„На лов за печати“!?!
Не знам защо, но това пътуване си има име. Дойде от някъде, ей тъй спонтанно, но ни даде цел и посока.
След много умуване решихме да поемем на изток – към българското Черноморие. Желанието ни е не само да опознаем една не малка част от нашата родина, но и по възможност да увеличим драстично бройката на печатите в книжката със 100-те национални обекти.
Към момента те са само 16. Гоним числото 25 или с други думи казано борим се за „Бронзова значка“. Зарибяващо, дори и за възрастен чичко, като мен. В случаят обаче аз съм само придружител, човекът, който ще спомогне да се осъществи това начинание, а събирачът е моята малка (в моите очи винаги ще си остане малка, независимо че вече е на 11) племенница.
Няма какво да си го крия – за мен печатите са само предтекст (май и за нея) :). Не че не искам да й покажа, да я науча и разкажа, за миналото, традициите и историята на нашата страна, но много по-важно ми е едно малко момиченце и нейният вуйчо да тръгнат заедно на път. Искам да я опозная, да се смеем и да плачем, да се цупим и усмихваме. Искам да се забавляваме.
Нямаше смисъл да се отлага, а и всички условия за едно подобно пътуване бяха на лице. Лятна ваканция за детето, автомобил предоставен от сестрата, пълен резервоар от родата и не на последно място вуйчо, разполагащ с много свободно време.
Начална точка – Разград – там живее чаровницата. Готови сме. Запасени с каквили не лакомства приготвени от баба и мама, нямаме търпение да „полетим“.
Е да, преди да потеглим ни се наложи да изслушаме задължителните инструкции за безопасност от загрижените родителски тела, но без тях не може. Контрол трябва да има (поне в началото), защото както много често се случва – от едното влиза, и много скоростно през другото излиза. Детска му работа (за моя радост и аз все още се числя към тях) – лудориите са на първо място, а за последствията мислим, ама по-късно. Не, не съм безотговорен, но ги разбирам, а и може ли човек да им се сърди – лято е, ваканция. Пък и всеки знае, че прекаленото мислене, ама никак не се връзва с щуротиите и веселбата.
„Йееееее, се чу изведнъж зад мен – лавандуловите полета са невероятни“!
Бърз поглед в огледалото, резки спирачки и скок в движение, това бяха последващите ни действия.
Шегувам се, разбира се, всичко се случи с една идея по-бавно, но истина бе, че светът отвън ни заплени. Виолетово-сините цветове бяха неземни, а ароматите вълшебни. 
Слънцето се усмихваше весело, а пеперудите (едни от най-изумителните и нежни същества на този свят, според мен) танцуваха около нас. Красота. Велик творец е Природата.
Точно в този момент се надявах да пропуснем самоснимането (по известно нам, като селфи), но уви, в днешно време и особено с жена на път, това си е неизбежно. А след няколко бързи докосвания на дисплея на телефона и ето, че първите снимки до баба и мама бяха изпратени. А, бе кифленска работа.
Първият набелязан от нас обект, въпреки че леко ни отклоняваше от главният път бе Търговище или по скоро древният град-крепост Мисионис в близост до града.
Лесно го открихме. В ляво от пътя в посока Омуртаг, на има-няма 5-6 километра от ситито ни посрещнаха широк паркинг, заведение и будка с инфо за пътеката и старинния град. За съжаление заведението не работеше, паркингът бе пуст, а в будката не се виждаше жива душа.
И въпреки, че всичко това ни подсказваше, че вероятността да вземем печатче от тази забележителност е приблизително равна на нула, решихме да се поразтъпчем и да „хвърлим по едно око“ на руините на Мисионис. Печатите ни са важни, но идеята ни е по скоро да се запознаем и докоснем до нашата история и природа, да походим, да се задъхаме, да огладнеем, да съберем колкото се може повече гледки, да усетим дивото, а защо не и да се загубим (това последно малката не трябва да го разбира).
Началото бе лежерно, но изпълнено с хиляди въпроси от сорта на: Колко време ще вървим? Много ли има да се изкачваме? Какво ще видим горе? Има ли буболечки по пътя?
Е аз от къде да знам. И аз за първи път съм тук. Но видиш ли, като по-голям и уж по-знаещ от мен се очаква да измисля, и то не какъв да е отговор, 
а нещо, което да я заинтригува и стимулира да продължи напред. А бе животът на възрастните хич не е лесен.
В такива моменти, на човек му е нужен и малко късмет. На мен в случаят на помощ ми се притекоха указателните табели, които бяха през 50-тина метра една от друга, и които не само ни водеха, но и ни даваха информация за всеки един от обектите – какъв е, кога е построен, за какво е служил и т.н. 
А те да си кажа честно следваха един след друг – водохранилище, църква, жилищни сгради и цели три базилики. Чудно. Толкова често спирахме, че изобщо не усетихме как се изкачихме на върха. А там, пред нас се откриваха нови руини – складови помещения, каменна порта, кули и дебели крепостни стени.
