След една бурна нощ в столицата на Тайланд, изпълнена с главоболие и неразположение за едни, посещение на вече познати места за втори и много нови предизвикателства за трети 
(препускане с тук-туци, похапване на скакалци, foot масажчета, освежаващи коктейли, поднесени на 
59-ят етаж на тузарски скай бар със страхотна гледка, както и задължителното отскачане до улицата с „дамите“ практукиващи най-древната известна нам професия, в търсене на преживявания, които биха разширили кръгозорът ни), дойде време и за нещо ново. Този път ново не само за моите дружки, но и за мен самия.
Мианмар или може би по-известна на мнозина с английското си име Бирма (сменено официално през 1989г.) е държава с близо 60 милиона жители и територия шест пъти по-голяма от България. Държава капсулована и затворена за дълги години от външният свят (до 2011 г. военна хунта е управлявала страната), определена, като една от най-бедните и най-слаборазвитите страни в света. 
Но дали е така?!?
На хартия може отговорът да е ДА, но аз видях и някои другички неща. Вярно е, че голяма чат от мианмарците спът на пода, хапват си еднообразно, перат и къпят се в реката, а някъде си нямат даже ток, но пък изглеждаха ми те щастливи. Не видях тъга, нито пък омраза, а напротив – общуваха, помага си и се смееха на глас. Децата тичаха на воля – да, покрай прасета и кокошки, но кънтеше смях. Някак весело им беше и забавно. Понякога ги гледах тайно и пак усмивката си беше там. Затова ще кажа, че аз видях една страна чаровна, автентична, с мили хора симпатични, благодарни на малките неща.
На летището в Мандалай (едно от трите международни в страната) бе чисто и приятно. Изненади нямаше, но странности не липсваха.
По време на нашето пътуване 1$ беше равен на 1500 кията (това е името на местната валута), и това само по себе си не бе проблем, но в момента, в който решихме да обменим по 200$ (това бе максимумът, който може да се чейнджва на летището), 
а те ни връчиха една пачка с хилядарки (общо 300 парчета), ситуац ията си стана хем сериозна, хем меко казано комична – джобовите ни се издуха, банкноти стърчаха отвсякъде.
Странност номер две дойде от облеклото на местните – неизменните чехлички за тези ширини бяха комбинирани с „поли“. И ако това са нормални дрехи и аксесоари за жените, то гледката на мъж обут с чехли и „пола“, определено предизвикваше учудване и пораждаше безброй въпроси. Наричат ги „longyi“, но сега, а в миналото са си имали малко по други имена – „paso“ за мъжете и „htamein“ за жените. 
Съвременното „longyi“ (придобило популярност по време на британското колониално управление), всъщност не е никаква пола, а едно цяло парче плат, пришито в цилиндрична форма, спускащо се по краката. Носи се около кръста и се задържа на място чрез връзване на плата на възел, което е и една от основните разликите между дамските и мъжките „longyi-та“ (отпред за мъжете, отстрани за жените). И ако кройката е еднаква и за двата пола, то в десенът моето набито дизайнерско око откри още една разлика – при мъжете ми се стори доста по-строг и най-често те носеха „longyi“ с по тъмен цвят на едва забележими карета или раета, докато при жените разнообразието бе много по-голямо – и на цвят и на фигури.
Естествено, че и ние пробвахме. Е, не всички разбира се – дон Чантиньо (измислям прякор на всеки, с който пътувам) отсрами мъжката част, докато доня Драйфалда, тя си поноси сериозно. Не че си купи, но й се наложи. Всеки път, когато тръгвахме на път (поне в началото) забравяше да си вземе дреха, която да покрие голите й кълки и поради това й се налагаше, когато влизахме в някой от храмовете в Мианмар (на ден ни се случваше поне по три-четири пъти), да си наема „longyi“ от най-близката сергийка, където се бяха сериозно запасили и чакаха точно такива, като нея – услужливи хорица.
Но, нека се върна на летището, където след като вече си бяхме набавили някои и други нещица (парички, интернет карти и какво ли още не), бе време да стъпим и на мианмарска земя.
