Как започна всичко ли? Ами, като всяко мое пътуване. Спонтанно, решено набързо, от днес за утре, без много мислене и приготовления.
Може и да звучи малко егоистично, но истината е, че в онзи момент исках да съм сам, далеч от България, да се събуждам без план и задачи, да мързелувам, да пиша, да скитам и да не бързам, да усещам, да снимам, да желая и да откривам. Но това си го знаех само аз, а на всички останали, казвах че ще пътувам до Непал с една единствена цел – подобряване на моят английски. Това естествено звучеше доста куриозно и пораждаше много озадачени погледи, ехидни усмивки и не малко въпроси, но това е, за друго така и не се сетих. А и сам по себе си английският си бе не само предтекст, но и реална цел. Но в случаят аз не мечтаех да го надградя граматически или да подобря произношението си, моето желание бе да изляза на улицата, да скърша бариерата и да общувам.
Обичам предизвикателствата, а сблъскът с нови култури, традиции и религии правят преживяванията ми още по- интересни и забавни. А тази малка, сбутана между два гиганта хималайска държава ми предоставяше точно това.
Но както не веднъж съм казвал, ако човек желае да усети, да вникне и да опознае в детайли един народ, 5-6 дни определено не вършат работа – нужно си е повечко време. А за мой късмет, точно в този момент, аз имах цялото време на света – бях си обещал, че когато дойде момента, в който остана без работа, ще си дам почивка, няма да бързам да си търся нова, ще попътувам и ще се позабавлявам.
Речено – сторено. За няма и седмица и всичко бе окомплектовано – превоз, посрещач и уредени нощувки, поне за първите няколко дни. И за всичко това съм благодарен на моя дружка, която с усмивка подкрепи поредната ми авантюра и ми помогна в закупуването не само на самолетен билет, но и успя да ме свърже с човек, който откри за мен семейство, в което да отседна. Дааааа, местно, непалско семейство – едно от моите чудати изисквания.
Може да звучи странно, но лично аз предпочитам да черпя от извора, естествено, ако това е възможно. Само в тази среда успявам да открия онези дребни нещица, които са ми нужни за да наредя пъзела. Там е истината според мен, там са скрити ключетата към тези нови, непознати за мен светове.
И тъй като това пътуване се появи ей така от нищото, бе по скоро, като някакъв импулс, реших и занапред да си я карам все така – да се оставя на усещанията и емоциите, на желанията и случайностите. И може би заради това, така и не прочетох нищо за тази чудна, непозната ми страната.
Нямах си и на представа на къде ще поема, какво ще правя – върхове ли ще катеря или пък в джунглите ще вляза, из планините ли ще скитам, или градско ще я карам. И така си ми е най-добре – поне при мен, липсата на очаквания = интересни случки, много емоции и странни преживявания.
Летището в Катманду се късаше по шевовете, но в случаят тълпата доста ми помогна – засмука ме и за отрицателно време ме отведе точно пред гишето за визи. Знаех че ще ми трябва виза, но си нямах и на представа, че ще ми се наложи да избирам. $100 – за 90 дни, $40 за 30 дни и $25 за 15. Мисля, че имаше и седмична, но нея така и не я погледнах. А сега де!?
Платих за 90 дни, не че тридесет нямаше да ми стигнат, но знам ли, ами ако ми хареса!?
Някои ще кажат много, на други пък ще им се стори малко, а аз ще кажа – нека приключението да започне.
Началото бе дадено с мощният удар, който мургавичкият непалец от паспортен контрол нанесе върху „червената ми книжка“. Усмихнах се тайничко и въпреки че бях леко притеснен, затворих очи и пристъпих напред към неизвестното.
Името ми бе изписано с големи букви, а човекът зад табелата се „хилеше като ряпа“. Отдъхнах си. Вдигнах ръка и към мен „полетя“ видимо развълнуван, странно висок за непалец младеж, който закичи на вратът ми зелено шалче и ме поздрави с неизменното за тия ширини намасте.
Свръзката се казваше Ашиш, и добре че се връзва с хашиш, че иначе надали щях да запомня името му от първият път – само трябваше да махна една буквичка и готово.
