А-ли-лу-я. Най-после настъпи времето на отдавна планираната и мечтана разходка до крепостта Моняк и гостуване в село Лисиците. Или ако трябва да парафразирам една българска любима песен, то може да го изпея по следния начин:
„Колко нощи аз не спах,
колко планове чертах,
Да те зърна.
Колко снимки изгледах,
колко мъки изживях,
да те зърна….“
И какво пък толкоз ще каже някой – ей го къде е, на няколко минути път от Кърджали. Е, да де, ама точно се реша да поема към тази толкова желана дестинация и хайде появи се друг план. И то точно защото „хей го къде е Кърджали“, може да се отиде по всяко време и дай да вървим в друга по-недостъпна посока. И все познатото „Е, нищо де следващия път като минем“, а следващия път пак така… и пак така. Затова сега си казах – това е мястото.
Определих го и го заковах – „Майната“ откликна първа, каза че може да доведе и подкрепление от още „майни“, с които се бяхме запознали по-рано при обиколката ни по петричките водопади. Викам си, явно ще се осъществи всяка пловдивска мечта – „майните“ да са повече от онези гадни „столичани“ (макар и с корени от прованса). 
Но споделяйки с друга познайница – СамоДива-та, то и тя реши да ни удостой с присъствие, а след това чула вълшебната думичка „Родопи“ списъка нарасна и с наречената от мен „Църна маца“. Някаква инициатива се прокрадна и от „Русото изкушение“, макар че аз не вярвах да я спечелим за събитието. Е, сбърках – накрая дойде. Но пък „майните“ рязко оредяха – само обичайната заподозряна бе на линия. 😉
И тъй рано в съботата поехме към Кърджали, с едно междинно „кацане“ в Пловдив и на 15-20 километра се развъняхме на приятелите си родом от Кърджали, да ни кажат някоя „‘арна кръчма“, че обяд наближаваше. Е, получихме точни напътствия и ето че вече се бяхме позиционирали на богата трапеза… А, уж на разходка ги бях повел. Но живота ме е научил – с четири жени си е сложно, ама ако са и гладни, обичайната им нервност някакси рязко нараства и става отчетлива и натрапчива. Затуй първо кръчмичката, пък после зора.
Мисля че им бях обещал лека и приятна, ненапрягаща разходчица. Май бях чувал, други така да я определят. Но да си призная – единственото, което знаех бе, че подстъпа към крепостта започва нейде от село Широко поле. Повече не съм задълбавал – много често когато става въпрос за Родопите ми е трудно да обясня на хората, че пътуването там е удоволствие и не се напрягам особено да навлизам в подробности при планирането на трипчетата.
Нахълтах в селото, като „слон в стъкларски магазин“ и макар че толкова обичам да общувам с хората в Родопите, този път преминах транзит карайки направо, подминавайки училището и карайки по улицата, която премина в черен път. Нейде там, при една самотна къща, с нещо както ми се стори, някакво цехче за нещо си, реших, че започва пътеката към крепостта. Що така реших – ами уж имам някакво приложение на телефона дето показва разни тракове и пътеки, та реших, че там виждам пътека за върха. Бях убеден, че има трак за там, ама нямаше – даже и това не бях проверил. 
Паркирахме Филката, там някъде и „бандитките“ се отправиха зад къщата да търсят пътеката. Аз ги последвах няколко минути по-късно. Все пак като представител на „силния“ пол трябваше първо да извадя помадите и да се облея, за да щадя кожата си от слънчевите ласки. А, пък по този начин решавах и друг проблем – ако по пътеките се спотайваше някоя посестрима на момичетата, от ония плъзгащите се, безкраки и леко „съскащи“, то щяха да я прогонят докато се появя аз.
