Всичко бе планирано. Вече три седмици се уговаряме, от къде ще тръгнем, къде ще спим и кой ден ще го атакуваме. Избрахме си средата на месец юли и две нощувки в хижа Плевен. Синоптиците предсказваха бури и градушки, но ние тайничко се надявахме времето да е с нас и да ни се отвори възможност да го покорим. Известен е с мъглите си и лошото време, със загубилите се хора и с дългите и уморителни преходи – връх Юмрукчал. Името ми харесва, отива му. Не знам защо през 1950г. са решили да го преименуват. Не казвам, че Христо Ботев не заслужава, връх да носи неговото име, но според мен тия двамата хич не си приличат – единият плешив и голобрад, а другият с буйна коса и гъста брада. Може пък да е заради нравът им, знаели човек.
Няма как, като пиша за Ботев, да не се сетя и за Левски. Някак си вървят ръка за ръка. Замислих се. А защо няма кръстен връх на Левски? Оказа се, че греша, има, но за разлика от Ботев е останал известен със старото си име – „Амбарица“. Някой ден ще се качим и там.
Пътувахме петък вечер, веднага след работа. В групата на ентусиастите днес имахме гост – симпатична, млада, надъхана ИТ специалистка, която се хвалеше със своите подвизи по планините, но която, според мен не подозираше ни най-малко, какво я очаква в следващите два дни. Докато се съберем и дъждът започна, първоначално ръмеше, като се засилваше все повече и повече докато чакахме по задръстванията из София. Времето ставаше все по мрачно, а с него и нашето настроение. Телефоните започнаха да звънят и да ни съобщават, че един по един хората, с които трябваше да се качим на върха започват да се отказват. Замислихме се. Заслужава ли си да се рискува и каква всъщност е целта ни. Нали идеята е да се забавляваме, да се смеем, да се радваме на хубавото време, звездите, гледките и т.н. Хвърлихме един поглед и на камерите горе, проверихме още веднъж сайтовете, какво се очаква да е времето за следващите два дни и дружно решихме: Ботев ще ни почака.
Същите тези сайтове ни показаха и къде този уикенд може и да ни огрее слънчице и вместо по магистрала Хемус поехме по Подбалканският път, с нова цел – гр.Мъглиж. Малко градче, на което бяхме хвърлили око преди известно време, но което винаги оставаше някак далеч от нас. Е днес беше неговият ред. Този уикенд района на Мъглиж ще да бъде нашият слънчев рай. Пътувайки на там обаче, вместо да се оправя, времето продължаваше да се влошава – вятърът се усили, заваля градушка, пътищата станаха реки – истинско бедствие.
Повечето автомобили спираха и изчакваха пороят да отмине. Започнахме да се чудим дали все пак синоптиците не са сбъркали и в крайна сметка и в тази част на България ще бъде дъждовно. Но, каквото такова, няма връщане на зад, нека бъдем оптимисти. И докато шофьорът внимаваше в пътната обстановка, ние се заловихме за работа – трябваше да намерим, къде да нощуваме. Оказа се много трудна задача. Региона не предлагаше много варианти, а къщите, които предлагаха селски туризъм вече бяха заети. Все пак беше петък вечер и можеше да се очаква нещо такова. В крайна сметка, решихме, че ако не ни се отвори парашута в Мъглиж или селцата около града ще търсим варианти в Казанлък или Стара Загора.
Някъде, след Карлово се случиха две неща, които ни върнаха усмивките: дъждът внезапно спря и успяхме да се свържем с човек, който дава къща за гости в Селце, село над Мъглиж. Я виж ти. На скоро минахме покрай Градът, тази вечер ще спим в Селце, ако посетим Махалата и Държава и кръгът на селата с име на „Населите места” ще бъде затворен. В България, човек, ако се порови малко из картата ще срещне не малко странни имена на села. Габровските са ми фаворити – Сърбогъзи, Пръдлевци, Торбалъжи, Пържиграх. Но и много други не им отстъпват и носят гордо не по-малко засукани и забавни имена. „Семейните” – Сестрино, Бащино, Зетьово, Дядовци и Бабово. „Боди селата” – Крайници, Плешивец, Чурка, Гърло, Черепово. „Животинските” – Патка, Юрдеково, Злокучене, Краводер, Дропла. Има и още – Вещица, Чучур, Остров, Недоклан, Сливка, Цирка, Къртипъня, Пали лула, Баница, Кран, Гега, Стана, Кошница, Колец, Навъсен, Долно и Горно Уйно и т.н. Май си имам нова страст. Защо да не ги посетя и да не опиша историите им, но историите разказани от първо лице, от местните. Ще бъде забавно.