След няколко общи приказки за времето и неизбежният в подобни случаи въпрос, за това как е минал полетът ми, моят нов приятел ме подкани да излезем навън, а стоящият до него дребничък човечец, пое втората ми раница. Ашиш не възрази, което ме накара да си помисля, че е от нашите, но грешах – разбрах го след стотина метра, когато „шерпа“ постави раницата в багажника на малък автомобил (станна марка – непозната за мен – нещо индийско или пък китайско) и протегна ръка към мен. Зачудих се, погледнах Ашиш, но той отново замълча. Имах само долари и то едри – не бях подготвен. Направих няколко мимики и жестове с идеята да обезсърча момчето, но моят „помагач” бе много настоятелен. Непалски рупии, долари или евро, за него нямаше значение, искаше си паричките и това е. Че то аз така милионер мога да стана бе – не стига че момакът пренесе по малката ми раница, и то на не повече от 100-тина метра, ами и пари ми иска. Въпреки това се поразрових из раницата и някъде от дълбините й извадих последните ми 3 български левчета – дори и не ги погледна, грабна ги и изчезна в тълпата да търси други баламурници.
Тук май нищо няма да е безплатно!? – си помислих тогава, и май ще трябва да се снабдя с повечко дребни.
Леко подразнен от случката и бездействието на Ашиш седнах в колата и се загледах през презореца. А отвън нищо непознато. Непал не е първата ми азиатска държава и в общи линии си имах на представа какво да очаквам – ниски, недовършени къщурки, неасфалтирани улици и трафик, но не от автомобили, а от велосипеди, рикши и всевъзможни по размер и визия моторчетата. Но и нещо, което не бях виждал до момента – крави и прахоляк.
Да, крави – класика – стоят си, където им е кеф и никой не ги закача, никой не ги юрка, бута, ръга, удря или насилва. По тия ширини кравите и техните производни са недосегаеми – обявени са за свещенни – за индусите те са символ на богатство, добродетел и изобилие.
Зяпането продължи, и то не само защото бях любопитен и „бойкотирах” Ашиш, но и защото си бях поставил за цел да се снабдя с няколко ориентира, които по- късно да ми помагат и да правят придвижването ми из непалската столица по-лесно. И когато след 30-тина минути най- накрая мернах нещо подходящо, нещо високо и различно, и сякаш като по команда, автомобилът рязко сви, излезе от главниятъ път и се шмугна в малко кварталче с много тесни улички – всичко приключи.
Обстановката се промени драстично – МПС-тата изчезнаха, а тяхното място бе заето от множество малки сергийки, продавачи на плодове, бутащи своите триколки, безброй магазинчета, кафенета и много хора – улиците буквално бяха претъпкани с народ. Какво правеха и на къде се бяха запътили всички бе загадка за мен – загадка, чиито отговор скоро възнамерявах да открия.
След още няколко завойчета, които тотално ме дезориентираха влязохме в задъдена уличка, в края, на която спряхме. Какви ли не мисли ми минаха през главата в онзи момент, но въпреки това се опитвах да остана позитивен. Ашиш най-накрая си отвори устата и ми сподели, че сме пристигнали и че пред мен се издига домът, в който ще бъда настанен. Изненадах се – къщата беше триетажна, нагиздена, с голяма тераса и спортен мотор пред вратата. Не очаквах нищо подобно.
Нито звъннахме, нито почукахме, а нахълтахме смело. Минахме през партера, прекосихме първият етаж, а на път за вторият отворихме масивна желязна порта и влязохме. Но не бяхме направили и две крачки, когато се заковахме, дочули ръмженето и мощният лай на пазачът на дома. Замръзнахме на място, и така няколко секунди, докато пред нас не застана носителят на зловещите звуци – малко жълто куче, което не спря да ни се репчи докато не се появи неговият „господар“ – моят домакин – Индра – средно висок мъж, на възраст около 50-те (лъжливо предположение), с боядисана в рижаво-кафеникав цвят коса (и то само в предната част на главата), облечен с дънки и тениска.
Индра ни покани на просторната си, слънчева тераса и ни предложи чай (черен с джинджифил – сериозна работа), който ни бе поднесен от пълничка женица, облечена в червена непалска носия, която след като постави чашките на малката масичка, се усмихна свенливо и за миг се изпари.
Английският му бе добър, много по-добър от моя. Беше ентусиазиран, видимо развълнуван и веднага започна да разказва – неговата си история – за детството му, за пътуванията, за семейството. Беше ми интересно, но и много уморено, дремех, имах нужда от почивка. И сякаш забелязал моята сънловист, Индра набързо приключи разговора и ме заведе в моята стая – мъниче, с две малки легълца, дървена, очукана маса и стар, прояден гардероб – нищо специално, но идеално и достатъчно ми.
На вечеря, вече свежарка, се запознах и с децата. Очаквах да са повечко, но май бях попаднал в нетипично за Непал семейство – момче (14-15 години) и момиче (16-17 години) – Кришна и Суракша – симпатяги – достатъчно големи да си говорим, но и достатъчно малки, за да им позволяват да се скитат из улиците на Катманду с мен.
