Този път посоката беше ясна много преди да потеглим. „Парфюмето“ беше поканен на кръщене във Враца, а каква по-добра възможност от това да се разходим и опознаем необятният Врачански Балкан. Времето беше подходящо – очакваше се слънчев уикенд, снежеца почти се бе разтопил, което беше предпоставака за пълноводни реки и водопади, а тук водопади, не като да няма.
Организирането на нощувката обаче се оказа зор, не защото в района няма хотели, а защото желанието ни бе да не спим в града, а някъде в гората или в близките селца. Нета бе пълен с инфо за къщи за гости и семейни хотелчета, но се оказа, че повечето от тях са затворени, а тези които работеха бяха предварително резервирани. „Туристи има, но не и по това време, затова предпочитаме да работим само през по-топлите месеци“, ни казаха от едно от хотелчетата.
Как да е, криво ляво, открихме местенце извън града и зачакахме с нетърпение да дойде съботата.
Тя дойде и то много бързо. Зарязахме „Парфюмето“ да си яде кебапчетата и да си слуша поп фолка и поехме право нагоре. План нямахме, тръгнали бяхме да търсим водопади. 
Чували бяхме за Врачанска Скакля, бяхме го виждали на снимки дори, но и идея си нямахме как да стигне до него. Разпитахме домакините ни от хотела, които споделиха с нас, че точно зад тяхното местенце тръгва пътека към Балкана. Чудно, друго не ни трябваше, ако не намерим водопади, ще се поразходим, ще подишаме чист въздух, ще се наговорим и ще се попечем на слънчице. Речено, строрено.
Не бяхме минали и 200-300 метра от пътеката, която се оказа черен път и насреща ни табела – Ботев път. Ехаааа, ако водопади не открием, защо пък да не повървим по стъпките на Ботев, а и до вр.Околчица можем да стигнем. Никой от нас не бе ходил. 
И така вече си имахме и втора цел, ако видиш ли нищо не излезне от първата, човек трябва да има и резервен вариант.
Както много често се случва и днес други ентусиасти не се виждаха. Ами нормално, колко човека ще тръгнат по баирите март месец. Но точно в тези моменти нас ни е най-гот. Можем да чуем птичките, вятъра или рекичката, да се потопим в тишината, да се слеем с природата. Я песен ще запеем, я някоя деволия ще направим, а можем и да се загубим (любимо наше занимание). А бе забавно си е с нас.
И така от табела на табела, от пирамидка на пирамидка неусетно зарязахме черният път и тръгнахме по зелена, мека, слънчева пътека осеяна с безброй пролетни цветя, които ни се усмихваха, позираха и радваха.
И така в игри и закачки изкачихме първата височина, а от там се откри чудна гледка, към вр.Околчица в далечината и равнината под нас. 
Слънчецето беше весело и топло и ни приканваше да се опънем и попечем поне за малко, да му се порадваме, да се отнесем и забравим са всички тревоги (не че имаме такива). Как да му откажем.
Починахме си доволно, и незнам напечени от слънцето ли, какво ли, но когато вече бяхме готови да продължим се оказа, че не можем да намерим пътеката или по скоро от полянката, на която се бяхме опънали започваха две пътечки. Коя е нашата и изобщо има ли наша никой не можеше да ни каже. Избрахме си едната, на онче-бонче и потеглихме. Не след дълго обаче започнахме да се съмняваме в изборът си, защото пътечката рязко се спусна надолу по скалите към подаващото се през клоните на дърветата селце, което ни се строи странно имайки предвид, че търсим водопади, а те очаквахме да са по-нависочко, а не в ниското. Ама, като сме си я избрали тя ще е, няма да се връщаме я. Смело напред, все нещо ще открием или ще чуем, както стана в нашият случай. Чудехме се дали е ромол на поточе или шума от вятъра (трудно ги различаваме), затова се спуснахме още малко надолу, пък видиш ли рекичка сме открили.
Така и стана малка, пенлива вадичка ни приветства от склона. Тръгнахме по нея, а пътечката чудна, облякла нова зеленикаво-мъхеста премяна. И най-естественото нещо на света, ако питаате мен е да очакваме тази весела пътечка да ни отведе до ново приказно място.
