Трябваше да вземем Майната от Пловдив, това поне бе написано в първоначалното разписание, но някъде във времето нещо се обърка – наложи се да бързаме. Бързахме да минем границата, защото се очакваше да бъде натоварено, бързахме за връзката ни в Истанбул, защото турците й бяха променили часът, или пък бързахме, защото просто така сме си свикнали.
Но виж Майната е „друга бира“ и за разлика от нас, така си бе наредила нещата, че трябваше да чака, а не да бърза, което, като се замисля май си е също толкова досадно, но това е друг въпрос. В случаят обаче я признавам за герои – да устоиш час и половина на безбройните бибиткания, подсвирквания и подканвания от преминаващите тираджии и загорели чичковци си е направо за златен медал. Но, това е, животът на магистралата, особено нощем си е предизвикателство, изкушение, емоция и още нещо ……………
А ние през това време си се забавлявахме. Пиехме си джиндър бирата, новото любимо пиво на Парфюмето (трудно откриваема и една идея по-скъпичка, но много интерресна на вкус), разказвахме си стари истории и се превивахме от мях.
За къде пътуваме ли? – за Кападокия – организирана екскурзия, и както може би стана ясно – предвижваме се с автобус. Някой ще каже – „Вие сте луди!?! – И сигурно ще бъде прав, но на нас ни беше готино и весело. 
Е, и малко тегаво особено в края (часовете в автобуса ни дойдоха в повече), но без всичките тези препядствия и трудности, наградата на дали щеше да бъде толкова сладка.
И както при всяко групово пътуване, така и този път, първите няколко часа бяха за опознаване, за маркиране на територии, за нагаждане на енергии, за проучване. Някои явно се знаеха от предни трипчета с агенцията, други бяха приятели от дълги години, а трети тепърва правеха първи крачки в това начинание. Жените май се оказаха по-смели и по-настоятелни, защото бързо се надушиха. Най-ясно се открояваха три девойки, които сякаш бяха приятелки от дълги години, а в същност днес се срещаха за първи път, и които само за няколко часа успяха да се напаснат до толкова, че да пожелаят да прекарат не само дните, но и нощите си заедно, с което донякъде успяха да объркат плановете на нашият водач, но само за първата вечер, защото той се оказа непробиваем и някакси успя да устои техният чар.
Но нека се върна на пътуването, което да си кажа честно поне в първите му часове изобщо не усетих. Дали от очакването, дали от срещата с Ентусиастите или просто заради интереса и любопитството ми към останалите хора в групата, но времето до Истанбул, дори преминаван ето на границата, за която си мислехме, че ще бъде задръстена от автобуси си отлетя, като ей тъй на. В Истамбула имахме време за по едно айранче (яката работа, не като нашите изкуственяци) с геврече, тоалетна и много скоростна смяна на автобуса.
Пътуваме с международен и междуградски транспорт, а не с организиран такъв, което лично според мен си имаше и хубави и лоши страни. Прекачването и търченето с багажите от един перон до друг, въпреки че не беше кой знае колко продължително, все пак си бе тегаво, но пък пътуването не със собствен транспорт осигурява по-бързо и по-стегнато придвижване – няма място за мрънкане, капризи и излишни спирки.
И ако в първият автобус имаше дублиране на местата (фирмата беше пуснала два автобуса по линия, заради големият брой желаещи), миришеше на какво ли не, някои попръцкваха, други похъркваха, а стюардът, опитвайки се да се прави на интересен не спираш да повтаря, докато ни подаваше вода или напитка – „Авантакис, авантакис“, то автобус номер 2 (Истанбул – Анкара) бе поне с две класи отгоре – широко, чисто, с монитор на всяка седалка и с много по-високо качество на обслужването.
И така, след две филмчета (нямо кино – турският хич не ми е в стихията, а субтитрите, ако е имало такива така и не открих) и една лека предобедна дрямка и ето ти на, станало време за хапване. Спряхме в крайпътно ресторантче с изцяло местна кухня. Знаех, че рискувам и че трябва да я карам по-леко, но гладът замъгляваше мислите ми – боб яхния, телешко с падладжан и някаква странна салата – натъпках се доволно. И една биричка щях да наместя някъде, но уви, тук по тия ширини, тази блаженна нам напитка си е направо лукс (алкохолът е акцизен и не се предлага на всякъде).
Вкусът на храната не бе като нашият, имаше нещо различно, някаква странна подправка, до името на която така и не можах да се домогна, но в крайна сметка на кой му дрема, нали бе вкусно. А навън, все едно съм си у нашата България – зелени гори, бели, заснежени върхове, обширни пасища и поля, хълмчета и безброй селца. 
Но за разлика от наше „село“, някак ми се стори по-чисто, по-подредно, без изоставени къщи в селата и дупки по магистралите. Не видях запустяла земя, а точно обратното – всяко кътче се обработваше. На какво ли се дължи това? – На култура, на закони или народът е по-трудолюбив, или пук по-беден, или пък демографският фактор си казва думата, не знам, но се надявах, въпреки краткото време, което щяхме да прекараме в южната ни съседка, все пак да успеем поне частично да се докоснем до същината и да разберем.
