Язовир Въча – лично за мен едно от най-красивите места в нашата скъпа Родина. Колкото и пъти да съм минавал покрай него, винаги съм оставал без думи от красотата му. В този случай симбиозата между сътвореното от човек и природа е невероятна и спираща дъха.
Имам си един мерак – да мога да хвърля едно око от птичи поглед на цялата тази прелест, но засега щях да я отложа. На първо време идеята ми бе да намеря някое връхче от което да може да обхвана възможно най-голяма част от язовира. Започнах да преглеждам евентуални варианти и се бях спрял на може би най-удачен вариант е нашия случай – село Осиково, намиращо се над Михалково. Справка показваше, че разстоянието м/у двете села – Ситово от което тръгвахме и Осиково ъм което се бяхме насочили, бе около десетина-дванадесет километра по права линия, но с заобикалянето с колата щеше да ни отнеме около 2 часа и половина. Имаше и голяма неизвестна какъв е пътя до Осиково, след разклонението от главния път Кричим – Девин.
Яхнахме Филката и се отправихме към Първенец и Кричим. Минахме през Устина, където си припомних за две от разходките ни, а след това колата сякаш сама си знаеше пътя покрай язовирите. 
И както винаги когато минавам по този маршрут не пропускам да спра на едно от най-хубавите местенца до комплекса Чилингира , нейде там по средата на язовира. Не зная колко пъти съм спирал там и никога не ми писва. Но явно съм толкова запленен от язовира, че така и не бях забелязал нещо много полезно като информация. Там до автобусната спирка имаше няколко информационни табели, на който така и не съм обръщал внимание. Може и да съм мернал някой път, че е поместено разписанието на автобусната линия и има реклама на хотелския комплекс, но бях пропуснал нещо ценно.
На една от тези табели имаше информация за една пътека, която тръгва точно зад спирката и предлага чудесни гледки към … това което исках. Просто не можех да повярвам…как съм могъл да не го видя толкова време. Явно рязко щяхме да имаме промяна в плана за днес. Макар, да се оказа, че по тази пътека при добро желание може да достигнем и до Осиково.
Според начертаната карта ни очакваха 5 места с гледки към язовира.Втурнахме се бързо нагоре и почти веднага можеше да се усети какво ни очаква. За другите не зная, но за мен и този ден бе на път да се превърне в празник. Почти веднага започна да се разкрива страхотната панорама към меандрите на язовира, макар и леко закриващи се от хотелския комплекс.
При „гледка номер 2“ на една скала се позастояхме – видимостта към водния басейн беше значително по-добра, а също така можеше да хвърлим през обективите на фотоапаратите си по един поглед към красивите понтонни къщички разположени във водата. Винаги съм си ги представял, че са много романтични места, където може да се усамотиш с някой специален човек. 
В моя случай този специален човек трябва да в спасителка на плажа (ама не щото е руса, дългокрака и красива, тип младата Памела Андерсън), леководолазка или плувкиня на дълги разстояния, за да се чувствам комфортно, че със способностите ми за плуване ще ми е притеснено да остана за по-дълго на „борда“ на някаква такава къщичка.
Продължавайки още малко по склона попаднахме на „съкровище“ – според „майната“. Имаше бая изобилие от разни дренки и други някакви такива дребни плодчета, от които и се умилява погледа. Всички вкупом се втурнаха да пълнят джобовете с „червените“ дарове на природата. Дори и аз. 
Хич не съм им фен на тези дренки, ама тъй като се бяха проявили някакви симптоми за болки в стомаха, ми ги препоръчаха като безспорен илач и реших да опитам и аз. Не знам те ли помогнаха или не, но в крайна сметка нямах проблеми, но изкачвайки се и ръфайки тези „дърадонки“ сигурно съм правил доста кисели физиономии, които по-никакъв начин не са съответствали на вътрешното ми въодушевление. Още повече, че от мястото с дренките можехме да хвърлим поглед и към долната част на язовира, към язовирната стена.
Там долу се виждаше и едно място, което останалите „ентусиасти“ бяха посещавали в годината, когато аз пропуснах годишната ни родопска разходка. Отдадоха се на спомени, за онези дни и мястото, което тогава бе все още доста диво и непознато, докато чувам, че в наши дни е станало доста модерно и доста популярно сред всички. Дори наскоро моят позната се беше озовала там при една организирана разходка из Родопите, но не чух суперлативите, за които моите приятели ми бяха разказвали при престоя си там. 
Достигнахме до „гледка номер 3“, според описанието на картата, която открихме долу до спирката. Според нея някога на това място е имало няколко къщи, в които са живеели хора. Според описанието тези къщи трябва да са били доста отдавна там, тъй като руините останали от тях са датирани на около 350 години. Някой би казал, какви късметлии са били тези хора – имали са невероятна гледка, заради която си е струвала всичките лишения, които са търпели, там горе на склона. А, и наследниците как са могли да я изоставят, е другия въпрос, който би изникнал. 