За крепостта, известна още с името „Крумово кале“ (причината – местно предание свързва крепостта с победата на хан Крум над византийския император Никифор) прочетох някъде, че била посторена от Юстиниан І в края на V век, 
като част от отбранителната система на Византия, след това използвана дълги години от българите и то в своя разцвет, най-вече заради стратегическото си местоположение (в близост до старите български столици Плиска, Велики Преслав и Търновград), а в края на 14 век превзета и опожарена от турците.
Бях решил да се опънем на някоя от слънчевите полянки горе на баира, да си починем и да се порадваме на топлото слънце, но се появи препятствие – шумовете идващи от заобикалящата ни гора, по-високите тревички и насекомите притесняваха моето момиче и я караха да се озърта и ослушва непрекъснато (градско чедо). Затова трябваше да влезна в нова роля – да свирквам, пея, викам и издавам всякакви звуци, само и само да заглуша страничните такива. Но, за съжаление не винаги успявах.
Нямаше смисъл да я измъчвам. Час и половина на чист въздух никак не беше малко. Беше време да се връщаме. „Мартишока“, като чу и „цъфна“. Не знам от къде ми идват тия имена, но я дарявам непрекъсното с всякакви странни и изкилиферчени прякори – Сладкишон, Мартишок, Слънчогледин и още няколко подобни, които сменям постоянно. Хубавото е, че тя не ми се сърди, дори си мисля, че й харесват.
Долу, ни очакваше приятна изненада – заведението вече беше отворено, а момчето зад бара притежаваше така ценният печат (за който да си кажа честно бяхме вече забравили). Номер първи от нашата обиколка и номер 17 в книжката. Вървим по план.
Пийнахме по една студена вода и се метнахме отново в автомобила. Навигаторът (това беше една от главните задачи на моята спътница) ми съобщи следващата спирка – Музеят на мозайките в град Девня. Напрееед.
Малко преди Девня обаче една табела „грабна“ окото ми – „Неолитно селище Нефит Рилски“. Това пък какво е? За пръв път го чувам.
Но нямаше какво толкова да му мисля и на секундата се отклоних от предварително начертаният план. В крайна сметка, нали бяхме тръгнали да опознаваме Родината.
Мястото се оказа идеално. Не за друго, а защото целта на проекта (който тепърва ще се разраства и за който тепърва ще се говори, поне според мен) е да запознае желаещите не с точно определна епоха, 
историческа дата или откъс от нашата история, а да събере всичко, което се знае за поминъка и битието на хората населявали нашите земи – от неолита, през каменно-медната епоха, от нашите прадеди, през траките и прабългарите – едни 7-8 хиляди години грубо казано.
Знаех, че в далечното минали хората са живеели в матриархат (всички са слушали най-възрастната жена в къщата), но не знаех, че:
- са си изграждали къщите на метър под земята – естествен климатик;
- населението по това време е било с височина от по 1,50м. и че черти им са били по-близки до тези, които днес наричаме азиатски – това е можело да се види преди има-няма 6 хил. години преди Христа;
- са почитали богинята Кибела – Майка на боговете и всичко живо на земята. Покровителка на планините, силите на природата, горите и зверовете;
- къщите им са си имали комини (доста напредничево), които обаче не били разположени на покрива (изработен от тръстика и поради тази причина лесно запалим), а на два метра в страни от къщата (дълбаели са тунели, които са отвеждали пушека извън обхвата на тръстиката). Хитро, а!
- вълците са били първите опитомени от хората животни. Или май е станало обратното – не човека е опитомил вълка, а вълка човека (бил е пръв наш учител в лова и намирането на храна);
- солта, украшенията от нефрит, мидите и животински кости са служели като разменни монети с други народи.
- в ония времена една каменна брадва се е изработвала близо година – камъка се обработвал върху други камъни, които са играели ролята на шкурки, а последна шкурка (най-финната) е била човешката ръка. Търкали са до несвяст.
Години след години се стигнало и до обработката на мед. За чието разтопяване се знае, че са нужни някакви си 1200 градуса. Но истината е, че знаем всичко това днес и днес е лесно (със съвременните технологии), а преди хиляди години!? Откриватели са били нашите предци – някакси са достигнали до извода, че оборската тор поддържа най-висок градус, но и тя не е била достатъчна, затова измайсторили духалките, които надували без да спират, докато не се получила нужната температура и така, лека полека започнали да обработват металите.
Ами траките, тези безстрашни войни, които не се страхували дори и в моментите, когато Зевс им се ядосвал и пращал гръмотевици към тях. 
Излизали те смело в тъмнината, нареждали се пред черните буреносни облаци, където според тях се криел Богът, опъвали тетива и изпращали към него дъжд от стрели. Войнствен народ, който също се развивал. Появил се щита и тяхната ромфеята (дълъг меч, който използвали години наред) станала безполезна, не можела да преодолее защитата му. Хиляди загинали, докато не измайсторили махайрата – къс извит меч, с който лесно заобикаляли препятствието и отново се завърнали към победите.