Тридесет минути след полунощ, най-накрая успяхме да стигнем и до Мъглиж. Имахме опасения дали нашият домакин ще ни чака, защото закъсняхме поне с 3 часа, но той се оказа човек на място. Чакаше ни в центърът на града, от където, като ескорт ни поведе към сърцето на Стара планина, както той нарече мястото, където се беше сгушило Селце. Преместих се при него, за да чуя историята на селото, както и разкази и случки, които го провокирах да сподели. Научих доста интересни неща: от Иванко убиеца на Асеня (според нашият домакин, в крепостта, която се е намирала в района е извършено убийството на Иван Асен I), през човека от Севера, който преди много години е дал живот на местността, като е разработил мините в района, до лековитата вода течаща около селото и проблемът с пътя – хората от селото искат да го оправят, но тези от общината НЕ. Причината – болна тема: „Коя фирма да извърши ремонта или с други думи казано, как да лапнат повече”. На всякъде все едно и също.
Научихме още, че заетостта в селото и регион се дължи на диджей фестивалът, който се провежда този уикенд на брега на реката, над Мъглиж. Десетки млади хора, бяха опънали палатки в местността, други пък бяха заели къщите, които се даваха под наем, но всички те, точно в този момент бяха на поляната, танцуваха на открито, пиеха, флиртуваха и се забавляваха.
Не можах да науча много за историята на селото, нито от нашият домакин, нито от хората, с които се срещнехме по-късно, но ще продължа да търся в стремежа си да запълвам празнотите. Факт е че през селото минава река Селченска, която е златоносна и че постоянните жители тук са не повече от 7-8 човека. Интересно е също и че в България освен това селце има още 3, които носят същото име. Надявам се утре да науча повече.
Събудихме се с леко притеснение, че дъждът може и да ни е посетил тази нощ и уикенда да се окаже провал, но нищо такова не се беше случило. Слънцето се беше показало, усмихваше се, подканваше ни. Зеленето преобладаваше. Селце се беше събудило. Какво ли ни очаква днес?
Направихме си лека разходка из селото, успяхме да щракнем по няколко добри кадъра, да помогнем на едно уплашено коте да слезе от едно дърво, да хапнем мекички и да поговорим с малкото местни жители, които срещнахме.
Пак ще пиша за хората, няма как. Има едно място в България, където хората са невероятни, земни, истински, готови да помогнат без да очакват нещо в замяна, където винаги ми е приятно да се връщам, където усмивката и добротата са над всичко. Едно място, в което съм влюбен и където някой ден ще живея – Родопа планина. Днес, тук в Селце, местните много ми напомниха на бай Киро, баба Душка и Джамал – хора, които завинаги ще останат в сърцето ми. Оказа се, че при нашият домакин можем да нощуваме само за една вечер, за това се наложи да разпитваме и търсим варианти за втората ни нощувка. Хората, които срещнахме не попитаха защо не сме си планирали нощувките, не започнаха да мрънкат или да нареждат, те просто грабнаха телефоните и започнаха да звънят на свои приятели и познати, питаха се един друг, чудеха се, търсеха всякакви варианти, къде да ни настанят. За съжаление, един омъжвал дъщеря си, друг не бил в района, а на трети къщата му била пълна, но въпреки това, желанието им да ни помогнат ме впечатли. Благодаря ви мили хора. Не можаха да ни открият подслон, но ни заредиха с емоции и усмивки. Сбогувахме се с всеки, който срещнахме, с усмивка и благодарности и поехме към върховете около село Селце. Възрастен мъж с колело, който бе тръгнал да разходи любимите си две кучета – Сара и Джена ни бе препоръча да направим кръгов маршрут, като тръгнем по една от пътечките в края на селото, която ще ни изведе на билото, от където се откриват чудни гледки от двете страни на Балкана.
