащите дни.
Трябва да призная за Прилеп не знаех нищо. Лично за мен също щеше да е изненада посещението на града, но си казах, че щом е четвъртия по големина град на съседите ни – все ще има нещо да се види. Единственото с което го свързвах между другото бе вицовете за Батман. Нали се сещате онези от рода, че „по последни данни Батман бил македонец – родом от Прилеп.“ Абе, нямаше да се учудя ако там видехме паметник на комиксовия герой. 😉
Това което обаче заварихме в центъра на града, бе някаква истинска лудница – хора стичащи се отвсякъде, че чак се налагаше полицаи да патрулират до пешеходните пътеки, че да могат да преминат … автомобилите. А, бе неделя на обяд и нашите очаквания, че „пиле няма да прехвръкне наоколо“, бидеха разбити на пух и прах. Намерих си едно местенце да паркирам и веднага се отправихме към мегдана, да видим за какво бе цялата олелия. Не сме и помисляли, че се е организирало някакво специално посрещане за гостите от България. 😉
А, че имаше някакъв празник – бе ясно. Отправихме се по както я нарекох аз „алея на славата на Прилеп“, където най-видните му граждани са получили една плочка с името им – започва с познатия ни голям наш творец – Димитър Талев. Продължаваха отвсякъде да се стичат младежи с маски и костюми като за карнавал. А, като че ли средище им бе един бар точно до централния площад – което бе превзето от маскираните прилепчани и от което дънеше силна музика. 
Сред всички тези костюми и маскирани хора „Старшия“ взе фотоапарата и започна да „дебне“ най-интересните субекти. Ама за какво бе цялото това маскено шоу, бе въпроса който ни вълнуваше?
Интересното е, че когато планирах пътуването ни в Северна Македония имах голяма дилема дали да включа в маршрута ни град Струмица. В крайна сметка го „скипнах“ заради това, да отидем до Оморани и да се запознаем с едно типично македонско село.
И дали не ме бе яд, малко преди да тръгнем да разбера, че същия ден в който се чудех дали да отидем в Струмица, там трябвало да се проведе традиционния за града маскен фестивал (включен сред 20-те най-добри улични карнавали в света). Сърбяха ме ръцете внезапно да направя промяна в последния момент, но устоях на изкушението. 
Но пък изпитах облекчение, след като прекосихме границата и установих, че във връзка със задаващата се истерия с „корона вируса“, която няколко дни по-късно буквално блокира света, фестивала е отменен.
И се оказа, че без да съм планирал се бяхме оказали в сърцето на друг подобен фестивал. Спрях един „скелет“ – дегизиран с подобен стайлинг младеж, да го питам защо е всичко това, защо са с маски и костюми. Празник е – казва ми. Но какъв? – настоявам аз.
Младежа ми вика – „Голям празник.“ А стига бе – мисля си аз – не бях забелязал. Не че не подозирахме какъв е де – денят наистина бе празник – Сирни заговезни. То и при нас обичая е да се „маскират“ хората, но като традиционните кукери и да изгонят лошото. В крайна сметка младежа потвърди нашите предположения – „Прочка е“.
Ето, че бяхме попаднали в сърцето на един от традиционните маскени фестивали в Северна Македония, които явно не е толкова известен колкото този в Струмица, но определено впечатлението ни е, че местните много си го почитат и определено се раздават и забавляват – и малки и големи. А, че е значимо събитие за града е достатъчно да споменем, че се провежда три дни.
Така и така бяхме в града нямаше как да не се пуснем да го разгледаме. Главната улица на града – Гоце Делчев, разсича центъра на две части. Ние се намирахме в „новия център“ – около реиновирания градски парк и площад Александрия, на който гордо се извисява паметника на Александър Велики – великия пълководец и най-видния македонец. 😉
Около този парк са разположени най-важните административни сгради на града – общината, със своята леко алтернативна визия и сякаш леко и небрежно изпръскана с боя от палитрата на някой художник, пощата, културния център. Мъдреше се и някаква част от „древна“ стена, но колкото и да я обикалях не успях да разбера какво ще да символизира.