Транспортът от летището до града си беше на ниво. И въпреки че Air Asia бяха така добри да предоставят на своите пътници безплатен превоз до населеното място, ние си наехме миниванче 
(не се сещам за причината). А това, което открихме по време на пътуването бе нова аномалия – автомобилите бяха с десен волан, но движението бе, като у наше село. Ти да видиш, тия са факири – си помислих тогава. А след като научих и по долу описаните факти вече съм убеден в това мое твърдение:
Като бивша британска колония в Бирма дълги години движението е вървяло от лявата страна, но една вечер през далечната вече 1970г. всичко се объркало. Ne Win – човекът управляващ страната по това време 
(военен диктатор стоял начело от 1962 до 1988 година) издал декрет, с който обърнал посоката на движението и задължил всички бирманци от следващият ден да се съобразят с него, иначе наказание ги чакало. Но тъй като местните нямали нито време, нито средствата (а може би и желание) да заменят своите раздрънкани пикапчета и камиони с автомобили с ляв волан, те продължили да карат старите си таратайки, но от дясната страна. Е, настанала какафония през първите няколко дни, но в крайна сметка се научили. А когато към тази странност прибавим и фарса със знаците по пътищата и километражите на автомобилите, където се наблюдава същата бъркотия (едните измерват в километри, а другите в мили) нещата си стават направо магьоснически. И после мианмарци не били вълшебници!
Но да се върнем в Мандалай – вторият по големина град в Мианмар днес и последната имперска столица, преди страната да бъде завладяна от британците.
Планът ни за тук бе простичък, като на фона на всичко ново и неизвестно за нас се открояваха две основни цели, които си бяхме заплюли още в България – хълмът Мандалай (възвишението, около което е бил построен градът и чието име носи) и бамбуковият мост U Bein. Две места, които са напълно различни, но които имат и нещо общо – залезът.
Но преди да се отправим към хълма, който си бяхме избрали за наблюдаване на залез номер едно, имахме време за бързо хапване и лека опознавателна разходка. 
И както в по-голямата част на Азия, така и тук всичко, което човек иска да види, усети, опита, помирише или направи се намира на улицата.
Там е истината, там са хората, там е храната, там са емоциите.
Кулинарните ни предизвикателства започнаха с леко недоверие, 
но случайно или не и с нещо познато – малки мекички, бухтички или както там се наричат. Нямаше как да ги подмина, аромата, който се носеше към нас и ме изкушаваше. На външен вид бяха досущ като нашите, а и миришеха точно, като мекичките на баба, но имаше и изненадата. Тя дойде отвътре – някаква бяла смес започна да се подава и разтича след първата хапка (според някои от нас това бяха банани, но така и не успяхме да се обединим в едно мнение). Предложих и на моите дружки, но не всички приеха, не всички бяха готови да рискуват от първият ден.
Барчиньо категорично отказа (както вече споменах всеки пътуващ с мен си има прякор, а в случая неговият си дойде от само себе си, след като периодично, когато огладнееше не поглеждаше към уличната храна, а към своята бездънна раничка, от която вадеше всякакви видове енергийни барчета, здравословна бисквитки или други подобни благинки). Дон Чантиньо (герой номер две, получил своя прякор на летището в Истанбул, след като забрави най-ценното, което притежаваше в онзи момент, а именно чантичката, в която бе сложил всички свои документ, визи и пари, и която за наша най-голяма радост открихме след 10 минутно препускане и търсене из всички тоалетни, барове и чакални, които бяхме посетили до тогава) си опита, но не бе очарован. Докато доня Драйфалда (единствената дама в групата, наименована така още в самолета от София до Истанбул, в момента, в който разбрахме, че всяка хапка, която тя се опитва да преглътне е готова да се върне обратно) бе гладна и въпреки, че коремът й все още се бунтуваше, се престраши и пое залък-два. Аз – аз бях инициатора и най-безстрашният (поне в началото) и може би заради това си хапнах доволно. И накрая Сандалиньо – миличкият Сандалиньо, който наскоро се бе простил със своите дългогодишни приятели планинските сандали и който бе твърдо решен да си набави нови, тук в Мианмар. Но не бе изчислил всичко, една подробност му бе убягнала – хорицата в тази далечна нам азиатска страна са си дребнички и номера, като за него нямаше. 9-ти беше най-големият, който откри, а неговите лопати са доста над тази норма (в 11-и е на ръба). Та за него не знам дали си хапна или не от вкусните бухти (по скоро съм склонен да вярвам, че е опитал), но знам, че за чехлички доста се оглежда. Не откри от първия, нито от втория път, но не се отказа и накрая се сдоби с така желаната екипировка. Е, не бяха планински и големият му пръст стърчеше извън сандала, но все пак успя – нежните му крачета дишаха и той бе доволен.