Така и направихме. Пътечката не след дълго се превърна в черен път, използван, може би само от дървосекачи и офроуд маниаци. Пътят беше маркиран на места с обезопасителна лента. Оказа се, че вървим по маршрута на Трявна рънинг – състезание, което се провеждаше за наш късмет точно в днешния ден, а специално тази отсечка и продължението и към село Селце са част от най-дългият маршрут – 143 км. Възхищавам се на хората, които имат желанието и смелостта да стартират в едно такова начинание. Очаквахме и се надявахме да видим някой от участниците, да ги подкрепим, да им вдъхнем сили и енергия, но уви нямахме късмет. По-късно разбрахме, че тази отсечка е в самият край на състезанието – последните 30 км. и че участници ще преминат от тук чак на свечеряване. Успех момичета и момчета, стискаме палци.
Нямахме точна представа, на къде ни води този път, но знаехме, че ако вървим на горе няма как да не стигнем билото и върховете. По време на изкачването трябваше да преодолеем и няколко препятствия – дърварите бяха разпръснали нарязани дървета на всякъде по пътя и се бяха скатали някъде на сянка за обяд, а след камионите, които бяха минавали на скоро от тук, бяха останали дълбоки коловози и бразди. Добре, че не валеше.
Не след дълго пред нас изникна слънчева поляна, от която тръгваха две пътечки към двата най-близки върха.
Избрахме си дясната и тръгнахме на горе – 10-тина минутки доста стръмно изкачване, но гледката в края наистина си заслужаваше пролятата пот.
Не знаехме, как се казва върхът, на който се бяхме изкачили, но тъй като днес по план трябваше да сме на Ботев, взехме единодушно решение и си го кръстихме „по-ниския Ботев”.
Биричките още бяха студени. Превърна се в традиция да си носим по една и изкачвайки се на най-високата точка да си кажем на здраве и да си пожелаем още много приключения. След, като се насладихме на гледката от северната страна се изкачихме на съседното връхче за да се насладим на гледката и от южната. Между временно успяхме да си уредим и втората нощувка – този път се сдобихме с легла в друго съседно на Мъглиж село – Ягода – комплекс с голям външен басейн. Не, че си падаме по такива глезотии, но само там успяхме да намерим места, където да пренощуваме.
Поляните бяха прекрасни – някой си правеше венец, друг се закичи с цвете, а трети се зазимиха и отдадоха на слънцето и прекрасните гледки.
Някоя умна глава, след като си беше починала измисли, че няма смисъл да се връщаме по същият път (така и не открихме продължение на кръговият маршрут, за който ни говореше човекът с кучетата), а би било добра алтернатива, да се спуснем на долу, по склона. Посоката беше що годе ясна – от южната страна и на долу по дерето. Ориентир щеше да ни бъде малка рекичка, която очаквахме да се появи съвсем скоро, но докато чакаме се спуснахме стремглаво през чукарите, капинаците и падналите дървета.
Новата ни приятелка бе видимо изненадана, да не кажа стресирана и шокирана от това, как е възможно всичко това. Къде е пътеката? Тия ще ме затрият? Никой май не знае, къде отиваме? Защо ли тръгнах с тях? Това сигурно са били само част от въпросите, които си е задавал точно в този момент. Но истината беше, че дума не обели, беше смела, беше една от нас – истински ентусиаст. Крайният резултат беше няколко натъртени дупета и леки драскотини по ръцете и краката, но пък съпроводени с безброи усмивки, много емоции и скъсяване на пътя минимум с един час. Скоро излязохме на познато място и всички си отдъхнаха. От там до Селце беше лесно. Прибрахме се леко уморени, но заредени и без капчица дъжд да ни капне. Отново бяхме избрали точното място и точният момент.
Нашият домакин ни изпрати си с указания, къде да спрем, за да се полюбуваме на Мъглижката клисура. Чудна гледка, не знаех, че сме толкова на високо. Някъде там в далечината е Мъглиж, а ниско долу, скрита в дерето под купол от дървета лъкатушеше река Селческа – целта ни в утрешният ден.
След този прекрасен ден в планината, жегата и тълпите в басейна ни дойдоха в повече, за това се скрихме под най-дебелата сянка, по-далеч от шума и гюрултията и си поръчахме по няколко бирички. Заслужихме си ги.
Станахме рано, защото програмата ни за днес беше натоварена – искахме да отскочим до Мъглижки манастир „Св. Николай“, водопада Големият скок, а и да се прибираме към Софето по някое време.
Мъглижки манастир „Св. Николай“ е малък, спретнат манастир, сгушен в гората на 2 км. извън Мъглиж.
