Ден втори от нашето мианмарско приключение започна с разходка, с лодка, до един от древните градове в района на Мандалей – Мингун.
„Пристанището“ открихме лесно, с билетчета се сдобихме сравнително бързо, а плаването не отне повече от час и според моето скромно мнение мина добре, въпреки риска за един от нас, който се беше сгушил и умърлушил, и за който знаехме, че не се спогажда много, много с клатушкащи се малки корабчета.
От река Иравади, която разполовява Мианмар от север на юг, да си кажа честно очаквах повечко. Не за друго, а защото знаех, че е най-голямата и най-важният търговски воден път в страната, и че много туристи се спускат по нея, наслаждавайки се на гледките, придвижвайки се от град на град. Е, днес определено си бе скучно, трафикът не бе сериозен (няколко рибарски лодки и още няколко подобни, но превозващи стоки и добитък, бяха единствените, с които се разминахме), а селцата по бреговете бяха рядкост. Но виж Мингун, който се беше скрил зад един от завоите на реката, ни посрещна с изненада – входна такса, 10К, ей тъй за добро утро – ако искаш. И ако тези 10 хиляди, в този момент ни се сториха много, то скоро щяхме да разберем, че налозите няма да изчезнат или да намалеят, а щяха да се покачват, като таванът им на места щеше да достигне сумата от 25 000 кията (близо 35 левчета). И това само, за да влезеш в града, а после се започва – тук 2 000, там 5 000 – за всеки по-значим туристически обект трябва да се бръкнеш отново. Но това е положението и ние го приехме – някои, като мен с неухота, други с безразличие.
И въпреки сюрпризиращото и леко дразнещо начало (пак говоря от моята камбанария), смея да кажа, че Мингун ми допадна и определено бих го препоръчал на всеки, който е в района, но посещавайки го, трябва да сте наясно и с още няколко неща:
Първо, той не е голям, затова ако местните ви се нахвърлят още с пристигането (както се случи с нас) и започнат да ви предлагат всякакви видове превози, не им се връзвайте – избягвайте най-вече тези с тук-туците, които ни преследваха десетки метри преди да се откажат, с надеждата да склоним и да се качим при тях, уверявайки ни, че времето за престой е кратко и ако сме пеш нито ще можем да посетим всички забележителности, нито да се качим на местата с най-добра гледка към градчето и реката.
Преувеличават – време има – два-три часа за Мингун са предостатъчни, то и повече няма, защото последните корабчета за обратно са с фиксиран час (тръгват в 13:30 часа) и изтървете ли ги трябва да си търсите частен превоз, а той си е скъпичък – кажи-речи тройна цена.
И второ, хората от тази страна на реката, ми се сториха с една идея по-настъпателни, нахални, настървени или дръзки, въпреки че, която и дума от изброените да използвам в случая все ще е преувеличено, защото това, с което Мианмар най-много ме впечатли бяха точно хората – мианмарците, които ще запомня като скромни, мили и срамежливи, весели, усмихнати и чаровни. Но точно в този момент, не знам дали заради слънцето, което ме беше понапекло или пък защото все още се намирах в Сатурновата дупка (кризата преди рожденният ден, която в моят случай явно продължава и малко след него), но усещането ми бе точно такова.
Търговците и продавачите на храна ни заобграждаха, пъхаха сувенирите в ръцете ни, но въпреки това до сделки трудно се стигаше – преговарянето за хората от Мингун сякаш беше тема табу – цената им бе закотвена и много рядко правеха компромис.
В крайна сметка, аз и Сандалиньо едва успяхме да си спазирим по една сгъваема тръстикова шапка (полезен и удобен за носене аксесоар), Барчиньо се докопа с триста зора до два-три магнита, а Доня Драйфалда и Дон Чантиньо май си останаха на сухо.
Но въпреки всичко, Мингун си е чаровен, притежава своя си магия – тук нещо сякаш е различно, стори ми се някак древно и мистично. Дали усещането ми се дължеше на голямата, изсечена в скалата ступа, намираща се в средата на малкото градче, или пък се появи, след като зърнах великанските каменни глави, които незнайно как се бяха търкулнали чак до брега на реката. Не знам, но истината бе, че всичко в Мингун ми се стори някак тайнствено и нереално.
