Настана отново онова време, в което предстоеше да се посветим на едно наше любимо занимание – годишната ни обиколка на кътче от неповторимите Родопи. Вече за шеста поредна година. А, групата ни беше ясна още преди приключването на предходната – ветераните аз, „Майната“, „Старшия“ и „Покахонтас“, сякаш се разбира се от самосебе си, но се оказа, че и „Църна маца“ също е голяма любителка на „планината с душа“. Признавам, че за нея имах съвсем малки съмнения, че една година след заканата си, може да има други намерения, но не веднъж през това време, показваше че е „стабиУна“. 😉
Леко си узурпирах правото да направя маршрута … ама пък и никой не направи усилие, да изземе тази ми роля. И откъде тръгнах с идеите и къде се озовах… И ако някой си мисли, че ми е било трудно, защото не са останали места, които не сме посещавали, много греши. Ужасно трудно ми бе, защото въпреки толкова много обиколки, все още има толкова места, където искам да отидем. Но леко-полека не само маршрута се избистри, но дори се роди и мото на тазгодишната ни обиколка – „крепости и неповторими места за нощувка“.
И ето, че дойде въпросната неделя в която обиколката ни започваше, но още в самото начало научихме нещо – не е важно само да знаеш разписанието на автобусите, но и за коя спирка се отнася то, както и че математика ни куца доста, в моменти кога сме на прага на някое пътешествие. 
Или с по-прости думи, старта се отложи с известно време поради дребно разминаване в часа и спирката на която да се чакаме. 😉
Това недоразумение обаче не повлия на настроението ни, ами напротив, дори стана обект за смях и закачки по пътя и след като направихме „задължителната“ спирка в Пловдив за „Майната“, продължихме към много любим за мен край – Кърджали. Признавам си пристрастен съм към този край – достатъчно ми е всичките природни красоти около този град, за да ми стане „топ“, но пък имайки предвид, че едни от най-готини хора, които познавам са именно от там, та няма как да не ми е присърце.
Та стана въпрос, че мото на пътуването ни бе „крепости и …“ и минавайки п/з Хасковските минерални бани, насреща ми една табела – „крепост Свети Дух“. Брей, гордея се, че уж добре си организирам маршрутите, а ето ти изненада – тази крепост хем ни бе пътьом, хем нещо я бях пропуснал. Трябваше да реша на момента да свърна ли към нея и да я добавя в плана или … Ами предпочетох „или“-то – продължихме напред и мислейки се, че този пропуск ще е чудесна възможност за следваща опознавателна обиколка на този район. 😉
Ако се върнем към плана ни, то първата ни цел бе крепостта над село Вишеград. Последвах съвета на друг любител пътешественик да не минавам през един от крайните квартали на Кърджали, а леко да заобиколя покрай близкото село Глухар, както и последвах друг съвет да оставим „Филката“ на входа на селото. Защо – заради населението, което е с преобладаващ ромски етнически статус и заради лек намек за евентуално по-сложното придвижване сред тях. 
Това последното са си направо глупости – хората бяха много любезни – една баба ни упъти, една от по „пикливите“ ни ентусиастки, пък нахълта в селския магазин и след като попита за тоалетната, хората я упътиха в къщата си, а единствената суматоха, която настана бе когато „Старшия“ реши да подхвърли на няколко момчета с велосипеди да си направят състезание, кой ще стигне пръв до крепостта.
А, тя крепостта си е на има-няма стотина метра и малко отгоре след последната къща в селото. Крепостта сред местните, май е по-известна като Хисар Юстю /Горна крепост/, което не би ме учудило, след като гледах някакво филмче, относно тази забележителност и човека, който се представи като „кмет“ трудно говореше на български – език, които доколкото съм запознат все още си е официален в държавната администрация и човек заемащ подобен пост е леко казано странно да срича така.
А, пък по-трагично ще е ако, това е човека, които е избран, щото се справя най-добре с този „ужасен“ език използван в администрацията. Но отклонявам се от темата…
Вишеград, както е официалното название на крепостта /дало и името на селото в близост/ има славянски произход и означава – висок град, което име е срещано и по други земи населявани от славяни. Ами, че то едва ли някой очаква нещо различно от някоя „крепост“ де. Предполага се, че е построена около IVв. , но както при други нейни посестрими, с течение на годините запада, като в последствие е съживена за нов живот, а за последно е изпълнявала функции на „фортификационно“ съоръжение до към XIV в.
