Време е! Пролетта отново хлопа на вратата, а слънчо с всеки ден се застоява все повече и ни сгрява все по за дълго. Да, в началото на март си е все още хладничко, но ние вече нямаме търпение. Затова си избираме по-топлата България и с верният Фильо отново поемаме на път.
Бяхме чували за гробницата, и не веднъж сме минавали в близост до нея, но всеки път някак я пропускахме. Дали умишлено, дали защото сме бързали, не знам, но днес бяхме твърдо решени да се отбием, да надзърнем и да й кажем „здравей“.
Желание си имахме, няма спор, но виж реалността бе малко по-различна. Намиращата се в близост до едноименното село, Александровска гробница и този път успя да ни финтира и този път не ни допусна до себе си.
Видяхме я, но не и истинската, а нейно копие, в реални уж размери. Консервиран, вакумиран, капсулиран, първообразът така и си остана скрит за нас. Би трябвало да е същото, ама не е !?! Друго си е в „Рошева чука“ (това е името на могилата, в която се намира „гробницата“) надълбоко да навлезеш, през дългият, 15 метров тъмен коридор да преминеш (в копието, той е скъсен на половина с цел по-лесен достъп за туристите), на пръст, а не на пот да замирише и изкуството на древните тракийци в оригинал да зърнеш.
И не само, а и защото в репликата не всичко може да се види!?! Някои детайли, стенописи, както и едно от най-уникалните неща открити в храма (лично според мен), а именно портретът на мъж в профил, както и гръцкият надпис (ΚΟΞΙΜΑСΗС ΧΡΗСТОС) в близост до него, така и си останаха скрити за нас (а може и да са си там, но аз да не съм ги видял).
С какво е толкова впечатляващ надписът ли? Няма да гадая, а ще приема разсъжденията на светилата в тази област, според които, първата дума е лично име от тракийски произход, а втората – прозвище, което означава способен, можещ, умел. 
И ако се доверим на техните тълкувания, преводът би звучал нещо като: „Кодзимасес Майстора“. Или по друг начин казано, зографът, изрисувал Александровската гробница си е направил автопортрет и се е подписал под него. И тъй като гробницата е датирана от IV в.пр.н.е, това автоматически прави рисунката един от най-ранните автопортрети на света открити до сега. И ако това не е любопитно, здраве му кажи!?!
Ето тия, уж дребни, но интересни за мен подробности, нарочно или не, липсваха в „копието“. И ако човек не се поровичка малко или не си плати (беседата струваше 6 лв., ако не се лъжа), може и никога да не разбере за тях.
И да, напълно разбирам, че стенописите са уникални и трябва да бъдат запазени, а това е възможно единствено при контрол над температурата и влажността на въздуха, както и ограничаване достъпа на външни лица. Но не схващам защо, както при Казанлъшката или Свещарската гробници например не се изградят съоръжения, чрез които да се даде възможност на всеки желаещ (срещу заплащане разбира се), дори и за малко да надникне, помирише и почувства това уникално, 25 вековно произведение. А и в крайна сметка, не би ли желал и авторът му точно това – всеки да има достъп, да се наслади и полюбува на тази чудна, негова творба.
Но не, вместо това, ние сме похарчили не малко парички, за да изградим алеи, градинки и няколко бетонни сгради в близост до гробница, в една от които се помещава и така нареченият музеен център на „Тракийското изкуство в Източните Родопи“. Същият този, в средата на който между снимките, витрините и артефактите е разположено „копието“ на Александровската гробница. А най-интересното в случаят е, че паричките за всички тези архитектурни творения дори не са излезли от нашият джоб. А отговорни затова са самураите. Те се явяват дарители и покровители на тези „чудеса“.
И не, не ме разбирайте погрешно! Музеят е страхотен и предоставя уникална възможност на всеки да се запознае и научи много за един от не толкова посещаваните, но пък лично според мен доста интересен регион на България. Но и не само, а и защото в музеят всеки човек може да се докосне и добие малко по-ясна представа за живота, изкуството и обичаите на тракийските племена обитавали тези земи. Същите тия траки, за които знаем толкова малко, въпреки че само на територията на нашата страна са открити близо 60 хиляди тракийски могили. Да, не е грешка – 60 хиляди са, но за съжаление, само около 1000 от тях са проучените. Жалко, нали?
Не доумявам как, но признавам, че сме царе в това да не можем да се възползваме от земните блага, които си имаме. А те хич не са малко. Уникален климат с четири сезона, чудна природа, богато био разнообразие и хилядолетна история. И всичко това събрано на едно единствено място – на територията на нашата България.
Така де, тя самата легенда си го казва: Когато Господ раздавал земя на народите, българинът цял ден бил на нивата, затова и закъснял. И когато отишъл да вземе своя дял разбрал, че Господ вече бил раздал цялата земята. 