Огромният, квадратен къс скала, с който Мингун толкова се гордее е поставен, като на пиедестал в средата на платото. Дали винаги си е бил там или са го довлекли от някъде така и не разбрах, но научих (след като се поровичках малко из нета), че началото е поставено не толкова отдавна, преди има-няма два века.
Точната година е 1790г., а кралят дал заповедта да започне изграждането на гигантската ступа е Бодапая (шестият крал от династията Конбаунг, династия властвала в Бирма от 1752 до 1885 г.). Идеята му била, ступата да е толкова висока, че да се забелязва чак от Shwebo (град намиращ се на цели 110 км. от Мандалей, градът, от който произлиза неговия род). А за да се вижда толкова от далеч, височината ѝ трябвало да достигне невероятните за онова време 490 фута (150 метра), което пък щяло да я направи най-голямата ступа в света. Но уви, не ѝ е било писано, защото Голямата кралска ступа, както била известна, така и не била завършена. И то не заради война, липса на средства, природно бедствие или преждевременната кончина на краля, каквито бяха моите предположения, а заради някакво си пророчество или по-скоро заради един астролог, който предсказал, че ако ступата бъде завършена кралят ще умре, а с него ще загине и династията Конгбаунг.
Ние можехме само да гадаем, как би изглеждала ступата в цялата си светлина, както отвън така и отвътре, защото тя в действителност не само не е завършена, но не е и отворена за посещение, а причината за това са огромните пукнатини, които я разцепват от край до край, получили се в следствие на голямо земетресение разтресло Бирма през 1939г.
Но човек, ако има поне малко въобръжение може и да си я представи, особено след като зърне гигантската, 90 тонна камбана, която е трябвало да краси върхът ѝ. Крал Бодапая е планирал да сътвори нещо наистина грандоманско.
Днес камбаната е поставена под един навес и е достъпна за всеки. И необяснимо за мен, но се явява основната атракция в Мингун, поне ако съдим по тълпите, които я заобграждат. Едни се пъхат под нея (както направи Дон Чантиньо), други се мъчат да я повдигнат или отместят (тук се прояви Доня Драйфалда, която опъна всяко свое мускулче, но за нейно съжаление без успех) а трети, като мен се опитваха да направят най-добрата снимка – отново крах, но пък беше забавно.
И като заговорих за камбаната, да ви кажа и нещо интересно за нея. Мингунската камбана, която стоеше пред нас, цели три пъти е била обявявана за номер едно в раздел най-тежка функционираща камбана в света. Първото ѝ стъпване на най-високото място на почитната стълбичка е било през 1810г. и е траело 29г. Земетресението от 1839г. не пощадява и нея и тя пада от опорите си и губи първото място за цели 57 години, когато нейният звънец е окачен отново и тя за втори път поема водачество. Този път за още по-кратко, само за 6 години, защото японците изливат 114-тонна храмна камбана, която функционира до 1942г, когато е разстопена заради метала си, който е трябвало да удари едно рамо на японската армия по време на Втората световна война. И така Мингунската камбана за трети път застава начало и този ѝ престой е най-дългият – чак до 2000г., когато пък китайците се намесват и изливат действащият в момента номер едно – 116 тонната Камбана на късмета, която зазвънява за сефте в първите минути на новия век.
А дали камбаната от Мингун ще си върне водачеството, само бъдещето ще покаже!!!
И тъй като ми стана много камбанено, се връщам отново в Мингун и се отправям към брега на реката, където разхождайки се между наредените, като по нашето черноморие сергийки се „натъкнахме“ на двете огромни глави. В началото те ми се сториха с човешки форми, но по-късно разбрах, че всъщност са на лъвоподобни митични създания наречени Чинти, които в древна Бирма са почитани като пазители и са поставяни най-често (както и в нашият случай) на главните входове на храмовете.
