Пътувам, карам бавно и не бързам. Човек без грижи, без проблеми, човек без работа. Навън е чудно, раннобудно, страхотна есен, ден засмян.
Харесвам си селце – отбивам. Зърна ли сергийка – спирам. И ето, че пред мен изниква цехче – малко, спретнато комплексче. За жалост никой се не вижда, а исках аз да питам, за магията да поразпитам. Как се случва, що за чудо е това?
Уви, във следващото село може би! Тоз край известен е с това, че майстори са местните лица.
И ето че отново, нещо погледът ми грабва – орехи крайпътни търкалят се по мократа земя. Почудвам се, да спра ли или пък да продължа! Защо пък не? – Хем ще си почина, хем орехчета ще си събера – за на зима, за сладкишче, за разядка и за ей така.
Тихо е, никой не минува, каруца се не вижда, кола се не чува. Уж съм сам, но не! И птичките са тук. И слънцето игриво. И нежният ветрец. И орехите сладки. 
Нов разклон, за ново (старо) село и отново магазинче, но този път с отворени врати. Голям късмет, но и разочарование!
Нищо женицата не знае, продавачка само тя била. Стоварвали й грънците на края и така приключвал й деня. Цената й е важна, печалбица да има, че тежки дни били дошли, но спомни си, и то с усмивка мила за хубвите дни.
Напред, все по-дълбоко и все по-далеч навлизам. Някак неусетно става си, само. Къщурка и след малко втора, селце и пак едно.
Отнякъде изкача баба, със чанта във ръка. В скромният си дом ме тя откара и зеленчуци ми набра. Тиква, ряпа и цвекло, с много ясно потекло. Вкусни, сочни, с миризма, не като ония от града.
Момче на пътя, тръгнало пеша. Подминавам го, не спирам. Не знам защо, но все така, а после врътвам и до него аз стопирам.
Качи се и веднага, разказа подхвана. До Ловеч той отскочил, за няколко почивни дни. Гаджето да види, любов да сътвори. Парите свършил, затуй пеша е, но кой му пука – влюбен е, това е.
Младост, красота, сега е точно време за игра. Какви години само, зная. И аз когато бях хлапак, така вървях да си призная.
Чуден ден, шарен ден, Орешака е пред мен.
Изложба – хиляди керамики. Това е, ще попитам аз! Има ли творци по този край или лъжа ще се окажа всичко май!
И тука нищичко не знаят. Над сто творби си имат те, но за жалост сътворени не от техните ръце. Самодейци някакви ги майсторили, сдружение търговско, бизнес ли, какво? Така минават си години и всеки пита се защо.
Преди време в село имало женица, но и тя приключила с това. Не било изгодно, нямала парица и заминала си за града. Много тъжно, занаята си отива, или пък се той възражда, знам ли аз. Ще се върна другата година и ще видя аз тогаз.
И до манастира ходих, че и до музея, а нагоре, само май Балкана си остана.
И ето че настана време, край на тази авантюра да дадеме. Но отново стопаджия аз съзрях и пак спирачки заковах.
Готин пич. От школо се връща, за планински се гласи. Ти да видиш, изненада, като стара жълта лимонада, но е правда и това, че си нямах никаква идея затова. Браво, чудно и дано, туй момче водач да стане и на планината да пристане.
Малък щанд с керамика видях и отново аз поспрях. Последен опит може би! Звънкам – никой. Влизам – хора няма, грънци бол. Някак странно е обаче, като карамбол. И замислям се токаз, и изпадам във екстаз. Или творчество си тук кипи, или нещо друго се гласи!
Възрастна жена, омацана, с престилка кална, казва ми здравей. Очите радостни са и блестят игриво, но сякаш тъжна е усмивката свенлива. Защо? – я питам аз. Не чака тя и почва в тоя час.
Когато малка е била, дядо й дарил й любовта – глината да мачка, вълшебства да твори. И заради него, продължава тя да се държи. 
С две девойки млади занаята се опитва да спаси. Но дали! Сам творец не можел пещ да си запали. И не една, а три били са нужни за да стане. Пещ на ток, а не като преди! Скъпичко, уви. А творбите им красиви, изрисувани, игриви, нямат равни на света – ей това е любовта.
Две купички и две панички – нямах повечко парички. Една усмивка за кураж и тръгнах си, към следващият аз вираж.
Заблях ли се, какво ли, но класон свирна ми отзад. Младежи местни, дяволити, показаха си те главите и среден пръст размахаха към мен. На косъм бях, но грешката си беше моя, затуй с усмивка го приех и по-внимателен си обещах да бъда, брех.
Отново спрях. Тоз път на група странна да помогна. Две женици и един левент. Бутаха жигулка стара, предала се без никакъв си аргумент. Леле-мале и на къде така? До наше село, казаха ми те. А то, оказа се далечко! Предложих аз едничък да закарам, помощ да потърси, да се не измъчват, 11 километра все пак са това. И надолу ще да е добре, ама виж нагоре – не.
Една от двете лели престраши се и в колата тя качи се. Били овчари те до днеска, на местен големец. Не плащал много, но това е, живот без книга, живот без знание.
Тръгнали са сутринта към близката чешма, вода да си налеят, жигулката да си полеят. Но нямали са те късмет, защото таз старуша предала ги е по-напред. 
Къде да хапна, чудя се сега. Западнало е всичко тука. Чорбица имало е може би преди, но днес си нямам аз сполука.
Едно капанче малко все пак е оцеляло. Пластмасова тарелка и вилица със зъбци три. Домашна лютеничка и кебаче-две, салата с морковче и зеле и остана ми да кажа само – леле.
И май това е краят. Ей тъй, безгрижен се запътвам към дома. Щастлив, усмихнат и мечтаещ. Това е то – животът е красив, а есента прекрасна е сега.