В случаят каскада от малки водопадчета се откри не след дълго пред нас. А слънчевите лъчи си играеха във водата и създаваха цветни фигури. Поседнах, загледах се, размечтах се. За такива моменти живея.
Но целта ни беше големия водопад, затова продължихме с мисълта, че щом има малки, няма как наблизо да няма и голям. 
Е, това не е най-логичното твърдение на света, но е важно човек да вярва. С тази мисъл, продължихме да изкачваме баирчето, и така докато рекичката не се изгуби нейде в пущинака, а ние не се озовахме на мястото, където Ботевата чета си е почивала рано сутринта на 20 май 1876г. (1 юни по нов стил), преди да се отправи към вътрешността на планината, където след като забелязва, че противника настъпва заема удобна за отбрана позиция в района на вр. Околчица. Точно там, същата вечер, когато сражението вече е затихнало, а турските войски са се били изтеглил, куршум пронизва Ботев и той пада мъртъв на земята.
Знаейки историята и стоейки на това място, нямаше как да не си задам въпроса: Какво ли се е случило тогава – заблуден куршум или „приятелски огън“?
Не бих се наел да дам отговор на този въпрос, знам само, че смъртта на 
Ботев е обвита в тайна и че разказите на оцелелите са протеворечиви и объркващи.
Бързо прогоних тези мисли от главата си защото, трябваше да решим дали да се върнем или да продължим още малко по вече заснежените склонове, зарязвайки реката. Стигнахме до извода, че щом Ботевият път е пред нас, значи и цел номер две се намира някъде там, а дори и да не стигнем до нея, все някоя панорамна гледчица ще се открие пред нас, след изкачването на поредното хълмче. Имахме време, „Парфюмето“ щеше да се присъедини към нашата компания чак късно вечерта, облачета не се виждаха, слънцето все още бе високо – продължаваме.
Гората остана зад нас, огромни скали се появиха от едната ни страна, а ние отново излезнахме на открито и отново съзряхме вр.Околчица в далечината. Нещо май не се приближавахме към нея, пътя ми се видя доста. Май няма да е този път.
И точно в този момент, за наша голяма изненада, но и за наш късмет от съседната горичка се подадоха неколцина ентусиасти – местни хорица, излезнали да се поразтъпчат. Попитаха ни на къде сме се запътили, но тъй като ние си нямахме и на представа, само вдигнахме виновно рамене и измънкахме тихо:
– Към водопада.
-Към кой?, отново полетя въпрос към нас.
Ние пак се спогледахме, и рекохме:
-Тоя бе, най-големия, как се казваше?
-Трудна работа, незнам дали ще се оправите, казва водачът им. Ако тръгнете в дясно, после по една малка пътечка свиете отново в дясно, минете през поляната, в края на която ще видете пролука в гората, 
прекосявате я и се спускате покрай голямата скала, която трябва да ви остане от дясно до малка рекичка, прескачате я и поемате по пътя в дясно от нея, но внимавайте, че няма маркировка, а и рано се стъмва все още.
Лелееееееее. Дясно, дясно, дясно. Сега, като го пиша всичко това ми звучи лесно, но тогава, като ги слушах, все едно ми говореха на таджикистански, защото от всичко това което ни сподели човека виждах само пътя, по който трябва да поемем и някъде в далечината уж полянката, която трябва да прекосим.
Знаех, че Враца е надолу и че пътечки бол и ако се загубим (случайно), ще свиркаме за помощ на врачани, нали затова бяхме внедрили наш човек в техните редици, че иначе как да се разберем с тях. То говор, като говор ли е тяхното.
А ето и един виц по случая:
Враца. Мъж и жена ядят супа у Короната, ама жената срЪба звучно. Мъжът става, удря й шамар и си сéда.
– Ама… ‘що!?
– СрЪбаш!
ПродължилE, жената внимава и след минута па’- юссс, още по-силен шамар.
– Е сегИ к’во!?
– Па срЪбаш, мааа!
Продължил он, ама на жената й писнало на … и оставила лъжицата. След минута па и юснал зверска п’есница …
– Еей, улавиА ми сеги не пра’а нищо, що мЪ юсна ?
– Кат’ сЪ сета само кЪ срЪбашеееее!
