След три дни из прекрасните Родопи, дойде времеи за една по-лежерна и по-цивилизована разходка, разходка без преходи и загубване. И тъй, като се шляехме из околностите на Ивайловград, най-близкото до нас айляшко предизвикателство, което открихме се намираше в пределите на свиленградското село Мезек.
Като чуя думата Мезек и не знам защо, но първата ми асоциация винаги е била с едноименната марка вино. Дори не знаех, че съществава село с подобно име. Оказа се обаче, че този край не е известен само с добрите си вина, а че крие и други, по-стари тайни.
В района могат да се видят две много добре запазени и не толкова известни и посещавани исторически забележителности в България – средновековна крепост и тракийска гробница.
Към тях се бяхме запътили и ние.
Крепостта се вижда отдалеч, стига човек да вдигне глава. Стои като стража, напомняща ни за славно минало. Тъй като край нея не са открити други сгради, се смята, че тя е изпълнявала изцяло отбранителни функции, охранявала е територията между реките Марица и Арда.
Местното население я нарича „Калето“, но е по-известна като Мезешката крепост. 
Някои историци смятат, че това е крепостта „Неутзикон“ (средновековно византийско укрепление от 11 – 12 век), а други са на мнение, че на това място се е намирала крепостта „Версиникия“, край която през 813 г. хан Крум разгромява византийските войски.
А е възможно и името да си е такова, каквото си го знаем и днес – Мезек, идващо от думата „межда“ – разделител, междинно място, или пък от думата „музак“ (старото име на селото) – музей, или пък от думата …………… . Дааааааа, както и на много други места, които сме посещавалии и тук версиите се оказаха повечко. 
Странно е, защото крепостта е много добре запазена, а в същото време за нея се знае толкова малко, дори за името й спорят. Но, няма да задълбавам.
На мен лично ми хареса. Качвайки се на кулите, преминавайки покрай оръжейните, поглеждайки отвъд крепостните стени, грабвайки оръжията, аз и моите приятели се забавлявахме. 
Редихме пъзели, играхме шах, а снаражението и манекените облечени в автентични костюми, ни пренесоха в едно друго време.
Хареса ми също и огромното българско знаме, което се вееше високо в небето, както и панорамната гледка, която се откриваше към равнината.
Самата крепост не е голяма, но пък е разполагала с цели девет кули, като по-голяма част от тях са запазени и до днес. А входът й е бил построен така, че нападателите да попаднат в клопка, на малка площадка, която е можело да бъде обстрелвана от две страни.
Реставрация на крепостта е направена не само отвътре, а и отвън, където могат да се видят военен лагер с палатки, коне, шатри и какво ли още не. 
Посетителите могат да стрелят с лък и арбалет, както и да се снимат в рицарски костюми.
Някой може да каже: „Пак са се осрали“, но в интерес на истината, добре че са направили всички тези забавляния, така човек може да прекара малко повечко време в тази среда, да се замисли за историята, да полюбопитства, а след това и да прочете. Защото, ако ги нямаше, ще хвърлиш един поглед, няколко бързи снимки и хайде да си ходим.
Ние прекарахме зад стените, забавлявайки се, повече от час.
Втората ни цел за днес бе връх Шейновец. Както казах, за нас това бе последен ден от разходката ни и я карахме по градско, та за това и изкачването на върха се случи не пешачката, както бихме направили всеки друг път, а в компанията на верният ни Фильо.
Чувах за върха за първи път и си нямах и на идея, какво му е толкова атрактивното. А истината е че тук на 5-ти октомври 1912-та става първото сражение в Балканската война. 
Войните от 30-ти Шейновски полк нападат турския граничен пост на върха, който тогава се е наричал Курткале (в превод Вълчата крепост), дават 14 жертви, но извоюват първата българска победа. Оттогава върхът носи името Шейновец. А там горе, на най-високото в тяхна чест е издигнат паметник-костница.
Докато четях за върха, открих и едно интересно предание. Този път не става въпрос за най-красивата девойка на селото, която била харесана от агата, но която предпочела да скочи от най-високата скала, за да не попадне в ръцете му. Историята отново е свързана с османците, пак има падане, но определено е нещо различно.
„Преди много, много години горе на калето незнайно кой и как бил построил непристъпна крепост. Тази крепост имала две врати, едната откъм планината, откъдето можело да се мине, а другата, кой знае защо над самата страшна пропаст. И така историята разказва, че при нахлуването на османците в нашите земи, бягайки от нашествениците, доста хора успели да се приютят в крепостта, но и тук нападателите ги открили и не след дълго започнали да щурмуват твърдината. Хората вътре се защитавали храбро, но храната и водата вече привършвали. Трябвало да се направи нещо. И когато повече не можели да издържат, храбрите защитници решили да се пробват да измамят агресора. През една тъмна нощ успели да се измъкнат от крепостта, като оставили отключени вратите и от двете й страни. 