Ясно е защо е било избрано това място за изграждане на крепостта – едва ли е било заради страхотната гледка откриваща се към горната част на язовир Студен кладенец, които е построен едва през XX век . Макар че и някога преди язовира сигурно пак е имало красива гледка, виждало се е сливането на двете големи реки, току под крепостта – Арда и Върбица, които са спомагали не толкоз за естетическия вкус на обитателите й, а за по-голяма защита от евентуални нападения.
Насреща ни пък се виждаше друга крепост – Моняк, която преди време бяхме посещавали с „Майната“ и „Църна маца“, като на последната в очите сякаш виждах един неизказан упрек относно онази ни разходка… А и незададения въпрос – „Е, тогава не можеше ли да ни заведеш по отъпкан и лесен път, а трябваше да минаваме през драките и шубраците право нагоре към скалите?“.
И преди ръцете й да образуват буквата „Ф“ на кръста й и тихата ярост да премине в шумен скандал, реших да съм „миротворец“ и с комплимент към нея и „Покахонтас“, колко са ми“ ‘убави – засмени“ им предложих да ми позират на фона на язовира и Моняк. И тъй като женската суета е по-силна и за снимката трябва да са усмихнати и благи, някакси момента за скандаУ се изпари. 😉
Трябва да спомена, че някои историци изказват мнение, че крепостта е била феодален замък и представлявала резиденция на управителя на околните земи. Даже има теории, че след като наш цар Калоян бързо приключил управлението на първия Латински император Балдуин I, именно във Вишеград (или Моняк) е мястото, където набързо е провъзгласен брат му Анри като втория император на младата империя. Ама доказателства за това май не са открити и по-скоро си остава една легенда даваща допълнителна мистерия на крепостта.
Нашата банда нямаше бърза работа, тъй че можеше да се насладим на красивия пейзаж, който водите на р.Арда опасваха около нас и към Кърджали и към едва забелязващия се мост свързващ Моняк и Лисиците. И друг път съм казвал – природата и човешката ръка са направили страхотна картина вплитайки в едно родопския пейзаж с хидроинженерните познания (демек язовирите).
В последствие се отправихме към Кърджали и едноименния язовир, където по план, имахме да се запознаем с още една крепост провиснала над приказен пейзаж. И тъй като стане ли въпрос за Родопите, то смеем да твърдим, че не сме масовите туристи, та не е изненада, че от Енчец не поехме по традиционната дестинация към Главатарци, а се насочихме към наше любимо село – Дъждовница, а след това и Пъдарци, малко след което се намираше и първото ни приказно местенце за нощуване – точно при вливането на р.Боровица в началото на язовира.
А крепостта трябваше да се спотайва на отсрещния бряг на реката. Когато се обаждах по рано, за да проверя дали има места за нощувката ни, попитах дали може да преминем през реката пеш, като тогава долових че развеселих отсрещната страна, макар и диалога ни да се провеждаше по телефона. Жената насреща ми спомена, че може да ни извозят с лодка или да си наемем водни колела дотам, ама да прекосим реката пеш…трудна работа. Правя едно уточнение – при предходното си ходене в района, до пещера Утробата, р.Боровица бе почти напълно пресъхнала, а нивото на язовира бе доста поспаднало и тогава наистина човек стига да има желание можеше да прескочи до другия бряг без проблеми. Е, да ама явно тогава сме били уцелили освен сушава година, то и ремонт на язовира намиращ се по-нагоре по реката, та затова е имало такава възможност, но иначе ако не притежаваш способностите на Христос да вървиш по водата, не „ста‘а брат“.
Явно щяхме да се прехвърляме през водата с водни колела – офертата за лодка бе доста солена, а и нямаше особено желание някой да ни хвърли до там. А и ние не бързахме да тръгваме – бяхме го ударили на „айляк“, а и чакахме подкрепление за „превземането“ на втората ни за деня крепост. И какво по-добро подкрепление от „Морския“, след като щяхме да щурмуваме „калето“ по вода. 😉 Същия бе отскочил до събора в Гела и реши да направи един обходен маршрут и да се присъедини към нас, та макар и за няколко часа. Но да не се оправдавам само с него, тъй като реално аз бях този заради който тръгването ни към крепостта се позабави, понеже реших да се отдам за момент и на друга моя страст – волейбола и да проследя финала на талантливите ни младежи по телевизията, като останалите нямаха против да ме зачакат, след като аз пък „жертвах“ гледането на мача на живо в залата, само за да не отлагаме пътуването си.