От другата страна на улицата пък се намира „старата чаршия“, където е търговската част на центъра. Казват, че оттатък улицата се попада в друг свят – някъде назад в 80-те години на миналия век. Направихме една обиколка около многото магазинчета обособени в пешеходна зона.
Там до „чаршията“ имаше изгорели останки, с полуразрушено минаре – явно бе, че някога това ще да е било джамия. По-точно „чарши джамия“…Е, че коя друга, но мен лично ме кефят „макетата“ с някои от названията, който на нас ни звучат понякога малко смехотворно, като например си имат друга джамия, която се нарича „скршена джамия“, щото минарето и е пречупено. Но все пак ми стана странно, че тази джамия, която е непосредствено до чаршията е в това състояние. 
Е, оказа се, че си има обяснение – за разлика от други части на С.Македония, града е почти изцяло населен с християнско население, като през 2001 когато косовски албанци, нарекли себе си „Армия за национално освобождение“ нахлуват в северната част на страната, тук избухват остри протести при които 
джамията е опожарена от жителите на града и оставена така, явно да напомня за онези събития.
В непосредствена близост е друг от символите на града – часовниковата кула „Саат кула“ изградена през 1825-26г. от прилепски зидари по заръка на Саид ага. Първоначално не изпълнявала роля на часовникова кула, а едва през 1858г. и е „турнат“ един часовник. Висока и стърчаща на близо 39 метра (а като се вземат колоните и коноса височина й достига до 55 метра), прилепчани, които се славят с доброто си чувство за хумор я наричат още „Прчикур“ – приемайки я за символ на мъжественост.
Ние решихме обаче да се върнем при купона и да се насладим още малко на идеите на всичките тези хора, които бяха да дошли „на мегдана“, за да се веселят и да направят деня истински празник за себе си, а и за такива като нас – гости на града. И наистина бе много забавно да се види, как цели двойки, че дори и семейства са се дегизирали тематично.
Но там при паметника на страховития Крали Марко, се сетихме, че имаме и друга цел. Прилеп е известен още като „Градът под Марковите кули“, които се извисяваха зад площада и сякаш ни приканяха вече да тръгваме нататък. И не се бавихме много, но отново нетипично за нас, достигнахме до там …с колата. Наскоро хората са направили добре утъпкан черен път достигащ до извисяващата се над града крепост и ние се възползвахме от него, като разбира се „чичото“ от навигацията пак реши да ме прекара по някакви тесни и засукани улички.
Та да се спрем на крепостта извисяваща се на два хълма над града… Нещо което не трябва да се пропуска, ако някой е в района… Безспорно си заслужава… И макар да се свързва с Крали Марко, то има данни, че е строена още през X век в края на Първата българска държава. Така, зная какво се зарекох в разказите си за пътуването при комшиите, да не задълбавам в историята и преплитанията й кое е македонско, кое българско, кое гръцко и т.н. Но си позволявам да спомена тази „българска връзка“, тъй като дори македонските източници го упоменават. Но дори и да е така, то явно това се случва в периода, в които губим войната и попадаме във владенията на Византийската империя, която поема контрол и над тази крепост.
Крепостта придобива значителна роля през втората половина на XIV век след като става своеобразна столица на Прилепското кралство. През 1950г. Вълкашин Мърнявчевич е назначен за жупан на Прилеп – нещо като управител в тогавашното сръбско царство на Стефан Душан, след чиято гибел се провъзгласява за крал, а земите които е управлявал съответно са обявени за кралство. Само след 5 години управление, след опит да помогне на брат си (които пък се провъзгласил за княз на съседни територии) срещу османско настъпление, претърпяват крах и загиват, за да даде път на сина Марко да се възцари на престола.