Пиша всичко това, защото бях изненадан – представите ми за азиатска Турция, по голямата част от която ни е известна, като Анадола (в превод „изток“ или „изгрев“) бяха съвсем различни. Не съм идвал тук до сега, но съм чувал разкази. И както обикновено и този път истината нямаше нищо общо с приказките, новините и филмите, които достигат до нас. Не си ли там на място, не чуеш ли от местните, не видиш ли със собствените си очи, все едно нищо не знаеш – изкривена работа.
Очакванията ми бяха свързани по скоро с пуст, полупостунен, скалист район, нищета, мръсотия и бедност, но нищо подобно – турците май си живеят доста добре, съдейки по автомобилите, които карат, сградите които строят и пътищата, по които се придвижват.
И тъй, като подхванах темата за Анадола, няма как да не разкажа и няколко от историите, които нашият водач ни сподели докато пътуваме. Истории свързани по скоро с късните часове на денонощието, но истории интересни и забавни (поне за мен).
Манаф – въображението работи, нали? – асоциациите изплуват една след друга, но истината за думата е малко по различна. Та, думичката манаф в 
Турция мили хора = „добър търговец, продавач на зеленчуци, зарзаватчия“ и нищо друго. И да, споменем ли Анадола и фантазията ни се развихря и то не без основание, защото е факт, че по тия ширини хомосекуализмът е силно разпространен. Дали поради бедност или поради лош късмет, но много от младите момчета тук правят първите си стъпки в любовта точно със своите най-добри приятели. Това е и причината не рядко по улиците да се виждат млади мъже хванати за ръце – приятелството между тях е нещо повече, връзките са много силни и остават завинаги.
И още нещо по темата – мъже, не пътувайте на автостоп в Анадола, защото вдигнатият палец на пътя в тази част на света означава само едно – покана за хомосексуален акт. Все някой ще спре, но какво ви очаква след това, не се знае. Пътешественици имайте едно на ум! И докато съм на тази пиперлива тема, няма как да не спомена и следната анадолска шега: „Научно доказано е, че мъж не може да зачене от друг мъж, но тук в Анадола не се отказват, продължават да опитват“.
А може пък всичко да е тръгнало от търговците зарзаватчии!?! Интересна тема за размисъл и забавна. Но манаф не е единствената турската дума, която в България използваме не по предназначение. Миндил например = хартиена кърпичка, бардак = чаша (за безалкохолно или вода, не за алкохол), балък = риба, мангал = метален или керамичен съд, използван за пренасяне и разгаряне на дървени въглища и т.н., да не продължавам – истината е някъде там!
Пътуваме вече часове и точно, когато започна да ни писва и ето ти на пред нас е Анкара – столицата на Турция. Спираме за кратко, колкото да сменим автобуса, но все е нещо. Пихме по едно чайче, поразгледахме, поразтъпчихме се и отново напред – автобус номер 3 (последният надявам се) ни подкара към Кападокия – престоят ни още 6 часа анадолски гледки и край.
А докато пътуваме се замислих, за това което видях до сега и за нещата, които ми направиха най-силно впечатление. Ами, ето и моите размисли:
Турците пушат и то много – жени, мъже, млади, стари, всеки е лапнал цигара. Очаквах да видя жени с бурки, но видях жени с цигари. 
Да, бурки не се виждаха, но една голяма част от туркините са забрадени, а символите на мюсюлманството са навсяка крачка и се набиват силно на очи –минарета, песнопения, молитви, турски знамена, идоли. Всеки квартал в градовете си има джамия, а всяко село си има по три. А като прибавих към това и факта, че мюсюлманското население е много по-младо от християнското (= бум на бебета и по-малка смъртност), си отговорих и на въпроса, защо след 50-тина години се очаква мюсюлманите на Земята да бъдат повече от християните (това показва проучване на изследователския център „Пю“, този път не е моя измишльотина).
Какво друго! Ами грозноватички ми се сториха местните – някак странни – или много слаби и високи, или доста пълни, ниски и набити. 
Дали идва от храната, или пък от климата или земята!?
И не само пушат, но и пият, но не алкохол, а чай – черен, в малки чашки – пие се нон стоп. Топличко си става тук, но вместо да се разхлаждат с бира, южните ни съседи предпочитат с чай да се сгряват. Звучи странно, но е факт. Както са казали руснаците: „Зиме сладолет хапвайте, лете чай пийте“ – така се уравновесява външната с телесната темпаратура и болестите се намаляват до минимум – умници. 
Може би и заради това чаят тук е на почит, а алкохолът ако се консумира, то това става само късно вечер, на прохлада.