Сега, като се замисля прякорите ми звучат хем малко аристократично, хем малко латино, но това е, дойдоха си сами, така и не разбрах, как се получи. А и, за да съм честен, ще кажа, че разхождайки се по улиците и пазарите на града през следващите няколко часа, останах с впечатлението (може и да си внушавам), че за мианмарците сякаш наистина бяхме от някаква по-висша каста – радваха ни се, когато ни видеха, свеждаха глава за поздрав, раздаваха ни усмивки и не отказваха да се снимат с нас – сякаш бяха готови да направят всичко за нас. Дали причината е в британците, които до скоро са били техни „господари“ или природата им е такава, така и не разбрах, а и за мен нямаше никакво значение. Аз им се радвах, наслаждавах и се смеех с тях. Общувах и се забавлявах. И смея да кажа, че най-ценното нещо, което според мен Мианмар притежава, не са нейните природни богатства (нефт, природен газ, рубини и сапфири), а хората – усмихнати и мили, учтиви и вежливи, леко отнесени и малко над нещата, но пък истински.
Някой каза, че е мръсно и мизерно, друг че било цветно и вълшебно. Миришеше ни ту ужасно, ту свежо и приятно. Но имаше за всекиго по нещо – песни, музика и танци, вкусна, пържена храна, шарения, много хора и безброй деца.
Хълмът Мандалай се оказа предизвикателство, но и в същият момент емоционално изживяване (поне за мен). Спокойното, бавно, близо 40 минутното изкачване ми донесе много покой. Вървяхме боси (будистка традиция), изкачвайки стотици стъпала, минавахме покрай десетки статуи и ступи, 
восъчни фигури ни разказваха за живота и смъртта, а около нас по стени и по тавани бяха изписани безброй будиски текстове.
Легендата гласи, че веднъж Буда посетил това място и предсказал, че през 2400 г. от будистката ера в подножието на хълма ще бъде построен голям град, където учението му ще процъфти. Така и станало. Дали нарочно или не, но на 13 февруари 1857 г., по случай 2400-ия юбилей на будизма, крал Mindon поставил основите на нова столица. Дори се стигнало до там, че през юни същата година, вече бившият кралски дворец в Амарапура бил демонтиран и транспортиран със слонове до хълма Мандалай. Ами, затова са пропочествата, за да се сбъдват!?!
А ние си продължихме нагоре – разминавахме се с монаси (предимно млади момчета, дошли тук не само да отдадат почит, но и да упражняват своя английски), вървяхме с тях, говорихме си. Запознах се с Матю и Хенри, които първо ми се представиха с истинските си имена, 
но след като три пъти се опитах да ги повторя и трите пъти не успях да ги поизнеса правилно, те ми казаха и техните английски такива, които предвидливо, за такива като мен, си бяха измислили предварително. 
Говорихме си за всичко, бяха любознателни, но и споделяха. Казаха ми, че живеят наблизо, в монашеско училище, че денят им започвал по изгрев – ставали рано и след кратка молитва вземали купите в ръце и излизали на улицата, милостиня да поискат – от къща на къща, от човек на човек (така се хранели, така живеели, така се издържали). А след това учение и медитация и игри, а в малкото свободно време, което имали идвали тук на хълма, да общуват, да научат и да знаят, какво се случва по света. Готини пичове, съпроводиха ме чак до върха. А там тълпа! От къде се взеха всички тез тела?
Докато се изкачвахме, не срещнахме нито един турист, а тук горе стотици. И тъй като и ние, както Матю и Хенри бяхме любопитни, поразпитахме и скоро 
разбрахме, че път имало и то не само до подножието на хълма, но и до самият върх. 
И всички те бяха дошли я с тук-тук, я с автомобил, я с микробус, даже последните метри с асаньор се били качили. Ами, няма лошо, щом така са си решили. Аз лично не се чувствах прецакан (и съм сигурен, че и моите дружки изпитваха същото), дори напротив, бях щастлив – изкачих си стълбите с лекота и се наслаждавах на мига.
А залезът, той бе чудесен, но дали заради многото хора или поради някаква друга причина, но не можах да му се насладя. Позяпах малко, пощраках и поседнах, бях се уморил. Емоциите май ми дойдоха в повече, а вечерта тепърва предстоеше!
Слязохме от хълма вече по тъмно и след като установихме със задоволство, че обувките ни, които бяхме зарязали долу при двамата пазачи (двата гигански лъва на входа) са си още там, решихме, че е време и за хапване. Избрахме си местно ресторанче (открихме го в интернет, като мястото с най-добри оценки), което за моя голяма изненада се оказа свръх големичко и модерно, разполагащо с прекалено много сервитьори (тази практика се потвърди и на други места), които по скоро се забавляваха (закачаха се и се подхилкваха), отколкото да работеха. 