Вече наближаваше вечерта, когато все пак се организирахме, метнахме по една спасителна жилетка на гърба си и яхнахме две водни колела, като за по-интересно „Старшия“ реши да вкара състезателен дух и да се впуснем в импровизирана „регата“ м/у двата бряга… Спечели „лодката“ на „Морския“ и „Покахонтас“ … най-естественото нещо да спечели отбора, който в „екипажа“ си има човек назован „Морския“, ще кажте, ама както стана ясно по-късно, нямаше нещо по-естествено нашия отбор да загуби, след като „Старшия“ се оказа двоен агент и саботираше нашите действия – скочи на лодката, избута „Църна маца“ от задвижващите педали, защото уж притежава повече „конски“ сили и поемайки „руля“ вместо да го насочи право напред след другото колело, което вече набираше преднина заради маневрите му, взехме че описахме странна траектория, завивайки на 360 градуса… Е, трудно можеше да настигнем опонентите си, след тази маневра.
Изтеглихме „лодките“ по-навътре на сушата – да не вземе да станеше някой сакатлък и да отплават колелата ни навътре в язовира. Че ей тогава щеше да стане голям смях и голям срам да ядем. Впуснахме се набързо по ясната пътека водеща нагоре през дърветата, като бързо се озовахме на платото над язовира, но тъкмо видях някакви руини из шубраците и някой се провикна, че маркировката води нагоре, тъй че там някъде трябва да търсим крепостта.
И съответно всички като „стадо овце“ тръгнахме да следваме знаците, които продължаващи нагоре по баира в гората. Стана ми странно, защото от предварителната „подготовка“ бях сигурен, че би трябвало останките на „Патмос“, да са именно където видях руините на някогашните ни основи, ама и аз хукнах по баира и бързо и безропотно се влях в „стадото“ ни. 😉 Ама, то може би си идва от зодията ми. 😉
И тъй като вече слънцето бе тръгнало да се скрива от хоризонта ударихме един сериозен бяг по склона и трябваше да мине известно време, докато по-усърдно възроптая, че има нещо гнило … ама не в Дания, а по родопските баири. ☺ И най-елементарното – направихме справка в страницата на хотелчето ни и се оказа, че маркировката по която подтичвахме ще ни отведе … до Черни връх!! Няма грешка , не съм изветрял и продължавам да разказвам за Родопите – просто това е съименник на витошкия първенец. Е, ако бяхме тръгнали по навреме, сигурно щяхме да го приемем като бонус, ама описанието на маршрута ни уведомяваше, че дотам и обратно ни трябват 4 часа. Е, ние имахме 5 минути и то … до мръкване, тъй че решихме да се върнем…
Ами тъй де … не знам до колко успешно може да броим „Патмос“, като крепост на който сме били, щото реално не можахме да видим най-запазените й останки. Ама аз за себе си я „чеквам“ – все пак видях някакви руини от нея, а и то целта ми по-скоро бе да видим поредната страхотна гледка към язовирите по поречието на Арда. Някъде бях прочел, че „патмос“ от тракийски означава „скала сред реките“, което доста точно описва крепостта, под която се вливат реките Арда и Боровица. Възникнала е като стражева крепост нейде между IX-X век, охраняваща някогашния път Филипопол – Адрианопол (или на разбираем език Пловдив – Одрин) – изпълнявайки тези си функции къде по-активно, къде не, някъде до XIV век. А, това че имахме какво още да видим там, нали си знаете, приемаме го като възможност за връщане отново …
И като стана дума за „връщане“, то „плаването“ ни назад също беше съпроводено със състезателни емоции. „Старшия“ отново предложи състезание до отсрещния бряг, но вече явно си пролича за кой отбор играе той – метната се на лодката на „Морския“ и „Покахонтас“, като тегли шут на нашата, което отново ни завъртя и им позволи пак да ни дръпнат. Но още по-мръсния му номер бе след като вложихме всичко от себе си и ги настигнахме и „плавахме борд до борд“, отново да ни тегли един шут, но това по-скоро бе ритник не толкова върху лодката ни, а върху последните ни сили, надежди и амбиции да спечелим. 