Да са живи и здрави врачани. Добре, че бяха те да ни опътят. Благодарихме им, пожелахме им лек път и поехме по снежно-калната пътека. Слънчецето, както ни сгряваше, така и номера ни правеше.
Много скоро обаче, полянката която трябваше да ни служи за ориентир, изчезна от погледа ни, а пътят, по който вървях за съжаление след няколко бързи завоя тръгна в обратна посока и ние започнахме сериозно да се отдалечаваме от нашата виртуална цел. Но както много често се случва с положително настроените хора като нас, срещу нас отново се зададоха хора – две момчета – врачани. Ами нормално, във врачанско сме, няма да срещнем някой от Кюстендил я.
Разказахме им на къде сме запътили и се оказа, че всичко е наред, на прав път и само след 20-тина метра трябва да се спуснем в дясно, по пътечка към нашата полянка. Супер. Vamos.
И така прекосихме поляната, минахме през голата гора, открихме скалата и се спуснахме покрай нея право надолу. След прекосяването на гората пътечката изчезна на някъде, но ние хич не и се вързахме, защото пред нас започнаха да се откриват чудни гледки – сини цветни градини, ни отклоняваха от пътя. Ако допреди малко се радвахме на кокичетата и минзухарите, сега бе ред и на безброй, малки и усмихнати гълъбовите очички .
И така от цвете на цвете, от камък на камък, незнайно как се озовахме пред малката рекичка. Прескочихме я и тръгнахме по пътечката в дясно от нея, а не след дълго отново чухме водата да клокочи – ново водопадче.
Големи късметлии. Тръгнахме на майтам, а толкова много красоти видяхме и не един, а цели два малки водопада. 
Дори малко ме хвана яд, че „Парфюмето“ не е с нас, щеше да му хареса и на него. К‘во ли прай в момента? Сигурно набива здраво пържоли или върти, сучи. Живот си живее.
Бяхме доволни и щастливи, оставаше само да намерим и пътека, която да ни отведе до Враца и всичко ще е перфектно. 
А стигнем ли до там, все някак ще се оправим до хотелчето.
Избрахме си една камениста, виеща покрай скалите пътечка, която откриваше пред нас панаромни гледки към града и урвите под нас.
Не бяхме изминали и 400-500 метра и някой извика, може и аз да съм бил. Ето гоооооооо. Не можех да повярвам на очите си. Пред нас, е не точно пред нас, защото бяхме на чорчак от него се откри най-високият непостоянен водопад в България – Врачанска Скакля. Височина му е 142 м. За жалост, рекичката, която го захранва е много малка и доста често, особенно през лятото пресъхва. Днес ние имахме късмет да го видим пълноводен и да чуем грохота от падащата в пропастта вода.
Естествено за по-хубава гледка се спуснахме през трънаците и хлъзгавите камънаци надолу, до самата пропаст, където останахме да му се насладим. Да от далеко, но и това бе победа и то неочаквана.
Не след дълго, заредени и доволни, започнахме обратния път нагоре. Издрапахме някак до пътечката и продължихме в посоката, която предварително си бяхме наумили и която за наш късмет след няма и час ни изведе не къде да е, а на полянката на която се бяхме опънали за почивка в началото на нашата разходка, там където имаше две пътечки, там където си избрахме да тръгнем надолу по една от тях.
Е другата се оказа точно тази, по която вървяхме до момента. С малко късмет бяхме направили кръгов маршрут, 
бяхме видели не един, а цели три водопада, направихме си страхотна разходка, срещнахме мили хора и се забавлявахме както ние си знаем.
Сега, като се замисля, ако бяхме поели по тази пътека, по която се върнахме, още първият път, много бързо щяхме да стигнем до големия водопад и може би щяхме да се върнем обратно в хотела рано рано и да се чудим какво да правим целия следобед.
Понякога нещата просто се случват, без карта, без ориентир, без много рискове разбира се. Просто трябва да се отпуснеш и да се слееш с природата, да се наслаждаваш и забавляваш. И тогава се случват невероятни неща. За мен това са най-незабравимите моменти.
Днешната ни разходка из Врачанския Балкан завърши по прекрасен начин, така както и започна с килим от усмихнати кокичета и минзухари, една виолетовочервена медуница (меча пита) и няколко диви циклами.