Харесва ми – природата, културата, музиката, алъш вериш-а, дори за религията им нямам претенции, но виж езикът им ми се стори много странен – ни арабски, ни романски, ни балкански. Понякога имах чувството, че чувам българска реч, друг път арабска такава, но и в двата случая ми звучеше груб и неприятен. От къде ли се е пръпнал? Персите са май в основата, или пък не!?!
Поредната спирка се оказа много яка – нарекох я спирка „Разхлаждане“. Тук успях да топна крачета (и не само аз) в студената солена вода и да хапна вкусна дондурма – турското сладоледче, в което или се влюбваш или така и не успява да те впечатли. Ръчно правен, със салеп и козе мляко, а майсторите зад тезгяха уникални – с носии и мустаци – блъскат, дърпат, мачкат, точат и се забавляват. Любимци са им малките дечица, но не пропускат и с възрастните да се закачат и пошегуват. На мен дондурмата ми допадна – определено ще го пробвам пак.
Пътуваме сякаш безкрай – вече 22-ри час. Но да си призная, дали заради очакването и тръпката, или пък заради периодичните спирания и прекачвания, но така и не ми се увидя. Интересно ми е – зяпам през прозореца и колкото по на изток отиваме, толкова по любопитно ми става. Променят се сградите, дрехите и животните. Земята стана по камениста, но също толкова обработваема и плодородна , а с нея се променят и хората и нравите и поминакът. Големите градове отстъпиха място на много, но по-малки населени места, появиха се пастири, и ако до преди няколко часа в нивите се виждаха огромни трактори, тук в този район земята се обработва предимно ръчно, парцелите са малки, но поддържани.
И когато всички си помислихме че най-накрая сме пристигнали, отново ни очакваше изненада – ново прекачване, този път в местно микробустче – натъпкахме се като сардели, но пък трае кратко.
И така след 23 часа и четири различни превозни средства най-накрая пристигнахме в „Земята на красивите коне“ (Кападокия в превод от персийски). 
Настанихме се набързо и въпреки, че бяхме изморени, а навън вече беше тъмно излезнахме агенция търсим. Агенция, която да ни уреди полет с балон над Кападокия – една от осноните атракции тук.
Желаещите от групата, които искаха да летят с балон, вече си бяха направили резервация (от България – през нашата агенция) и очакваха своя полет с нетърпение, но виж ние четиримата, дали от тарикатщина или пък защото всеки ни казваше, че на място ще си намерим десетки варианти и то на много по-добри цени, не си бяхме предварително планирали балончетата. Та затова сега излезнахме да си потърсим и спазарим с местните. Да, ама не. Както още преди да потеглим ни бе споделил нашият водач – „Положението с балоните е сериозно. Преди на ден излитаха -200-300 балон, днес те са ограничени до стотина. Преди хората си търсеха варианти тук на място, днес в пакета на туристите влиза и летенето (това се отнася най-вече за азиатците, които не се циганят за цената – те плащат). Преди имаше десетки фирми, които имаха балони, днес фирмите са ограничени – една голяма туристическа агенция е изкупила 60-70-% от тях и 
се е превърнала кажи речи в монополист и сега в общи линии тя определя цената“.
Говореше ни човека, ама кой да го слуша. В първата агенция, в която влезнахме ни се изсмяха – места няма, във втората ни посрещнаха с 240 евро на човек (но ние имахме инфо, че можем да се договорим за 120 евро, за това ние им се изсмяхме), но когато в третата ни обявиха 300 евро за полет, осъзнахме че сме допуснали голяма грешка и ако иска човек да лети е по-добре да си резервира всичко предварително, да си знае дата, а не да търси и договаря на място. Да не говорим, че дори и при предварителна резервация има вероятност да не се лети – не за друго, а заради атмосферните условия. И ако това се случи фирмите, трябва някакси да те вместят в следващите дни. Но нали разбирате, че когато всичко е заето предварително, това е почти невъзможно, а дори и да се отвори някое местенце цената в никакъв случй няма да е по-изгодна от първоначалната, за това си прецакан.
И не знам дали ние бяхме каръците или просто така е трябвало да стане, но за голямо съжаление на тази част от групата, която си 
бе направила предварителна резервация и трябваше да летят на следващата сутрин се оказа, че лошите атмосферни условия са на лице и полет и за тях няма да има. Долу слънце грее, но горе видиш ли си било риск.
Язък за ранното ставане – не знам колко беше 4 часа ли, 5 ли, но определено беше рано. Идеята е да се излети овреме, за да може да се посрещне изгрева във въздуха. Хубаво, интересно, впечатляващо, но за сега си остава само мечта. Но няма да се отчайваме, имаме цяла седмица и все някой ден ще ни се усмихне късмета. Забравяме за балоните, поне до утре сутрин (ще ставаме всяка сутрин, или поне тези от нас, които имат резервации, с надеждата това да е деня), хапнахме набързо и хайде на разходка – нали за това сме дошли. Каньоните ни чакат, те поне няма как да ни избягат.