Господи, а за мен земя? – попитал нашенецът. Господ се позамислил какво да му даде, и заради това, че българинът бил известен със своята доброта, скромност и трудолюбие, решил да му подари част от своята земя – парченце от рая.
И не е ли така!?! Не е ли нашата страна, като райската земя!?! И нямаме ли си всичко ние!?! – лазурно, синкаво море, чисти, бистри езера, мистични планини, розови, красиви долини, снежнобели върхове, дълбоки, тъмни пещери, гори зелени, почви плодородни, места могъщи, енергийни, места чудати и природни ……………….
И извличаме ли полза от това? Някои предполагам да, но не и цялата страна!
А знаете ли, че нашата малка България е на трето място в Европа (след Гърция и Италия) по брой на открити паметници на културата – регистирали сме над 40 000. Или пък, че България се нарежда сред първите 20 страни в света по културни ресурси със своите 14 обекта, включени в списъка на материалното и нематериално световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
А де!?!
Но, ще спра до тук и при „Репликата“ ще се върна, че и нея много я оплюх. А тя в действителност си ми хареса, не за друго, а защото ако я нямаше, надали бих имал въобръжението да си представя, как изглежда една тракийските гробница отвън. 
А те определено са красиви, облечени с каменни ризи, с дълъг коридор и интересен кошеровидно-камбановиден купол (това го преписах от някъде).
Щях да забравя и японците – те пък най-малко са ми виновни. На тях единствено мога да им благодаря. Без тях всичко това не би било възможно и може би щеше да остане още дълго време скрито от нас.
И накрая стигнах до извода, че причината за моя негативизъм днес, се крие някъде в мен. Истината е, че очакванията ми май бяха доста завишени. Исках да науча нещо ново, да открия нещо неоткрито, да се сблъскам с един древен, по-мистичен свят, да се гмурна, слея и да разбера повече за нашите предци. Но уви, днес трябваше да се задоволя само и единствено с „Копието“, а това винаги разочарова.
И въпреки, че излязох от „Александровската гробница“ с леко клюмнала глава, знаех че нашето сакарско приключение тепърва започва и че ни очакват още много предизвикателства и забавни моменти, още много нови истории и интересни места. Затова нямах търпение да продължим – напред към неизвестното, напред към света на траките.
Истината е, че денят си го бяхме определили за придвижване, но въпреки това предварително си бяхме набелязали няколко цели, като Александровската гробницата, които да разгледаме в движение. И така хем почивчица да си направим, хем нещо ново да научим.
За следващият обект, мога само да кажа, че дори и да искахме трудно бихме го пропуснали. Издигаща се току до пътя, край село Овчарово, със своята над 2 метра височина колоната наподобяваща фалос, нямаше как да не ни грабне окото. Желанието да се докоснем до този твърд „мъжествен атрибут“ бе неустоимо. 
Някои само го погалихме, но други си се застояха и сериозно си се заиграха.
Менхирите – така по научно му се наричат тези огромни камъни (от бретонски, men – камък, hir – дълъг, висок) са широко разпространени в Западна Европа, но епизодично се срещат и по нашите земи. И ако във Франция, Ирландия и Великобритания, местата където те са най-многобройни, затова, как са били изградени и за какво са били използвани се спори и съществуват безброй теории (от извършване на религиозни церемонии и жертвопреношения, през използването им като древен календар, та до теорията за построяването им от гиганти, които са живели преди библейския потоп), то за нашия „Чучул камък“, както е известен сред местното население, се свързва единствено с тракийските племена и то най-вече с култа към плодородието и вечно обновяващата се природа, който е бил широко разпространен сред тях. Симпатяга – да го схрускаш.
Село Българска поляна ни предлагаше друга подобно спирка, или поне това беше инфото, с което Парфюмето се бе сдобил. Но него всички си го знаем – поведе ли ни на някъде, винаги си имаме едно на ум. А когато се загледа в карта, GPS или телефон, значи вече сме се загубили или тотално отклонили от маршрута.
Но пък ние му се кефим. Инат си е, овен – не се отказва. През трънаци, през сокаци, запустяла нива или пък коприва, ограда ще прескочим или пък до вишка ще отскочим и накрая пак на пътя ще излезем.
Та и днес така. Но за да бъда честен ще кажа, че този път не успяхме да се загубим, но и около Българска поляна нищо не отрихме – светилището, което търсихме никакво го нямаше. Незнайно как, но ей тъй на се беше изпарило.
И въпреки това ще бъда позитивен – поразтъпчихме се, глътка въздух взехме, а и в крайна сметка весело си беше – на гърба на Келвина добре си се посмяхме.