И това моля ви се е човек присвоил си названието и длъжността „Старши“ – който трябва да е пример, сплотяваш, обединяваш, а то … кръвожаден дзвер 😉
Следващия ден, на закуска се разделихме с „Морския“ – момъка все пак не е хаймана като нас и си има къде-къде по-важни приоритети и изисквания от живота, че да си позволи разточително шляене по родопските чукари, докато пък ние поехме към следващата крепост от плана ни. И макар да се намира доста близо до Патмос, дето се казва, няколко завоя по-нагоре по течението на р.Арда, то щеше да ни отнеме време докато стигнем до нея. Подходът бе от отсрещната страна на река, а за да стигнем до там ни трябваше около 2 часа шофиране. Но пък от друга страна това ни позволяваше отново да преминем през Кърджали и да мога да се видя, та дори и за малко, с една от най-готините ми приятелки, която не бях виждал дълго време и за която ужасно се бях разтъжил. Хубаво начало на деня, да видиш толкова скъп човек.
След час-час и половина раздумки се насочихме към с.Башево, като GPS-a ме прекара по много живописно пътче, между селца които дори и за нас бяха пълна изненада и не бяхме чували, като Хромица и Левци. Е, „Филката“ бая опираше и стържеше жално, докато минавахме през тесния път, като на моменти се молех само да не се пресрещнем с някой друг автомобил, че имаше места на който ми бе чудно, как бихме се разминали. Всъщност асфалта не е толкова зле, но 5-ма в колата с багажите, явно бяхме натежали, а допълнителен душевен дискомфорт ми създаваше някаква кора, която бе провиснала под двигателя. Това споделям, за да не остане впечатление, че съм се движел през някакъв лунен пейзаж. А някъде до пътя намерихме и едно малко водопадче, което си бе бонус.
Трябва да уточня, че движението ни по пътищата вече бе доста странно и сигурно изненадваме доста хора, спирайки изведнъж до някоя табела на някое населено място и току някой изхвърча от колата за селфи или позира на табелата с името. Най-вече това са „Старшия“ и „Покахонтас“, които вече си имат нова мания – да се снимат на указателната табела на всеки град и село, чието име започва с първата буквата от названието дадено им от родителите. А, то това започна от една игра, като всъщност на мен ми се падна това предизвикатество, ама за разлика от мен, те го приеха доста насериозно, превантивно ако и на тях им се падне вбъдеще подобна задача за изпълнение. Като се пресметне, че на тези двамата ентусиасти общо им се пада да посетят около една хилядарка населени места по избрания критерии, може да си представите, колко често се „налага“ да се спира и колко ошашавен народ сме оставили подире си, гледайки някакви кукувци да изкачат от някакъв автомобил и да се чекнат пред разни табели.
Достигнахме все пак до с. Долно Прахово и хоп изненадка, разкри се доста широко място, явно бе мегдана, но по-важното имаше магазин. Тоест щяхме да се запасим с кехлибарен еликсир при щурмуването на поредната крепост, грешка която бяхме допуснали с предходните две да сме неподготвени и „невъоръжени“, но сега нямахме намерение да я потретваме (грешката де). 😉 И след като заредихме в раничките по едно пиво и дадохме тържествено обещание, че ще върнем амбалажа (демек стъклените бутилки), се насочихме към разклона на последното село, до което може да се достигне с кола и откъдето започва традиционния поход – с. Башево.
А там на мегдана ни две посрещнаха две крави – едната застанала на спирката, другата до кметството. Викам си, едната ще да е главната – „кметицата“ на стадото, а другата може нещо да бе прегрешила я на бика се е офлянквала, я не е покривала нормата за млеконадой и са я пратили да хваща автобуса за друго село (стадо). И докато се правех остроумен сам на себе си, се появи един човечец и ми вика „Абе, младеж, може ли да не паркираш баш пред входа на магазина…“ От целия мегдан дето можеха да се съберат сигурно 20-30 автомобила, бях успял да спра баш на най-неподходящото място. Талант.
Ама явно толкова се засрамих, че въобще не се усетих, че не съм си сложил подходящи обувки, та трябваше да тичам назад, да се преобувам и както се бъзиках, че „башевската Милка“ чака автобуса –автобус наистина взе, че дойде. 😉 Така имахме възможност да си поговорим с представител на местните, който дори ни съпроводи до начало на пътеката. Научихме, че официалната статистика за жителите на селото е преувеличена и цифрата около 200 човека, не отговаря на представите на човека за жители на селото. Явно една немалка част от тези 200-ина башевци, са само списъчно в селото, а иначе са се пръснали по света.