Днес научих нещо интересно и за една от страните на монетите, която остава скрита за нас или по скоро, на която много малко хора обръщат внимание – гуртът (измамният ръб) – назъбената част отстрани на монетата. Какво й е интересното ли?
Ами, навремето монетите не са имали номинал. А това, което е определяло тяхната стойност са били теглото им и съдържанието на ценен метал в тях. 
В това няма нищо лошо, но и тогава, както и днес имало немалко тарикати, хора предпочитащи бързото и без много труд забогатяване. И така, дошъл денят, в който един от тези хитреци достигнал до идеята, че може без да нарушават видимо цялостта на монетите да остърже от краищата им частици, които след това да претопи и използва за създаването на нови монети и така да забогатее без да си дава много зор. Това била пък причината други умници да измислят гуртът.
И ако по- горе споменатите от мен мошенници са играели „на дребно“, то какво да кажем за следващият пример.
Някой яко се е нагушил. Но, стига съм говорил за пари.
Истината е, че непридвиденото ни посещение в „Неолитното селище“ се оказа приятно и интересно. Единственият лош привкус, който остави в мен, бе свързан с това, че който желае да направи снимки тук, трябва да заплати за това и то не малка сума. Не платих. И не знам защо от всичко трябва да се изкарват пари. А и това не са артефакти от миналото, а копия. А да не говорим, че в сайта на селището има галерия, в която са показани не една и две фотографии. От там са и приложените от мен 
Леко дразнещо и ненужно. Но да продължим напред, време бе за Музея на мозайките. За сефте чувахме и за него. Името бе интересно и ни привличаше. Нямахме търпение.
За съжаление, май си бяхме поставили прекалено високи очаквания и може би точно това ни изигра лоша шега, защото музеят, меко казано ни разочарова. Студено, мрачно и безлично място. Бетонът и желязото преобладаваха. За беседа се плащаше, а снимките бяха забранени (моята я смъкнах от сайта на община Девня). Мозайките бяха не повече от 10-тина и то доста избледнели и някак тъжни. Очаквах да са консервирани и поне частично реставрирани, но нищо подобно не видях. Поне дъжд не ги вали. И тъй като фотографиите на брошурите, които служителката на музея ни предложи бяха цветни и весели, нямаше как да не попитам, след като приключихме нашата обиколка, от къде идва този контраст с реалността. И знаете ли, оказа се че преди да ги направят, мозайките били намокрени, за да си покажат цветовете .
Нищо не разбирам от мозайки, но си мисля, че ако искаш да запазиш нещо в автентичния му вид, да го съхраниш с години за поколенията, надали точно това е начина.
Не бях впечатлен, а какво остава за едно 11 годишно дете. Язък за хубавото име. Нямахме търпение да потеглим на път, в търсене на някое ново, по-вълнуващо за нас местенце.
И то не закъсня. Изборът ми да карам не по магистралата, а по стария път се оказа много добро решение. Малко преди Варна, в дясно от нас изскочи нова кафява табела (знак за историческа, природна или туристическа забележителност), на която пишеше „Побитите камъни“. Супер.
В първият момент се позачудих дали изобщо да спра. Часът бе 14, посред лято, слънцето напичаше зверски, а водата ни бе на привършване. 
А и да си кажа честно без да слизаме от автомобила, без да се пържим на горещото слънце и без да даваме пари за вход, само с един поглед през прозореца можехме да видим и да се насладим на една не малка част от разположените от двете страни на пътя скални образувания.
Но не бъдете скрънзи, прежалете няколкото левчета, сложете по една каубойска шапка и се забавлявайте. Превърнете се поне за кратко в Индиана Джоунс – преживяване, за което сигурен съм, всеки един от нас е мечтал.
Така се почувствахме ние, когата тръгнахме по пясъчните дюни и навлязохме дълбоко в каменната гора, 
в търсене на буквите на една забравена азбука, които трябваше да ни отведат до ……………..
Какви символи, какви азбуки ще каже някой?
Това бяха и моите първи мисли, но истината е че момчетата, които поддържат тази пътека са се постарали да направят разходката на всеки престрашил се, с една идея по-интересна и вълнуваща, като са обозначили най-известните от каменните фигури с букви от глаголицата –първата българска азбука. Така от една страна всеки може да се запознае с тези древни символи, а от друга посетителите могат много по-лесно да открият всички фигури. Въпреки че, според мен опътването не е задължително, защото тук всеки може да види каквото си пожелае, стига да има достатъчно голямо въобръжение.
Легендите разказват за Енергийно място, Дъно на океан, Последното обежище на богомилите или Дом на титани, но какво значение има в крайна сметка. За нас бе важно, че се забавлявахме, и че се докоснахме до един вълшебен свят, пълен не само с тайни, но и с живот.
През Варна прелетяхме на бързо. Кратка почивка за по салатка и раздумка със стар приятел, експедитивно отскачане до историческият и археологически музей, който за съжаление не успяхме да разгледаме (огромен е, а времето ни притискаше) и газ към малкото черноморското градче където възнамерявахме да нощуваме.
А равносметката от първият ден на нашето пътуване е три печата + две бонус посещения. Чудно начало.