Но това си има своите обяснения, тъй като реално забравяме, че това всъщност е едно огромно хидроинженерно съоръжение, което съществува малко повече от 40 години. Строежа е приключил на 05 ноември 1975 година, а кой знае още колко време е било необходимо водата да изпълни всичките тези дерета докато „изрисува“ сегашния пейзаж. Най-вероятно и преди това панорама е била изключителна, макар и малко по-различна, но все пак трудния начин на живот, явно са надделели, което е принудило хората да напуснат тези къщи.
Вече бе станало почти обяд, а ние чувствахме августовската жега. Която се усилваше от наклона по-които драпахме нагоре. Затова и не е чудно, че си позволихме малка почивка в малката горичка, която бе точно под билото. Май само на „Майната“ не и пречеше особено, а и бе заета да търси цветя, за венеца, които реши да сплете .
Явно най-нетърпеливи бяха „Старшия“ и „Босата нинджа“, които бързо презаредиха и поеха към последната точка от тази пътека – Кутрьов камък. От другата страна на билото пък преминаваше черен път, който ако се вярваше на картата би могъл да ни заведе до с.Осиково, което бе в първоначалния ни план и изходна точка за достигане на тези красоти. И макар че вече го виждахме на отсрещния склон, мисля че никой нямаше желание да продължим и да се запознаем с него и жителите му. Явно днешния ден бяхме доста по-лежерно настроени и нямахме особено желание за по-дълги преходи. А, пък имахме и други планове за деня…. 
Спуснахме се над скалата, откъдето можеше да се насладим на последната „гледка 5“, може би с най-красивата панорама към язовира или по-точно на горната част от 10-те километра на водния басейн. Именно толкова е дължината му от с.Михалково до почивна станция „Антонивановци“, до която се издига язовирната стена. Всъщност старото му име също е било в чест на загиналите от партизанския отряд действал през Втората световна война – „Антон Иванов“. Разбира се, след промените в края на миналия век, то това име не е било, да кажем политически угодно и в средата на 1999 година, приема названието на реката, на чието течение е изграден – Въча.
Той е част от каскадата „Доспат-Въча“, включваща още няколко язовира – Доспат, Тешел, Цанков камък, Въча и Кричим. Може и да не попада в десятката на най-големите язовири у нас – измервани по площ и воден обем, но си е спечелил челното място в една друга класация – този с най-високата язовирна стена. Височината и е зашеметителните 144.5 метра. 
Бая си е нали? Иначе в допълнение може да кажем, че в самата стена се намира и една от трите ПАВЕЦ в страната, което също го прави по някакъв начин уникален. И ако някой се чуди що е това ПАВЕЦ-а, то това си е разновидност на водноелектрическата централа, само дето отпред има едно „помпено-акумулиращи“. За тях е необходимо да се изградят два водни басейна на различна височина, а функцията й е да захранва електрическата система, когато има нужда от допълнително електричество, а когато няма, чрез помпи водата се качва отново в горния басейн, за да може да се използва в последствие при нужда.
Чудна и интересна информация, само дето в онзи момент, хич, ама хич не ни пукаше за такива неща. Достатъчно бе да съзерцаваме тази красота, унесени в собствените си мисли, мечти и въждаления…. След като поседяхме дълго време така и излязохме от блажения амок, в който бяхме изпаднал се заехме да си направим по някоя снимка – дори и аз, които обикновено нямам много желание да си „развалям“ снимките със собствената си особа.
Само „Майната“ се беше отделила малко в страни, потънала в мисли. Но не я закачахме, оказа се, че бе преживяла само няколко дни по-рано един от най-скръбните моменти в живота си и колкото и да й беше тежко, се стараеше по всякакъв начин това да не личи, за да не би това да повлияе и на нашето настроение… 
Пътят на обратно би трябвало да стане за нула време – предстоеше само да се спуснем, а и вече бяхме се наситили (ако въобще е възможно нещо подобно), но въпреки това отново се позабавихме. Все пак нямаше да сме ние, ако не се загубим… И ако си мислите, как може да се случи това на един почти гол склон, то отговор може да ви даде „Босата нинджа“. 😉 Незнайно и за нея как в малката горичка, за която стана дума малко по-рано, тя се беше заблудила и бе поела в посока към някогашните овчарници. Предполагам обаче, че просто не е искала да се разделя с тази красота под нас, а може би е искала да намери някоя подобна панорамна площадка с чудна гледка и към долната част на язовира, обхващаща и язовирната стена.
Подобна гледка така и не намери, но пък „Старшия“ се притесни за своята любима нинджа и тръгна по баира нагоре да я търси. За малко щеше да стане голяма смях – докато той навлизаше по пътеката от единия край, а тя се показа из шубраците в другия. Ако ги бяхме оставили и не му се бяхме развикахме, можеше цял ден да се търсят един друг. Ама както стана въпрос, имахме и други планове, тъй че предпочетохме да се лишим от малкото сеир, а и да се позабавляваме на техен гръб. 