С бодра крачка се отправихме по туй дето ни приличаше на пътека (поради липсата на по-добър ориентир), следвайки по-скоро урвата издълбала се от оттичащата се вода при дъждовно време. Току да се прокраднат някои недоволства, че там пътеки нямало и хоп, то взе че се появи една. И я чудо, взе че съвпадаше с това дето ми показваше на приложението. Поехме по нея, „Църната маца“, като една пъргава пантера се устреми напред, следвана от мен, вече леко задъхващ се (явно яко бях позагубил форма или по-скоро придобил леко закръглена през зимните месеци), зад мен едва-едва се чуваше потракването на щеките на „СамоДива“-та, тъй като превес вземаше „традиционното“ мърморене на „Русото изкушение“.
В един момент чух пред себе си – „Пътеката се разделя –на право или надясно?!“. Вече доста се бях задъхал, тези 20-ет и няколко си градуса ги чувствах, като поне 35-40 и малко връщайки „лентата назад в ретроспекция“, даже си мисля, че не си вдигнах погледа дори, а машинално промълвих – напред. Ами някак логично ми се стори, след като крепостта ни се падаше някъде вляво над нас. Че какво имаше да правим надясно?!
Е, да ама ако все пак бях погледнал, сигурно щях да намеря още тогава някакви издайнически знаци, че всъщност става дума за друго някакво дере по което водата се е стичала и поразчистила малко шубраците, че да заприлича на пътека. Но мислите ми бяха изцяло заети да регулират дишането, та чак след 5 минути, установих, че някакси между тялото ми и земята се е образувал доста остър ъгъл – това даже за такъв невежа по геометрия като мен, бе знак че катерим по доста стръмен наклон. Бе ясно и нещо друго – определено се бяхме отклонили от пътеката. 
Пък после се чудех, защо след време мацката пъплеща пред мен, ми изпрати следната снимка, с обяснението, че като видяла въпросната книга – за мен се сетила. В първия момент си викам – брей явно за хубавец ме има, ама стана ясно, че текста визирала. Туше. 😉
В началото реших да не споделям информацията, че се лутаме из гората, за какво излишно да изнервям обстановката, но все пак спътничките ми са доста интелигентни дами и скоро бяха наясно, че има нещо нередно. Няма как, сърце не ми дава да ги лъжа, тъй че си признах – въобще не бяхме на никаква пътека и такава липсваше и на GPS-a. Ала реших да вкарам оптимизъм в цялата ситуация – уверих ги, че така минаваме напряко и ще стигнем по-бързо…. Някак не го оцениха – оптимизма ми. И някакво напрежение като че ли се прокрадваше, направо си се покачваше като надморската височина. Чувах зад мен как „Русото изкушение“ започва да се газира повече отколкото, порядъчно разклатена бира в туристическа раница и аха да избухне и да излее цялата си пяна (в случая псувни) върху ми… Отпред сладострастното мъркане на „Църна(та) маца“, се долавяше като някакво изморено хриптене, заплашващо да премине в грохот на разярена лъвица, а на няколко пъти усетих уж неволното съприкосновение със щеките на „СамоДива“-та – доста подозрително попадащи все в пищялите ми. 
Мечтата на всеки мъж била да изпоти няколко мацки наведнъж, да ги остави без дъх и запъхтяни…Е, погледнато бях изпълнил всичките тези критерии, ама някакси в мечтите нещата не стоят точно така. 😉 Само „Майната“ спокойно чоплеше слънчоглед най-отзад и приемаше философски нещата – то дето се казва, ако всеки път когато е изпадала в такава ситуация, си го е слагала присърце, досега да се сбръчкала като стар пергамент.
И в този момент звънна телефона ми – бе моя много добра приятелка зарязала кариерата на „гадна адвокатка“ и „мол-дама“ в големия град, за да се отдаде на бизнес кариера в родния си град. Уж и тя трябваше да се присъедини, но се оказа, че трябва да отиде на работа. Не, че я виня – тя също е от хората, които водих веднъж и ужасно дългия преход от 36 км, се превърна в близо 50-ет километров маршрут. Но в случая, си викам, че е „ангел“ – точно на време се обажда.