Нетърпеливите нападатели не дочакали утрото и още по тъмно нахлули в крепостта. Естествено не открили никого, но нямало как да не видят зейнала врата в другият край на крепостта. Помислили, че тя води към някой таен проход или скривалище и предвкусвайки сигурната си победа, бързали един през друг да нахълтат през нея. Това, за тяхно съжаление се оказало пагубно – всички те паднали един върху друг в стръмната пропаст.“
Настъпващото утро заварило страшна картина. А от многото кръв и от разлагащите се тела долът се вмирисал. „Лютидол“, било името което получил, името с което е известен и до днес.
Но не „Лютидол“ беше нашата последна цел, а тракийската гробница Мал Тепе. Всъщност Мал Тепе (в превод от турски Иманярската могила) не е името на гробницата, а на могилата, под която е открита.
Легенди за закопани в могилата съкровища битували сред местното население от незапомнени времена. Много местни жители копаели в насипа с надеждата да открият нещичко. Пръв, късметът се усмихнал на Ангел Чобана, който в началото на миналият век, изровил голяма бронзова фигура на глиган. Статуята представлява реалистично изображение на млад нерез с дължина над метър и височина близо 80 см. Прасето тежало сериозно (около 170 кг.), което накарало Чобана да повярва, че е пълно със злато, а за да се увери, че благинките са реалност, той не се поколебал да счупи зурлата и единият от краката му. Разочарован от липсата на имане, но все пак съзнавайки, че фигурата има някаква стойност, Ангел заровил статуята в дворът си с надеждата, че по-късно може да я продаде и да припечели някой и друг лев. Да, ама не. Слухът бързо се разпространил. Стигнало и до османците и така преди да успее да я прехвърли в българско (по това време свиленградско все още било в пределите на Турция), го принудили да я изрови, след което я конфискували. Такъв бил „късметът“ на Ангел Чобана, така и не успял да се облажи човечеца.
Десет години по-късно Карамфил Демирев (съселянин на Ангел) се захванал да строи къща. 
Средствата му обаче били недостатъчни и той непрекъснато обикалял около могилата с намерението да извади от насипа камъни за строежа. За сам човек работата била непосилна, затова той си послужил с хитрина. Започнал да разказва на съселяните си фантастични истории за невероятни съкровища, скрити в Мал Тепе и в крайна сметка успял да увлече двама свои приятели – Константин Киряков и Вангел Петров.
Тримцата започнали да копаят и не след дълго, на 18 януари 1931 г., щастието ги споходило. Пред тях се открила триметрова каменна стена. Разбили няколко от плочите и пред смаяните им погледи зейнал внушителен коридор, чийто край се губел някъде в мрака. Тъй като нямали фенери и не виждали накъде отиват ги хванало шубе. Върнали се в селото, викнали кмета, даскала и още няколко от своите съселяни за кураж и нахълтали в гробницата. 
А тя никога не е била отваряна, никога не е била ограбвана, по земята се търкаляли накити, кости, свещници и много други артефакти и керамика.
И така, може би малко случайно, но тримата съселяни успели да открият най-голямата и една от най-интересните и внушителни куполни гробници от микенски тип в Тракия.
Започнали проучвания и разкопки и не след дълго станало ясно, че гробницата датира от IV в.пр.Хр., когато е извършено и първото погребение в нея. Предполага се, че е използвана като храм към Хероон – светилище на герой, почитан в специален култ в древните религии (нещо, като мавзолей). Използвана е многократно и най-вероятно е служила за фамилна гробница на някой могъщ тракийски владетел от Одриското царство.
В некропола се влиза през дълъг над 20м. дромос (тесен и дълъг коридор или проход, водещ към погребална камера). От коридора последователно се преминава през две правоъгълни преддверия (всяко следващо по-ниско с цел поклон пред владетеля, преди да пристъпиш в последната му обител), а след тях в кръгла погребална камера с формата на пчелен кошер.
Запазено е каменното ложе на покойника, а в страни от него и две каменни урни. Под каменните плочи на двете правоъгълни помещения са открити вторични погребения, извършени чрез кремация на телата, а в предверията на гробницата са намерени гробове на жени, останки от мъжки скелети (предполага се, че са войници) и коне.
В миналото владетелите са имали много жени и когато са ги погребвали (владетелите), всяка от тях е искала да съпроводи съпругът си в отвъдното. Това било чест, а не наказание. Но как да изберат коя? Намерили решение и за това – раздавали празна чаша на всяка една и която от тях изплаче най-много сълзи в следващите 24 часа, тя бивала погребвана. Хитро, а?