Легендата разказва, че всичко е започнало с принцесата Супадеви от Кралство Ванга и нейният син – Сингабаху. Та, капризната принцеса се оженила за царя на животните, но не след дълго мерака ѝ преминал и тя го изоставила. Това не се харесало на лъва, който се вбесил и започнал да тероризира всичко живо намиращо се в земите на нейното кралство. Тогава се намесил Сингабаху, който бил смел младеж и не се страхувал да се изправи и да убие освирепелият звяр. След като освободил кралството от „разбойника“, той се прибрал у дома при майка си и ѝ разказал за своите геройства, но много скоро разбрал, че в действителност е убил собствения си баща. Сингабаху много страдал за това, което извършил и за да запази спомена за баща си, а и за да изкупи греха си, построил статуя на лъв, която поставил пред най-големият храм в кралството си, да го пази от злите сили.
Е, Мингунските чинти не са успели да опазят нито себе си, нито храма от земетресението през 1839г., но наистина са впечатляващи и само можем да си представяме, за какво изящество щеше да става дума, ако храма беше завършен, камбаната беше поставена на върха му, а двата лъва бяха изправени гордо на алеята пред входа.
Но това не е всичко от Мингун, защото черешката на тортата беше само на няколко метра от нас. Бялата пагода, която се издигаше пред нас в целият си блясък, е построена през 1816 г. от принц Багидау, наследникът на крал Бодапая, и е била посветена на първата му съпруга принцеса Хсинбюме (Принцесата на белия слон), която починала по време на раждането на тяхното детето.
Отдалеч Пагодата на Хсинбюме изглежда приказна, особено на фона на синьото небе (чудесна е за снимки), но приближиш ли се, няма как да не забележиш, че и тя е пострадала от времето – стените са олющени, а подовете изцапани, но това в интерес на истината ѝ придава допълнителен чар. А и:
Няма вечни неща на Земята,
и във Вечното няма неща!…
Всичко трайно се носи в Душата –
само там съхрани вечността!
Аз не искам от земната слава
и богатството тленно не ща.
Искам вяра и обич да давам
и надежда за всяка мечта!
За приятели верни да пея,
да ги пазя в сърцето до край!
С тази песен красиво да слея
всяка тяхна усмивка в безкрай!
~ Христина Радомирова ~
Пагодата е уникална, най-вече с нейната структура, като мнозина смятат, че тя представлява планината Меру, която според индуистката и будистката митология е център на Вселената. Архитектурата на пагодата включва седем концентрични тераси, които приличат на вълни. Предполага се, че те представляват точно седемте планински пръстена, които заобикалят Меру.
Красива, бяла и различна, а от върха ѝ имахме удоволствието да се насладим и на страхотни гледки към реката, съседните храмове и гората.
Времето летеше, и колкото и да бяхме запленени от пагодата на Хсинбюме, ето че дойде моментът и да се връщаме.
Това бяха последните мигове, в които можех да пощракам на воля, затова се отделих от групичката и се насладих на екзотиката и чара на мианмарците.
И може би защото по природа съм си любопитен, но прибирайки се към корабчето, което трябваше да ни отведе обратно до Мандалей, в двора до пътечката, която ме водеше към брега видях старица, която търкаше нещо в един камък. Надигнах се на пръсти, за да видя по-добре за какво иде реч, а тя взе че ме видя, покани ме да вляза и ми показа, какво прави.
Търкайки парче дърво в циментово стълбче и поливайки го с вода бе сътворила прозрачна смес, от която преди да се усетя заграби с два пръста и без дори да ме попита ми намаза бузите и челото. Не знам какво я подтикна, дали защото се бях позачервил от здраво напичащото слънце или защото мианмарците са си гостоприемни и доброжелателни, но случилото се ме шокира.
Първоначало нищо не се случи, но след няколко минути, когато отново се показах на слънце сместа започна да изсъхва и побелява. И о чудо, слънчевите лъчи вече не ме пареха – бузите и челото ми бяха защитени. И в този момент загрях, че жената ми е сложила от същото мазило, с което виждахме намацани повечето хора по улиците – стара традиция, изпитана – дар от природата.