В действителност навън могат да се видят деца от всякакъв калибър, но „моето“ семейство определено бе различно. А къщата, мотора, езиковите училища за малките и непрестанните пътувания на таткото (стените бяха закичени със снимки от негови пътешествия до Америка, Европа и Австралия), говореха за заможност, по друг вид възпитание и желание да се върви напред – улицата вече не ги привличаше.
С какво точно се занимаваше Индра, така и не разбрах (май е бил шерпа, а след като е спрял да се изкачва и си е създал собствена туристическа агенция), но това така или иначе нямаше значение. За мен бе важно да се разбираме, да си общуваме и да се забавляваме.
А първата ми вечеря в Непал, освен че бе много вкусна, определено си бе и забавна. Голяма порция ориз, леко пикантни зеленчуци с къри, някакви зелени кълнове, леща и парченце пилешко. И всичко това в една чиния. И голямата изненада – в Непал прибори не се използват (поне в „моето“ семейство) – яде се с ръце. Бъркаш и мачкаш, като целта е да създадеш малки зеленчукови топки, които трябва да се поставят с деликатно, леко набутващо движение в устата. Е, моето не беше толкова елегантно, като на моите домакини, а и течната леща определено не ми помагаше, а по-скоро ми създаваше проблеми, но крайният резултат си заслужаваше – пълен корем, много смях, но и тениска за пране.
Разбира се, че ми предложиха прибори, но аз отказах. Желаех да опитам и да грабя от техният живот, исках да разбера, какво е да си непалец. Та нали затова си бях избрал да отседна в местно семейство, а не в хотел.
Ден втори – събуждам се от тракане на тенджери – озъртам се и няколко секунди се чудя къде съм, кое време е и какво аджеба правя тук.
Бързо се опомням, обличам се и се качвам плахо на последният етаж – там е кухнята, там се храним, а аз вече съм гладен. С какво ли ще ме изненада днес Санта? Не това не е името на дядо Коледа, а на жената на Индра – стопанката на дома – същата онази пълна женица, която вчера ни поднесе чая.
Санта е домакиня, тя не работи, не знае английски, не познава града, не се интересува какво се случва навън, не излиза на улицата да продава дреболии, шие или готви, няма нужда от това. Стои си вкъщи, върти домакинството – готви, чисти, пере, грижи се за децата. Рядко се показва – случва й се, но може би веднъж седмично и то, ако трябва да се пазарува. Но дойде ли това време, става страшно. Прически, дрехи, бои, молитви, бижута и какво ли още. Върви наперено, като човек от по-висша каста. Не се интересува от никой, но всички я познават, знаят, че е жената на Индра. Предлагат и най-добрите подправки, най-пресните плодове, най-свежите зеленчуци.
Двуликата Санта, така я нарекох – господарката на кухнята. Това е нейното място, там тя е царицата. Никой не може да припари до хладилника без нейно знание, никой не може да влезе в помещението за хранене без нейно позволение. Дори малкият гръмогласен домашен любимец знае правилата.
Закуската отново е ориз със зеленчуци, но не от снощният, а току що приготвен. Тук всяко ястие се поднася топло, прясно и навреме. Закусвам в 9, обядвам в 13, а вечерята се слага в 19. В приготовлението на храната участват всички (без Индра разбира се – той е цар и господар) – един зеленчуците режи, друг вода налива, трети около котлоните се суети.
Хапнах набързо (с разрешението на Санта разбира се), грабвах фотоапарата и изскачих навън. Време беше. Нямах търпение да се гмурна в многоцветното непалско „море“.
А навън …………..
Планирах първата ми разходка да е по скоро разузнавателна, но когато на две пресечки от къщата дочух музика и видях много хора да се сбират на едно място, всичко се обърна с главата нагоре.
Тълпата се оказа от сватбари, които се бяха нагиздили и танцуваха пред дома на булката, в очакване на младоженците и началото на процесията – досущ като при нас, само дето ние хоро вием, а те нещо в индийски ритми го докарваха. Имаха си и оркестър и окичен с цветя автомобил и гледачи и зяпачи. Тържественото шествие обикаля целият квартал, като накрая влиза в специално пригодени сватбени салони, където се провеждат основните церемонии, до които за мое голямо съжаление така и не ме допуснаха.
Е, искаше ми се да надникна, но и на това бях доволел. Началото на непалско ми приключение бе повече от фантастично.