Втората част за деня беше запланувана, за една допълнителна разходка, до място което все ни убягваше в последните години – става дума за панорамната площадка „Вълчи камък“, разположена нейде нас село Гьоврен. Вече дори не броя колко пъти сме се заричали, че трябва да отидем, но или не остава време или пък вятъра ни издухва в друга посока и така остава за следващия път…А, за там сме чували все хубави неща, за поредната страхотна гледка към тези невероятни вълнисти хребети. Преди това обаче, трябваше да хапнем, все пак пладне преваляваше и вече стомасите протестираха, че не може само с гледане на пейзажи и тътрене по пътеките. Трябваше да забучим по нещо и на вилицата и да го прокараме със студена пенлива напитка. 😉 Предварително бяхме избрали едно страхотно място, което бе и в близост до отправната ни точка за следващия маршрут.
Имаше малко неудобство, че докато стигнем до якото заведениице, трябваше да шофирам още час и малко, като при толкова гладен народ в колата, обстановката леко се нажежи, въпреки че бях пуснал климатика. 😉 Туй като героите в тази история са гладни, претърпяват своеобразни метаморфози – “Старшия“ се превръща в „лют македонски воевода“, мъркащата до преди „Църна маца“, вече издаваше звуци на разярен бенгалски тигър, а „нинджата“ ни бе сякаш преобразил се „ронин“. Само „Майната“ си остана спокойна, пийваки си бирица и само в моментите, в които някои се осмелеше да протегне ръка към бутилката за една освежаваща глътчица се чуваше диво ръмжене. 
Все пак стигнах цял и ненахапан от прегладнелите си спътници и се разположихме в очакване на вкусните гозби, на прохлада до реката. Наистина заведението е страхотно, бях го забелязал още при една велоразходка от преди няколко години, но това бе в ранна пролет и тогава все още не бе отворило. Сега обаче в средата на лятото бе просто неустоимо и грехота да не се възползваме и да се размажем на прохладата и ромона на реката, течаща около нас. И то до такава степан се „размазахме“, че рязко ни домързя да следваме и плана си… Тоест „Вълчия камък“ отново се отлагаше за някой друг път и щеше да почака да се запознае с групата ни. Но явно това ни беше лежерния ден, в който нямаше да си даваме много зор.
Но тъй като и без това щяхме да нощуваме в Триград, то решихме пътьом с „Майната“ да покажем на останалите откритието си от велопохода ни – един неизвестен на широката общественост водопад, за който така и не можах да се добера до някаква информация. Даже и име не открих, та се замислям дали да не взема аз да го наименувам по някакъв начин. 😉 Спомнях си, че за ориентир можеше да се ползва една от чешмите на пътя. Не мога да забравя, как тогава с „Майната“, бяхме поспрели да посъберем сили преди тегавото изкачване към Дяволското гърло и да глътнем малко студена и освежаваща водица, когато съвсем случайно забелязах водопада. Буквално до пътя, но някакси незабележим за преминаващите. А, той определено не е някакъв „мъник“ – бая водопад си е.
Само дето ориентира ми – „до една чешма на пътя“, хич не е точен. Спирахме поне на 2-3 чешми, ама водопад нямаше. Даже на последната от тази поредица, заявих, че явно през лятото пресъхва и затова не може да го открием. Чисто и просто обаче, не бях улучил правилната чешма. Малко по-нататъка, почти преди разклонението, по което се поема към Чаирските езера, имаше още една чешма и ето ти го и него – лятото хич не му се беше отразило – сериозен дебит се изсипваше, високо от върха на скалата.
Спряхме и изскочихме от колата и веднага се спуснахме до реката. Ама някакси не можеше да обхванем целия водопад, които в долната си част свенливо се прикриваше зад растителността, а и слънцето се беше разположило по такъв начин, че не ни даваше възможност да направим някоя прилична снимка. 
Това обаче не можеше да спре „Старшия“ – все пак предната вечер ни разказваше как е прекосявал реки в южноамериканските джунгли, че Триградската река ли ще го спре? Захвърли верните си сандали и смело наджапа в студените води. На „Църната маца“ отново и се обади раздвоението на личността, като се превърна в „морска котка“ и веднага последва примера, надигна късите панталонки и смело нагази в реката. 
А, тя уж реката малка, ама гледайки как обля целите й крака, че даже я подготви за евентуален конкурс „мис мокри гащи“, се оказа че си има водица.
Останалите и ние да не сме по-назад – хайде във водата и на отсрещния бряг. Може би сме от малцината, които са го направили, но си струваше. Хем видяхме отблизо водопада, а и газенето в студента вода ни поразбуди и вдигна тонуса и настроението. Щом като запозна едно ми ти чекне и снимане от всички, явно добре са ни се отразили пръските му, които ни обливаха. Не мога обаче да си обясня защо няма информация за този водопад, никак не е малък – може би има над 15-ина метра височина, а и щом в средата на Август, бе толкова пълноводен, не е никак за подценяване. Да не говорим колко е достъпен. Но явно загледани в пътя, дори и шофьорите не го забелязват, а и ако има една табела да привлича вниманието няма да е никак зле.
Така сложихме точка на ден трети от нашата разходка – най-лежерния от всички, но по-никакъв начин по-скучен или монотенен. Въобще това бе поредния ден в Рая. 😉