Днес към входът на гробницата водят няколко 3D рисунки, които са като прелюдия, към това което ни очаква. Много им се накефих. Защо не го правят по често? Не се изисква много, а е забавно и интересно.
От двете страни на пътеката пък са подредени рисунки, които разказват за древните траки, техните обичаи и богове. Най-интересна ми бе историята за Хемус и Родопа (в древногръцката митология Хемус е цар на Тракия, син на зимния северен вятър Борей, а Родопа, неговата царица е дъщеря на речния бог и тракийски цар Стримон). Та легендата разказва за силната им любов и за това, че двамата са дръзнали да се сравняват с боговете и започнали да се наричат Зевс и Хера. Когато узнал за това, великият гръмовержец в гнева си ги превърнал в две планини – Хемус (Стара планина) и Родопа – да се виждат, но да не могат да се докоснат.
И когато, вече извън могилата си мислех, как ще седнем някъде, ще хапнем и ще пийнем по биричка, едно твърдение на нашият гид ме хвърли в размисъл: „Знаете ли, каза той, че 68% от българите носят ДНК-то на траките“. Е какво е сега това, от къде се взе. Не че не съм си го мислил (въпреки че % ми се струва силно завишен), но историята, която знаем и която се преподава в училище е далеч от това твърдение.
Мисълта не ме напусна, дори и когато си поръчах от ледено студената напитка, за това реших да проверя, да се поровичкам, да прочета, да се образовам, ако щете.
Наричаме се българи и спорим, от къде са дошли прабългарите, но видиш ли може да се окаже, че траките са нашите предци или че траките всъщност са българи. А де!
Според някои теории термините траки, славяни и прабългари са измислени. А народът, който от векове населява нашите земи, най-старото население на Балканския полуостров, това са българите. Интересно, а дали наистина е така! Световна конспирация ще каже някой.
Но, като се зачетох се оказа, че прилики много.
Траките били типичен конен народ, пиели кобилешко мляко, благородниците им си бръснели главите и си оставяли опашка, правели кисело мляко и сирене, имали гайди, кавали, тъпани, нестинари и кукери. 
Сурвакането, Трифон Зарезан, ритуалът Герман (обичай за дъжд) и други се описват, като тракийски.
Е как е възможна подобна приемственост, ако траките нямат нищо общо с българите?
Всеки знае, че обичаите се предават ревностно от поколение на поколение и са неделима част от самоличността на eдин народ. Кой е народът?
А и още, как така траките, най-многолюдния народ по тия земи са изчезнали ей така, без война, без бедствие, а на тяхно място от нищото се появяват славяните, но още по-странно е че „морето от славяни също изчезва, след идването на прабългарите. А те (прабългарите), както знаем хич не са били многочислени – историята разказва, че Аспарух е дошъл по нашите земи с не повече от 10 000 семейства.
Още нещо интересно: Славяните, които живеели в равнините или сред вражески племена, се събирали в по-големи общности и строели добре укрепени селища. Такива обаче на територията на съвременна България не са открити. Но са открити невероятни прилики между изградените от прабългарите Плиска и Преслав и тракийските градежи от Старосел и Костещи (Стара Дакия). И как така, като те дори не са се засекли, за да обменят опит?
А какво пишат другите: В 479 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи за пръв път с „тъй наричаните българи”, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие, пише Йоан Антиохийски. А Теофан Изповедник отбелязва в летописа си за годината 494: „В тази година и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“.
Всичко това се случва близо 200г. преди създаването на Българската държава. Случва се дори преди стъпването на слявяните по нашите земи. 
Кой тогава живее по това време на тези територии? Най-логично е това да са траките, които според различни источници са населявали Балканският полуостров до VI в. сл. Хр. Е, защо тогава историците ги наричат българи?
68% траки. Как е възможно това, когато българите и траките никога не са се срещали. Това би означавало само едно, че траките-българите никога не са изчезвали и винаги са си стояли тук, променяло се е само тяхното име. Този % би означавал, че всеки двама от трима мъже българи днес, реално са тракийци (тази У-ДНК се предава само по мъжка линия). Къде ли е истината? Защо в учебниците по история тази информаця липсва? Четем за славяните и прабългарите, дори за гърците и римляните, но за траките нищо или много малко.
Няма да продължавам, тази тема е необятна и всеки може да си я тълкува, както си иска. Аз нямам намерения да ровичкам в миналото, мен ме интересува настоящето. Но е добре човек да познава своята история, а нашата е обвита в мъгла и за съжаление е променяна многократно.
Истината е че един велик народ е напът да изчезне. Затова правете деца и аз започвам (ама от догодина). 