„Спасителния звън“ – така бих го определил – първо защото имах оправдание да не обръщам внимание на очевадното негодувание надигащо се около мен и все пак да споделя, че вечерта ако не се обадех, то да знае, че може да се предприемат действия по издирването ми или поне части от мен, ако нещата загрубееха. Разбира се, хал-хабер си нямаше къде може да се намираме, въпреки че се оказа, че две седмици по-рано е посещавала това място. Важното бе, че има хора, които уведомих къде съм (горе-долу) и каква е обстановката около мен. 😉 
Факт – напрежението се поуталожи, но може би защото се бяхме добрали току под върха. Оставаше само да преодолеем още едно препятствие – да се изкатерим по скалата и да се промъкнем през избуялите шубраци. Общо взето бяхме като орда от варвари тръгнали да завземат крепостта – всеки намерил от различно място да се промъкне и в един момент се оказа, че между някои от нас имаше сигурно 100-ина метра разстояние.
А горе си заслужаваше определено – от крепост няма много следа, но гледката… О, тя е страхотна. От върха може да се хвърли поглед както към Кърджали, така и в посока язовирната стена. Показателно за това, колко си заслужава бе, че мацките забравиха, че са ми бесни, че се наложи да покорят 120-те метра денивелация почти фронтално и се отдадоха на позиране на фона на язовира, а и щом селфи имаше – значи „бурята“ съвсем ме бе подминала.
Ех, какво удоволствие там на връх Шеста крепост (тъй и не разбрах защо се води така) да поседнем и да се наслаждаваме на прекрасната панорама към селото и язовира, с бира в ръка…. А, да има с кого да си кажеш „Наздраве“ – безценно, както се казваше в една реклама. Яд ме е само, че вдъхновен от гледката, страхотната компания, забравих да отида към другия край, гледащ към Кърджали, при крепостните стени, за да се пробвам подобие на други, да се опитам да хвана язовира по такъв начин, че да се очертае като картата на България. Следващия път… може би 😉
Отделихме доста време на почивка, раздумка и на наслада на биричката, но все пак това бе само първата част от разходката ни. От другата страна на язовира ни очакваше с.Лисиците, което беше част от маршрута. А достъпа до селото щеше да стане по доста примамлив начин – по най-дългия висящ мост в България. Там от върха на крепостта можеше да се насладим на това красиво съоръжение, свързващ двата бряга на язовира, свързващ жителите на селата Широко поле и Лисиците.
Реших, че ще се спуснем директно към моста – не ни се връщаше по обратния път, това предполагаше да направим един полукръг и да позаобиколим, а и макар че мацките вече бяха доволни и щастливи, след порцията позиране и гаврътнато пиво, то нямах желание по обратния път да си спомнят за низките си страсти относно моята скромна особа, де да знаех може онова напрежение, да се беше скрило зад някой храст и само да чакаше да ги види отново.
Та погледнато от върха – шансовете ни да може да слезем фронтално бяха доста обнадеждаващи … с изключение на един участък дето беше подозрително отвесен. Избързах напред, все пак ако ударехме „греда“, да им спестя малко от разкарването (а на себе си упреци ), но всичко бе точно – можеше да се спуснем безпроблемно. Ех, надолу никой не се оплака от наклона и общо взето за нула време се спуснахме. В спускането отново най-бърза бе „Русото изкушение“ – в такива случаи, определено може да се бори с Ивет Лалова за „титлата“ – най-бързата бяла жена.
Малко преди достигането на моста обаче се наложи лееееекинко да позаобиколим – нямаше как , скалата бе изсечена, за да може да преминава влака, а между нас нямаше хора с възможностите на Ива Пранджева (като съм почнал с примерите от леката атлетика).
Но вече бяхме изправени пред моста, а „Църната маца“, бе изправена пред един от страховете си, с който да се пребори, в продължение на 260 метра, да изпита 260 мига дискомфорт, а ние да имаме възможност да се ухилим 260 пъти на нейн гръб и реакции. Лепнал съм й прозвище на котка, ама нейде там по средата на моста зацикли и описанието, което по-скоро й подхождаше бе „запъна се кат‘ магаре на мост“. Ама ако някой си помисли, че след този случай ще й сменя „анималското“ прозвище, ще е в голяма грешка – аз излишни пари за зъболекар нямам.