Но ние бяхме гладни и малко нетърпеливи, а и това бе само първият ни ден в Мианмар (идвахме от Европа все пак и още не бяхме свикнали с местните нрави), затова ги подканихме, за да се забързат. Но, нещата тук не се случват точно по този начин – така и не успяхме да ги жегнем, а и те не знаеха английски, така че я разбрали, я не. И започнаха да си ни прехвърлят, един на друг, с надеждата, че все някой може и да разбере, какво аджаба искат тези чужденци (бяхме единствените подобни в заведението). И видиш ли накрая се получи. Е да, почакахме 30-тина минутки, но пък в крайна сметка все пак имахме храна. А тя се оказа повече от вкусна, но и истината бе, че ние не се бяхме впуснали в експерименти – нудъли, ориз и яйца бяха най-често поръчваните нещица.
Вечерта продължи повече от интересно! Не знам защо, но си бяхме наумили да гледаме шоу с марионетки (традиционно забавление за Мианмар) и то още първата вечер. 
Бяхме попитали в хотела и от там ни бяха споделили, че в близост до хълма Мандалай можем да открием най-новото място предлагащо този тип развлечение. Речено, сторено. Спряхме първият тук-тук (то-то на мианмарски), който ни се изпречи на пътя, договорихме цената (с триста зора, но накрая пича се съгласи да ни качи и петимата в двутактовата си машинка, която по принцип е максимум за трима) и забавата започна.
Проблемът в сучаят бе, че шофера за пръв път чуваше за нещо подобно – куклено шоу) – или той си нямаше и хабер от английски или думите, които ние използвахме нямаха аналог на мианмарски, но крайният резултат бе трагичен. Обикаляхме си из квартала, но адресът, който му показахме с идеята да му помогнем (имахме свалена карта, която той едва ли разчиташе, тъй като беше на английски), така и не можахме да открием. И след, като влязохме в цели две задъдени улици, го помолихме да спре – бе дошло време да си пробваме късмета сами. 
Това определено не му допадна, но друг изход от ситуацията, така и не се виждаше. И тъй, като навън вече бе тъмно и хората се бяха поприбрали се запътихме към единственото място, от което се чуваше глъч и идваше светлина – оказало се едно от не малкото вечерни училища в града.
Отзивчиви хора или може би любопитни, но какво значение има, след като още щом ни зърна да надничаме през прозореца, учителят си заряза преподаването и излезе при нас. Учениците ни гледаха с любопитство и се подхилкваха, а ние започнахме да обясняваме. Но след кратка пледоария от наша страна и търпеливо изслушване от негова, разбрахме че и той не бе чувал за такова шоу и си нямаше и на представа, къде можем да открием нещо подобно. И тъкмо се сбогувахме с добрият човечец и от някъде изкочи нашият момък (пича, който ни докара с тук-тука) и ни в клин, ни в ръкав пожела да ни направи снимка. 
Приехме го, като забава и се посмяхме, но май грешахме!
Разбрахме това малко по-късно (пет-десет минутки, след като се бяхме разделили и с учителя и с шофера), когато договаряйки цената с нов представител на тук-туците от някъде, сякаш дебнещ ни се появи отново нашият човек. Опулихме се – беше зарязал тук-тука на средата на пътя (а той не беше празен – имаше клиенти) и бе дошъл при нас, но този път не да ни поздрави, а май да ни прецака. Явно го бяхме ядосали, защото много бързо и то с доста твърд тон успя да убеди хората, с които преговаряхме да не ни качват и да не ни помагат. Само можем да гадаем, какво си казаха – може би нещо от сорта: „Не ги качвай тия белите – големи са скрънзи, не искат да се возят с два тук-тука, а и си нямат и на идея на къде са тръгнали – куклено шоу искали да гледат!“ И като се замисля, човекът май си беше прав. Погледнато от неговата гледна точка разбира се.
Нямахме друг избор – тръгнахме си, но истината бе, че в следващите минути, докато си вървяхме из тъмните улички на Мандалай в търсене на друг превоз си представяхме, как шофера разпространява нашата снимка по местният хакерски канал и как всички започват да ни сочат с пръст и да ни отбягват.
Фантазирахме си и се забавлявахме. Кой крив, кой прав не знам, но истина бе, че трябваше да си повървим доста докато успеем да навием някой, който да ни качи и закара до хотела.
Прибрахме се, но ще ни е за урок, а утре ще внимаваме и ще се озъртаме, да не попаднем пак на нашето момче, че знае ли човек!