Танака (така местните наричат тази паста) си е един вид грим, който се носи предимно от жените и децата в Мианмар вече хилядолетия (е и мъжете си слагат, но в по-семпли форми, докато жените направо творят). Танака е символ на Бирма и не само предпазва кожата от силното тропическо слъце, но и я подхранва и поддържа мека и красива. А бе, бях подложен на ароматерамия , и то без да разбера, и то без да си платя. Яко
На връщане, въпреки че трябваше да изчакаме малко докато дойдат да ни вземат (нещо с часовете и транспорта ни за обратно се бе объркало), се прибрахме доста по-бързо. Дали защото плавахме по течението или капитана бе натиснал по- здраво педала, но въобще не усетих, как след няколкото речни завоя пред погледа ми изникнаха схлупените колиби, нацвъкани в близост до „пристанището“ на града.
Исках и тук да поснимам и по-сериозно да се гмурна в обстановката, но времето ни беше кът, защото за следобедните часове си бяхме предвидили ново пътешествие. А за да го осъществим, отново се нуждаехме от транспорт. И затова, още не бяхме слезли от корабчето и вече се озъртахме.
Истината бе, че, следващата ни цел бе на някакви си 10 км. – разстояние малко, ако се придвижваш с кола или автобус, но да го преминеш с тук-тук, колкото и да е забавно да се вози човек в тези сдобили се с покрив и седалки малки моторчета, си е доста.
И започнахме да ги спираме един след друг, но все удряхме на камък. Или ни искаха прекалено много пари, или заради времето, което щяха да си загубят с нас (искахме да се застраховаме, затова си търсехме да спазарим шофер за половината ден – да ни закара до мястото, да ни изчака да се насладим на най-дългият тиков мост в света и залеза, и да ни върне обратно до хотела) направо ни отказваха.
В крайна сметка, след няколкото неуспеха стигнахме до сделка – трябваше да си наемем два тук-тука, а не един, както правехме досега, но пък това се оказа хем по-удобно, хем по на далавера. А защо на далавера ли? – Ами защото вторият водач, който успяхме да навием се оказа не само добър шофьор, но и познавач на пътищата в района. Та той за малко повечко парички от първоначално договореното, ни заведе не само до моста, но и до една чудно голяма пагода, както и до един прекрасен хълм, от който се откриваха приказни гледки към долината и реката. С две думи уплътни ни времето докато дойде време за кулминацията на вечерта – залеза. А за капак се съгласи и да ни върне обратно, независимо че трябваше да ни чака повече от два часа, докато ние хапвахме и се разхождахме наслаждайки се на скриващото се слънце.
Вярно е, че светлината час преди залез е най-добра, особено за снимки, но е вярно и че по това време на деня мостът У Беин, който се извива, като змиьорка през езерото Таунгман е претъпкан с хора и лично според мен май това не е най-удобният момент за посещение, но в случаят ние друго нямахме.
Туристите бяха навсякъде – голяма част от тях се бяха качили на лодки, като си мислеха, че така ще имат по-добра видимост, но лично според мен и те се бяха прецакали. Но за моя голяма изненада, веднага след като слънцето се скри зад хоризонта, всички решиха, че шоуто е приключило и си тръгнаха, ей тъй, като по команда (останаха само монасите). И ние не бързахме, искахме да му се порадваме още малко и да се насладим на вятъра и тишината. И тогава се появиха цветовете – червено, жълто и оранжево и хиляди звезди блещукащи горе в небето, отразяващи се във водата. Прекрасно. Е, комарите ни дойдоха малко в повечко, но така и не успяха да развалят чудният завършек на деня.
Щях да забравя и нещо странно и за пръв път виждано от мен. Случка, която хем ме натъжи, хем ме зарадва. Тази вечер успях да сбъдна още една моя мечта – да зърна и държа в ръцете си сова. Как стана това ли? – Ами успях да откупя от една баба, която се беше разположила по средата на моста една сова, един кълвач и една чинка и да ги пусна на свобода. После, като се замислих ми стана тъжно, защото са го превънали в бизнес и спазарявайки птичета май ще се окаже, че не правя добро, а го стимулирам, но пък щастието, което изпитах, когато малките сладкишони с лудо биещи сърца излетяха от ръцете ми бе, неуписуемо. Пожелах им лек полет и никога да не се връщат в клетката, от която ги взех.
И тъй, като бяхме позакъсняли (двата часа бяха минали отдавна), имахме леки притеснения, че момчетата с тук-туците няма да ни чакат, но те се оказаха пичове. И не само ни чакаха, но и ни откараха директно пред хотела.