След като преминахме моста „Русото изкушение“ реши, че няма интерес и се позиционира на сянка на една страхотна ливадка. Кой знае може би искаше да се отдаде на мечти и да се наслаждава на една скала оттатък моста, която стърчеше с форма на „фалос“ (цитирам), заобиколена от младите бичета, хрупащи крехката трева. А, може би просто реши да почати на телефона си с някои други двукраки „млади бичета“
Нас селото ни посрещна, както си е реда в Родопите, с чешма, със сладка студена водичка, а в последствие попаднахме и на седянка в центъра на селото (или там където предполагахме, че се намира). Официалната статистика сочи, че селото има 29 жители, а ние взехме, че направо попаднахме на 1/3 от тях. Седяха хората и си говореха безгрижно. За разлика от други пъти когато съм се впускал да разпитвам местните, то този път …замълчах. Имах чувството, че ще им се натрапвам с въпросите, които сигурно чуват непрестанно, от подобни на нас – то други едва ли има, които да идват там. Оставих ги, те да питам и разпитват – какви сме, откъде сме и т.н.
Е, оказаха се и полезни хорицата – „СамоДива“-та, която през деня беше учудващо тиха, спомена, че наблизо имало някакво тракийско светилище „Чит кая“. „Има, има“ – вкупом потвърдиха. И веднага ни упътиха – качвате се над селото, там под гората вървите, еди къде се отклонявате и т.н. – заобяснява един дядо. Другите обаче викат – по-добре минете покрай язовира, то горе не е минавано отдавна и навсякъде тръни, шубраци, а покрай язовира се минава спокойно.
Мисля, че за деня изчерпах лимита за разходки, които включват в едно – „нагоре, трънаци и шубраци“, затова решихме да изберем спокойното. Извикахме „Русото изкушение“, да се присъедини към нас – стига се бе отдавала на съзерцание на оназ скала. 
А, колко време е до там – питаме ги на изпроводяк, а един дядо вика, за нас пенсионерите 40 минути, за вас младите – 30. И тъй яваш-яваш се понесохме като „народна песен“ покрай водите на язовира. Излезли от селото, десетина минути по-късно гледаме седи една баба и пасе няколко животинки. Поздравяваме и нея и може би защо все още не са възвърнали напълно доверие във водаческите ми качества (нищо че получихме от другаде указания), та я питат колко време има да ходим още до светилището. Изгледа ни косо баба ти, някакси преценяващо и ни заяви – Като ви гледам поне 40 минути. Подминахме я и голям смях настана – бабата, дето одве бе прегърбена, ни предцени, че сме бавни дори за нейните стандарти. Явно наистина се носехме като „народна песен“.
Това ни подейства малко подбуждащо та позасилихме разкрача. Е, с изключение на „Русото изкушение“, на която явно подейства „възбуждащо“, тъй като отново се позиционира под близката сянка, заварвайки я в последствие в компанията на малко биче. 😉
А „Чит кая“ се оказа, току след следващото село Соколско. Освен скални тракийски ниши се оказа, че отгоре им, на равно плато е имало и някогашна тракийска крепост, от която явно идва и названието му – „чит“ – зид, дувар и „кая“ – скала. Реално първата пътеката по която дядото ни изпрати през гората стига до останките на крепостта или по-скоро до поредната панорамна гледка към язовира и града. Не че и отдолу, откъм язовира не може да се качи човек, но лично ние се задоволихме да видим само скалните ниши на скалата без някогашната крепост.
Поехме обратно към моста – на много места ще се срещне информация, че само по него може да се достигне до Лисиците (или с лодка през язовира), но реално това не е съвсем така. Все пак има някакъв доста заобиколен и трудно проходим черен път откъм Момчилград, като свидетелство за това бе и един изоставен автомобил, които видяхме в началото на селото – а той няма как да е преминал през моста, както и няма как да е дошъл през 50-те години на миналия век, преди да бъде построен язовира.