А, пък иначе селото си е било доста населено – в края на 60-те години, когато се отделя от съседното Горно Прахово, по сокаците му са подскачали около 700 млади и стари, мъже и жени. Ама направо си е ставало задръстване като излязат тези хора по улиците, а пък като са се стичали на мегдана направо манифестация се е получавала.
Стигнахме до една чешма и човека каза, че трябва да поемем по спускащата се пътека, покрай къщата, точно при „чатала“, които се образуваше от разклоняващата се „улица“. Баш през копривите, които бяха завзели пътечката. Ама то нали казват, че жегването от копривата, подобрявало кръвообръщението, а в онзи юлски жарък ден, определено имахме нужда нещо да ни пробуди. Ама, едва ли пък някой от нас си е пожелавал точно по този начин да „живнем“. А ставайки дума за копривата се сещам за дилемата на един любим радиоводещ, който веднъж задаваше въпроса – „Ако приятелката ми е веганка, но ни се приискат разни забавления и ролеви игри, в които да я напляскам по д-то с кожен камшик – може ли да го направя или трябва да използвам коприва?!?“ Май трябва да попитам нашата „вегетарианка“ в групата какво мисли по този въпрос, ама да не я издавам коя е… 😉
Преминавайки п/з парливите растения, хич не мислех по въпроса, който поставих по-горе, а бях леко, даже клонях към средна степен на разочарование. А, сега де – разочарование, туй пък откъде – хем съм в любимите Родопи, в красиво село, с готина банда, все неща дето ми се нравят и то доста и изведнъж за некакво разочарование бръщолевя?! Но да обясня – споменах, че идеята на таз годишната обиколка бе да е лежерна, ама да си кажа, то и организацията ми беше доста лежерна – бях набелязал местата, ама само отгоре-отгоре бях погледнал как да достигнем до тях, без подробности.
И за този маршрут някъде мимоходом бях прочел, че за да се достигне до крепостта имало рязко спускане… Не ги харесвам тези маршрути дето връщането е тегаво по нанагорнището, ама все си викам нещо са се объркали тези хора – ние на крепост сме тръгнали все пак, а то невърви „калето“ да е някъде в ниското, нали така? Те са си горе на някой чукар – зора щеше да е на отиване. Е, да ама не – определено си се спускахме и то доста осезаемо… 
И разочарованието ми бе свързано с мислите за връщането ни и за зора дето явно щях да видя пъшкайки и охкайки в жегата. Споменах мисля, че беше доста жарък ден.
И за доказателство, че наистина не съм задълбавал много-много в организационните въпроси, бе това, че изпуснахме пътеката и се озовахме на възвишението падащо се вдясно от пътеката (или поне от там където я изтървахме 😉 )
Няма лошо – гледката си я биваше – запознахме се с нови меандри по любимата ми българска река Арда. А на едно от възвишенията, заобикаляно от реката се виждаха и останки от каменни стени – явно бяхме открили и къде трябва да отидем, само оставаше да намерим откъде да стигнем до там. Е, както обикновено ги решаваме тези неща с подобни ситуации, в които сме се оказали извън отъпкания маршрут – действаме директно към целта.
В конкретния случай рязко надолу през шубраците и дърветата. Просто не ми се мислеше, ако това трябва да е и пътя ни на връщане, ама се утешавах, че все ще открием някоя по нормална пътека…
Е, хубаво е надеждите да се оправдават. Достигнахме до ясно различима пътека, която предположихме, че ще ни отведе към подстъпите на крепостта и тя (пътечката) не ни подведе и ни поведе през горичката, по хребета свързващ нашия „бряг“ с крепостта. И току-под самите крепостни стени пак пътеката „рязко“ ни избяга и пак се наложи да си търсим пряк маршрут през шубрака. Къде ги намираме тези „палави, закачливи и криещи“ пътеки не мога да си обясня. 😉
Но пък явно уцелихме „централния“ вход на „твърдината“ и въпреки, че тук-таме бяхме одрани от драките, дето се вика макар и леко „очукани“, все пак навлязохме в „Кривус“ през парадния вход. И сега се усещам, че съм изписал една камара думи, ама така и не съм споменал до този момент към коя крепост се бяхме упътили. Ама то това за по-голям съспенс, да се чудят читателите до последно за какво обяснява автора на тези писания. Ей, ама колко търсих да разбера що са нарекли именно „Кривус“ крепостта, откъде е дошло това име, ама нейсе. 