Крал Марко Мърнявчевич всъщност е небезизвестния Крали Марко, станал герой в легенди на българи, сърби и северно македонци, като за негови подвизи от българския епос сме ви разказвали и друг път. Странно е, че Марко Мърнявчевич в образа си на Крали Марко е непобедим юнак и защитник на християните от османците, а в ролята си на крал Марко, за да запази „трона си“, става васал на османския васал и нееднократно се е бил редом с неговата армия, като дори загива като съюзник и част от османската армия в битка с власите.
Явно доста противоречива личност, но успяваща да спечели симпатията на всички, та не е чудно, че крепостта, която е съществувала 4-5 века е останала с прозвището Маркови кули. Е за това може би допринася, че и той е бил последния и владетел.
И макар че това бе втората крепост на Крали Марко, която посещавахме през последните два дни, то определено може да се каже, че тази която бяхме „покорили“ предния ден в Щип доста бледнееше на фона на издигащата снагата си над Прилеп. Във всяко едно отношение…В мащабите си – Марковите кули се разпростира на два съседни хълма, включвала четири върха, осигуряващи естествена защита и сраснали се със защитни укрепления. Несравнима бе и с гледката разкриваща към Пелагония – най-голямата котловина в Северна Македония и поне за нас ще си остане с незабравимата гледка към Прилеп на фона на заснежените върхове на Дрен планина.
Разбира се, разходих се из руините на крепостта, хвърляйки поглед на гледките от всичките й страни, към кулите, към крепостните стени, към извисяващите се естествени върхове. Възкачихме се и на най-високата точка – 180 метра надморска височина, където е била обособена цитаделата на крепостта със замъка за най-знатните й люде.
Ние обаче си намерихме едно местенце, под върха, на завет, с прекрасна гледка към града. Място където, без дори да е нужно да си даваме знак, бе избрано от всички ни за релакс. Ето затова не харесвам организираните екскурзии, заради моменти като този – когато намериш своето място на което ти е достатъчно да останеш колкото време желаеш, което е по-ценно от това да не изпуснеш поредната „забележителност“ в програмата. Места на които е достатъчно да си с подходящите хора, с подходящите провизии, тоест ако времето е топличко както в случая, с подходящата биричка…А, в случая коя може да е по-подходящата от местната Крали Марко. :)Никак не лоша бирица, както аз установих по-късно вечерта. 😉
Та като стана дума за бира и Прилеп, то града всъщност е по-известен с един друг свой фестивал в сравнение с този на който ние имахме щастието и късмета да попаднем. Летен фестивал, който явно се организира със съдействието на местната пивоварна – „Пивофест“ за всички любители на пенливата течност. Явно прилепчани, ще дойдат купонджии хора, с толкова фестивали, които си имат.
Загледани в града всеки от нас в даден момент бе потънал в свои си мисли. Аз се бях замислил откъде ли произлиза името на града простиращ се долу под нас. Заради близките ни езици си мислех, че може би наистина идва от онези представителите на фауната дето много приличат на „летящи мишки“. Ама истинските, не онзи Готъмския екземпляр. 
Даже се чудех дали някъде наоколо няма много пещери, които да са техниките домове и вечер като се стъмни да обикалят градския мегдан… Леле, колко съм бил заблуден обаче…според местните легенди името идва от това, че хората като започнали да се заселват, строили къщите залепени до Марковите кули и поради „прилепените“ къщи дошло името Прилеп. 
Друга версия е, че плодородната долина е „прилебно място“ или място където се прави хляб, а пък трети са на мнение, че името произлиза от личните имена Прилепа или Прилепка. Тази последната версия по-скоро ми звучи като „при красавицата“, като се има значението на „лепа“ в сръбския. 😉 Факт обаче, аз с моите „пернати мишки“ бях далеч-далеч от легендите.
Отделихме не малко време на заобикалящата ни красота, насладихме и се максимално, но бе време да помахаме за „Довиждане“ на прилепчани и да се отправим към следващото ни предизвикателство от нашето северно македонско пътуване, към следващите ни приключения по тези земи.