Много тихо и спокойно място. За съжаление нямахме възможност да надзърнем вътре в параклиса, защото по същото време се извършваше Кръщене на малко детенце и не искахме да притесняваме хората.
По-късно, четейки историята на манастирът на няколко пъти попаднах на една дата, за която искам да ви разкажа – 13 януари 1623 г. На тази дата еничарският предводител Склав дошъл в Мъглиж да събира кръвен данък. Мъглижчени скрили децата в манастира и така ги спасени. Друга версия обаче разказва, че в същият този ден Склав взел от Мъглиж и околностите 8013 еничарчета, а след това ограбил манастира и погубил монасите. А сега де, на коя история да вярвам? Коя е истинската? Хората разказват истории, случки и легенди, преписват ръкописи и документи, но дали устояват на изкушението да не добавя по нещо и от себе си. Не променят ли те чутото или написаното? А какво да кажем сега, с новите технологии, интернета и възможността за фалшификации. Направо не ми се мисли. Историята бе една от първите ми любови, бях любопитен, ровех се из книгите, исках да знам повече, а сега вече не знам на кого да вярвам и кое е истина. Тъжно.
Прочетохме някъде, че от манастира тръгва екопътека. Има, но не към водопадът, за където се бяхме запътили, а към природна забележителност „Винишки камък”. Целта ни днес беше друга, трябваше да се върнем и да заходим от другата страна на реката през местността „Барите“, там където преди два дни чухме, че се вихри купонът.
Местността „Барите“ се оказа частен имот – за всичко се плащаше – музиката, пиенето, та дори и за полянките – частен фестивал.
Но въпреки това на всякъде имаше опънати палатки, хамаци, столчета и всякакви надуваеми предмети, които създаваха удобство на изтощените от дивеенето снощи млади хора. Релаксираха, похъркваха, а някой вече се бяха събудили и започваха от начало. Ееееех, луди, млади. Трудно бих издържал на такъв маратон, но ако все пак се случи, после два дни не ме търсете.
Бързо намерихме мостчето, от където тръгнахме на горе по реката. От която и страна на моста да поемете, в крайна сметка резултатът ще бъде един и същ – препятствия, паднали дървета, вирове, зелени увивни растения, насипи, отвесни скали и пътеки обрасли с бръшлян, а на края прекрасният Голям скок.
Каньонингът, ако мога да нарека преминаването по/през/до реката, преодолявайки различни препятствия ни става любимо занимание. Случва ми се за трети път този месец, а истината е че бих искал да ми се случва още по-често. България е пълна с по-малки реки, които се спускат през диви дерета, където не са прокарани пътеки и светлината стига много рядко, но където ще се насладите на невиждани красоти, странни растения, птици, внушителни скали и красиви водопади и водоскоци. Изкачвайки се нагоре по река Селческа зърнахме всичко това. Хората останаха зад нас, по вировете, които са се оформили в близост до местността „Барите“. Отново бяхме сами. И тъй, като не знаехме, колко време ни трябва за да стигнем до водопада се наслаждавахме на всяка крачка, на всяко камъче, всяко предизвикателство и всяко завойче на реката. Един джвакаше направо през реката, втори се стараеше да не се намокри и одраска, а трети просто се забавляваха. Някъде в дивото, по средата на реката имахме късмета да се насладим на страхотно изпълнение на един от най-новите и нашумели танци напоследък – пол денс. Тялото бе прилепнало плътно към дървото, което служеше за пилон, коремните мускули бяха стегнати, краката бяха изпънати, позите се нижеха една след друга, коя от коя по сложни. До сега не бях виждал такова изящество, грация, страст, еротика. Движенията бяха елегантни и нежни, дори жена би завидяла на това изпълнение. Направих клипче, но няма да ви го покажа. Смяхме се със сълзи, по–късно, като го гледахме. Съжалих само дръвчето, което едва издържаше тежестта на това „нежно“ тяло.
Не знаехме, как би трябвало да изглежда водопада, особено по това време на годината, за това когато зад поредният завой на реката се озовахме пред това прекрасно творение на природата, бяхме много приятно изненадани. Пръскахме се и се забавлявах, като малки деца. Мястото е прекрасно.
Прекарахме още един прекрасен слънчев уикенд, пълен с емоции, нови приятелства и страхотни спомени.