Е, днес не ни върви – си помислих тогава, но много скоро бях опроверган. След няма и 2-3 километра, някъде по средата на пътя между селата Българска поляна и Хлябово, съзряхме голяма кафява табела (а те винаги ни привличат), 
на която пишеше: Долмен „Начови Чаири“.
Долмен? – какво пък е това, се запитах на мига. За сефте чувах тази странна дума. Но много скоро, малко след като се изправих пред първият ми долмен (а и след като попрочетох малко повечко за него), мога да споделя, че това са: мегалитни съоръжения, изградени от каменни плочи, образуващи камери, които се свързват предимно с религиозни вярвания и ритуали (а в някои случаи, в тях са се извършвали и погребения) на хора живяли по тези земи преди повече от 30 века – някъде в началото на Желязната епоха.
А имахме късмет, не само защото пред нас се бе изправил този двукамерен красавец, а и защото той се оказа най-най долменът открит в района – най-внушителният, най-запазения, може би най-лесно достъпния, а и единственият, 
в който са намерени не само глинени предмети, но и човешки кости.
Определено ни изненада, впечатли и заинтригува, и може би поради тази причина потърскихме местни герои, които да ни разкажат и опътят, къде можем да видим други подобни древни конструкции.
При първият ни контакт ударихме на камък – двамата мъже, с които се заговорихме, се бяха съсредоточили в работата си и се вълнуваха най вече от това дали ще завали и дали ще успеят да зарежат лозите, и предполагам, поради това някак вяло и отесено да ни отговорят, че си нямат и напредстава, къде да открием подобни „светилища“. Но виж, втората ни среща се оказа класика. Мъжът се престави, като Тодор – голям чаровник, може би зезекът на селото. И като взе думата и не му спря устата – набързо забрави за долмените и започна – вицове, лавчета, немски, руски, прескачаше от тема в тема и не спираше. Я цигарка да поиска, я съвет да ни даде, я да ни скастри. А навън започна да вали. И тъй като вече бяхме на ясно, че наш Тошко няма да ни свърши работа и че за него ние сме поредната му аудитория, пред която да се изяви и покаже всички свои таланти, скокнахме в колата и отпрашихме към следващата ни набелязана цел.
Бяхме прочели за Палеокастро и знаехме, че се намира на близо, но не знаехме точно от къде да заходим, а и дъждът май ни уплаши, затова решихме да пием по кафенце и да се настаним, а после да умуваме на къде да поемем.
В Орешник, селцето в което щяхме да нощуваме и заради което загубих бас (цяла бира, заради едно ударение) ни споделиха следното: 
„Пътеката започва, от там където аз спирам, когато се качвам за вилата“. А де, как да тълкуваме пък това!?!
И след две телефонни обаждания, дамата която попитахме продължаваше да потдържа своята версия и така и не можа да ни даде допълнителна информация. Разбрахме, че поне трябва да излезнем от Тополовград и отново да тръгнем в посока Хлябово, затова решихме да се пробваме сами.
Истината е, че сами на дали щяхме да се оправим , но до там така и не се стигна. На помощ в случая ни се притекоха местните ченгета, които аха да вдигнат палката, но Парфюмето предвидливо сви и спря точно зад тях (интересна тактика между другото). 
А бързо изстреляният въпрос отклони изцяло вниманието им от първоначалният им замисъл.
Единият посочи на ляво, другият на дясно. В случаят и двамата бяха прави (два са заходите към Палеокастро – един по-късичък и друг доста по-обиколен и времеотнемащ), но ние се доверихме на по-старшия и така спестихме ценно време. 
Продължихме в посока Хлябово, каквито бяха инструкциите и след няма и 3-4 завоя и забелязахме нишана, който ни бе дал полицаят – малка къщурка с изрисувано по стените й българското знаме – чудесен ориентир. Спряхме в подножието й и веднага съзряхме табелата, а след 100-на метра се появи и синята маркировка, която бе на всеки 5 метра и ни водеше през цялото време – тръгна от вилната зона, премина покрай огромни каменни масиви, през малкото дървено мостче, нагоре по сръмната, мъхеста пътечка, през гората, та чак до върха. А там – скали ………….. и свобода.
А Палеокастро? – Да, видяхме кръгове дълбоки, скални дискове и странни форми, но кое какво е и защо е, аз така и не разбрах.
Дали това са образования природни или пък крепост стара, светилище тракийско, или нещо друго, много по-потайно!?! – Аз, не знам!
Името дали е гръцко („Παλαιόσ–Палайос“ – стар, древен, някогашен и „καστρο–кастро(н)“ – крепост), или българско такова (Пале идва от глагола Паля, а кастро е една от старобългарските думи за огън – костир)!?! – Също ми убегна!
Но усетих нещо интересно, нещо волно и чудесно – май разбрах, какво е свобода – орел в небето, нежни пролетни цветя, вятър режещ, капчици дъждовни и безкрайна синева.