Нищо не открих. Предполага се, че е построена около X век, била използвана като отбранително съоръжение (поредното по поречието на р.Арда) и май общо взето това е широко известната информация. Даже не съм сигурен дали има единодушно мнение относно това, докога е изпълнявала „ролята“ си и е служела на различните си „господари“…Ама имайки предвид, че околните са престанали да функционират около XIV век, може да се предположи, че и с тази „твърдина“ не е било по-различно положението.
Докато търсех за произхода на името, попаднах на нещо … имало легенда свързана с крепостта, че там били затваряни жени … и дотам. Е, бива ли такива неща, хвърляш едно такова заглавие и толкоз… и после иди се чуди, ама какви са тези жени, кой ги е затварял там, защо ги е затварял и ако си някой с по-мръснишко подсъзнание какви филми може да си създадеш … от ония дето се обозначават с червена точка и цифрата „18“ в нея. 
И ако следваме тази линия, то тези въпросните жени, може и да не са били от онези целомъдрените за които има толкова много легенди, не само в Родопите, ами по цялата страна… Защо това предположение ли … ами не чух да се разправят легенди за скочила от скалата девойка (и), за да спаси честта си, а то си е височко до нивото на реката. 😉
Предполага се, че се бяхме настанили в западната част на цялата крепостна система, най-добре запазената, по която бе видно че е имало и възстановителни дейности, макар че също така бе очевадно, че към момента не се полагат някакви особени грижи за нея. Растителността е бая избуяла и скриваща част от чара на руините, а то бе видно и от слабата маркировка, че не е приоритетна туристическа дестинация. Ама пък идеална за таквиз като нас, дето пък искат да избягат от тълпите, а там бяхме намерили нашето място – друг турист не видяхме нито на отиване, нито на връщане. 
Въобще можеше да си изпием бирицата на спокойствие без някой да ни обезпокои. Но пък „Райчо“ (=слънце) беше пуснал горещите си лъчи право върху крепостта, че бяхме принудени да се оттеглим в гората, за да може да се насладим на последната хладина на бирата си, ако не искахме същата да заври в ръцете ни. А, отпуснали се под прохладата на дърветата, наслаждавайки се на всяка една глътка, изведнъж … до нас се чуха стъпки. Но пък нямаше никого на пътеката, а стъпките се чуваха сякаш досами нас. Дали пък не бяха стъпките на духовете на онези „девойки“, чиято чест бях поставил под съмнение и сега идваха към нас за … обяснение на „намеците ми“ по техен адрес;)
Заглеждайки се в шумата обаче, бързо установихме причинителя на този шум – една костенурка бавно пъплеше из шубрака тръгнала по пътя си, където и да е. И ако преди време в разказите си ви бяхме запознали с една друга костенурка-спринтьор, то тази бе от съвсем друго тесто – голяма срамежливка, зарови се в шумата, скри се в черупката и не беше особено охотлива да ни позира. 
Но всъщност това бе и единствената ни среща с представители на местната фауна. Предупреждаваха ни да внимаваме за змии, но такива нямаше, или по-скоро бяха усетили, че и ние бяхме със своите „студенокръвни“ спътнички – три на брой и се бяха изпокрили в дупките си. 😉
Връщането по утъпканата пътека, макар и да се изкачвахме, в сравнение със спускането през шубраците, бе далеч по-лесно. И стана дори по-бързо, а горе на селския мегдан за награда в тази жега си подарихме и по един сладолед (а някои и по два) от отворилия магазин. 
Други пък спечелиха един допълнителен сладолед от промоционалната им игра, която се оказа доста сложна за разбиране от „Старшия“. Собственика на магазина сигурно се чудеше, той ли е на 70+ години или „младежа“ срещу му, докато за пореден път обясняваше правилата на играта и как може да се сдобиеш с бонус „айс крийм“ Но това „несхващане“, ще го отнесем на жегата и евентуално временно слънчасване. 😉
А до края на деня си успяхме да се насладим на страхотните панорами които ни се разкриваха по пътя Горно Прахово – Млечино – Правдолюб , отбихме се да покажем „Орловите скали“ край Ардино на част от ентусиастите и дори срещата ни със строгите арденски полицаи и факта, че трябва да се изръся за стари неплатени и нови глоби, не бе в състояние да развали настроението ми – все пак отново щяхме да отпочинем вечерта на място, от което имаше страхотна гледка към Ардино и заобикалящия го пейзаж.