Преминаването отново през моста мина доста по-безнервно за страдащата от височинна фобия наша приятелка, но трябва да почерпи, че и спестих информацията, че това всъщност не е „оригиналния“ мост, а по-съвременно копие. Някогашния мост е имал незавидната съдба през 1992г. да падне, като мълвата гласи, че за нещастие е имало и човешка жертва. Моста по който минавахме е на ново изграден, но макар тук-там да се виждат изгнили дъски, се личи, че се поддържа добре. Нагледно видяхме колко важен е за селото, след като влака от Кърджали бе пристигнал и в селото се прибраха 10-ина човека, кой от работа, кой от пазар…
Вечерта изкарахме на друго любимо мое място – язовир Кърджали. Обичам го това място. Сутрин да си пиеш кафето с тази гледка е безценно просто – затова събудил се веднага излязох да изкарам повече време наслаждавайки се на тази красота, докато моите принцеси се събудеха.
Нямахме планове за този ден – все пак това е един от районите в красивата ни страна, в който може да се намерят какви ли страхотни местенца за посещение. Моето лично предложение бе да отидем до крепостта Вишеград, да хвърлим друг поглед на язовир Студен кладенец, но бързо бях отрязан – още им бяха пресни спомените от вчерашното изкачване на крепости.
От нейде се появи някаква информация за някакъв „крокодил“. Викам си – тези ги е напекло слънцето още рано сутринта, то такива добичета по нашите ширини не се намират. Освен в софийския зоопарк … и по улиците се срещат, ама от онези двукраките. 😉 В случая ставаше въпрос обаче, за някакъв скален феномен, намиращ се в близост до Златоград.
Дадох газ и „дим, дим да ни няма“ да търсим родопски крокодили. Бил „забелязан“ по пътя за Златоград м/у село Добромирци и село Бенковски. Мястото не може да се пропусне – на една скала има голяма табела, че като гледах, дори вечер би трябвало да е осветена. Тази въпросната скала се водила „малкия крокодил“ – явно цяло семейство щяха да се окажат. Същинския обаче се намирал изотзад, тъй че се отправихме натам. А от един храст изникна един човечец – мацките помислиха, че човека се скрил да пикае там. Абе, моля ти се, уж за крокодили тръгнали, ама май мераци за голи мъже са им били в главата. 
И нали съм си приказлив и все си хортувам с месните, казахме си „Добър ден“ и последва едно цунами от истории. Не зная как започнахме с някаква чешма от Златоградско, която давала не вода, а еликсир за махмурлиите – дори да си пил (цитирам) „кило и канче“ – пиеш от нея и „всичко е точно“. Чудя се дали да взема да започна да я бутилирам и предлагам в аптеките, след като е такова „плацебо“ за махмурлук. В последствие се върнахме до Ной и неговия кораб(и), приютил траките, та засядайки там, кораба де, тъй се заселили траките по онез земи. Не разбрах много как кораба бе един, после се оказаха три – един с китайци към Азия и един с индианци към Америка. 
Чух и за немци бягали през тези земи към Гърция, за учители по физическо провеждали часовете си на тези скали, за доктори черпели здраве и енергия по тез места и т.н., и т.н., че да се стигне до прозрението за многото автомобилни катастрофи, които се случват поради правенето на секс и липсата на хигиена (къпане) след това (!?)… Теми толкова много и разнообразни, през които се прескачаше с такова темпо, че ми бе трудно да следвам мисълта на човека.
Мацките се чудеха какво толкова си говорим, но го заведох при тях, че и те да послушат от историите, едно бързо пътешествие из времето да осъществят. И докато дядото разказваше всичките тези истории, същевременно подскачаше напред-назад, късайки билки, треви и съчки от дърветата, за да ни обяснява кое какво е и за какво е полезно и за какви болежки помага. Една енциклопедия си бе направо.
Отведени и до една „привирачка“ през която се провряхме всичките – нищо че не вярваме много в тези неща. Ама както сме неверници, даже завързахме по едно конче на близкото дръвче, като по думите на нашия „екскурзовод“ различните цветове на кончетата, са с различна поличба – за късмет, за любов и т.н. И имаше допълнение, въпросното конче (връв), трябва да е от дреха, която носим. Не се връзваме на такива неща, ама щяхме да си разплетем чорапите, бикини/слипове, всеки дърпаше конци от облеклото си. Само си представям отстрани каква гледка сме били, а кой знае може човека да е бил някакъв зевзек и да ни е гледал сеира. Няма спор – голяма забава ни направи човечеца.
Решихме, че денят ни явно е посветен на скални феномени, образувания – както искайте ги наричайте. Затова отдадохме дължимото и на „скалната гъба“ километър по надолу по пътя, а след отклонение до Кърджали за нова среща с „Адвокатката“ и приятели, гарнирано с вкусен обяд решихме да си припомним за други красиви места в околността.
Цялата тумба от масата се пренесохме и отидохме на „Каменната сватба“, само се чудя сега, дали някои не се объркаха със „сватбата“ и накрая да останаха разочаровани, че става въпрос за каманак някакъв си. 😉 Та ако е имало такива дето са си представяли, че ще има песни, танци, музика, гайди,кавали и зурни – всякаква дандания – объркал се е. Е, дори и да е имало, легендата гласи, че преди години, ама бая години, наистина е имало сватба на младеж от с.Зимзелен (кацнало отгоре), били се събрали веселяци-сватбари, ама духнал ветрец, вдигнал булото на булката и … официално се казва, че бащата на младоженеца получил „нечестиви мисли“ към невястата, а реалната явно, е че по въпросните мисли, може да е сниман някой от онези късните филми, дето ги дават по специализираните канали и по-точно от онези дето и по-разкрепостените биха се изчервили. 
Че иначе, защо природата толкова ще се разгневи, че да вкамените всички вкупом и само младоженеца да остави… Ама хайванина – явно много влюбен бил, не можел да прежали любимата, та самоволно пожелал и той да се вкамени до нея. Даже разправят, че под него се образувала локва (явно като вали), от сълзите му. Ей таказ се получили тези причудливи бели камъни. Но един човек от групата ни „сватба и сватбари“ не виждаше – фалоси и се привиждаха, ама няма да издавам коя бе. 😉
Взехме си довиждане с моята скъпа френдка и групата ни пое към последния „фал…“, опала…феномен исках да напиша. :)„Скалните гъби“ край с.Бели пласт, за 4/5 от нас щеше да е любопитно дали са същите като в спомените ни или ерозията им е придала по-различни форми, а „СамоДива“-та пък щеше за сефте да се запознае с тях.
За тях казват, че като ги погледне човек, може да ги види в различни оттенъци розов, зеленикав или бял. Аз лично от два погледа, все бели ги фокусирах, ама може би трябваше да питам и мацките, те в какъв оттенък биха ги оприличили, че знаете колко се различават мъжете и жените при класифициране на цветовете. И за тях легендата, носи трагичен привкус от времената на Османската империя, когато четири сестри, дъщери на местен селянин, били пленени от османлиите и при опит да избягат, се запознали с отмъстителния и зъл нрав на поробителите и същевременно изпитали колко са остри ятаганите им – главите им били отсечени и от тях изникнали каменните гъби.
Друга местна „легенда“ пък гласи, че скалата от която са направени (и която е в околността) има свойства да пречиства водата, да я подмладява – тоест действа като пластичен хирург. Може би затова, а и присетили се, че имат снимка от преди години на това място „Русото изкушение“ и „Църната маца“, решиха да се снимат по същия начин, за да видят дали има разлика… Ами имаше – сега изглеждаха по-хубави и съблазнителни. 😉 Явно е достатъчно само да се докоснете до тях – гъбите де.
И тъй с това се изчерпа поредното ни пътешествия в района…И зная, че няма да е последно…Любовта към тази красота там си остава и имам желание да се върна още преди да съм си тръгнал от там…